63 Игра на тронове / Game of Thrones

Няколко дребни и едри уточнения, преди самото ревю:

1. Това нещо бе писано на пресекулки от момента на свършването на сериала преди около месец, досега. По ред причини не можах да го приключа бързо - твърде малко свободно време напоследък, и твърде сложно за структуриране и писане; а и за разлика от някои скротуми, нямам навика да пускам полусварен нонсенс, подочут оттук-оттам и писан-недописан заради едната ексклузивност още преди първият сезон даже да свърши.
2. Ревюто наистина е обемисто - след натискането на "прочетете още" браузърът ви може да изпадне в паметна криза от обилния снимков и текстов материал.
3. Мислех си дали да не го разделя на 2-3 части, но при все, че тук избивам някакви световни рекорди по логорея, в крайна сметка реших - като гаргата е рошава, нека поне да е от Уинтърфел. Безкрайно ще съм признателен на анонимниците, които ми спестят tl;dr-то.
4. Ревюто съдържа само един мащабен спойлер, който негледалите сериала и нечелите първата книга е добре да избягват. Въпросните два абзаца, които го коментират, започват с [S].
5. Освен щателно разчепкване на почти всеки аспект на "Игра на тронове", това ревю съдържа и няколко отстъпления за самата телевизионна медия, които може би заслужават внимание в отделни постове сами по себе си, но по една или друга причина, намериха органично място тук. Това е другата причина за дължината на каквото следва отдолу.

И така, here we go:

2007 беше трудна година за HBO... Единият от флагманите на телевизията - Six Feet Under, бе приключил преди година и половина, а създателят му правеше вампирската драмедия True Blood, която, във времената преди манията по "Здрач", никой нямаше идея как ще бъде приета. На другия фундамент - The Sopranos, предстоеше финален сезон, а любимият на всички критици и здравомислещи хора The Wire също вървеше към своя логичен завършек. Тогава изглеждаше, че телевизията, която постави стандартите в жанра на едночасовата драма, ако не предприеме спешни мерки, скоро ще остане единствено с издишащата си мормонска небивалица Big Love. В този критичен момент се случи нещо крайно необичайно: HBO откупиха правата за тухлите-четворки на Дж. Р. Р. Мартин "Песен за огън и лед" с намерение да филмират всяка от книгите като един сезон. Защо казвам необичайно...

WHEN YOU PLAY A GAME OF THRONES YOU WIN OR YOU DIE

За разлика от комерсиалните ефирни телевизии като NBC, CBS, ABC... които разчитат основно на приходи от реклама, премиум кабеларките, като HBO, AMC и SHO се консумират срещу дългосрочен абонамент, което прави аудиторията им много по-инертна. Успехът на такава телевизия не може да се гради на свръхнова като "Изгубени", която проблясва и после всеки забравя за нея. Ключовата дума тук е консистентност в програмната схема и непрекъснат поток от примамливи за аудиторията заглавия. Обявяването на Троновете през януари 2007, когато "Семейство Сопрано" си заминаваше от екран, значеше само едно: това трябваше да е една от печелившите карти, които да задържат HBO в играта - сериалът, който не може да си позволи да гравитира около останалите, а този, който трябва да накара старите абонати да останат и да привлече нови.

И все пак, защо необичайно... Защото "Песен за огън и лед" е фентъзи - скъп жанр, практически противопоказен за телевизионния екран. От една страна, сюжетът на книгите е точно като за HBO - adult-ориентиран, с противоречиви герои, предполагащ изключителен драматизъм и конфликти, които да държат публиката ококорена в продължение на години. От друга страна обаче, тогавашният шеф на телевизията - Крис Олбрехт (сега подвизаващ се като президент на блъващия нелепост след нелепост канал Starz) последователно удари теслата на всичките си сериали, които изискват огромен бюджет - първо си замина Carnivale заради това, че струваше между 4 и 5 милиона на час при потъващи рейтинги; една година по-късно - твърде нишовият Deadwood, отново заради космическия бюджет и огромния каст; и през 2007 трябваше да видим втория и последен сезон на Rome, който компресира в 10 епизода съдържание за 2 години, и остави зората на християнството (планирана за четвъртия сезон) извън обсега си. Независимо че класическите свръхестествени фентъзи елементи при Мартин са фон, а не фокус на историята, Троновете щяха да изискват колосален бюджет и поддържане на масивен каст в продължение на години. Точно в този момент, адаптацията на Песента беше огромен риск за HBO - риск, на който се залагат надежди, при това в жанр, който рядко се понася добре от средностатистическия зрител.

Последваха и проблемите - шоу-рънъри трябваше да са Дейвид Бениоф ("25-тия час", "Троя", "Братя"... "Вулверина" брррр...) и Д. Б. Уейс (нищо особено), които бавно, но славно пишеха пилота. По онова време се случи и стачката на сценаристите, която забави процеса поне с половин година. После Том МакКарти (който се подвизава повече като актьор, примерно в "2012", отколкото като режисьор) засне пилота в Северна Ирландия, но началството го прие със смесени чувства и реши да повери режисурата на друг. В крайна сметка, през пролетта на 2010 HBO поръча цял сезон от 10 епизода. Всичко това, разбира се, бе следено изкъсо от феновете на книгите. Всяко кастинг решение се изследваше под лупа със същия хъс, както навремето с адаптацията на "Властелина на пръстените". Тази зима пък последва чудовищна рекламна кампания, която допълнително нажежи обстановката и направи Троновете да изглеждат като най-чакания сериал на всички времена. Дори в столиците на страни от третия свят, като България, грейнаха билбордове рекламиращи предстоящия епос.

