15 Game of Trolololz

Обзалагам се, че предвид това и това никой не очакваше тук огромен пост за трети сезон на Игра на тронове... Ще скипна досадната интродукция и просто ще пожелая едно enjoy на феновете на сериала.

Двайсетте сцени, които следват, не са в някакъв строг порядък, но все пак няма как да не започна с епизода-шампион в тролене на единица време - Walk of Punishment:

1) Брон изтролва Тирион с дилдото

Физиономиите са funny-gif-friendly.

2) Едмур Тъли изтролва цяло погребение

3) Тирион изтролва Малкия съвет

...очаквано надцаквайки сестра си. Насладата на Варис, докато другите се споглеждат е безценен малък момент.

4) Дейвид Бениоф изтролва зрителите

...с рокаджийска версия на The Bear and The Maiden Fair за техен ужас ето след този кадър.

'Щото им е било малко, нали...

5) Олена и Тивин се надтролват

Абсолютни професионалисти. (Бележка под линия: чудовищен кастинг с тази баба, която в петте си сцени разказа играта на всеки, дръзнал да се появи с нея в кадър. Още!)

6) Тивин изтролва отрочетта си

На Церсей - през цялото време разсипваща в ефира злорадата си физиономия - накрая се пада палавото цветенце Лорас. 'Айде, честито!

7) Марджъри изтролва Джофри

...в зашеметително осветена сцена (следователно и неспособността ми да се въздържа от изпраскването на поне три шота от нея)...

...а после безпардонно пред очите на майка му и на половин Кралски чертог:

Методичното слагане на намордник на това социопатче, при това играейки по собствените му правила (всевъзможните му парафилии и фетиши), е едно от най-сериозните постижения на Натали Дормър в кожата на Марджъри. И на Бениоф и Уейс, де, че в книгите тя съвсем не е толкова плашещо-пленителен образ, доколкото разбирам.

8) Дракончето изтролва рибката

9) Бродниците изтролват четата на Манс

Не само че нарязват на дребно цяло стадо коне, ами и го подреждат в красива спирала, която трябва да бъде възприета пълноценно чрез кранов шот. "Always the artists" - и тази реплика стигаше, за да оправдае ограниченото присъствие на Кийран Хиндс (дето уж се закани да запали някакъв огън, пък май-остана за четвърти сезон).

10) Дъртият Фрей изтролва челядта си

Бъг при представянето (нормално е човек да се обърка, че момиче на име Мери може да се казва Уърта или Уолра). Брутален комедиен тайминг насред толкова стаяващ се ужас.

11) Кладенецът изтролва Ходор

12) Варис изтролва миналото си

...което старателно отглежда в малка смърдяща кутийка. Тирион е WTF, разбира се.

13) Аря изтролва себе си

Един път в муцуната на Джофри, един път в циците на Церсей и един път в ташаците на Илин Пейн. Lol-ът можеше наистина да се получи ефектен, ако диването не беше обяснило на аудиторията в какво се е целело. Язък.

14) VFX-техничарите изтролват убийството на Крастър

 Къде са зяпали тези момци, не знам, не знам...

15) DP-тата на последните епизоди изтролват тези на първите

 ...защото горите в началото изглеждаха така:

...и така:

...вътрешните сцени - така:

...външните бяха с търпеливо изчаквани оптимални атмосферни условия:

...оптиката на камерите се използваше така:

...и matte-painting шотовете изглеждаха така:

След това започнаха да се появяват ей такива глупости:

Въобще, разликата в техниката на заснемане на първите 6 и на последните 4 епизода е някак смущаваща. Въпреки че към финала сериалът твърдо предлага "съдържание", което да ти избие всякаква идея за размисъл над "формата", все пак можеха да внимават повече с избора на време от деня, през което да снимат, както и да приложат по-интересно осветление в нощните сцени и тези на закрито.

