1 август 2011 г.

64 Игра на тронове / Game of Thrones

Няколко дребни и едри уточнения, преди самото ревю:
  1. Това нещо бе писано на пресекулки от момента на свършването на сериала преди около месец, досега. По ред причини не можах да го приключа бързо - твърде малко свободно време напоследък, и твърде сложно за структуриране и писане; а и за разлика от някои скротуми, нямам навика да пускам полусварен нонсенс, подочут оттук-оттам и писан-недописан заради едната ексклузивност още преди първият сезон даже да свърши.
  2. Ревюто наистина е обемисто - след натискането на "прочетете още" браузърът ви може да изпадне в паметна криза от обилния снимков и текстов материал.
  3. Мислех си дали да не го разделя на 2-3 части, но при все, че тук избивам някакви световни рекорди по логорея, в крайна сметка реших - като гаргата е рошава, нека поне да е от Уинтърфел. Безкрайно ще съм признателен на анонимниците, които ми спестят tl;dr-то.
  4. Ревюто съдържа само един мащабен спойлер, който негледалите сериала и нечелите първата книга е добре да избягват. Въпросните два абзаца, които го коментират, започват с [S].
  5. Освен щателно разчепкване на почти всеки аспект на "Игра на тронове", това ревю съдържа и няколко отстъпления за самата телевизионна медия, които може би заслужават внимание в отделни постове сами по себе си, но по една или друга причина, намериха органично място тук. Това е другата причина за дължината на каквото следва отдолу.
И така, here we go:

2007 беше трудна година за HBO... Единият от флагманите на телевизията - Six Feet Under, бе приключил преди година и половина, а създателят му правеше вампирската драмедия True Blood, която, във времената преди манията по "Здрач", никой нямаше идея как ще бъде приета. На другия фундамент - The Sopranos, предстоеше финален сезон, а любимият на всички критици и здравомислещи хора The Wire също вървеше към своя логичен завършек. Тогава изглеждаше, че телевизията, която постави стандартите в жанра на едночасовата драма, ако не предприеме спешни мерки, скоро ще остане единствено с издишащата си мормонска небивалица Big Love. В този критичен момент се случи нещо крайно необичайно: HBO откупиха правата за тухлите-четворки на Дж. Р. Р. Мартин "Песен за огън и лед" с намерение да филмират всяка от книгите като един сезон. Защо казвам необичайно...

WHEN YOU PLAY A GAME OF THRONES YOU WIN OR YOU DIE

За разлика от комерсиалните ефирни телевизии като NBC, CBS, ABC... които разчитат основно на приходи от реклама, премиум кабеларките, като HBO, AMC и SHO се консумират срещу дългосрочен абонамент, което прави аудиторията им много по-инертна. Успехът на такава телевизия не може да се гради на свръхнова като "Изгубени", която проблясва и после всеки забравя за нея. Ключовата дума тук е консистентност в програмната схема и непрекъснат поток от примамливи за аудиторията заглавия. Обявяването на Троновете през януари 2007, когато "Семейство Сопрано" си заминаваше от екран, значеше само едно: това трябваше да е една от печелившите карти, които да задържат HBO в играта - сериалът, който не може да си позволи да гравитира около останалите, а този, който трябва да накара старите абонати да останат и да привлече нови.

И все пак, защо необичайно... Защото "Песен за огън и лед" е фентъзи - скъп жанр, практически противопоказен за телевизионния екран. От една страна, сюжетът на книгите е точно като за HBO - adult-ориентиран, с противоречиви герои, предполагащ изключителен драматизъм и конфликти, които да държат публиката ококорена в продължение на години. От друга страна обаче, тогавашният шеф на телевизията - Крис Олбрехт (сега подвизаващ се като президент на блъващия нелепост след нелепост канал Starz) последователно удари теслата на всичките си сериали, които изискват огромен бюджет - първо си замина Carnivale заради това, че струваше между 4 и 5 милиона на час при потъващи рейтинги; една година по-късно - твърде нишовият Deadwood, отново заради космическия бюджет и огромния каст; и през 2007 трябваше да видим втория и последен сезон на Rome, който компресира в 10 епизода съдържание за 2 години, и остави зората на християнството (планирана за четвъртия сезон) извън обсега си. Независимо че класическите свръхестествени фентъзи елементи при Мартин са фон, а не фокус на историята, Троновете щяха да изискват колосален бюджет и поддържане на масивен каст в продължение на години. Точно в този момент, адаптацията на Песента беше огромен риск за HBO - риск, на който се залагат надежди, при това в жанр, който рядко се понася добре от средностатистическия зрител.

Последваха и проблемите - шоу-рънъри трябваше да са Дейвид Бениоф ("25-тия час", "Троя", "Братя"... "Вулверина" брррр...) и Д. Б. Уейс (нищо особено), които бавно, но славно пишеха пилота. По онова време се случи и стачката на сценаристите, която забави процеса поне с половин година. После Том МакКарти (който се подвизава повече като актьор, примерно в "2012", отколкото като режисьор) засне пилота в Северна Ирландия, но началството го прие със смесени чувства и реши да повери режисурата на друг. В крайна сметка, през пролетта на 2010 HBO поръча цял сезон от 10 епизода. Всичко това, разбира се, бе следено изкъсо от феновете на книгите. Всяко кастинг решение се изследваше под лупа със същия хъс, както навремето с адаптацията на "Властелина на пръстените". Тази зима пък последва чудовищна рекламна кампания, която допълнително нажежи обстановката и направи Троновете да изглеждат като най-чакания сериал на всички времена. Дори в столиците на страни от третия свят, като България, грейнаха билбордове рекламиращи предстоящия епос.

Сега, няколко седмици след края на първия сезон, можем да направим равносметката. Троновете е триумф за HBO - сериалът е безапелационен успех и сред зрители (вкл. сред капризните фенове на книгите) и сред критици. Дори премиер-министрите на някои страни от третия свят, като България, намират време да се топнат в света на Уестерос. Обяснението за това е много просто - Троновете случиха на хора. Всички замесени в продукцията очевидно са били водени от една основна мисъл - да направят най-доброто, което е по силите им, за да пресъздадат историята на Мартин, така както тя заслужава. И с малки изключения са се справили като за световно. Това, за което говори всяко ревю - че този сериал слага летвата много нависоко, е самата истина. При това в жанр, който без необходимите средства и усет може да се превърне в холмаркска карикатура.

Преди да продължа, трябва да направя кратко отстъпление. Сериалите са интересно животно, което въздейства на зрителя по съвсем различен начин, в сравнение с пълнометражните филми. Това е дълъг формат, който разказва историята си в десетина часа на сезон, и ако човек попадне в клопката му, шансовете за измъкване, каквото и да се случи нататък, са нищожни. Замислете се - колко са сериалите, на които сте изгледали един-два цели сезона и после сте зарязали заради това, че са се скапали. Аз мога да се сетя само за един - Heroes, който след поносимия първи сезон се превърна в такава чудовищна гротеска, че ме беше срам, как въобще съм се забъркал с него. Срам ме е също така, че някъде от петия епизод на "Изгубени" ми стана ясно, че всичко това ще завърши в батака, но изгълтах 6 сезона от него. Още повече обаче ме е срам от друг факт: че наскоро започна четвъртият сезон на True Blood и го гледам. Или че тази есен започва шестият сезон на Dexter. И аз ще го гледам. Да, аз ще гледам тези две невъобразими помии, сътворени от кръгли глупаци, които нямат никакво разбиране за героите си, и които систематично ме правят на идиот. Ще ги гледам, въпреки че съм наясно с това, и въпреки че ми се е повръщало физически от всяка секунда след края на втория сезон и на двата сериала.

На пръв поглед това е някакъв абсурден мазохизъм, който би си го причинил само човек, който няма какво друго да прави с живота си. На втори поглед обаче положението е пределно ясно. Оставяйки настрана интереса ми към фейловете на продукции с потенциал и изследването на причините за тях, когато човек кани в къщата си по няколко пъти на седмица едни и същи герои, те придобиват съвсем различен статут. Независимо дали това са приятелите от "Приятели", докторите от "Спешно отделение" или хиксовете от "Досиетата Х", това са хора, с които прекарваш толкова време, колкото с близки познати. И щеш или не щеш, отношението ти към тях вече е като към такива. Свикнал си, приел си недостатъците им, толерираш глупостите им. Независимо колко е умен човек, независимо от вкуса му, хване ли се на хорото, пускането е малко вероятно. Дори Роджър Ебърт трудно би успял да се откопчи от "Дързост и красота", ако някой го подкупи с петцифрена сума за ревю на първите 100 епизода. Познавам хора с рафиниран кино-вкус и булшит-метър, който удря в червеното от най-дребни неща, но при това са в състояние да говорят с часове за "Изгубени" или "Забранена любов" или "Биг брадър", оправдавайки се как ги гледат заради "анализа на фейла" (онзи същия, за който споменах), когато истината е далеч по тривиална и болезнена за признаване - на тях, като на всеки друг, просто им пука за тази екранна паплач и им е интересно "какво ще стане нататък с нея". Героите преди всичко. И е време най-сетне да обърнем поглед към тези от "Игра на тронове".

CRIPPLED, BASTARDS AND BROKEN THINGS

Много преди снимките да започнат Дейвид Бениоф упорито хвалеше сериала си като Семейство Сопрано в Средната земя, което не е трудно да бъде измислено предвид сорс-материала. Всички герои в книгите на Мартин са морално сиви източници и приемници на нечовешко насилие, а ако има нещо, което дефинира продукцията на HBO, то това е точно пълната липса на черно/бели персонажи, към които публиката да изпитва ясно дефинирани емоции, и показването на бртуализма в пълния му блясък. Във всичките им едночасови драми до момента "доброто" и "злото" нямат никакво значение - на преден план излиза мотивацията и психологическата дълбочина на героите. Разбира се, когато не особено умни сценаристи, като тези на True Blood, се напънат да правят "интересни" провинциалните си герои чрез обръщане на ценностната им система в противоположни посоки през пет минути, и решат да покажат на целия свят, че са намерили отговор на въпроса "мамо, къде са ми червата?" също толкова често, в крайна сметка се оказва грозно за гледане. В Троновете обаче този критичен момент се е получил повече от добре.