Сега, няколко седмици след края на първия сезон, можем да направим равносметката. Троновете е триумф за HBO - сериалът е безапелационен успех и сред зрители (вкл. сред капризните фенове на книгите) и сред критици. Дори премиер-министрите на някои страни от третия свят, като България, намират време да се топнат в света на Уестерос. Обяснението за това е много просто - Троновете случиха на хора. Всички замесени в продукцията очевидно са били водени от една основна мисъл - да направят най-доброто, което е по силите им, за да пресъздадат историята на Мартин, така както тя заслужава. И с малки изключения са се справили като за световно. Това, за което говори всяко ревю - че този сериал слага летвата много нависоко, е самата истина. При това в жанр, който без необходимите средства и усет може да се превърне в холмаркска карикатура.

Преди да продължа, трябва да направя кратко отстъпление. Сериалите са интересно животно, което въздейства на зрителя по съвсем различен начин, в сравнение с пълнометражните филми. Това е дълъг формат, който разказва историята си в десетина часа на сезон, и ако човек попадне в клопката му, шансовете за измъкване, каквото и да се случи нататък, са нищожни. Замислете се - колко са сериалите, на които сте изгледали един-два цели сезона и после сте зарязали заради това, че са се скапали. Аз мога да се сетя само за един - Heroes, който след поносимия първи сезон се превърна в такава чудовищна гротеска, че ме беше срам, как въобще съм се забъркал с него. Срам ме е също така, че някъде от петия епизод на "Изгубени" ми стана ясно, че всичко това ще завърши в батака, но изгълтах 6 сезона от него. Още повече обаче ме е срам от друг факт: че наскоро започна четвъртият сезон на True Blood и го гледам. Или че тази есен започва шестият сезон на Dexter. И аз ще го гледам. Да, аз ще гледам тези две невъобразими помии, сътворени от кръгли глупаци, които нямат никакво разбиране за героите си, и които систематично ме правят на идиот. Ще ги гледам, въпреки че съм наясно с това, и въпреки че ми се е повръщало физически от всяка секунда след края на втория сезон и на двата сериала.

На пръв поглед това е някакъв абсурден мазохизъм, който би си го причинил само човек, който няма какво друго да прави с живота си. На втори поглед обаче положението е пределно ясно. Оставяйки настрана интереса ми към фейловете на продукции с потенциал и изследването на причините за тях, когато човек кани в къщата си по няколко пъти на седмица едни и същи герои, те придобиват съвсем различен статут. Независимо дали това са приятелите от "Приятели", докторите от "Спешно отделение" или хиксовете от "Досиетата Х", това са хора, с които прекарваш толкова време, колкото с близки познати. И щеш или не щеш, отношението ти към тях вече е като към такива. Свикнал си, приел си недостатъците им, толерираш глупостите им. Независимо колко е умен човек, независимо от вкуса му, хване ли се на хорото, пускането е малко вероятно. Дори Роджър Ебърт трудно би успял да се откопчи от "Дързост и красота", ако някой го подкупи с петцифрена сума за ревю на първите 100 епизода. Познавам хора с рафиниран кино-вкус и булшит-метър, който удря в червеното от най-дребни неща, но при това са в състояние да говорят с часове за "Изгубени" или "Забранена любов" или "Биг брадър", оправдавайки се как ги гледат заради "анализа на фейла" (онзи същия, за който споменах), когато истината е далеч по тривиална и болезнена за признаване - на тях, като на всеки друг, просто им пука за тази екранна паплач и им е интересно "какво ще стане нататък с нея". Героите преди всичко. И е време най-сетне да обърнем поглед към тези от "Игра на тронове".

CRIPPLED, BASTARDS AND BROKEN THINGS

Много преди снимките да започнат Дейвид Бениоф упорито хвалеше сериала си като Семейство Сопрано в Средната земя, което не е трудно да бъде измислено предвид сорс-материала. Всички герои в книгите на Мартин са морално сиви източници и приемници на нечовешко насилие, а ако има нещо, което дефинира продукцията на HBO, то това е точно пълната липса на черно/бели персонажи, към които публиката да изпитва ясно дефинирани емоции, и показването на бртуализма в пълния му блясък. Във всичките им едночасови драми до момента "доброто" и "злото" нямат никакво значение - на преден план излиза мотивацията и психологическата дълбочина на героите. Разбира се, когато не особено умни сценаристи, като тези на True Blood, се напънат да правят "интересни" провинциалните си герои чрез обръщане на ценностната им система в противоположни посоки през пет минути, и решат да покажат на целия свят, че са намерили отговор на въпроса "мамо, къде са ми червата?" също толкова често, в крайна сметка се оказва грозно за гледане. В Троновете обаче този критичен момент се е получил повече от добре.

Сериалът започва натоварен с тонове предистория, която е набита във всяко действие и дори изражение на героите, до степен човек да си помисли, че е изпуснал няколко сезона. И тъй като говорим за около 50-тина централни и второстепенни (но все ключови) персонажа, адаптирането на началото е било истинско предизвикателство - хем трябва да покажеш на зрителите кой за какво се бори, хем трябва да движиш сюжета напред. HBO ясно съзнаваха това и преди премиерата пуснаха множество промо-материали, които да обясняват връзките между отделните къщи и герои. Но дори човек да не е чел книгите, или да няма допълнителното инфо и просто да започне начисто с пилотния епизод, пак няма да се чувства в безтегловност, за което целият кредит отива при дуото Бениоф/Уейс. Разбира се, в сериала са пръснати тонове тънки моменти и реакции, които намират обяснение на по-късен етап (или функционират като easter eggs за хората, чели книгите), но от човек не се изискват свръх усилия, за да следи ставащото на екрана и да се чувства ангажиран.