16) Хрътката изтролва Аря

"Давам ти време за един удар, после ще ти строша и двата крака". Култ, защото един кадър по-късно я черпи с фъстъци:

Въобще, тия двамката нямат слаба сцена и заформят странна, някак трогателна връзка, дори когато тя е подчинена на повече вербална бруталност, отколкото трогателните връзки принципно понасят. Никак няма да е лошо, ако продължат и следващия сезон в тази посока.

17) Валът изтролва катерачите

Голям зор пада докато се стигне от ей тоя брутален шот на Тормунд Галифианакис

...до цъфтящата любов на покрива на света между Джон и Игрит:

...когато това вече е останало зад гърба им:

Тия сцени, за които никой друг сериал не може дори да си помисли, камо ли да реализира по този начин, трябва да се възприемат в движение:

Може всичко това да е много Вертикална граница, но разликата е, че тук помията се случва на същества, към които не си безразличен. Да не говорим, че малко истински екшън никога не е бил във вреда на Игра на тронове.

18) Рамзи изтролва Теон

Смъртта на Теон и раждането на Смрад - нямаше как това да е по-ужасяващ момент. Може и да изглежда, че мъченията му ги проточиха твърде много, 0D30-style, обаче пък: 1) Част от тях беше гоненицата в трети епизод (отново браво на Бениоф - както споменах, екшънът, особено когато е старателно режисиран, с безупречна "география", фокус и близки планове, и когато единствено музиката му куца, е добре дошъл в този сериал):

...и 2) Мултисезонната арка на този герой е шекспирова до откат и заслужава необходимото внимание. Малкото братче, извървяло накриво всяка своя стъпка досега, направило всички възможни злини по пътя си, и платило горчиво за тях с абсолютно всичко друго, освен с живота си, сега чака сестра си да дойде и да го избави от този ад. Стискам палци да я завършат тая история както подобава. И не на последно място - да изстискат докрай психопатията, на която копеленцето на Болтън явно е способно.

19) Денерис изтролва Кразнис

Макар и по-роботизирана от необходимото, първо тя проговаря валирийски в received pronunciation, с което вкарва всичко живо в сериозен размисъл. После насъсква дракончето, за да си направи барбекю от Кразнис... И за финал - ето това:

Да, епизод от сериал, който до момента е бягал като изтърван от всеки евтин ход на съвременното пост-300 и пост-LOTR фентъзи, успява да свърши със серия от кадри, като излязла от тези филми, без обаче да се превърне в overdirected CGI-fest и да прекрачи границата на естетиката, която изначално си е поставил за цел. А именно:

(От един малко по-късен момент.)

20) Мартин изтролва целия свят

Изтролва ли казах?... За това трябва да измислят нова дума.

Така, това дотук беше интрото - сега е време за по-сериозната част.

____________________________________________________

Открай време ми е трудно да степенувам сезоните на драматичните сериали на HBO. Във всеки един от тях има и "слаби" периоди, но най-често дори те, погледнати в перспектива, се оказват нужни по един или друг начин. И с Игра на тронове не мога да отдам някакви предпочитания - просто го виждам като една чудовищна в мащабите си и комплексността си история, която има нужда от десетки часове екранно време, за да блесне, както заслужава. Това и се случва в общи линии, основно заради изключителното разбиране към героите и света, с което шоурънърите Бениоф и Уейс подхождат.

И все пак има промени от сезон в сезон, при това към добро, поради чисто обективни причини, без задължително да са свързани със самото качество на сорс-материала. Проектът отдавна не е рисков - напротив, превърнал се е в най-гледаното шоу по премиум-кабеларка от Семейство Сопрано насам (в тази връзка е и липсата на каквито и да било съмнения, че ще завърши подобаващо, а не с резачка, като онази тройка). Личи си също така, че и създатели и актьори се чувстват все по-комфортно в Уестерос и отвъд - дори някои hit-and-miss кастинг-решения (Емилия Кларк, Лина Хеди) вече имат определено разковаващи моменти. Игра на тронове все по-убедително работи като добре смазана машина, която е обречена, особено след събитията в този сезон, да помете всякаква конкуренция - и в жанра, и по принцип.