Сериалът започва натоварен с тонове предистория, която е набита във всяко действие и дори изражение на героите, до степен човек да си помисли, че е изпуснал няколко сезона. И тъй като говорим за около 50-тина централни и второстепенни (но все ключови) персонажа, адаптирането на началото е било истинско предизвикателство - хем трябва да покажеш на зрителите кой за какво се бори, хем трябва да движиш сюжета напред. HBO ясно съзнаваха това и преди премиерата пуснаха множество промо-материали, които да обясняват връзките между отделните къщи и герои. Но дори човек да не е чел книгите, или да няма допълнителното инфо и просто да започне начисто с пилотния епизод, пак няма да се чувства в безтегловност, за което целият кредит отива при дуото Бениоф/Уейс. Разбира се, в сериала са пръснати тонове тънки моменти и реакции, които намират обяснение на по-късен етап (или функционират като easter eggs за хората, чели книгите), но от човек не се изискват свръх усилия, за да следи ставащото на екрана и да се чувства ангажиран.

И за всичко това помага, че героите са жестоки в буквалния и преносния смисъл. Песента не е обикновеното фентъзи, защото главните действащи лица не са обикновените фентъзи персонажи. Може и да яздят коне, да размахват мечове и да са навлечени в брони, но отвътре са същите мотивирани от жажда за власт копеленца като тези в The Wire. Троновете е фентъзи точно толкова, колкото The Sopranos бе мафиотски сериал, а Deadwood - уестърн. Основите на жанра са запазени, но в същността си персонажите, които го обитават са много извън очертанията му (за това обаче след малко). Няма начин всеки от тези петдесетина героя да работи безкомпромисно в 100% от времето, защото времето тук не е 2 часа, а 10, но добрата новина е, че издънките са малко. И колкото и да е абсурдно такива комплексни персонажи да бъдат свеждани до две изречения, все пак, от уважение към формата, ще се пробвам, пък каквото стане.
Пичовската същност на Робърт Баратеон проличава още от слизането от коня му в Уинтърфел в първия епизод - веднага става ясно, че това е чудовищно властен човек, но и такъв, на който спокойно можеш да разкажеш виц за бирено шкембе, след което главата ти да си остане на раменете ти. Имайки предвид, че Марк Ади досега се е подвизавал само в някакви третокласни комедии, е доста изненадващо откъде е успял да извади тази комбинация от царственост и кръчмарска избухливост, да изглежда искрен и когато перверзно иронизира русите тикви на клана на настоящата си жена, и когато си излива болката по загубата на Лиана.
Гвоздеят на програмата при Старките е диването Аря, което също показва нрава си още в първите си секунди екранно време, когато отегчено ниже някакви гоблени, но се ослушва как отвън Бран се учи да стреля с лък (после отебава гоблените и улучва десятката му). Това е момиченцето, което много иска да е момченце, но много се изнервя на хората, които го мислят за такова, когато се оцапа с кал. Перфектен кастинг (дебют на Мейси Уилямс), с много малки залитания, които са компенсирани за седем сезона напред само с едно "Seven hells". Да не говорим, че наистина прилича на дъщеря на Кейтлин Старк. Циниците тук биха ме поправили "внучка на Кейт", но могат да се гръмнат - Мишел Ферли, на която е поверена ролята, има точно нужната комбинация от аристократизъм и приземеност, уловила е перфектно болката от предателството на Нед преди 17 години (в тази връзка - страхотно написан момент с прощаването на Джон с Бран, в който тя реагира уж несправедливо спрямо него с това "I want you to leave", и само след минута разбираме прекрасно причината за това), а и е явно способна на твърдост, когато такава се изисква ("We will kill them all" от последния епизод). И разбира се, още един момент с нея, заслужаващ специално внимание - прощалната сцена с Нед - когато самите  актьори физически показват, че това е сериал, който знае накъде отива.
И както малкият Бран е засенчен от малката Аря, така и големият Роб Старк е тотално засенчен от големия Джон Сноу - копелето на Нед. Тежестта на греха на баща му е изписана на лицето му във всяка сцена, но този момък приема злобата и иронията на околните винаги с болка, и никога с агресия и гняв, до степен човек да се притесни, че количествените натрупвания могат да доведат до някоя качествена глупост. На някой може и да не му хареса, че ченето му винаги е на границата да удари в земята, или пък това, че погледът му като че ли постоянно е фокусиран върху нещо на хоризонта, докато си говори с хората, но по някаква причина интеракцията на този момък с всички герои - независимо дали това е баща му, или брат му, или Тирион, или Джайм, или Аря (прощалната им сцена е една от най-добрите в целия сериал) - винаги работи. В добавка, двамата с натреслия му се в Самюел Тарли са странен, но някак симпатичен тандем, заради напълно противоположните им качества и заради вродената слабост на Джон към низвергнати синове - импулсивността и безстрашността на единия е туширана в правилния момент от пресметливостта и хитростта на другия (моментът след разпределението на ролите в Нощната стража е добър пример).
Повечето от останалите главни персонажи също са крайно нетипични за фентъзи жанра. Санса, противно на всички 13-годишни благороднически щерки, сама изявява неистово желание да се омъжи за ултимативния задник на сериала, да разтвори крака пред него и да му народи още негови подобия, при това с ясното съзнание що за стока е. Всичко изглежда толкова естествено, като че ли наистина го прави заради бушуващ хормонален дисбаланс. Визерис Таргариен пък е едновременно настръхнал от мисълта за Трона загубеняк, който е готов да поднесе вагината на сестра си като подарък на 40 хилядна армия дотраки, но в болшинството моменти е комично изглеждащ истеричен келеш. И изведнъж на този фон се пръква онази сцена във ваната с робинята, в която Визерис с мазния си премерен лондонски акцент й разказва за драконите... Сцена, в която дори има страхотна музика. Въпреки че тази реплика си я пазех за момента, в който трябваше да акцентирам върху свирката, която цветенцето Лорас Тирел врътна на Ренли, ще я изпукам тук: това е HBO at its best!
В тази категория (на изненадващите жанрово) е и Джайм Ланистър, който в първите си сцени може да бъде сбъркан със Сойър от "Изгубени", но много скоро става ясно, че това не е поредният красив псевдо-лошковец с иначе добро сърце. Забележително е как играещият го Николай Костър-Валаду достига от ехидността на "They could write a ballad about it: The war for Cersei's cunt" до онова горчиво "There are no men like me. Only me...", с което дава много сериозна заявка, че ще успее да изнесе комплексността на героя си нататък без проблем.
Разбира се, не всичко е рози. Още със слизането си от каруцата в първия епизод, Лина Хeди като Церсей Ланистър си залепя перманентната физиономия на току що настъпила кравешка фъшкия, заради което целият свят едва ли не й дължи извинение. Най-големият ташак е, че Хеди успява да извади искрена емоция единствено в момента, в който разказва на Кейтлин за изгубеното си дете - парадоксално, точно след случката с Бран. Не знам дали това е случайност, или някаква преднамерена перверзия от нейна страна да изиграе искрена болка в момент на стряскащо лицемерие от страна на героинята й, но със сигурност тази жена е един от двата абсолютни мискаста на сериала, прецаквайки с безизразната си физиономия ключови емоционални моменти (вкл. един абсолютно непростим с Робърт, в който цялото старание на Марк Ади отива по дяволите заради нея).
Втората издънка е Денерис, която може и да има прекрасно личице и апетитни цици, обаче, милата, през половината време не знае къде се намира. На моменти Емилия Кларк успява добре да предаде крехкостта на героинята си, но когато трябва да прояви някаква инициатива - дали към брат си Визерис, или към скъпоценния си Дрого, или към армията му от туземци... тогава актьорската некомпетентност лъсва с пълна сила. Още не съм сигурен дали това ме забавлява повече, отколкото ме дразни, но взаимоотношенията между Денерис и Дрого са като взети назаем от "Здрач" с цялото умилкване и погледи на опиянени от любов гълъбчета, и то само половин епизод след първоначалното изнасилване. Лошото е, че това нейното трябваше да бъде ключова за първия сезон трансформация, която освен че не е добре изиграна има сценарни проблеми - твърде внезапно и необосновано пречупване и вживяване в ролята на халееси, като че ли заради някаква странна фиксация по драконовите яйца.
Говорейки за Дрого, присъствието на играещия го Джейсън Момоа за щастие се изчерпва с ръмжене на дотрашки (между другото, поздравления за лингвиста на сериала - тези глупости дето ги изговарят героите наистина звучат като истински език), гледане мръсно изпод тежкия грим и перчене с анаболно тяло. И все пак, към финала, в няколко момента Момоа успява да изкара наяве животинското в героя си по сравнително адекватен начин.