И за всичко това помага, че героите са жестоки в буквалния и преносния смисъл. Песента не е обикновеното фентъзи, защото главните действащи лица не са обикновените фентъзи персонажи. Може и да яздят коне, да размахват мечове и да са навлечени в брони, но отвътре са същите мотивирани от жажда за власт копеленца като тези в The Wire. Троновете е фентъзи точно толкова, колкото The Sopranos бе мафиотски сериал, а Deadwood - уестърн. Основите на жанра са запазени, но в същността си персонажите, които го обитават са много извън очертанията му (за това обаче след малко). Няма начин всеки от тези петдесетина героя да работи безкомпромисно в 100% от времето, защото времето тук не е 2 часа, а 10, но добрата новина е, че издънките са малко. И колкото и да е абсурдно такива комплексни персонажи да бъдат свеждани до две изречения, все пак, от уважение към формата, ще се пробвам, пък каквото стане.

Пичовската същност на Робърт Баратеон проличава още от слизането от коня му в Уинтърфел в първия епизод - веднага става ясно, че това е чудовищно властен човек, но и такъв, на който спокойно можеш да разкажеш виц за бирено шкембе, след което главата ти да си остане на раменете ти. Имайки предвид, че Марк Ади досега се е подвизавал само в някакви третокласни комедии, е доста изненадващо откъде е успял да извади тази комбинация от царственост и кръчмарска избухливост, да изглежда искрен и когато перверзно иронизира русите тикви на клана на настоящата си жена, и когато си излива болката по загубата на Лиана.

Гвоздеят на програмата при Старките е диването Аря, което също показва нрава си още в първите си секунди екранно време, когато отегчено ниже някакви гоблени, но се ослушва как отвън Бран се учи да стреля с лък (после отебава гоблените и улучва десятката му). Това е момиченцето, което много иска да е момченце, но много се изнервя на хората, които го мислят за такова, когато се оцапа с кал. Перфектен кастинг (дебют на Мейси Уилямс), с много малки залитания, които са компенсирани за седем сезона напред само с едно "Seven hells". Да не говорим, че наистина прилича на дъщеря на Кейтлин Старк. Циниците тук биха ме поправили "внучка на Кейт", но могат да се гръмнат - Мишел Ферли, на която е поверена ролята, има точно нужната комбинация от аристократизъм и приземеност, уловила е перфектно болката от предателството на Нед преди 17 години (в тази връзка - страхотно написан момент с прощаването на Джон с Бран, в който тя реагира уж несправедливо спрямо него с това "I want you to leave", и само след минута разбираме прекрасно причината за това), а и е явно способна на твърдост, когато такава се изисква ("We will kill them all" от последния епизод). И разбира се, още един момент с нея, заслужаващ специално внимание - прощалната сцена с Нед - когато самите  актьори физически показват, че това е сериал, който знае накъде отива.
И както малкият Бран е засенчен от малката Аря, така и големият Роб Старк е тотално засенчен от големия Джон Сноу - копелето на Нед. Тежестта на греха на баща му е изписана на лицето му във всяка сцена, но този момък приема злобата и иронията на околните винаги с болка, и никога с агресия и гняв, до степен човек да се притесни, че количествените натрупвания могат да доведат до някоя качествена глупост. На някой може и да не му хареса, че ченето му винаги е на границата да удари в земята, или пък това, че погледът му като че ли постоянно е фокусиран върху нещо на хоризонта, докато си говори с хората, но по някаква причина интеракцията на този момък с всички герои - независимо дали това е баща му, или брат му, или Тирион, или Джайм, или Аря (прощалната им сцена е една от най-добрите в целия сериал) - винаги работи. В добавка, двамата с натреслия му се в Самюел Тарли са странен, но някак симпатичен тандем, заради напълно противоположните им качества и заради вродената слабост на Джон към низвергнати синове - импулсивността и безстрашността на единия е туширана в правилния момент от пресметливостта и хитростта на другия (моментът след разпределението на ролите в Нощната стража е добър пример).

Повечето от останалите главни персонажи също са крайно нетипични за фентъзи жанра. Санса, противно на всички 13-годишни благороднически щерки, сама изявява неистово желание да се омъжи за ултимативния задник на сериала, да разтвори крака пред него и да му народи още негови подобия, при това с ясното съзнание що за стока е. Всичко изглежда толкова естествено, като че ли наистина го прави заради бушуващ хормонален дисбаланс. Визерис Таргариен пък е едновременно настръхнал от мисълта за Трона загубеняк, който е готов да поднесе вагината на сестра си като подарък на 40 хилядна армия дотраки, но в болшинството моменти е комично изглеждащ истеричен келеш. И изведнъж на този фон се пръква онази сцена във ваната с робинята, в която Визерис с мазния си премерен лондонски акцент й разказва за драконите... Сцена, в която дори има страхотна музика. Въпреки че тази реплика си я пазех за момента, в който трябваше да акцентирам върху свирката, която цветенцето Лорас Тирел врътна на Ренли, ще я изпукам тук: това е HBO at its best!