Всичко това ми идва леко като изненада, защото в трети сезон липсват двама от режисьорите, с които свързвах най-силните моменти в сериала досега - Тим Ван Патън (който е зает да продуцира и режисира четвъртия сезон на Boardwalk Empire) и Алан Тейлър (който нагази в пълнометражното високобюджетно кино). Един единствен епизод от трети сезон обаче - споменатият в началото Walk of Punishment - доказа, че това, което крепи сериала дори чисто на техническо ниво, е преди всичко визията на Бениоф и Уейс. При режисьорския си дебют (uncredited за втория), те доказаха, че могат да свършат първокласна работа откъм пейсинг, композиция, безброй резки но безупречно натурални тонални шифтове, преходи между отделните линии (което е винаги е проблем на медията), да не говорим за работата с актьорите. Както се вижда от списъка отгоре, както и ще се види от следващото - третият епизод е буквално низ от разтърсващи сцени, пръснати из целия емоционален спектър (от истинска драма и истинска комедия, та до истински ужас), обаче работещи една за друга както никога досега. Почти натрапчива е идеята на B&W да покажат, че дори в толкова мрачно и тежко шоу има място за fun в промишлени количества - не само той да заработи в премерен синхрон с драматичните преживявания, но и в крайна сметка да усили ефекта им.

Досега суперлативите ми за двамата винаги са били в посока на работата им по адаптирането на материала и избора на изключително подходящи актьори. Сега вече мога твърдо да заявя, че те са изключително подковани технически на "микро"-ниво - в детайлите на муувимейкинга. Няма по-добро доказателство от това, че техният епизод, от всичко правено до момента за телевизия, на което съм ставал свидетел, най-много се доближава до чисто филмово преживяване, нищо че в никакъв случай не може да се брои за най-зрелищния в буквалния смисъл. Надявам се по-често за в бъдеще да се нагърбват и с режисьорската работа, но при такъв проект, с толкова сложна логистика и отговорности на сценаристи и изпълнителни продуценти, е ясно, че няма как да е повече от епизод-два на сезон.

С освобождаването на напрежението, свързано с въпросите за комерсиалния успех на сериала, като че ли идва и израстването в определени аспекти, чисто в технически план. Третият сезон на Игра на тронове доставя всичко, което негласно заявява, и в нито един момент не се прокрадва онова усещане за липсваща "епичност", изцяло заради времеви и бюджетни ограничения. Армията на неопетнените наистина е огромна; дракончетата растат и продължават да са изключително изпипани до най-дребните детайли; с малки изключения сцените пред зелен екран не личат, че са такива; качеството на matte painting-ите е дръпнало нагоре; а за капак внезапно започват да се появяват и доста Ридли-подобни "летящи" шотове, които спокойно можеха и да не си дават зор да съществуват, но пък творят изключителна атмосфера само за секунди:

Определено фактор за всичко това е и неизбежното "поевтиняване на услугите" с времето в тази индустрия. Но няма как да се отрече старанието ефектните кадри в сериала да са колкото се може по-далеч от cheap-and-dirty изгледа на повечето съвременни фентъзита, производни на 300 и LOTR (само сравнете с бутафорията в последния трейлър на 300: Rise of Whatever). Изкушавам се да дам линк към една от най-пипнатите сцени по отношение на VFX (CG & practical), а и звуковият дизайн не им отстъпва по нищо - отново със Сам и бял бродник в центъра на събитията:

Завършвайки частта за техническите залъгалки, остава само изрично да спомена отново недоволството си от лекото знемаряване (от т. 15), което личи и в горния клип. Като че ли с развитието на сезона, все по-малко и по-малко внимание е обръщано на най-базовите принципи, върху които е изградена визията на сериала, и въпреки честите попадения (на по-глобално ниво - във връзка със самия сторителинг) ми се щеше тъмницата в определени моменти да изглежда по-малко тъмна.

