17 юли 2011 г.

9 Хари Потър: Свърши / Harry Potter and The Deathly Hallows 2


Свърши се. След 10 години къртовски труд и потрошени близо милиард и половина долара, резултатът е почти 20 часа кино, в което пред очите ни порасна цяло едно поколение, и в което намери място почти всяко известно име от съвременната британска актьорска школа. Независимо как приема човек приключенията на очилатия дет-маг поотделно, като последователност в окталогията те са монументално като замисъл и изпълнение постижение, което вече - щем или не щем - е в историята на киното.
A WINDOW TO THE PAST

Когато историята започна през 2001, всичко остана в сянката на "Властелина". Човек се чувстваше някак неловко да изпитва симпатия към философските секрети на Крис Кълъмбъс - да, същият идиот със "Сам вкъщи", докато в това време Фродо & co. полагат кански усилия да се спасят от онзи пръстен. То не че имаше към какво човек да адресира симпатията си, ако е минал 10, де - "Стаята на тайните" и "Философският камък" бяха наивни, нелепи, инфантилни, и очевидно изиграни от деца, които не са се родили да бъдат актьори... Цялата работа приличаше (още от плакатите дори) на нещо, на което много силно му се иска да е като на онзи Стивън Спилбърг, който прави "Хук" и продуцира "Гремлините", обаче е сбъркало не само десетилетието, но и хилядолетието. Сега обаче, от перспективата на времето всичко пасва перфектно - това е франчайз, който дори като филмови качества успя да порасне заедно с героите и публиката си. Като че ли точно Кълъмбъс трябваше да сложи началото...
Първата бомба се казваше Алфонсо. Всичко се промени, когато в началото на третия филм, напъпилия Хари, покрит с чаршафа в леглото си, играеше с магическата си пръчка и настойчиво опитваше да максимизира лумоса си. Куарон се появи в критичен момент - когато децата се превръщаха в тийнейджъри и всичко можеше да иде по дяволите само с едно погрешно движение. Той обаче стовари твърдата си режисьорска ръка върху хлапетиите, почти успявайки да извади подобие на актьорска игра от тях, вследствие на което главното трио и всички гравитиращи около тях персонажи успяха да се превърнат в нещо повече от досадни келешчета. Филмът се четеше повече като "Завръщане в бъдещето", отколкото като The Goonies 2, пък и Куарон изсипа доста от чувала с визуалните си трикове а-ла Земекис, предлагайки хвърчащи камери, странни многократни отражения и абсурдни перспективи. Освен солидното темпо и драстично по-мрачния тон, този филм донесе и кастването Майкъл Гембън като дъртата педеруга Дъмбълдор, който с иронията си и ирландския си акцент, докара около милион пъти по-жив и интригуващ образ от типичния маг-със-синя-шапка-на-звездички на покойния Ричард Харис. Всичко в "Азкабан" беше толкова вдъхновено, че Джон Уилямс успя да напише последния шедьовър в кариерата си, който направи финалните 30 минути на филма едно от най-афектиращите фентъзи преживявания, появявали се някога на екран.