В тази категория (на изненадващите жанрово) е и Джайм Ланистър, който в първите си сцени може да бъде сбъркан със Сойър от "Изгубени", но много скоро става ясно, че това не е поредният красив псевдо-лошковец с иначе добро сърце. Забележително е как играещият го Николай Костър-Валаду достига от ехидността на "They could write a ballad about it: The war for Cersei's cunt" до онова горчиво "There are no men like me. Only me...", с което дава много сериозна заявка, че ще успее да изнесе комплексността на героя си нататък без проблем.

Разбира се, не всичко е рози. Още със слизането си от каруцата в първия епизод, Лина Хeди като Церсей Ланистър си залепя перманентната физиономия на току що настъпила кравешка фъшкия, заради което целият свят едва ли не й дължи извинение. Най-големият ташак е, че Хеди успява да извади искрена емоция единствено в момента, в който разказва на Кейтлин за изгубеното си дете - парадоксално, точно след случката с Бран. Не знам дали това е случайност, или някаква преднамерена перверзия от нейна страна да изиграе искрена болка в момент на стряскащо лицемерие от страна на героинята й, но със сигурност тази жена е един от двата абсолютни мискаста на сериала, прецаквайки с безизразната си физиономия ключови емоционални моменти (вкл. един абсолютно непростим с Робърт, в който цялото старание на Марк Ади отива по дяволите заради нея).

Втората издънка е Денерис, която може и да има прекрасно личице и апетитни цици, обаче, милата, през половината време не знае къде се намира. На моменти Емилия Кларк успява добре да предаде крехкостта на героинята си, но когато трябва да прояви някаква инициатива - дали към брат си Визерис, или към скъпоценния си Дрого, или към армията му от туземци... тогава актьорската некомпетентност лъсва с пълна сила. Още не съм сигурен дали това ме забавлява повече, отколкото ме дразни, но взаимоотношенията между Денерис и Дрого са като взети назаем от "Здрач" с цялото умилкване и погледи на опиянени от любов гълъбчета, и то само половин епизод след първоначалното изнасилване. Лошото е, че това нейното трябваше да бъде ключова за първия сезон трансформация, която освен че не е добре изиграна има сценарни проблеми - твърде внезапно и необосновано пречупване и вживяване в ролята на халееси, като че ли заради някаква странна фиксация по драконовите яйца.

Говорейки за Дрого, присъствието на играещия го Джейсън Момоа за щастие се изчерпва с ръмжене на дотрашки (между другото, поздравления за лингвиста на сериала - тези глупости дето ги изговарят героите наистина звучат като истински език), гледане мръсно изпод тежкия грим и перчене с анаболно тяло. И все пак, към финала, в няколко момента Момоа успява да изкара наяве животинското в героя си по сравнително адекватен начин.

Прави впечатление, че половината от героите театралничат като за последно, до степен човек да си помисли, че това е търсен ефект. И докато натъртването и удължаването на последните срички на Робърт работят за героя, то съдбовния напевен тон на Джора Мормонт (преводачът в ефир от дотрашки на Денерис) е нетърпим на места.

В категорията на бясното театралничене влиза от воле и едно от стопроцентовите попадения в кастинга - Питър Динклидж като лилипута Тирион, който бие всички останали по количество интелект на линеен метър и си поправя път през охолния си живот на ланистърова издънка с акъл, а не с размахване на крайници. Ироничното му поведение спрямо всички, с които взаимодейства и особено спрямо курвите му (the funny whore от последните епизоди не му остана длъжна де - истинско попадение насред разиграващата се трагедия из околните сцени), ражда по няколко бисера на епизод, но защо, защо, защо са го накарали да говори с тоя нелеп изкуствен британски акцент. Никой нямаше да се разсърди, ако във *фентъзи*, един от крайно нестандартните герои покаже тази своя нестандартност, освен с ръста си, и с различния си говор. Съдейки по досегашните изпълнения на Динклидж и интервютата му, ако караше ролята на американски английски, щеше да се превърне в истинска златна мина. Сега изказът му е толкова фалшив, че прецаква иначе жестоко написания персонаж. Разбира се, това не попречи на ошамарването на Джофри да се превърне в youtube-феномен още на следващия ден след излъчването на епизода.

[S] И стигаме до героя от билбордовете - Нед Старк, поверен на Шон Бийн. Представете си типичния фентъзи герой - не персонаж, а *герой*. Онзи честен, благороден, морален, принципен и предан войн, който всеки уважаващ себе си владетел би искал да има за дясна ръка. Това е идеята зад Нед на пръв поглед. На втори... Спомняте ли си Орландо от "Небесно царство", на който Ева Грийн предлагаше света и ваджайната си, и който се дърпаше като магаре заради принципите си, в резултат на което настана някакъв исторически резил с хиляди жертви. Ей там по едно време Господ трябваше да се появи в Небето над Царството и да напише с caps-lock "Абе, Орландо, мойто момче, може ли да си такъв галош, бе...". Сега умножете това усещане по 10 и ще получите подобаващата реакцията към Нед Старк. През цялото време този тип е безупречен - обича жена си и милионите си деца, вкл. копелето си; би дал живота си за краля; докарва се до хипервентилация от хълцане, докато трябва да заколи кучката на Санса; склонен е на жертви от своя страна само и само да запази мира по света; и наистина, ама наистина е на прага да изпадне в кома, когато му съобщават как затъналият до ушите в дългове Робърт смята да пръсне цяло състояние за турнир в негова чест... В обикновените фентъзита тези герои помитат всичко по пътя си яхнали възвишените си ценностни системи и на финала тържествуват. В света на Мартин обаче, този герой систематично бива лъган, унижаван, манипулиран, наръгван и докарван до влачене с бастун, размотаван като второразрядна пешка от всички по-умни и недотам умни второстепенни герои и накрая - епизод преди финала - обезглавен с лъжа на уста, за ужас на децата си, които не могат да повярват на ушите и очите си, че всичко това се случва. Това е светът на Мартин - това е участта на alpha-male/role-model героя в него. Всъщност цялата тази идея за антигероичност като че ли е пронизала съдбите на всички централни персонажи, които си го отнасят - Робърт умира от челен сблъсък с диво прасе, докато е поркан като кирка, а Дрого - от инфекция, която лекува с конски фъшкии. Не, определено това не е "Властелинът на пръстените", това е Властелинът на фентъзитата, в който принципността не е добродетел, а се наказва сурово.