____________________________________________________

За предния сезон си поиграх да скалъпя списък от 50 изключителни сцени, за този може с лекота да се направи същото, че и отгоре. Няма обаче да издребнявам. Сериалът продължава да поднася изключително фино взаимоотношенията между героите си, оставяйки загатнато и недоизказано в такива колосални количества, в каквито е и директно показаното. Цялата епичност около Денерис примерно я виждам просто като бонус след истинската сцена на израстването ѝ, ето тази - от Алеята на наказанието, почти библейска дори във визията си:

Давос пък в последния епизод не изглежда да помага на Джендри толкова от добро сърце, колкото от гузна съвест, защото той физически му напомня на сина му, който е погубил... Връзката Торос-Берик, за която в сериала почти нищо не знаем, е изнесена от първия до последния си кадър като нещо, за което бардовете биха могли да пеят и след хилядолетия... И дори раздялата с петоразрядни комични персонажи като Баницата...

...е отиграна така, че напълно неочаквано да ти заседне буца в гърлото. Едно обръщане и извикване "Hey, Hot Pie... It's really good", кротко изтегляне на камерата и сърцераздирателна музика успяват да развълнуват повече от цели сезони неочакван "character development" и туистове по другите кабеларки. В Игра на тронове има толкова много оставено между редовете - човек да си го намери и да му се зарадва...

И все пак нека се концентрирам и върху самите редове. Петте, които ми се видяха - изцяло субективно, както всичко досега - дебело подчертани:

Дъждовете на Кастамир

Ясно е, че Червената сватба беше мокрият сън на всички почитатели на книгите, както и ултимативният шокър за незапознатата с материала (преобладаваща) част от публиката. Самите шоурънъри споделиха, че още от първия ден, в който през главите им е минала мисълта за адаптация на Песен за огън и лед, този момент се е превърнал в техния кошмар. Как сцена, в която брутално и неочаквано си заминават поне двама от обичаните герои на публиката, би могла да съществува в сериал, борещ се за рейтинги и аудитория? Отговорът е прост: It's not TV, it's HBO.

С безцеремонното обезглавяване на героя от постера на първи сезон Бениоф и Уейс доказаха, че няма да коленичат пред правилата на бизнеса и няма да се ръководят нито от договорни задължения, нито зрителски очаквания и фантазии. Тези двама момци не само "екзекутираха" Сватбата по всички правила, ами и надскочиха самия Мартин, на практика удвоявайки бройката на жертвите с особена важност. Което не го отдавам толкова на някакъв садизъм от тяхна страна, колкото на стремежа да не останат... длъжни, един вид, и на почитателите на книгите (освен на разбираемото нежелание да се занимават нататък с ненужни израстъци от фамилията Старк).

Вълната на неадекватност в интернет след девети епизод изглежда като цунами пред бурята в чаша вода преди две години. Най-честото обвинение е, че Мартин е злокобен трол, който си доставя удоволствие, докато трепе любимите герои на публиката, с повод и без повод. В обвиненията в садизъм може и да има известна доза истина, но и така да е - това си е негова лична работа. По-важното е, че всичките издевателства над по-..."морално бялата" част от персонажите му са строго подчинени на правилата, действащи във вселената му. Роб Старк не си заминава просто защото дядо Джордж е смятал какъв е оптималния начин да вбеси читателите си. Роб си заминава, защото систематично взема серия от изключително неправилни решения, които ще бъде крайно учудващо и нереалистично, ако ултимативно не доведат до смъртта му по особено жесток начин. На практика Червената сватба е самоубийство, пътят до което е постлан с добри намерения. С това си действие Мартин слага точка след вечната фентъзи тема за греховете на бащите - само че инвертирана така, както би се чувствала добре насред Уестерос.