Вдъхновени обаче бяха и продуцентите - за четвъртата част Дейвид Хеймън, като че ли реши внезапно как времето за детинщини е отминало, прекрачи границата от PG до PG-13, и наля космически бюджет в може би най-близкия до типичния холивудски блокбастър "Потър". "Огненият бокал", режисиран от Майк Нюъл, беше лишен от авторския почерк на "Азкабан", но пък предложи обилни количества екшън и драма, точно от онзи първосигнален тип, който сме свикнали да гледаме от всеки фентъзи филм днес, с малката разлика, че тук победите и загубите се случваха на герои, за които по някакъв начин Куарон беше успял да ни накара да ни запука. Джон Уилямс се отказа от поредицата и бе заменен от Патрик Дойл, който докара мрак и готика, като че ли пише за хорър на Бъртън. Децата порастваха, искрите прехвърчаха, на Хърмаяни вече й бяха поникнали цици, а на купона в Хогуартс пееше Джарвис Кокър от Пълп. Нещата наистина ставаха сериозни.
И тогава се случи нещо абсолютно неочаквано. Когато хората мечтаеха любимата им глупава книжна поредица да продължи филмовия си живот под вещото ръководство на някой като Спилбърг или Жан-Пиер Жьоне, или пак на Куарон, или дори на неопетения тогава Шаямалан... Или пък когато всичко можеше да потече натам, където в момента се намира всеки фантасмагоричен летен блокбастър - в ямата на ефектното празноглавие, продуцентите на сериала изпаднаха в състояние, което ми е трудно да дефинирам, и по някаква причина повериха мултимилиардния си франчайз в ръцете на никому неизвестния британски ТВ-режисьор Дейвид Йейтс. От онзи момент допреди няколко дни много народ пропищя, a на imdb форума му човек можеше да проследи в детайли докъде са способни да деградират умствено заклетите фенове на поредицата. За мен обаче, наемането на този човек е втората критично правилна стъпка в историята на франчайза. Нямам представа на какъв принцип са го изпирали, нито дали резултатът е предвидливо пресметнат ход, но последните 4 "Потъра" са един цял десетчасов филм, който на места поема в посоки, в които никое високобюджетно фентъзи не би се решило да си позволи. Като че ли продуцентите са си казали - "Пичове, книгите са толкова популярни, че хората ще нагъват филмите, без да им мигне окото, каквото и да направим. Защо тогава да не поекспериментираме."

И те поекспериментираха, в резултат на което онзи типичен холивудски блокбастър от "Бокала" за три поредни филма бе постепенно трансформиран от Йейтс в измъчена драма за две момчета и едно момиче - объркани деца, бродещи в студените британски пейзажи без цел и посока. Темпото от "Ордена на Феникса" постепенно утихна, премина през цялото безсмислено приключение в "Нечистокръвния Принц" и задънената улица там, за да достигне до степен "Даровете на смъртта, част 1" да се отличава от малък независим арт-филм единствено по това, че има космически бюджет и главното трио, все още (и очевидно завинаги) далеч от каквато и да било актьорска игра. Не знам защо, но не си представям някой да си отгледа топки и да направи нещо подобно от "Нарния" да речем, където отчаяно се напъват да наблъскат колкото се може повече eye candy за единица време. Всичко в последните части изглеждаше като някакво перверзно надсмиване над фен-базата на книгите, предлагайки им три поредни филма, в които на практика не се случва нищо съществено, освен куест за някакви магически предмети, свързани с душата на Волдеморт, и опити за character development, получаващи се заради инерция, а не заради сценарен или актьорски талант - единствено защото вече по рефлекс третираме героите като такива от сериал. Никой нямаше да издържи тези часове на отчаяние и обреченост, ако в заглавието не стоеше Хари Потър. Преди да започне големият финал, той спря в пустошта, за да си поеме въздух.
И колкото и да беше забавно недоволството на заспалите фенове (което не пречеше заради същите да се чупят бокс-офис рекорди, де), по-ценното, което Йейтс довлече, бе някакъв много естествен усет за драмата на Хари. Постепенно този герой наистина придоби изглед на изтормозено същество, което като че ли е наясно с това какви ужаси ще му се изсипят скоро на главата. Атмосферата и драмата се сгъстяваха прогресивно, но не толкова с действия и ситуации, колкото с внимателния, някак меланхоличен подход към сетингите и изпълнението. Още от отварящата сцена на детската площадка в "Ордена" стана ясно, че Йейтс е бил правилен избор и ще започне да дълбае в съвсем неочаквана посока. Той може и да не показа завидни умения в режисирането на зрелище (при все, че всичките му филми имаха солидно изглеждащи епични епизоди), но пък безпрецедентно напипа "тихите" моменти. Другото нещо, което той успя да прокара най-добре от всички, работили по поредицата, беше усещането за магичност насред урбанистичния пейзаж на Лондон - децата яздеха фантастични създания над Ситито, бореха се с дементори в опикани от клошари подлези, а Милениум Бридж стана арена на разрушение с ефект, за който пушечното чудовище от "Изгубени" може само да си мечтае. Този контраст винаги се случваше някак като че ли между другото, но пък съжителството на магия и реалност, дефинитивно за поредицата, винаги хващаше за гърлото - дали заради подхода на Йейтс, дали заради перфектната работа на екипа с ефектите, или пък заради музиката на Никълъс Хупър (още един неизвестен британец, чиято работа по франчайза остана крайно недооценена)...