[S] И колкото и Нед Старк да е интересен като коментар на Мартин над този тип фентъзи герои, толкова интересна беше и цялата извънфилмова истерия покрай обезглавяването му. Феновете на сериала масово изтръпнаха как е възможно човекът от плаката на филма, единственият герой над 12, с чиято морална картина могат се асоциират, без да повърнат, и който се надяваха да носи на плещите си сериала с години напред, да си го отнесе по този начин още преди края на първия сезон. Започнаха се обвинения в спиране на абонаменти, в некомпетентност и неразбиране на медията от страна на HBO; правеха се заклинания против рейтинги; в youtube се навъдиха клипове с реакции на обезверени глупаци, които ронят сълзи по идола си; а и съм сигурен, че хлапето, което изигра като за световно малкото, женствено, гнусно келешче Джофри (едно от най-силните и безкомпромисни кастинг решения) е тръгнало с бодигардове, да не го ошамарят на улицата, заради това, че е преебал "my nigga Ned"... Всичко това беше тъжно-забавно... показваше колко първосигнална паплач е средната зрителска аудиотиря зад Океана. Онази, същата аудитория, заради която всеки успешен сериал прогресивно трупа ненужни герои от сезон на сезон, чудейки се какво да ги прави и натоварвайки ги вследствие с безумни стори-аркове, само и само тези от публиката, на които са им любимци да нагъват рекламите и да питат за още. В Heroes и Lost измислиха един милион недоклатени начина - къде чрез многократни съживявания, къде с времеви заигравки, да бутат целия некадърен каст от самото начало до самия финал с минимални изменения. Сега същото се случва и в True Blood, където никой няма топки да избие 3-4 централни персонажа, за да могат паралелните истории (в момента 9 на брой, без майтап) да почнат поне малко да дишат. Браво на HBO, че постъпиха мъжки - едно, че направиха point-а на Мартин с този герой (нещо, което явно е минало без ефект между ушите на мрънкалата) и второ - показаха, че имат смелостта да уважат историята и да й дадат това, от което има нужда, въпреки правилата на бизнеса.

И естествено, тук не остана място за останалите запомнящи се персонажи - нито за ехидното съществително Петир Белиш, което се издъни единствено, когато почна да си говори сам как Старковете "лесно се палят, но са кръгли глупаци"; нито за мазния Варис, който в последните епизоди около взаимодействието си с гниещия Нед и после с Петир ме доведе буквално до физическа погнуса; нито за Брон, чиято химия с Тирион беше докарана дотам, че спокойно можеха да се изпукат в шубраците и пак никой да не изпротестира; нито за Тивин Ланистър, който сигурно има най-убийствената интродукция на второстепенен (засега) персонаж в историята на телевизията; нито за Лиза Арин с нейния вид на добре тренирана психопатка, даваща всичко за 5-годишното си кърмаче...

Дори съвсем третостепенните персонажи, които се мяркат от дъжд на вятър са натоварени със сцени, които работят за характеризацията им в точните пропорции, без да стават интрузивни, но пък обогатявайки страшно много вселената на сериала. Всеки случаен мухльо от Нощната стража, само след една реплика, е по-пълнокръвен персонаж от Ерик след 3 сезона и половина "Истинска кръв". Сега, пишейки всичко това, всъщност си давам сметка колко трудно е било да се направи кохерентен сериал с толкова много персонажи, без да има загубени и развлачени линии... И колко близко до оптималното е финалния резултат. Изключително голямо браво към Бениоф и Уейс за професионализма - направили са почти невъзможното.

IT'S NOT TV. IT'S HBO.

И тук идва момента да си поговорим за един от критичните аспекти на продукциите във фентъзи жанра - техническия. От всички скрийншотове по-горе би трябвало вече да е станало ясно, но нека го кажа в прав текст - Game of Thrones изглежда не по-малко от убийствено. Във времена, в които повечето игрални филми правят компромиси със заснемането, а евтинджосите по другите кабеларки изглеждат като снимани с GSM, Троновете излъчват педантичност и класа по отношение на визията почти от всеки кадър. Разбира се, това беше ясно, че ще се случи още откакто обявиха, че основен оператор ще бъде Алик Сахаров ("Семейство Сопрано", "Рим"), но резултатът надмина всичките ми очаквания. Преди време водих един спор, отчаяно опитвайки се да обясня в детайли защо този сериал изглежда по-добре от повечето филми - нещо, което смятам, че избожда и невъоръженото око, и много мислих дали тук трябва да изпадна в технически детайли под някаква малко по-подредена форма, или това ще бъде too much. Все пак, освен че тези неща са ми слабост, за някого това може да е интересно... а за останалите - хубав повод да се насладят на още подбрани скрийншотове от сериала, скролвайки към финала на този безобразно дълъг текст.