Прави впечатление, че половината от героите театралничат като за последно, до степен човек да си помисли, че това е търсен ефект. И докато натъртването и удължаването на последните срички на Робърт работят за героя, то съдбовния напевен тон на Джора Мормонт (преводачът в ефир от дотрашки на Денерис) е нетърпим на места.
В категорията на бясното театралничене влиза от воле и едно от стопроцентовите попадения в кастинга - Питър Динклидж като лилипута Тирион, който бие всички останали по количество интелект на линеен метър и си поправя път през охолния си живот на ланистърова издънка с акъл, а не с размахване на крайници. Ироничното му поведение спрямо всички, с които взаимодейства и особено спрямо курвите му (the funny whore от последните епизоди не му остана длъжна де - истинско попадение насред разиграващата се трагедия из околните сцени), ражда по няколко бисера на епизод, но защо, защо, защо са го накарали да говори с тоя нелеп изкуствен британски акцент. Никой нямаше да се разсърди, ако във *фентъзи*, един от крайно нестандартните герои покаже тази своя нестандартност, освен с ръста си, и с различния си говор. Съдейки по досегашните изпълнения на Динклидж и интервютата му, ако караше ролята на американски английски, щеше да се превърне в истинска златна мина. Сега изказът му е толкова фалшив, че прецаква иначе жестоко написания персонаж. Разбира се, това не попречи на ошамарването на Джофри да се превърне в youtube-феномен още на следващия ден след излъчването на епизода.
[S] И стигаме до героя от билбордовете - Нед Старк, поверен на Шон Бийн. Представете си типичния фентъзи герой - не персонаж, а *герой*. Онзи честен, благороден, морален, принципен и предан войн, който всеки уважаващ себе си владетел би искал да има за дясна ръка. Това е идеята зад Нед на пръв поглед. На втори... Спомняте ли си Орландо от "Небесно царство", на който Ева Грийн предлагаше света и ваджайната си, и който се дърпаше като магаре заради принципите си, в резултат на което настана някакъв исторически резил с хиляди жертви. Ей там по едно време Господ трябваше да се появи в Небето над Царството и да напише с caps-lock "Абе, Орландо, мойто момче, може ли да си такъв галош, бе...". Сега умножете това усещане по 10 и ще получите подобаващата реакцията към Нед Старк. През цялото време този тип е безупречен - обича жена си и милионите си деца, вкл. копелето си; би дал живота си за краля; докарва се до хипервентилация от хълцане, докато трябва да заколи кучката на Санса; склонен е на жертви от своя страна само и само да запази мира по света; и наистина, ама наистина е на прага да изпадне в кома, когато му съобщават как затъналият до ушите в дългове Робърт смята да пръсне цяло състояние за турнир в негова чест... В обикновените фентъзита тези герои помитат всичко по пътя си яхнали възвишените си ценностни системи и на финала тържествуват. В света на Мартин обаче, този герой систематично бива лъган, унижаван, манипулиран, наръгван и докарван до влачене с бастун, размотаван като второразрядна пешка от всички по-умни и недотам умни второстепенни герои и накрая - епизод преди финала - обезглавен с лъжа на уста, за ужас на децата си, които не могат да повярват на ушите и очите си, че всичко това се случва. Това е светът на Мартин - това е участта на alpha-male/role-model героя в него. Всъщност цялата тази идея за антигероичност като че ли е пронизала съдбите на всички централни персонажи, които си го отнасят - Робърт умира от челен сблъсък с диво прасе, докато е поркан като кирка, а Дрого - от инфекция, която лекува с конски фъшкии. Не, определено това не е "Властелинът на пръстените", това е Властелинът на фентъзитата, в който принципността не е добродетел, а се наказва сурово.
[S] И колкото и Нед Старк да е интересен като коментар на Мартин над този тип фентъзи герои, толкова интересна беше и цялата извънфилмова истерия покрай обезглавяването му. Феновете на сериала масово изтръпнаха как е възможно човекът от плаката на филма, единственият герой над 12, с чиято морална картина могат се асоциират, без да повърнат, и който се надяваха да носи на плещите си сериала с години напред, да си го отнесе по този начин още преди края на първия сезон. Започнаха се обвинения в спиране на абонаменти, в некомпетентност и неразбиране на медията от страна на HBO; правеха се заклинания против рейтинги; в youtube се навъдиха клипове с реакции на обезверени глупаци, които ронят сълзи по идола си; а и съм сигурен, че хлапето, което изигра като за световно малкото, женствено, гнусно келешче Джофри (едно от най-силните и безкомпромисни кастинг решения) е тръгнало с бодигардове, да не го ошамарят на улицата, заради това, че е преебал "my nigga Ned"... Всичко това беше тъжно-забавно... показваше колко първосигнална паплач е средната зрителска аудиотиря зад Океана. Онази, същата аудитория, заради която всеки успешен сериал прогресивно трупа ненужни герои от сезон на сезон, чудейки се какво да ги прави и натоварвайки ги вследствие с безумни стори-аркове, само и само тези от публиката, на които са им любимци да нагъват рекламите и да питат за още. В Heroes и Lost измислиха един милион недоклатени начина - къде чрез многократни съживявания, къде с времеви заигравки, да бутат целия некадърен каст от самото начало до самия финал с минимални изменения. Сега същото се случва и в True Blood, където никой няма топки да избие 3-4 централни персонажа, за да могат паралелните истории (в момента 9 на брой, без майтап) да почнат поне малко да дишат. Браво на HBO, че постъпиха мъжки - едно, че направиха point-а на Мартин с този герой (нещо, което явно е минало без ефект между ушите на мрънкалата) и второ - показаха, че имат смелостта да уважат историята и да й дадат това, от което има нужда, въпреки правилата на бизнеса.
И естествено, тук не остана място за останалите запомнящи се персонажи - нито за ехидното съществително Петир Белиш, което се издъни единствено, когато почна да си говори сам как Старковете "лесно се палят, но са кръгли глупаци"; нито за мазния Варис, който в последните епизоди около взаимодействието си с гниещия Нед и после с Петир ме доведе буквално до физическа погнуса; нито за Брон, чиято химия с Тирион беше докарана дотам, че спокойно можеха да се изпукат в шубраците и пак никой да не изпротестира; нито за Тивин Ланистър, който сигурно има най-убийствената интродукция на второстепенен (засега) персонаж в историята на телевизията; нито за Лиза Арин с нейния вид на добре тренирана психопатка, даваща всичко за 5-годишното си кърмаче...
Дори съвсем третостепенните персонажи, които се мяркат от дъжд на вятър са натоварени със сцени, които работят за характеризацията им в точните пропорции, без да стават интрузивни, но пък обогатявайки страшно много вселената на сериала. Всеки случаен мухльо от Нощната стража, само след една реплика, е по-пълнокръвен персонаж от Ерик след 3 сезона и половина "Истинска кръв". Сега, пишейки всичко това, всъщност си давам сметка колко трудно е било да се направи кохерентен сериал с толкова много персонажи, без да има загубени и развлачени линии... И колко близко до оптималното е финалния резултат. Изключително голямо браво към Бениоф и Уейс за професионализма - направили са почти невъзможното.

IT'S NOT TV. IT'S HBO.

И тук идва момента да си поговорим за един от критичните аспекти на продукциите във фентъзи жанра - техническия. От всички скрийншотове по-горе би трябвало вече да е станало ясно, но нека го кажа в прав текст - Game of Thrones изглежда не по-малко от убийствено. Във времена, в които повечето игрални филми правят компромиси със заснемането, а евтинджосите по другите кабеларки изглеждат като снимани с GSM, Троновете излъчват педантичност и класа по отношение на визията почти от всеки кадър. Разбира се, това беше ясно, че ще се случи още откакто обявиха, че основен оператор ще бъде Алик Сахаров ("Семейство Сопрано", "Рим"), но резултатът надмина всичките ми очаквания. Преди време водих един спор, отчаяно опитвайки се да обясня в детайли защо този сериал изглежда по-добре от повечето филми - нещо, което смятам, че избожда и невъоръженото око, и много мислих дали тук трябва да изпадна в технически детайли под някаква малко по-подредена форма, или това ще бъде too much. Все пак, освен че тези неща са ми слабост, за някого това може да е интересно... а за останалите - хубав повод да се насладят на още подбрани скрийншотове от сериала, скролвайки към финала на този безобразно дълъг текст.

Започвам с най-важното - светлината. На няколко места из многобройните мейкинги се виждаше как около армията актьори търчи още по-голяма армия техничари, мъкнеща снимачните пособия и огромните бели платнища, които да омекотят резките сенки и да помогнат за неизбежните проблеми с контраста с фона. Даването на този зор, разбира се е похвално, по-интересен обаче е цялостният подход към осветлението. Всяка локация си има своята палитра, и докато сцените от Кралски Чертог и около придвижващите се дотраки са много близко до естествените цветове (в най-тежкия случай са минати през почти незабележим оранжев филтър), то за Уинтърфел и Нощната стража е била наложителна по-сериозна намеса, за да може публиката дори само след бегъл поглед към сетовете да изпита остра нужда да се завие с нещо. За да се постигне това, принципно има две опции: Първата е евтина, драстична десатурация и добавяне на син филтър в пост-процесинга, което автоматично води до убиване на всички цветове. Това е най-мързеливият начин да се постигне желаната атмосфера (вж. Терминатор 4) и за щастие в Троновете е използван минимално. Вторият вариант, на който почти изцяло е подчинена операторската работа около Вала, е ето това:
...светене с мощни студени лампи през вратите и прозорците, което е много по-скъпа и трудна опция от софтуерната манипулация, но пък зорът, който са си дали, дава идеални резултати - всеки топъл източник на светлина - факла, свещ, камина е запазил тоновете си:
а и отразената светлина от разни обекти си остава почти непроменена:
Тази сцена би изглеждала коренно различно, ако беше оставена на самотек, или пък ако студеният изглед беше постигнат единствено с дърпане на слайдъра на десатурацията. Старанието е толкова демонстративно, че в някои моменти дори минава границата на естественото - появяват се странни отражения от кожените дрехи, многократни сенки под открито небе, по които човек буквално може да възстанови позициите, посоките и свойствата на отделните лампи и отражатели... всичко това водещо до странен сюрреалистичен ефект, който със сигурност е следствие от престараване (или застраховане? - все пак са използвали ARRI ALEXA в прототипна фаза, а с digital-а трябва да се внимава), но пък в крайна сметка по-агресивното осветление е част от естетиката на отделните локации.