Но не самата кървава разправия ми прикова интереса. По-скоро го направи режисурата на прелюдията към нея, която нямаше как да бъде по-афектираща. Разфокусиращ се кадър на Роб и Талиса, попадащ върху Катлийн, която проследява съсредоточено слугата на Фрей, залостващ вратата; после зазвучават първите ноти на Дъждовете и се случва ето този поглед:

Следващият кадър е предчувстващото края си залостено вълчище.

И като си помисля... народът се оплакваше как великото прегрешение на тая сцена е, че песента била изпълнена прекалено красиво и правилно, или пък че не звучала по време на клането... Fanboys - they never learn...

Всеки драматичен сериал на HBO има по един подобен, отличаващ се от останалите епизод на разглобяващ нервната система апокалипсис, който няма право да завърши с нищо друго, освен с пълна тишина по време на финалните надписи. Спомнете си Нейт. Спомнете си Адриана. Ще ми се Игра на тронове да има още скрити козове в ръкава. Но и така да остане - пак е оставане в историята.

Селайс Флорент

На първо място, този закъснял едно-епизодичен образ успя да отвори цял прозорец към миналото на главен играч в историята - Станис. Прозорец към болезнена любов, която все още съществува напук на всичко. Това е погледът на Мартин към приказката за принцесата, залостена в кулата. Ужасяващ и извратен, както може да се очаква - като че ли наследниците на Станис могат да бъдат само обезобразена дъщеричка, чудовищна сянка или три ембриона, запечатани в стъкленици.

Но гвоздеят на програмата тук не е Мартин, а отново Бениоф и Уейс, които са взели това:

Лейди Селайс беше висока колкото мъжа си, слаба и с продълговато лице, с щръкнали уши и тънки мустачки по горната устна. Скубеше ги всеки ден и кълнеше най-редовно, но те все се появяваха отново. Очите ѝ бяха светли, устата вечно стисната, а гласът ѝ плющеше като бич. Изплющя и сега.

и са го превърнали в толкова изстрадала и толкова истински обичаща съпруга си жена, че го е подарила на друга. Казвал съм и преди, че не съм чел книгите след първата, но имам доста добра идея за всички промени, направени за сериала. И няма да преувелича, ако кажа, че специално в трети сезон, Бениоф и Уейс не са направили нито една погрешна стъпка в това отношение. Напротив, разминаванията със сорс-материала при директно сравнение са в такава степен в полза на шоуто, че в известен смисъл се чувствам късметлия, че преживявам за пръв път тази история и тези герои на малък екран, а не на хартия. От това следва и оптимизмът ми, че няма толкова голямо значение дали и кога Мартин ще завърши сагата си. Бениоф и Уейс вече доказаха, че могат да направят това на екран и без негова помощ.

Хаосът е стълба

Като че ли екшънът в The Climb не стигаше, ами Алик Сахаров (операторът - сега режисьор на епизода) реши за пръв път да прибегне до "нечестна игра" с overdirection. Или поне щеше да изглежда така, ако войсоувърът на Кутрето не беше продължение на разговор с Варис. Или ако не беше толкова фундаментален монолог, съдържащ в себе си есенцията на Песен за огън и лед. Или ако тези думи на Петир Белиш не се развиваха върху разстреляната с арбалет Роуз (жената, която B&W превърнаха от проста северняшка проститутка в дясна ръка на най-влиятелния и амбициозен човек в цял Уестерос). Или ако не свършваха (иронично) със сцената, в която Джон и Игрит изкачват Стената - измъквайки се от един хаос, само за да попаднат в нов (и между тези две неща поне да успеят да се целунат). Поредно доказателство, че в тази вселена на всеки проблясващ лъч светлина му се вижда сметката за нула време, преди да стопли каквото и да било. Жестоко и жестоко.

Целунат от огън

Това, което ми се струва като една от най-силните сцени в този сезон, се оказва учудващо екшън-епизод, обаче двубоят между Берик и Сандор (в контекста на намеренията ми тук) може да се брои за кулминацията на изключителна сюжетна линия, която засега поне свършва с убийствен поглед на Мелисандра, вперен в очите на Аря на фона на музикалната тема на Джакен.