Започвам с най-важното - светлината. На няколко места из многобройните мейкинги се виждаше как около армията актьори търчи още по-голяма армия техничари, мъкнеща снимачните пособия и огромните бели платнища, които да омекотят резките сенки и да помогнат за неизбежните проблеми с контраста с фона. Даването на този зор, разбира се е похвално, по-интересен обаче е цялостният подход към осветлението. Всяка локация си има своята палитра, и докато сцените от Кралски Чертог и около придвижващите се дотраки са много близко до естествените цветове (в най-тежкия случай са минати през почти незабележим оранжев филтър), то за Уинтърфел и Нощната стража е била наложителна по-сериозна намеса, за да може публиката дори само след бегъл поглед към сетовете да изпита остра нужда да се завие с нещо. За да се постигне това, принципно има две опции: Първата е евтина, драстична десатурация и добавяне на син филтър в пост-процесинга, което автоматично води до убиване на всички цветове. Това е най-мързеливият начин да се постигне желаната атмосфера (вж. Терминатор 4) и за щастие в Троновете е използван минимално. Вторият вариант, на който почти изцяло е подчинена операторската работа около Вала, е ето това:

...светене с мощни студени лампи през вратите и прозорците, което е много по-скъпа и трудна опция от софтуерната манипулация, но пък зорът, който са си дали, дава идеални резултати - всеки топъл източник на светлина - факла, свещ, камина е запазил тоновете си:

а и отразената светлина от разни обекти си остава почти непроменена:

Тази сцена би изглеждала коренно различно, ако беше оставена на самотек, или пък ако студеният изглед беше постигнат единствено с дърпане на слайдъра на десатурацията. Старанието е толкова демонстративно, че в някои моменти дори минава границата на естественото - появяват се странни отражения от кожените дрехи, многократни сенки под открито небе, по които човек буквално може да възстанови позициите, посоките и свойствата на отделните лампи и отражатели... всичко това водещо до странен сюрреалистичен ефект, който със сигурност е следствие от престараване (или застраховане? - все пак са използвали ARRI ALEXA в прототипна фаза, а с digital-а трябва да се внимава), но пък в крайна сметка по-агресивното осветление е част от естетиката на отделните локации.

Другото нещо, което прави впечатление, е че Троновете бъкат от кадри в контражур. Всеки, който е пипал фотоапарат през живота си знае до какви проблеми води това и колко трудно е хем да не загубиш детайлите във фона, хем обекта ти от предния план да не потъне в мрак. В сериала като че ли целенасочено кадрите са композирани така, че да са максимално трудни за адекватно заснемане, и при все това финалният резултат почти винаги е на страхотно ниво:

И не мога да устоя да не пусна този крещящ, но много атмосферен пример в това отношение:

Тъй като Троновете е сериал, в 95% от времето на който герой А си говори с герой Б, е било наложително всеки случаен скрийншот да изглежда като образец за портретна фотография:

Изпитвам изключителна трудност да се сетя за кадър, който да не изглежда осветен и композиран със специално внимание, да не говорим, че от време на време се срещат и ето такива заигравания с оптиката, каквито човек трудно може да намери и в скъпите игрални филми:

През по-голямата част самата камера е ефективна, но не и ефектна. Няма избождащи очите визуални фокуси - явно концепцията е била за възможно най-изчистена динамика, лишена почти изцяло от wow-ефект, вкл. и от омразни елементарни забавени каданси, от които сериозно ми е писнало. И все пак, тук-там се виждат оригинални заходи на камерата (влизането в сцената от последния скрийншот с пълзящата камера след краката на тази рошавата е жестоко), плавни динамични кранови шотове, като този в началото на съня на Бран:

а понякога липсващата типично-фентъзи епика е заменена с оригинален подход и звуков монтаж - както в показването на последствията от задкадровата битка на Ланистърите от предпоследния епизод през очите на зашеметения Тирион:

Говорейки за епиката, много народ остана разочарован, че всички масови сблъсъци са само загатнати и никога показани в пълен блясък а-ла "Властелините", което е очевидно следствие от това, че десетте часа Тронове са правени с бюджет от около 50 милиона. И решението всъщност е правилно - по-добре хитро и ефектно избягване на баталиите (като това горното), отколкото показването им в претупан и недоклатен вид - така или иначе силата на сериала е на съвсем друго място. Единственото неприятно нещо, за което мога да се сетя по отношение на епичността е, че през цялото време героите говорят за някакви многохилядни армии, които планират да се стълкновят, а когато всъщност виждаме дотраките, те се движат в колонка по един през някакви треволяци и хич не наброяват 40000 парчета. Ами, пичове, като е ясно, че не можете да покажете смешна клонирана CG-пасмина, която да се блъска и дрънчи с мечове, направете там една-две сценарни промени и не ми говорете за мащабни масовки през реплика. Да не ми вдигате очакванията, не за друго... Самото CG присъства, но по-скоро във фонов режим - в по-голямата част то е за да напомни, че все пак действието се развива в измислен свят:

Единствените два случая на по-комплексно CG са триоката гарга от съня на Бран и драконите на финала на сезона, които обаче са изненадващо изпипани за ТВ продукция - освен че моделите са детайлни, много адекватно сенките и ноктите им взаимодействат с кожата на Денерис:

Да се надяваме, че за следващия сезон ще продължат в същия дух - пестелива, но изпипана компютърна графика и визия с акцент върху атмосферното заснемане, а не върху фишеците (тях ще ги получим в обилни количества от Питър Джаксън и неговите Хобити, не се притеснявайте).