Другото нещо, което прави впечатление, е че Троновете бъкат от кадри в контражур. Всеки, който е пипал фотоапарат през живота си знае до какви проблеми води това и колко трудно е хем да не загубиш детайлите във фона, хем обекта ти от предния план да не потъне в мрак. В сериала като че ли целенасочено кадрите са композирани така, че да са максимално трудни за адекватно заснемане, и при все това финалният резултат почти винаги е на страхотно ниво:
И не мога да устоя да не пусна този крещящ, но много атмосферен пример в това отношение:
Тъй като Троновете е сериал, в 95% от времето на който герой А си говори с герой Б, е било наложително всеки случаен скрийншот да изглежда като образец за портретна фотография:
Изпитвам изключителна трудност да се сетя за кадър, който да не изглежда осветен и композиран със специално внимание, да не говорим, че от време на време се срещат и ето такива заигравания с оптиката, каквито човек трудно може да намери и в скъпите игрални филми:
През по-голямата част самата камера е ефективна, но не и ефектна. Няма избождащи очите визуални фокуси - явно концепцията е била за възможно най-изчистена динамика, лишена почти изцяло от wow-ефект, вкл. и от омразни елементарни забавени каданси, от които сериозно ми е писнало. И все пак, тук-там се виждат оригинални заходи на камерата (влизането в сцената от последния скрийншот с пълзящата камера след краката на тази рошавата е жестоко), плавни динамични кранови шотове, като този в началото на съня на Бран:
а понякога липсващата типично-фентъзи епика е заменена с оригинален подход и звуков монтаж - както в показването на последствията от задкадровата битка на Ланистърите от предпоследния епизод през очите на зашеметения Тирион:
Говорейки за епиката, много народ остана разочарован, че всички масови сблъсъци са само загатнати и никога показани в пълен блясък а-ла "Властелините", което е очевидно следствие от това, че десетте часа Тронове са правени с бюджет от около 50 милиона. И решението всъщност е правилно - по-добре хитро и ефектно избягване на баталиите (като това горното), отколкото показването им в претупан и недоклатен вид - така или иначе силата на сериала е на съвсем друго място. Единственото неприятно нещо, за което мога да се сетя по отношение на епичността е, че през цялото време героите говорят за някакви многохилядни армии, които планират да се стълкновят, а когато всъщност виждаме дотраките, те се движат в колонка по един през някакви треволяци и хич не наброяват 40000 парчета. Ами, пичове, като е ясно, че не можете да покажете смешна клонирана CG-пасмина, която да се блъска и дрънчи с мечове, направете там една-две сценарни промени и не ми говорете за мащабни масовки през реплика. Да не ми вдигате очакванията, не за друго... Самото CG присъства, но по-скоро във фонов режим - в по-голямата част то е за да напомни, че все пак действието се развива в измислен свят:
Единствените два случая на по-комплексно CG са триоката гарга от съня на Бран и драконите на финала на сезона, които обаче са изненадващо изпипани за ТВ продукция - освен че моделите са детайлни, много адекватно сенките и ноктите им взаимодействат с кожата на Денерис:
Да се надяваме, че за следващия сезон ще продължат в същия дух - пестелива, но изпипана компютърна графика и визия с акцент върху атмосферното заснемане, а не върху фишеците (тях ще ги получим в обилни количества от Питър Джаксън и неговите Хобити, не се притеснявайте).

И разбира се, специално внимание заслужават сетовете, които може и да не са крещящо епични като фантасмагориите във Властелините, но всеки от тях оставя натрапчивото впечатление за изключително старание в създаването на атмосфера:
Говорейки за атмосфера пък, просто не мога да устоя на изкушението да пусна и няколко горски сцени, всяка от които изглежда плътна, като че извадена от епос на Ридли Скот:
С това приключва канонадата от скрийншотове - ако не друго, поне се надявам да е показала, че Троновете могат да се похвалят с изключително високо КПД по отношение на оползотворяването на бюджета.

Вниманието към детайла е пронизало и почти всички други аспекти на продукцията. Звуковият монтаж е страховит - от разтърсващото начало с отварянето на портата на Вала и гоненицата с бледните бродници; през уроците на Аря и Сирио с дървените мечове, в които ужасеният Нед чува истинска битка; та до последните епизоди, в които приглушените фонови звуци в критичните моменти са в пълен синхрон с разиграващата се драма... Поредната компонента, в която личи целенасочен стремеж към колкото се може по-голяма кинематографичност.

За съжаление обаче, в един критичен аспект, това старание е изиграло много лоша шега, което - кажи-речи - е единственият ми по-сериозен проблем с този сериал: музиката. Първоначалният избор на композитор бе изненадващ - Стивън Уорбек, който е носител на Оскар за "Влюбеният Шекспир". Въпреки че, с малки изключения, не намирам музиката му за кой знае колко вдъхновяваща, решението беше интересно, защото британецът е изцяло... "оркестров" композитор, с много силно изявен класически подход. Това значеше едно - че Троновете щяха да се превърнат в един от малкото сериали, в които композираната музика реално се изпълнява от симфоничен оркестър - труден подход, когато трябва да бъде озвучен плътно 10-часов материал (последно Майкъл Джакино се опита да действа така в "Изгубени", но резултатът много често граничеше с комедията - вместо усещането за грандиозност, се получаваше скрибуцане на 3 цигулки и 1 чело, плюс разхвърляно пианце за фон на плоските драмички).

И после се случи най-лошото: Уорбек бе изритан (нямам представа дали е било заради това, че не е напипал правилния тон или заради това, че продуцентите изведнъж са стоплили как симфоничен подход ще струва майка им и баща им), и на негово място бе нает Рамин Джавади, който е по-известен като един от некадърните миниони на Ханс Цимер, които му пишат "additional" music, докато той обира кредита, отколкото със самостоятелните си изпълнения ("Сблъсъкът на титаните"). Този кошмарен завой на 180 градуса значеше само едно - вместо оркестър, щяхме да получим типичната безизразна Remote Control синтетика, която се лее от всеки напъващ се да е епичен блокбастър. Иронията във всичко това е в гореспоменатото женалние за (криворазбрана тук) кинематографичност - Джавади определено е по-слаб от TV-ветераните Джеф Бийл ("Рим", "Карнавал") или Беър Макрири (Battlestar Galactica) или Ричард Марвин (Six Feet Under, In Treatment), но за разлика от тях е филмов композитор. От свитата на Ханс - но на кого му пука?

Настръхнал в очакване на плосък героичен нонсенс, който би пасвал добре в music library-то на Media Ventures преди десет години, финалният резултат изненадващо е... поносим. За добро или лошо, в 90% от времето музиката е просто равен атмосферен тон, който ненатрапващо  съжителства с останалото и не изпъква по никакъв начин. Досадната евтината синтетика наистина личи в по-героичните моменти, но почти няма абразивни отвертки в ушите, които да те изхвърлят от действието и да се чудиш дали това не е с останалия темп-трак от "Тъмния рицар" или "Крал Артур", или произволен друг кич сътворен от Цимер. Въпреки че музиката не може да се похвали с някакво грандиозно тематично или стилово разнообразие, не може да му се отрече на Джавади, че е написал тема, която колкото и елементарно героично да звучи, е идентифицируема и разработена чудесно в целия саундтрак - например в The Kingsroad или Finale:

горчивият вкус от които се дължи единствено на ушечуйната синтетичност. И останалите 4-5 теми, макар и банални, имат интересни трактовки и развития [Kill Them All е страхотно емоцонално, към страхотно емоционален момент (като че ли заснет от Еманюел Любецки), и страда единствено от тази пуста изкуственост], а сцената с Денерис и кладата на финала може би е абсолютният връх, който този стил може да предложи (изключително ефектно, брутално продължение на When the Sun Rises In the West):

От една страна, след малко по-внимателно преслушване на самия саундтрак си личи, че Джавади се е старал повече от обикновено и не е оставил нещата на самотек с лууповете и семплите. От друга - все пак е жалко, че сериал, толкова богат на локации, герои и драма между тях, не ми остави нито един наистина паметен момент, в който музиката да поеме действието както подобава и да накара косата ми да се изправи.

Всъщност, точно музиката беше причината на пръв прочит да не харесам и началните надписи на сериала, които чак впоследствие ми се вдигнаха в очите - дали защото свикнах с темата, дали защото смисълът зад тях се разгърна впоследствие... Ясно е, че идеята, освен да бъдат символ на сериала, е била и да служат за ориентир из географията на Уестерос, което на пръв поглед ми се строи малко тривиално, особено с тези механизирани фигурки, които никнат от картата (пръкнали се от нищото gear-пънк елементи?) После обаче пословичното внимание към детайлите си каза думата и тук - глобусът се оказа вътрешността на сфера, в центъра на която е Слънцето (моментните преходи към което съпроводени с доста добри звукови ефекти и интересен shaky-cam); изникващите замъци и кули създаваха впечатление за функциониращи механични структури, не само заради реалистичния рендер (с хитро използван DOF и оптични аберации), но и заради напасването на самите детайлчета по тях; и нататък в епизодите новите локации, на които ни пренасяше действието се отразяваха и в самата шапка, на която преброих 4 различни версии. Трябваше ми престъпно много време да стопля този факт (основно заради дейното синтетично участие на Рамин), но отварящите надписи на Троновете всъщност са сред по-добрите на HBO, макар и да не достигат до съвършенството на тези на Carnivale и True Blood.