Всичко в тази сцена е издържано - и идеята за трибунал, който честно да отсъди съдбата на Кучето; и хореографията на кютека, която наистина оставя впечатлението за титаничен сблъсък между два коренно противоположни стила - един брутално-касапски и един демонстративно театрален и артистичен; и специалните ефекти - не само като интензитет и реалистичност, но и като дълбоко натоварени функционално и за двете страни; и фокусирането на правилните места върху физиономии на участници и зрители; и естествено шокиращия финал. А самото начало, в което Берик запалва меча с кръвта си е върхова демонстрация на онзи зловещ начин, по който фентъзи-елементът в това анти-фентъзи успява изведнъж да гръмне до митологични пропорции, без да започне да се дере с пълно гърло "вижте ме". Много коварно и много ефективно за пореден път - точно като нож в гърба. И поредно доказателство на максимата less is more, която в трети сезон вече не е маска за бюджетните ограничения.

Споменавам тези сцени не само защото са демонстрация на страхотни кастинг решения във второстепенни роли (в лицето на всеки един от прагматичните робинхудовци, водени от Торос), и не само защото цялата последваща тъжна история за връщането от мъртвите наистина звучи като приказка от друг свят с гласа на Берик. Има и още една причина - бруталното съсичане на финала на дуела, с всичките му прилежащи хвърчащи кървища, ми дава удобен повод тук да обърна внимание на ролята на насилието в Игра на тронове.

Много често сериалът (както и повечето продукции на HBO) е обвиняван в прекалена графичност на насилието, до степен да изглежда като самоцелно и сензационно, едва ли не за да се покаже какви топки имат тези, дето го правят. Факт е, че светът на Мартин е жесток и пълен с жестоки хора, така че ако някой сериал има извинение да злоупотребява с жестокостите, това е точно Игра на тронове. Но той не го прави въпреки това - употребата на насилие почти винаги има за цел да извади емоционална реакция, а не физическа погнуса. Това е нещо критично, което не загряват из конкурентните канали като Старз и Шоутайм. Тяхната разработка по темата е нахална, инфантилна и дори гнусна - като да се издрискаш върху масата на вечеря, да се отдръпнеш и да следиш за реакциите на хората на героичния ти акт. Последен пример е течащият паралелно с Троновете сериал - Демоните на Да Винчи, който успя да сервира едър план на прерязан врат още в първата си минута. Без например да се заинтересува от факта, че в този момент зрителят е тотално дистанциран от въпросния герой, просто защото... не го познава. Следователно се получава някаква глупава заявка за криворазбран edginess, с нулев драматичен ефект и проста, плоска сензационност.

Така е и с другите "скандални" аспекти на сериалите по HBO: голотиите, секс-сцените и нецензурния език. Докато в смъртната си сцена Роуз е почти гола, но гърдите ѝ са прикрити (защото героинята е извървяла траекторията, описана по-горе, и така е честно спрямо нея);  докато секс-епизодите имат смисъл в контекста на историята на героите, които се забъркват в тях (като Теон на кораба миналия сезон); докато F-бомбите са изключителна рядкост, за да поразят целта с десеторен ефект, когато все пак паднат (Fuck the King!), то Да Винчи (давам го за пример, че е в същата категория - жанрова и целева, като Троновете) е отчайващо интрузивен кок-фест, в който 50% от диалога се състои от Fuck! Shit! Oh, god! Fuck! Shit! Oh, god!... ad nauseum. Конкуренцията има спешна нужда да си вземе поука от сцената с Яра и кутията, съдържаща мъжеството на Теон. И да си спомни, че навремето Инди също не погледна в кивота.