И разбира се, специално внимание заслужават сетовете, които може и да не са крещящо епични като фантасмагориите във Властелините, но всеки от тях оставя натрапчивото впечатление за изключително старание в създаването на атмосфера:

Говорейки за атмосфера пък, просто не мога да устоя на изкушението да пусна и няколко горски сцени, всяка от които изглежда плътна, като че извадена от епос на Ридли Скот:

С това приключва канонадата от скрийншотове - ако не друго, поне се надявам да е показала, че Троновете могат да се похвалят с изключително високо КПД по отношение на оползотворяването на бюджета.

Вниманието към детайла е пронизало и почти всички други аспекти на продукцията. Звуковият монтаж е страховит - от разтърсващото начало с отварянето на портата на Вала и гоненицата с бледните бродници; през уроците на Аря и Сирио с дървените мечове, в които ужасеният Нед чува истинска битка; та до последните епизоди, в които приглушените фонови звуци в критичните моменти са в пълен синхрон с разиграващата се драма... Поредната компонента, в която личи целенасочен стремеж към колкото се може по-голяма кинематографичност.

За съжаление обаче, в един критичен аспект, това старание е изиграло много лоша шега, което - кажи-речи - е единственият ми по-сериозен проблем с този сериал: музиката. Първоначалният избор на композитор бе изненадващ - Стивън Уорбек, който е носител на Оскар за "Влюбеният Шекспир". Въпреки че, с малки изключения, не намирам музиката му за кой знае колко вдъхновяваща, решението беше интересно, защото британецът е изцяло... "оркестров" композитор, с много силно изявен класически подход. Това значеше едно - че Троновете щяха да се превърнат в един от малкото сериали, в които композираната музика реално се изпълнява от симфоничен оркестър - труден подход, когато трябва да бъде озвучен плътно 10-часов материал (последно Майкъл Джакино се опита да действа така в "Изгубени", но резултатът много често граничеше с комедията - вместо усещането за грандиозност, се получаваше скрибуцане на 3 цигулки и 1 чело, плюс разхвърляно пианце за фон на плоските драмички).

И после се случи най-лошото: Уорбек бе изритан (нямам представа дали е било заради това, че не е напипал правилния тон или заради това, че продуцентите изведнъж са стоплили как симфоничен подход ще струва майка им и баща им), и на негово място бе нает Рамин Джавади, който е по-известен като един от некадърните миниони на Ханс Цимер, които му пишат "additional" music, докато той обира кредита, отколкото със самостоятелните си изпълнения ("Сблъсъкът на титаните"). Този кошмарен завой на 180 градуса значеше само едно - вместо оркестър, щяхме да получим типичната безизразна Remote Control синтетика, която се лее от всеки напъващ се да е епичен блокбастър. Иронията във всичко това е в гореспоменатото женалние за (криворазбрана тук) кинематографичност - Джавади определено е по-слаб от TV-ветераните Джеф Бийл ("Рим", "Карнавал") или Беър Макрири (Battlestar Galactica) или Ричард Марвин (Six Feet Under, In Treatment), но за разлика от тях е филмов композитор. От свитата на Ханс - но на кого му пука?

Настръхнал в очакване на плосък героичен нонсенс, който би пасвал добре в music library-то на Media Ventures преди десет години, финалният резултат изненадващо е... поносим. За добро или лошо, в 90% от времето музиката е просто равен атмосферен тон, който ненатрапващо  съжителства с останалото и не изпъква по никакъв начин. Досадната евтината синтетика наистина личи в по-героичните моменти, но почти няма абразивни отвертки в ушите, които да те изхвърлят от действието и да се чудиш дали това не е с останалия темп-трак от "Тъмния рицар" или "Крал Артур", или произволен друг кич сътворен от Цимер. Въпреки че музиката не може да се похвали с някакво грандиозно тематично или стилово разнообразие, не може да му се отрече на Джавади, че е написал тема, която колкото и елементарно героично да звучи, е идентифицируема и разработена чудесно в целия саундтрак - например в The Kingsroad или Finale:

горчивият вкус от които се дължи единствено на ушечуйната синтетичност. И останалите 4-5 теми, макар и банални, имат интересни трактовки и развития [Kill Them All е страхотно емоцонално, към страхотно емоционален момент (като че ли заснет от Еманюел Любецки), и страда единствено от тази пуста изкуственост], а сцената с Денерис и кладата на финала може би е абсолютният връх, който този стил може да предложи (изключително ефектно, брутално продължение на When the Sun Rises In the West):

От една страна, след малко по-внимателно преслушване на самия саундтрак си личи, че Джавади се е старал повече от обикновено и не е оставил нещата на самотек с лууповете и семплите. От друга - все пак е жалко, че сериал, толкова богат на локации, герои и драма между тях, не ми остави нито един наистина паметен момент, в който музиката да поеме действието както подобава и да накара косата ми да се изправи.

Всъщност, точно музиката беше причината на пръв прочит да не харесам и началните надписи на сериала, които чак впоследствие ми се вдигнаха в очите - дали защото свикнах с темата, дали защото смисълът зад тях се разгърна впоследствие... Ясно е, че идеята, освен да бъдат символ на сериала, е била и да служат за ориентир из географията на Уестерос, което на пръв поглед ми се строи малко тривиално, особено с тези механизирани фигурки, които никнат от картата (пръкнали се от нищото gear-пънк елементи?) После обаче пословичното внимание към детайлите си каза думата и тук - глобусът се оказа вътрешността на сфера, в центъра на която е Слънцето (моментните преходи към което съпроводени с доста добри звукови ефекти и интересен shaky-cam); изникващите замъци и кули създаваха впечатление за функциониращи механични структури, не само заради реалистичния рендер (с хитро използван DOF и оптични аберации), но и заради напасването на самите детайлчета по тях; и нататък в епизодите новите локации, на които ни пренасяше действието се отразяваха и в самата шапка, на която преброих 4 различни версии. Трябваше ми престъпно много време да стопля този факт (основно заради дейното синтетично участие на Рамин), но отварящите надписи на Троновете всъщност са сред по-добрите на HBO, макар и да не достигат до съвършенството на тези на Carnivale и True Blood.