Говорейки за надписи - тук е мястото да споделя нещо, което винаги ми е въздействало по изключителен начин, ако се направи добре: завършването на всеки епизод, но не последната му сцена, а начинът, по който тя предполага изливането на финалните надписи след това. Любимият ми подход е онова продължаване на емоцията от музиката в точещите се кредити, което те оставя зяпнал и безсилен да смениш канала. Досега, точно в сериалите на HBO сме се нагледали на нокаутиращи примери - от половината епизоди на The Sopranos, през онзи свръх-емоционален финал на третия сезон на Six Feet Under, до Rome и Carnivale, където Джеф Бийл донесе голяма част от ефекта на сцените, парадоксално след като вече са приключили. Какво да говорим пък за иконичната end credits сюита от The Wire, която за пет сезона не прекъснах нито веднъж. Дори несериозности като Entourage от време на време имаха свойството плавно да продължават настроението от последната сцена във финалните надписи с музикален punch-line. Може да звучи като дребен детайл, но по-премислен fade-to-black само би усилил въздействието от Троновете. За 10 епизода, само един (осмият) си позволи да продължи плавно музиката от финалната сцена и да я доразвие върху кредитите, вместо да започне от нулата с последната използвана тема на Джавади. Надявам се във втория сезон да поправят това съотношение в правилната посока.

Което най-сетне ни води до режисурата. Много беше казано за изгледа на сериала и тук е достатъчно само да спомена, че Троновете нямаше как да имат по-подходящ избор за режисьори на изключително трудното начало (първите два епизода) и финала (последните два) - съответно Тим Ван Патън (от "Семейство Сопрано" и Boardwalk Empire) и Алан Тейлър (от какво ли не). Функцията на режисьорите в сериалите е малко по-различна от тази в игралните филми, защото фактически те са наемна работна ръка, и следват не толкова собствената си визия, а тази на creator-ите. Добрата режисура тук, следователно, не се изразява в някакъв бесен индивидуализъм, който да избожда очите на фона на останалото, а в разбирането към героите и концепцията на сериала, и в извличането на максимума от актьорите. Много типичен пример е True Blood, в чийто цял втори сезон Суки прогресивно се превръщаше в най-отвратителното алогично същество, вясвало се на ТВ екран, и изведнъж на самия финал режисьорът Майкъл Куеста, който е отговорен за най-добрите епизоди на Six Feet Under и единствения добър сезон на "Декстър", някак успя да извади от Ана Пакуин нещо, което да се доближава до приемлива концепция за тази героиня, туширайки максимално преиграването и чупките в китките. Но връщайки се към Троновете - на Ван Патън казах по-горе, че му е било сложно, защото на него се е паднала отговорността да пусне зрителя във водовъртеж от герои с преплетени съдби, без да го удави. Алан Тейлър пък, не знам дали е заради сценария или заради по-добрия контрол над актьорите, но е направил от последните два епизода низ от изключително силни сцени, какъвто досега не съм виждал за завършек на сезон - това са два часа първокласно кино, в което няма секунда спокойствие. По-точно - два часа, отделени от първокласното епично кино единствено поради неизбежните бюджетни ограничения.

И, най-сетне - финалната права. Троновете е сериал пълен с малки и големи проблеми, но това е очаквано - всеки сериал е такъв. Неочакваното е, че се оказа изключително телевизионно събитие, което разми границите между малкия и големия екран, и в което - най-важното - се видяха вложени сърце и душа. Цялото ревю отгоре се оказа пронизано от една основна мисъл - чудовищното старание този сериал да се окаже възможно най-близък до визията на Мартин. При наличието на цялото това старание (отново с референция към многобройните скрийншотове по-горе, що се отнася до техническите достойнства), предпочитам да оценя него, а не да се фиксирам върху дребните несъвършенства, получили се не заради някаква некадърност, а заради неизбежни бюджетни и времеви ограничения. Мартин е продуцент на Троновете и е надзиравал отблизо процеса по адаптацията, но истинският кредит за това, че сериалът се превърна във феномен, отива при Бениоф и Уейс, които за 10 епизода показаха систематично невероятен усет в адаптирането на сорс-материала и едновременно с това - уважение към него. Разбира се, искаше ми препускащият сюжет да спираше малко по-често да си поема дъх с онези типични HBO сцени, които нямат толкова за цел да блъскат действието напред, а да функционират като интензивен character development (чудесно извинение за още 2 епизода, които биха направили пейсинга почти перфектен), но и така се е получило добре. Сега, след края на първия сезон; след прогресивно растящите рейтинги; след пълния критически успех; след единодушието сред почитателите на книгите, че адаптацията е изключителна; след многобройните Еми-номинации; след като самият Майкъл Ломбардо - шефът на програмната схема на HBO, сподели на току-що завършилия Comic-Con, че има невероятно доверие в този сериал и смята да го докара до самия финал... след всичко това ни остава единствено тягостното чакане на втория сезон през пролетта догодина. HBO започнаха играта на тронове и я спечелиха.

64 коментара:

  1. Цяло удоволствие си е да те чете човек. Мисълта ти тече плавно, а снимковият материал е много добре подбран. Браво. :)
    Сериалът си заслужава дори и само да зяпаш красивите пейзажи, декори и осветление. Сега, след ревюто ти, даже ми се догледа пак.

    ОтговорИзтриване
  2. Откога се каня да го гледам не е истина просто.
    Ревюто е епично ;)

    ОтговорИзтриване
  3. След ревю на Силвъра изпитвам неистово желание да се хвърля към най-близкия торент сайт и по най-бързия начин да сваля и започна да гледам нещото, за което е писал :)

    ОтговорИзтриване
  4. И мен така ме зарибява ;)
    Тъкмо изгледах първа серия и бих казал, че е много добра.

    ОтговорИзтриване
  5. cmpax, обещавам да не пиша ревюта за тъпи филми тогава. :)
    Rel, GFoxxx, 10x.

    ОтговорИзтриване
  6. По техническата част си безценен източник на информация и за разлика от поста ти за "откритата" тежка частица, тук поне не мигам на парцали. :D

    А за Мишел Ферли ситуацията е точно такава. Перфектна е за ролята си и този воднист, рибешки поглед предава наистина много широка гама от емоции.

    Кое ще е следващото ревю? :)

    ОтговорИзтриване
  7. Нямам представа, Nostromo. Не гоня графици и ексклузивност, така че има вероятност следващият материал тук да е малко по-особен поглед за стар филм. Или въобще да не е ревю. Или да не е на кино тематика (защото сега ми напомни, че тотално съм отебал другите секции)... Ще видим. :)

    ОтговорИзтриване
  8. Аз, както вече писах в един форум, твърдя, че една доволна част от каста НЕ играе. Например всичките мейлове от Старките. За Церсей пък съм силно раздвоен - наистина видях около една емоция на всъщност въобще не толкова красивото и лице, но пък това е точната емоция за чарактъра и. За всичко останало съм силно съгласен с теб.

    ОтговорИзтриване
  9. Стига бе, Arri Alexa не е чак такъв лукс, особено за телевизя като HBO

    ОтговорИзтриване
  10. Не говоря за цената на снимането с тази камера, а за това, че тогава още е била в прототипна фаза и никой е нямал опит с нея. Вниманието не е било не към това колко ще се изтръскат, за да снимат с нея, а към това колко да светят по сцените, за да го няма онзи мазен blur на тъмно с цифрови камери. Похвално е, че в тези 10 часа няма нито едно място, на което да личи, че са снимали на digital. Явно гротеската в Public Enemies е вече минало.

    ОтговорИзтриване
  11. А така. Отиде ми пост дето го писах да речем 40 минути.

    В общи линии..

    Ревюто ти е прекрасно както винаги. Но няма да те отегчавам с хвалби. Само ще кажа, че ако беше малко по-навътре с книгите, щеше да намериш още доста неща, които да те подразнят.

    Денерис е най-гадното, което си го уцелил по други причини. Проблема е, че сериала отказва да се занимае с проблема с митичността на света. Представена ни е прекрасна псевдо-историческа драма. Но в книгите тази драма, освен че е брутална сама по себе си е страшно разкрасена от едно специално чуство за мистичност и свръхестественост, което пронизва героите. Да, свръхестественото няма директна роля в първата книга, пък и не кой знае каква по-нататък. Но се усеща и служи за да направи света доста по-специален и по-красив.

    Та Денерис и изобщо всички Таргариени са типичен пример. В книгата много се говори за рода им и се споменава, че макар някои да залитат в лудостта, други са на върха на величието и съвършенството. Денерис трябва да е свръхчовек, за сметка на брат си. Вярно, в книгата го има уплашеното момиче, но терзанията и са главно вътрешни. Външно тя е като от стомана и следва да раздепи екрана с поглед. Пък вместо това гледам как някаква кифла гледа хоризонта с овчи поглед или пък търчи като котка в нозята на възлюбения си хайдук. Тя трябва да е богиня и да оставя зрителя с чуство, че гледа нещо, дошло отвъд този свят. Къде ти..
    Има разни промени, които като си чел книгата дразнят. Примерно - обстоятелствата около смъртта на кала са горе долу същите в книгата, но пък липсва конотацията, че нашата го е причинила с наивността си.

    Друга сцена, която следва да издразни всички заклети фенове на книгата е тази с Еймон Таргариен. Тоя несметен изрод успява да вцепени читателя на няколко пъти с по една реплика и служи перфектно за да придаде усещането за мистичност и предопределеност, която изтъкава книгата. Вместо това гледаме най-абсурдната сцена, която на думи донякъде копира някакви пасажи от книгата, но тотално погубва и смисъла на сцената и героя и определено не е от полза да се предаде онова особено усещане за неведома предопределеност, което зверски контрастира с цинизма, който властва в Вестерос.