IT ALL ENDS

И сега, след това осем часово раздаване на картите, всичко най-сетне приключи. Финалният филм не съдържа нищо друго, освен сблъсъкът, към който всичко досега водеше - Хари срещу Волдеморт. "Даровете на смъртта, част 2" изпълнява перфектно функциите си на завършек, и като гледам, всичко живо е предоволно. Рейтингът му на доматите е по-голям от този на който и да било Властелин (с пълно 100% сред топ критиците), рекордите в бокс офиса започват да падат един по един и по всичко личи, че франчайзът слиза от сцената като безапелационен триумф.
Въпреки че не съм докосвал до никоя книга от поредицата и нямам намерение да го правя, съм почти убеден, че всичко родено от главата на ж.к. Роулинг, бл. квадратен, вх. заден, ет. горен и празен, не е кой знае колко по-различно от онова, което мормонката Стефани Майър скалъпи в "Здрач". Сигурно истерията по двете поредици изглежда сходна по размери, но изпълнението във филмовата им форма няма как да е по-различно. Докато продуцентите на вампирските идиотщини цепеха на четири всеки похарчен долар, в резултат на което продукцията им беше изцяло лишена от каквито и да било естетически качества, хората, отговорни за Хари Потър систематично вдигаха летвата в аудио-визуално отношение с всеки нов филм. Още от най-ранните стъпки (с избора на Джон Уилямс и оператора Джон Сийл) личеше целенасоченост в пръскането на луди пари, само и само филмът да изглежда и звучи колкото се може по-добре. Специалните ефекти в цялата поредица бяха изключителни, но истинският спектакъл в това отношение дойде сега - във финалната част, където в половината от времето Хогуартс е превърнат в арена на чудовищен апокалипсис. За разлика от "Трансформърс 3" обаче, зрелището е постигнато и с нещо друго, освен с компютърно генерирани фойерверки, защото конфликтът тук е личен - между Хари и Волдеморт, не между някакви консерви и горкото Чикаго.