Говорейки за надписи - тук е мястото да споделя нещо, което винаги ми е въздействало по изключителен начин, ако се направи добре: завършването на всеки епизод, но не последната му сцена, а начинът, по който тя предполага изливането на финалните надписи след това. Любимият ми подход е онова продължаване на емоцията от музиката в точещите се кредити, което те оставя зяпнал и безсилен да смениш канала. Досега, точно в сериалите на HBO сме се нагледали на нокаутиращи примери - от половината епизоди на The Sopranos, през онзи свръх-емоционален финал на третия сезон на Six Feet Under, до Rome и Carnivale, където Джеф Бийл донесе голяма част от ефекта на сцените, парадоксално след като вече са приключили. Какво да говорим пък за иконичната end credits сюита от The Wire, която за пет сезона не прекъснах нито веднъж. Дори несериозности като Entourage от време на време имаха свойството плавно да продължават настроението от последната сцена във финалните надписи с музикален punch-line. Може да звучи като дребен детайл, но по-премислен fade-to-black само би усилил въздействието от Троновете. За 10 епизода, само един (осмият) си позволи да продължи плавно музиката от финалната сцена и да я доразвие върху кредитите, вместо да започне от нулата с последната използвана тема на Джавади. Надявам се във втория сезон да поправят това съотношение в правилната посока.

Което най-сетне ни води до режисурата. Много беше казано за изгледа на сериала и тук е достатъчно само да спомена, че Троновете нямаше как да имат по-подходящ избор за режисьори на изключително трудното начало (първите два епизода) и финала (последните два) - съответно Тим Ван Патън (от "Семейство Сопрано" и Boardwalk Empire) и Алан Тейлър (от какво ли не). Функцията на режисьорите в сериалите е малко по-различна от тази в игралните филми, защото фактически те са наемна работна ръка, и следват не толкова собствената си визия, а тази на creator-ите. Добрата режисура тук, следователно, не се изразява в някакъв бесен индивидуализъм, който да избожда очите на фона на останалото, а в разбирането към героите и концепцията на сериала, и в извличането на максимума от актьорите. Много типичен пример е True Blood, в чийто цял втори сезон Суки прогресивно се превръщаше в най-отвратителното алогично същество, вясвало се на ТВ екран, и изведнъж на самия финал режисьорът Майкъл Куеста, който е отговорен за най-добрите епизоди на Six Feet Under и единствения добър сезон на "Декстър", някак успя да извади от Ана Пакуин нещо, което да се доближава до приемлива концепция за тази героиня, туширайки максимално преиграването и чупките в китките. Но връщайки се към Троновете - на Ван Патън казах по-горе, че му е било сложно, защото на него се е паднала отговорността да пусне зрителя във водовъртеж от герои с преплетени съдби, без да го удави. Алан Тейлър пък, не знам дали е заради сценария или заради по-добрия контрол над актьорите, но е направил от последните два епизода низ от изключително силни сцени, какъвто досега не съм виждал за завършек на сезон - това са два часа първокласно кино, в което няма секунда спокойствие. По-точно - два часа, отделени от първокласното епично кино единствено поради неизбежните бюджетни ограничения.

И, най-сетне - финалната права. Троновете е сериал пълен с малки и големи проблеми, но това е очаквано - всеки сериал е такъв. Неочакваното е, че се оказа изключително телевизионно събитие, което разми границите между малкия и големия екран, и в което - най-важното - се видяха вложени сърце и душа. Цялото ревю отгоре се оказа пронизано от една основна мисъл - чудовищното старание този сериал да се окаже възможно най-близък до визията на Мартин. При наличието на цялото това старание (отново с референция към многобройните скрийншотове по-горе, що се отнася до техническите достойнства), предпочитам да оценя него, а не да се фиксирам върху дребните несъвършенства, получили се не заради някаква некадърност, а заради неизбежни бюджетни и времеви ограничения. Мартин е продуцент на Троновете и е надзиравал отблизо процеса по адаптацията, но истинският кредит за това, че сериалът се превърна във феномен, отива при Бениоф и Уейс, които за 10 епизода показаха систематично невероятен усет в адаптирането на сорс-материала и едновременно с това - уважение към него. Разбира се, искаше ми препускащият сюжет да спираше малко по-често да си поема дъх с онези типични HBO сцени, които нямат толкова за цел да блъскат действието напред, а да функционират като интензивен character development (чудесно извинение за още 2 епизода, които биха направили пейсинга почти перфектен), но и така се е получило добре. Сега, след края на първия сезон; след прогресивно растящите рейтинги; след пълния критически успех; след единодушието сред почитателите на книгите, че адаптацията е изключителна; след многобройните Еми-номинации; след като самият Майкъл Ломбардо - шефът на програмната схема на HBO, сподели на току-що завършилия Comic-Con, че има невероятно доверие в този сериал и смята да го докара до самия финал... след всичко това ни остава единствено тягостното чакане на втория сезон през пролетта догодина. HBO започнаха играта на тронове и я спечелиха.