    ОтговорИзтриване
  12. Сега си давам сметка, че не съм дялан да бъда литературен критик, защото бая се запъвам за да предам това, което смятам за най-характерно в книгите. Но с риск да се повторя и потретя бих казал, че това е именно противопоставянето на циничното и митичното, като второто включва едно мнооого особено чуство за едва ли не божествена предопределеност и справедливост, която служи за да изтъкае 90% от атмосферата на книгите.

    Е, с това специално не са се справили. И вероятно не е само защото не са се опитали, ами и защото не може. Не и в рамките, които са им дадени.

    Всичкото това, можех да го кажа с най-вярното клише от всички, ама карай.

    За последно се сещам за нещо смислено да добавя. Мартин пише донякъде двупластово. (не не мирам по-добър начин да се изразя) На преден план има една страшно увлекателна история, която просто не ти позволява да спреш да я четеш, но която е базирана до голяма степен на всички възможни изтъркани похвати за задържане на вниманието. Аз не го съзнавах досега, но съдейки по реакциите на масата фенове, изглежда че повечето стигат до там. От друга страна обаче, чрез свързването на най-възможно човешкия свят с мистичното, той дава възможност на читателя да повярва, че отвъд всичкото това безмислие и цинизъм има скрит нещо много повече. И това чуство е просто страхотно. На моменти може да ти докара душевен оргазъм.

    За жалост, това няма как да бъде напълно предадено в сериала. Сценаристите са избрали да се фокусират на циничното и трагичното, и на антипода им (а за него дума в речника не мога да открия) просто не е даден живот.

    Един пример за това, че и повечето читатели не задълбават толкова дълбоко. Може би не най-уместния но все тая. В първата книга има достатъчно подсказки за да може читателя да се досети коя е истинската майка на Джон. И това е един от малкото примери за начина по който Мартин скришом гради мистичната страна на света си. Скришом за героите си почти толкова, колкото и за читателите си. Което е просто брутално. Но няма как да се екранизира и толкоз.

    Разпених се.. Благодарности за поредното перфектно ревю и възможността да си подраскам. :)

    ОтговорИзтриване
  13. Последно да поясня идеята си, че съм недоволен.

    Света на Мартин всъшност не е същия като този от нашето Средновековие, а в сериала виждаме почти само тази му страна - циничната. Освен това особено мистично чуство липсва и известната доза поетичност характерна за книгата, като липсата на тези двете се усеща и то много.

    ОтговорИзтриване
  14. HBO at its best is about men sucking cock? :(

    ОтговорИзтриване
  15. Впрочем, най ми хареса сцената между Робърт и Церсей, макар че я нямаше в книгата. Може би именно заради това.

    ОтговорИзтриване
  16. Чудесен и задълбочен анализ на наистина заслужаваща внимание продукция. С почти всичко се съгласявам (минус дребни неща като Денерис, чиято трансформация все още не е завършена ако се следват книгите и е рано да сме критични към Емилия, въпреки че има мегдан...), а след подробното описание на техническите детайли и снимачни прийоми ми се догледа отново сериала, този път обръщайки повече внимание на именно тези неща. Особено след като видях и това:

    http://www.youtube.com/watch?v=xkptadiDABo

    А може и да е било от скрийновете. Но най-вероятно ще го гледам повторно преди стартирането на новия сезон, за надъхване и подготовка. Иначе там вече идва предизвикателството за техническия отдел, защото скатаването на баталии е едно (и аз съм на мнение че спестяването им бе добър ход, колкото и да мрънкат фентъзи-фенбоите), но оставянето на ключови за сюжета сблъсъци и масовки извън кадър е съвсем друга бира.

    tl;dr - keep up the good work!

    ОтговорИзтриване
  17. E, аз пък съм дялан за литературен критик, трениран съм като такъв и даже практикувам и това, дето го описваш с Денерис и с Еймон, за мен е чиста проекция на (доста) субективното ти обожание на тия двама герои и май на Таргариените като. (Не и нещо, което аз съм лично съм видял в първа книга.) То не че читателския отклик като цяло не е субективна проекция, де, но си има степени. В случая аз чета как говориш за "мистичното", "митичното", "свръхестественото" и същевременно говориш за Таргариените – вместо да споменеш най-широкозастъпения източник на тия три неща в първа книга (чисто като обем) – Севера. (А с "фентъзийното" му представяне в сериала са се справили повече от добре и както С. казва, най-вече с технически хватки, което принципно е и най-финия и art-like начин да се правят тия неща.) Чета и епитетите, с които ги описваш, и все повече ми се струва, че няма много смисъл от опитите ти да внесеш някаква обективна авторитетност в мнението си :) Не ти го казвам с лошо – просто ми се струва, че когато едно мнение се движи от субективни и инстинктивни реакции към материала, трябва да си е такова докрай :)

    Също така изтъкваш като проява на гореспоменатите и мистерията около майката и бащата на Джон. За мен в това няма абсолютно нищо митично, предопределенческо и т.н. Не и в първа книга – с пророчествата се почва от втора нататък. Да не говорим, че всичко това все пак още са догадки, колкото и да са настървени повечето фенове на теорията Л+Р = Дж.

    Колкото до моментът с Денерис – да, и на мен ми беше неубедителна, най-вече като го играеше "властна". Но и в книгата никога не ми е правела впечатление на Денерис, жената от стомана.

    Всъщност и двете двойки брат-сестра в първи сезон страшно ме кефеха като концепция (не отделните актьори като изпълнения, де, щото там нещата бяха твърде неравностойни в полза на Визерис и Джейми). Имаше определени моменти в играта и в демонстрацията на определени състояния, в които си личеше, че тия две двойки са мислени като две двойки. Тихия говор на двамата Ланистъри, сдържаната емоционалност; истериите на Визерис vs. кататонично-психопатичните реакции на Денерис на разни случки (в тия моменти актрисата според мен беше много добра).

    А сцената с Еймон и Джон беше великолепна според мен. Първо с това, че актьорът на Еймон подходи нестандартно – вместо да напевничи с достолепно изражение, грачеше от ярост и се тресеше като смачкания, строшен старец, какъвто е. А през това време Джон храни гарвани със сурово месо – което на мен поне ми направи асоциация с това, което всички от Нощната стража правят със собствената си плът в името на "дълга".

    Мисълта ми е – не сравнявай книгата със сериала. Това че в сцена от сериала няма някои неща от същата сцена от книгата, не значи, че няма други неща, също толкова добри.

    Аnd HBO at its best (one of its best) is about a gay man straight out of Queer as Folk, sucking cock in a pseudo-Medieval fantasy drama series :)

    Trip

    ОтговорИзтриване
  18. A, и също така, ченеоткачащо яко ревю, С. :)

    ОтговорИзтриване
  19. Уф, и аз зафлудих, но да си кажа все пак - към третостепенните герои бих добавил Джеймс Козмо - много яко играе против типажа си, и Ракаро от дотраките; а за мен Арята Мейси си заслужи вечна десятка в мига, когато се накара на пазачите на портата на The Red Keep, те се спогледаха силно смутени и покорно я заведоха при баща й :D :D :D

    Между другото, С., не знам колко гнусен ти е бил Варис, но ми направи впечатление на един от малкото герои с някакво подобие на стабилен етичен компас - той сякаш *наистина* се старае да служи на кралството.

    Трип

    ОтговорИзтриване
  20. И аз се чудя понякога дали да се забавлявам с Емилия Кларк, или да и се дразня. Много се напъва наистина при "по-силните" cцени. I AM THE DRAGON'S DAUGHTER ми е любима :D

    От изброените композитори много щеше да ми е интересно да видя как Bear McCreary щеше да се представи в Троновете. В BSG-то доста екперименти си правеше и в крайна сметка му се получиха няколко доста добри композиции като: Prelude to War, Battlestar Sonatica и особено Dreilide Thrace Sonata No.1. Темата на Каприка също ме остави силно впечатлен, но тъй като сериалът бъкаше от неразгадан от самите сценаристи angst и липсата на идеи дори не шокираше по едно време, не съм го следил след това.

    ОтговорИзтриване
  21. Хм, сигурно си прав донякъде. В оригиналния си пост бях написал точно, че това може да изглежда като моя проекция. Може би се дължи на това, че ги четох преди 7-8 години и тогава бях доста по-малко циничен. Но все пак не мисля, че си напълно прав. Книгите са пълни с предсказания и лирични моменти. Има и известна доза поетичност, която не може да се предаде. За пример мога да дам терзанията на Нед в килията, включващи видението с синьото цвете и смъртта на Лианна. В първите 3 книги (за разлика от последните 2) героите твърде често имат видения, спомени за отминали героични времена... На мен лично някой и друг флешбек щеше да ми хареса. Разказват се и се сбъдват предсказания постоянно.

    Но всъщност да, сега като преглеждам ГОТ, тези неща май важат в доста по-голяма степен за втора и трета книга, тъй че сигурно си прав. Фенщината е тясно свързана с въображението, тъй че може би трактовката ми е прекалено субективна. Не мога да се накарам да чета за пети път книгите, та ще го приема на доверие. Изглежда знаеш кво говориш. :)

    Аз май оставих впечатлението, че съм нещо недоволен от сериала. Не съм. Той е безумно близко до съвършенството. Но книгата просто ми го дига много повече.

    ОтговорИзтриване
  22. Сега проверих за сцената с Еймон и с изненада открих, че е страшно близо до оригинала. Явно, наистина моя прочит е доста субективен. И все пак.. Моя прочит е най-добрия! :)

    ОтговорИзтриване
  23. Бе да, сега си припомних първата книга с една пдф-ка тука и макар да ми е неприятно да призная, това за което говоря почти го няма в нея. Ако не е било плод на въображението ми, сигурно е било по-нататък.