Сетовете на франчайза открай време се славеха с пресметнатост до най-дребния детайл, но моментът, в който визуалната педантичност на продуцентите пролича най-силно, беше поверяването на операторската работа на Бруно Делбонел за "Принца". Ако не се сещате по име, това е операторът на Жан-Пиер Жьоне, който в кариерата си няма нито един филм, изглеждащ по-малко от фантастично. В резултат, шестият "Хари Потър" се превърна не само в най-красивия от поредицата, но и в един от най-добре заснетите филми въобще. Дифурзното осветление беше подложено на такъв невъзможен контрол, че направи всеки един сетинг и герой да изглежда като нарисуван. За последните два филма щафетата бе поета от Едуардо Сера, който не само че не остана длъжен на Делбонел, но и удари в земята де що има мрачно фентъзи преди това. Да, включително и "Властелините". Джаксън успя безкомпромисно да ни набие с чук в очните ябълки битката при пеленорските полета и спускането на роханската конница - все сцени, от които няма как да не ти се подкосят краката, но холивудският блокбастър оттогава насам показа, че всеки може така, стига да има ресурсите (е, и Хауърд Шор зад гърба си). По-трудното обаче е да успееш да покажеш на публиката, че намеренията ти са визията на филма да бъде премислена до последно, дори с една ротация на камерата около главните герои, докато бродят умислени из пущинаците. Целият финален филм, както и предният, е почти изцяло затънал в мрак, но на никого не би му минало през ума да каже, че това е тъмен филм. Едно от най-големите достойнства на работата на Сера, освен перфектната композиция на кадрите, е начинът, по който светлината си взаимодейства със сетовете, показвайки ясно, че това е злокобен филм, но винаги запазвайки детайлите и цветовете.
Другото нещо, в което последният Потър разби е музиката. Имах нещастието да науча наизуст всяка нота на Александър Деспла още след първото слушане на саундтрака, много преди да видя филма. Чувствам се изключително тъпо да кажа такова нещо, точно за този композитор, чиято кариера е пълна с първокласна филмова музика в концентрация, каквато не се е случвала от златните времена на Джон Уилямс, но "Даровете на смъртта, част 2" е може би най-прецизната, най-трудната и най-завършената работа на Деспла до момента. Този саундтрак е интересен сам по себе си по толкова много начини, че ако се отплесна, мога да запълня още едно ревю, колкото това (както се вижда - да, отплеснах се). Ключовата дума тук е приемственост. Разбира се, по договор Деспла е бил задължен да включи в саундтрака си темата на Хедуиг, но той е направил много, много повече от това. Вече споменах, че "Азкабан" е ултимативният връх на кариерата на Джон Уилямс през това хилядолетие и се съмнявам, че има композитор, който да даде повече на филмовата музика, отколкото всичко, което е събрано в първите 6 минути на Mischief Managed. И Деспла е осъзнавал това - не само, че саундтракът му крайно подходящо включва иконичнатата тема на филма и още няколко интерпретации по Уилямс, но целият му подход, като че ли е бил да даде същата тематична дълбочина, като онази отпреди 7 години. Lily's Theme и вариациите нататък са почти толкова страхотни, колкото A Window to the Past, а Dragon Flight пък - почти толкова, колкото Buckbeak's Flight. И тук не става дума за копиране, а за вдъхновение и реверанс. След подходящо минорната предна част, в която изпъкваше единствено Obliviate (по време на една от най-добрите интродукции в поредицата), тук Деспла се е развихрил, както никога досега. Ако човек се заслуша, може да види приемственост и от Патрик Дойл (заемки от жестокото Voldemort) и от Никълъс Хупър (например, The Kiss от "Ордена", като че ли е послужило за основа на затварящото поредицата A New Beginning). Досега не съм срещал друг композитор да вложи толкова уважение към всички, които са работили преди него, и същевременно да направи от целия саундтрак нещо безкрайно свое. В нито един момент човек не би объркал, че тази музика е писана от Деспла - в нея са намерили място всичките му стилистични особености, за които съм споменавал преди (в ревюто за "Дървото на живота"), може би липсва изцяло само онова електронно фоново пулсиране - но за добро.

Едно от най-интересните неща в музиката обаче е как Деспла тук е във full-force-epic-mode, в каквото не бе изпадал от "Златния компас" насам. Този филм е апокалиптичната кулминация на сериала и просто е нямало как това да не се отрази на саундтрака. И Деспла го е написал така, че да ти настръхне косата. Statues стилистично продължава Obliviate, по начин, който настоятелно налага да бъде преименувано на "Fuck You Zimmer". Това парче съдържа същите репетитативни билдове, които Ханс Цимер блъска из цялата си кариера откакто се помни, но по начин, за който той може само да си мечтае. Този некадърник не би могъл да запази нито усещането за грандиозен оркестър, изпълняващ композицията (а не за някакъв кракнат софтуер със скъпо midi library), нито да включи толкова богата инструментация от духови просто ей така като фон, нито пък да измисли и изпълни по този начин драматичния преход на 1:00. Statues и наследникът му Courtyard Apocalypse са синтез на цялата кариера на Цимер до момента, но звучаща по правилния начин. Деспла тук е писал с такава нечувана лекота, като че ли между другото, че цялата Remote Control дружинка трябва да си вземе бележка. Говорейки за епос, финалната схватка с Волдеморт също не търпи никаква критика - мрак и напрежение до полуда, а финалните няколко секунди на Showdown трябва да са най-драматичното нещо, което Деспла някога е писал.