Джейми... името ми е Джейми

Това, което се готвеше два сезона, в крайна сметка кулминира в драматургичния връх на тази поредица по толкова безпощаден начин, че чак е страшно човек като си помисли. Случихме не само на актьор - Неголай Касда-Валдау (и не, това не е заклинание от Хари Потър, така му се произнася името на датчанина според уики). Случихме не само на актриса - Гуендолин Кристи, може би единствената жена на тая земя, която би могла да навлече кожата на Бриен. Случихме не само на безупречна химия и физика между двамата. Случихме и на хора, които знаят какво да правят с всичките тези случвания, и да извадят идеалния максимум от тях - за пореден път.

Стряскащо е как човек, който започна кариерата си като ехидно, манипулативно, зализано богаташче, чиито хобита включват бутане на малки деца отвисоко и чукане на сестра му в задника, 25 часа по-късно успя да се трансформира във физическа развалина, загубила части от себе си (буквално), но намерила най-важното - човечността си. При това, без да излезе от образ и на милиметър, без грешна нотка дори в една дума. През цялото време - независимо дали "пише" a ballad for Cersei's cunt, или буквално гние в калта. Начинът, по който е адаптиран и реализиран този герой в сериала - може би най-комплексния такъв във фентъзи сетинг, който съм засичал - трябва да се преподава. Ех, онази реплика от първия сезон - there are no men like me, there's only me - тогава можеше да минава за арогантност, но сега, и вътре- и извън-филмово става ясно, че няма как да е била по-правилна самооценка.

От своя страна Бриен първоначално беше осмивана заради липсата на каквито и да било ставни връзки из крайниците си (там, когато напляска Лорас в дебюта си). Самата актриса несправедливо беше подигравана, едва ли не като двуметров безполов Квазимодо, при все тоталната физическа и емоционална отдаденост, която демонстрира в сериала. После в едно интервю, когато Кристи със спокоен, отработен лондонски акцент направи трогателен паралел между героинята си и собствените си преживявания като абнормална в някаква степен жена, нещата някак... се обърнаха. Никой като че ли не очакваше тази огромна "мъжкарана" всъщност да има истинско женствено излъчване и ранимост - неща, които бяха някак озаптени в сериала, но все си намираха дребни пролуки, за да проблясват. Сега се обзалагам, че никой не може да си представи друга Бриен.

Всяка сцена между двамата с Джейми, откакто одисеята им започна под трите люлеещи се трупа на обесени жени в края на втори сезон, заслужава да бъде спомената изрично. Независимо дали е непрестанното тролене, разбиващо се в стени от непукизъм и чувство за дълг. Или пък неизказаното възхищение. Или пък намирането на опора в нещастието. Или пък това:

Дори застиналата Церсей от финала я разглеждам като техен продукт, независимо че ме накара да искам да си изгълтам обратно всяка дума, която съм написал против Лина Хеди в тази роля.

Истинският катарзис обаче е тук:

Трудно е човек да оцени дълбочината на единствен момент, така изваден от контекста на всички минали и бъдещи събития, но просто не мога да не дам за завършек линк към цялата болезнена сцена между двамата, когато голи един срещу друг, всеки в крайна сметка разпознава и прегръща истинското лице отсреща. Кой знае, може би това пък е идеята на Мартин за искрено романтично привързване между мъж и жена, и шамар в лицето на деструктивната винаги досега любов.

____________________________________________________

И така, къде ни остави този сезон... Бран се отправя на зловещо пътешествие отвъд Вала с инвалидната си количка (между другото, някой виждал ли е по-як wolf-on-the-moon-like шот от този?):

Станис и Мелисандра обръщат взор към Злото идващо от Севера...

Денерис окончателно се превръща в богиня...

...и някак вече не е чак толкова важно кой на кого ще даде шах с пешката.

По всичко личи, че се задава истинската буря. Остава ми само да се надявам, че тя няма да превземе екрана изцяло и човешкият аспект на тази наистина първокласна драма в десетките си преплетени малки и големи истории и подистории, ще остане безупречно изпъкващ, както досега.