    ОтговорИзтриване
  24. 10x за подробните включвания. :)

    Противопоставянето на митичното и циничното, за което споменава Beast всъщност е интересен момент. Ясно е, че в HBO циничното ще има превес - това е сериал, който захлупва всичко по отношение на casual начина, по който се случват извращенията. Обективната причина за туширане на ми(с)тичното са бюджетните ограничения, но в интерес на истината това ground-ване в reality-то всъщност ми допада как е реализирано. Интересно е, че подобен подход бяха избрали и в недоносчето Камелот, но там, въпреки всичко, постоянно очаквах Мерлин да размаха ръце и да замята огнени топки - правете си сметка колко успешно беше реализирана концепцията. В Троновете обаче, особено около последните сцени с Дрого и Денерис витае такава прокобна свръхестественост, че наистина докараха без проблем усещането за някаква демонична сила извън този свят. При това точно улучена - нито отнема от приземеността на останалото, нито превръща сериала в Хари Потър за пораснали. Обръщам внимание на този момент, не само защото беше изключително афектиращо full-force проявление на свръхестественото (гарнирано с потрисащ звуков монтаж), но и защото е в много сериозен контраст с начина, по който мистичното от Севера, за което Трип говори, е поднесено. Около Денерис използват "фентъзи" чука по главата на зрителите (драконите), в Уинтърфел и на Вала обаче невидимата заплаха отвъд е някаква константа, работеща във фонов режим, пропита като че ли във всяка дума и изражение на героите - дори не е нужно да специално да говорят за това, за да се усети (макар и сцената с Бран и Оша под дървото да ми е една от любимите). Ясно е, че тонални несъоответствия със сорс-материала винаги ще има, първо - защото сериалът е поглед на конкретни хора върху него; и второ - заради спецификите на медията.

    Това с HBO at its best беше ташак - безкомпромисни са в това отношение и само да видят меган за нещо извън нормата, веднага завъртат натам.

    И леко по тази линия, нещо, за което не споменах в "ревюто", но ми се искаше - насилието. Много народ пропищя след двете обезглавявания в първите 10 минути, след турнира и конската глава, след дрането на елена и т.н. Обаче сериалът показа много солиден self-consciousness по този въпрос - вижте например бруталността (поднесена отново като най-естественото нещо на света) на сцената с изтръгването на езика, в която директно дават как Дрого бърка в гърлото на онзи през дупката, която е направил. И два епизода по-късно имаме сцената с барда, чийто език Джофри заповядва да бъде отрязан - което отрязване се случва извън фокус, а половината кадър е зает от подпухналата Санса. Като че ли казват - да, насилието ни е важно, за да сме много edgy, но има и по-важни неща от него.

    И за Джофри - някак между другото го споменах горе, но това момче наистина направи чудеса. На второ гледане изпълнението му ми се стори толкова нюансирано, че се чудя дали той не е най-доброто кастинг решение от всички.

    Трип, за Варис те разбирам напълно. Обаче по някаква причина - дали заради изгледа или интонацията, през цялото време ми създаваше усещането за гнусно подмолно същество от друг свят, което никога не можеш да разбереш какво мисли и на чия страна е. В пъти повече от Хитър Петър (последният разговор между двамата, когато се възхищаваха един на друг беше веднъж).

    doomy, ами освен да ми махнеш бана по IP, за да мога поне да отварям форума ви от работа без проксита? Ролика на шадоу вече ме търпи с години, айде не ми се правете там на много скандализирани - хора сме. :)

    Beast, по повод добавеното за флашбеците - мисля, че е съзнателно режисьорско решение да няма такива. Това е похват, който има съвсем друго въздействие на хартия и на екран. В книгите може да носи тази поетичност, за която казваш, но в сериала би изисквало грандиозни усилия, за да не изглежда cheesy (виж какъв ужас се твори в True Blood например). Да не говорим за концентрираността на действието и просто физическата невъзможност да се опре до лирични отклонения. Така че донякъде разбирам мораториума над флашбеците.

    ОтговорИзтриване
  25. Разни неща за които се сещам са моменти, като този в който след смъртта на Нед Бран и Рикон си стоят в Уинтерфел и изведнъж усещат, че нещо не е наред. Задухва някъв страшен вятър и те май зеха, че се скриха тогава в гробницата при статуята на Лиана, хванаха се за ръка и в един момент просто разбраха, че баща им е мъртъв.Не мога да обясня защо, ама беше много въздействащо и лирично. Има ги такива по особени моменти разхвърляни тук там. Може би на мен са ми оказали по-голямо въздействие от нормалното, но някакси другояче я усещам атмосферата в книгата. Има ги такива лирични моменти, които ако ги вземеш присърце допринасят за една по-особена атмосфера. Може да се каже, че сериала е фиксиран върху основния екшън и макар, че е вярно че той е 90% от книгата, на мен останалите 10% ми липсват.

    ОтговорИзтриване
  26. Сигурен съм, че имаше разни доста яки сънища, но не мога да намеря къде в towerofthehand бяха разнищени. (в смисъл, че бяха свързани директно с неща които се случват зад кулисите)

    ОтговорИзтриване
  27. Един приятел, фен на книгите (а ги почна преди няколко месеца), като видя коя са кастнали за Денерис отказа да го гледа сериала, тъй че имам съмишленици. :)

    ОтговорИзтриване
  28. "Да не говорим за концентрираността на действието и просто физическата невъзможност да се опре до лирични отклонения." Уцели десятката тука.

    Странно ми е, че толкова ти е харесала мистиката около Денерис накрая. На мен лично пък в книгата ми беше един от най-неадекватните моменти. Изглеждаше ми ни в клин, ни в ръкав и може би заради това изгледах тази част с пълна незаинтересованост. Като се прибера ще си я пусна и ще я изгледам колкото се може по обективно.

    Мен лично ме дразни (или по-скоро ми е безразлична) мистиката и отвъд вала и отвъд морето. Кефи ме именно супер тънката и почти невидима нишка на провидението, която е по-скоро загатната отколкото описана и се усеща като някаква паяжина, в чийто плен е цялата тази наглед безмислена драма. Вярно е, че тоя момент се натрупва с всяка следваща книга, но го има и в първата, сигурен съм. Много ще ми е интересен втория сезон в това отношение. Втората книга се пука по шевовете от предопределения, предсказания и т.н. подобни, а същевременно е лишена от заплетения плот на първата.

    Абе, квото и да си говоря сериала си е явление, достойно за книгите. Давам си сметка просто колко ми е кеф просто да чета за него и дори да си драскам книгите. Да са ни живи и здрави от HBO.

    Макар, че True Blood не смея да го подновявам вече... :)

    ОтговорИзтриване
  29. "критиките" не "книгите" уф

    Трябва да си сменя ника на "Flooderman". Сори.

    ОтговорИзтриване
  30. Доколкото подозирам защо се е отказал, би трябвало да се откаже като види и Кейтлин, и Серсей, че и Джейми и Робърт. Актьорите са хора, бе, хора, не са фен-арт! :) Видя се в Камелот какво става като кастнеш пиче с "перфектна" измита руса физиономия да играе неземно красивата Гуиневиър.

    В тоя ред на мисли, настръхвам като си помисля за потенциала за игра от страна на Бриен (е тва е Еми-роля, особено в трети/четвърти сезон), особено като видях актрисата и креденшълите й (не че са нещо особено, но е солидно образована девойка с перфектното излъчване).

    Между другото, Хитър Петър може да не е нещо особено спрямо Варис на тоя етап, но и у него, най-вече като концепция на героя, има нещо страховито - тоя тип е олицетворение в най-чист вид на чудовищната ненаситна властова ентропия в тая поредица; страхотен е по-нататък начинът, по който работи сюжетната му линия в тоя аспект.

    Искрено се надявам Мартин (и по продължение Бениоф/Уайс) да вижда накъде върви чисто като носител на концептуален замисъл тоя герой и да направи с него нещо подобаващо.

    Трип

    ОтговорИзтриване
  31. "doomy, ами освен да ми махнеш бана по IP, за да мога поне да отварям форума ви от работа без проксита? Ролика на шадоу вече ме търпи с години, айде не ми се правете там на много скандализирани - хора сме. :)"

    Слагам си го в to-do-list-а за деня, обаче наистина като сме "хора" дай и комуникацията да ни е по-човешка. Надявам се си разбрал че нямам абсолютно нищо против теб като личност и онлайн-присъствие, просто начина ти на комуникация поражда само... пакости и затова се стигна до там :)

    За Бриен съм много съгласен с Трип - изборът на етап портфолио изглежда адски правилен, лично Мартин е похвалил момата. И да - след Джейми/Джайм това е най-трудния за изпълнение образ, въпреки че съм още на средата на четвърта книга. От Мелисандра и Станис също се очаква доста. Бейлон не съм сигурен колко ще го фокусират в сериала. Но истината е, че освен Ленчето друго очеизбождащо мискастване на тоя етап няма и ако нещата продължават така Троновете спокойно ще надминат и недовършените Рим и Карнавал като ТВ фаворитите ми.

    ОтговорИзтриване
  32. Трип-->

    Аз лично нямам проблем с изброената четворка. За него не знам. В този ред на мисли, Лина ми е симпатична и макар, че изглежда сякаш умее една единствена роля, на мен лично ми допадна като Церсей. Сигурно грам няма да може да я докара като се обтегнат работите, ама аз не си представям коя пък ще може..

    Петир по нататък е изкаран като свръхчовешки майстор на играта на тронове, но пък е показана и чисто човешката му страна. Според мен не го докарва на изродия повече от Шерлок Холмс да речем. Нещо не разбирам какво имаш предвид. :/

    Бтв, дисбаланса между циничното и мистичното си личи дори при избора на заглавието. Сега ще гледаме 7 сезона "Игра на Тронове" вместо 7 сезона "Песен за Огън И Лед". Не че се оплаквам, но тази промяна мисля че подчертава идеално какво исках да кажа.

    В втората книга е загатнато за тази "Песен за Огън и Лед" и е свързана директно с Таргариените, които толкова си харесвам (според мен те са си най-главните герои заедно с Дж и Тирион; но Тирион е специален, той си е алтер-егото на Мартин. Джон няма да го коментирам. А вземи Рейгър примерно - уж умрял преди 20 години,а като му се каже името и всички наоколо припадат.), чрез разни предсказания и флешбеци. То е в началото на втората книга, ама спирам с спойлерите.

    А Бриен и на мен ще ми е интересно да я видя. То описанието и граничи с невъзможното да си го представиш, камо ли да го докараш в реалния свят. Няма да им е лесно.

    ОтговорИзтриване
  33. E, няма как да ти кажа какво имам предвид с Петир, освен ако С. не се съгласи, и дори тогава ще сложа огромни спойлер-тагове в началото и края :)

    А Таргариените са минали бая покрай главни герои в историята на книгите. В предисторията са силно важни - в настоящата значение има само Денерис. Това защо всички припадат (читателите визирам основно) като чуят за Регар никога не съм го разбирал. Той дори не е персонаж, а plot-device. Даже това не е, ами е парче предистория със значение за сюжета.

    А т.нар. дисбаланс в заглавието е просто защото не могат да сменят заглавието на сериала си всеки сезон - не е добре от търговска гледна точка :)

    Трип

    ОтговорИзтриване
  34. И на мен "Песен за огън и лед" ми звучи по-поетично, и определено бих го предпочел, но ги разбирам от HBO. "Игра на тронове" звучи по-стегнато, по-конкретно, и най-важното - не продава само на фентъзи-феновете, които, няма какво да се лъжем, са нищожна част от аудиторията.

    Сравнението с Рим, което doomy направи, всъщност ме кара да се сетя, че в онзи сериал имаше убийствени женски персонажи - и като визия, и като излъчване, и като игра, каквито за съжаление в Троновете няма. Кучките Сервилия и Атия ще направят на нищо Денерис и Церсей, ако се хванат за косите. :)

    ОтговорИзтриване
  35. Абс прави сте и двамата, с едно изключение ама не искам да влизам в прекалени спойлъри. :)

    ОтговорИзтриване
  36. Добре, разбирам ти гледната точка Трип, по-заземена е от моята признавам.

    Но за протокола, намерих един от по-интересните анализи. Взима неща от първа и втора книга. С. ако си ги чел, вземи ги погледни, ако не си. Ше ти харесат. :)

    http://towerofthehand.com/essays/chrisholden/jon_snows_parents.html

    ОтговорИзтриване
  37. Всъщност взима и от трета книга, макар че основно са от първа.

    ОтговорИзтриване
  38. Beast, не се обиждай, но в тая поредица има милион по-интересни (и милион пъти по-интересни) неща от това кои са родителите на Джон ;)

    Трип

    ОтговорИзтриване
  39. Това си е лично мнение. Мен гореспоменатия пост ми го дига зверски. :)

    ОтговорИзтриване
  40. Но пък е вярно, че Джон е един от най-скучните персонажи. Просто начина по който е вплетена цялата интрига в книгата е страшно красив.

    На теб кое ти е най-интересно? Аз сега съм на средата на петата, тъй че ако искаш можеш да дадеш пример и от нея. :)

    ОтговорИзтриване
  41. Естествено, че е лично мнение ;)

    Не съм почнал петата, но това с Петир е едно от нещата, които може да не са сред най-най-яките в поредицата, но е доста яко и за мен е по-яко от разгадаването на разните пророчества около Денерис (и те са си някакъв гъдел, но просто не съм тоя тип читател, за разлика от повечето фентъзи-читатели, за които знам).

    Смъртта на Робърт пък е страхотно предзнаменование и във връзка с репликата "Winter is coming" и във връзка с това, което се случва нататък - и най-важното, работи на ниво "митологична алюзия" (който e чувал за мита за Адонис, знае). А това е нещо, което не вярвах, че ще видя в епично фентъзи. Колкото и да се пънат да демонстрират сродство с митове, 99% от тия фентъзита просто нямат интелекта да изплетат толкова стабилна нишка асоциации и взаимовръзки между нещо такова и това, което следва.

    Нещата, които се случват от четвърта книга нататък, смяната на атмосферата; всъщност, частичната смяна на фокуса от дворцови интриги към още от втора книга нататък (с Аря) към пикаресковия жанр пък е стъпка встрани от консервативната политика на целия жанр, в който 99% от авторите са заети да дращят хиляди страници с делата на Велики Мъже (и рядко Жени).

    И така нататък :)

    Трип

    ОтговорИзтриване
  42. Каквото и да кажа след това ревю, ще е напълно излишно. Затова само поднасям най-искрените си поздравления, а и благодарности - видях много неща, които ми бяха убягнали и сега ще изгледам сериала наново, за да получа по-пълна картина.

    ОтговорИзтриване
  43. Мда, разбирам какво искаш да кажеш. И на мен четвъртата ми хареса. Изключително оригинална и свежа ми се стори.

    Мартин с това което стори мисля, че еба майката на целия фентъзи жанр, обаче. Ама нека. :)

    ОтговорИзтриване
  44. Манете бана и на разивната, бе апххаха. Да се напълни с идиоти

    ОтговорИзтриване
  45. Атия от Рим > Церсей от Троновете, ама с километри направо. Точно такъв образ трябваше да бъде пресъздаден и въпреки уваженията ми към Ленчето - не се справя, а тя ми бе сред по-добре звучащите поне на хартия имена преди да стартира сериала...

    ОтговорИзтриване
  46. Бях се отказал да гледам сериала след 2 епизода, защото ми се струваше постен и пропиляващ потенциала на книгите, но ти пак ме нави. :D Ако намеря и свестен торент сега...

    ОтговорИзтриване
  47. Е не е Тру Блъд, но не е за изхвърляне..

    ОтговорИзтриване
  48. Някакъв шанс да направиш ревю на шибания "Камелот"?

    ОтговорИзтриване
  49. Нулев шанс да го догледам, така че - не.

    ОтговорИзтриване
  50. Можеш да кажеш "не" на това?!

    http://www.imdb.com/media/rm1902034432/tt1672189

    Това трябва да е Тру Блъд фор идиътс значи. :)

    ОтговорИзтриване
  51. Силвъре, както винаги си създал дразнещо точен и увлекателен текст, поздравления :P Сериалът е епохален, що се отнася до жанра си, че и не само!

    ОтговорИзтриване
  52. Заради това ревю още от днес почвам да гледам сериала.

    ОтговорИзтриване
  53. Интересно, че въпреки широкото коментиране на визията, не казваш нито дума за костюмите и особено роклите.
    За мен лично бяха... потресаващо зле. По други исторически филм и сериали винаги виждаме прелестни рокли, от невероятно красиви платове с много любопитни кройки. А тук героините бяха увити, буквално увити, в някакви платове, които рядко бяха красиви платове. Особено онази русата, царицата, беше най-зле, защото все пак е царица - трябва да е по-пищна и красива, а не в едноцветни розови парцали, увити около тялото й без никаква кройка... Онази малката, дето харесваше принца, носеше някакви едноцветни сини неща от ужасни платове, но поне малко от малко показваха тялото й, макар да бяха супер просто скроени. И другата, по-старичката, също носеше ужасни неща, все разни космати грозни кожи, но хайде, тя беше все на път.
    Направо ми ставаше тъжно да ги гледам на тези прелестни декори, облечени в парцали...

    ОтговорИзтриване
  54. Всеки с приоритетите си. :)

    ОтговорИзтриване
  55. Уоу... това ревю е едно от най-добрите, които съм чел изобщо. Изключително реално, точно описано, и прекрасно представено. Голям фен съм и на книгите, и на сериала, който се очертава повече от епичен. Но това е едно страхотно ревю, истинско удоволствие е да го четеш. Евала на автора, който очевидно има някакъв усет към писането на тези неща. :)

    ОтговорИзтриване
  56. Бе, да питам, шотовете ти ли си ги ловил, или са взети отнякъде?

    ОтговорИзтриване
  57. Супер яка работа :) Наистина иде да покаже, че е много здраво заснет, щом човек (който знае какво прави ;)) може да хване такива кадри

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. От трейлърите останах с впечатление обаче, че във втория сезон нивото леко е спаднало. (Чакам да се понасъберат, че не мога така на час по лъжичка.)

      Изтриване
    2. Ами на мен не ми се струва така, честно казано, колкото и малко да разбирам. Във втория епизод има една много готина заигравка с фокуса, в третия един як заход с камерата (пак в част с Бран и Уинтърфел), има и страшно композирани кадри, които като фен на Ридли като теб ще му влязат добре, струва ми се :) Естествено, това, дето мен ме впечатлява, като нищо може да са евтини панаирджийски трикове, но ще си видиш, де. И пиши отзиви някъде :)

      Изтриване
  58. Анонимен2 май 2012 г., 19:34

    Само една дума за твоето ревю и за сериала.....Епични! :)

    ОтговорИзтриване
  59. Анонимен3 юли 2012 г., 13:13

    България- срана от третия свят?! Нехранимайко.

    ОтговорИзтриване
  60. Бахти и простащината. "Песента", "Троновете", поне да беше научил заглавията като хората. "Песен за Огън и Лед" е най - великата поредица на света, а "Игра на Тронове" е най - великият сериал на света, но ти си тъп, прост, нещастен идиот, винаги си бил такъв и винаги ще си останеш. Съжалявам, че прочетох написания от теб гнусен шибан буламач.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Всъщност, с тези простотии които пишеш, единствения "тъп, прост, нещастен идиот" си ти.

      Изтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.