Ако човек се заслуша в Severus and Lily пък, ще чуе как нещо много подобно на най-доброто от работата на Лорн Балфи от "Генезис", перфектно покриващо сюрреализма на самата сцена (браво и на Едуардо Сера в този момент, с тези дисторшъни в перспективите), внезапно прераства в композиция от най-добрите традиции на европейския романтизъм... в нещо, като че ли писано от Владимир Козма, но за нуждите на филм от този век. Същото нещо се случва и в Resurrection Stone, където темата на Лили се развива в истински епос, подобно на най-сърцераздирателния момент от "Бенджамин Бътън" - Meeting Again. Всяка секунда от този саундтрак (може би с изключение на фона за героизмите на Невил) е пиршество за ушите, на каквото отдавна не бяхме подлагани. Моите уважения към Дядо Джон, но не мисля, че така бленуваното от всички негово завръщане за заключителната част би се отразило добре на коренно различния тон на филмите в сравнение с първите, по които той беше работил. Деспла е най-хубавото нещо, което се случи на тази поредица, от режисирането на третата част от Куарон насам, и е крайно време този човек да получи своя Оскар. Ако догодина това не се случи, думата отново ще е престъпление.
И така, страхотна визия, чудовищни сетове, изключително пипнати специални ефекти, и може би най-невероятната музика, писана за филм през последните години... На мен това ми стига, за да остана доволен. Сега обаче трябва да минем към това, което попречи да остана възхитен и да сложа този франчайз почти до "Властелина". Нямам кой знае какви претенции към сценарната фактология - нареждането на парчетата от пъзела бе адекватно, а и Даниел Радклиф го изнесе както подобава. В няколкото съкрушителни за него момента - когато научава съдбата си от сълзите на Снейп, и когато вижда жертвите на опустошението в Хогуартс - все близки за него хора, филмът лесно можеше да залитне в ненужни обяснения на психологически състояния, но всичко по тази линия в крайна сметка беше оставено, за добро, на мълчанието.

Изненадващо обаче, издънката е в романтичните взаимоотношения. Като че ли Йейтс е вложил цялата си енергия върху обречеността и безнадеждността, и е оставил любовните въжделения на централното трио на някаква собствена инерция, в резултат на което няколкото момента на тяхно проявление изглеждат като внезапно пръкнали се от тийнейджърска ромкомка. И преди го имаше този проблем - хлътването на Хърмаяни по Рон остана да краси графата "откъде накъде?", но по-лошото - Джини, която ми се струваше, че има крайно подходящо присъствие, се случи на Хари просто ей така, без никаква сериозна интеракция. Това, предполагам е по вина на Роулинг, която е писала последните книги в момента, в който филмите са били още в самата завръзка на взаимоотношенията между героите, но в такъв случай Стивън Клоувс трябваше да направи сценарни промени в последните три филма, които да дадат по-активна роля на гаджето на Хари (по същата линия се проваля и сцената с брата на Дълмбълдор, жестоко изигран от Сиаран Хиндс, който се появява отникъде, без дори да е споменаван досега). Разбира се, вина за куцащите романтични взаимоотношения имат и самите актьори, които просто изпълняват функциите си, без обаче нито един от тях да даде намеци за истински вроден актьорски талант като онези на Хейли, Дакота или Сийрша. Ако главното трио притежаваше дори от половината от усета на изброените, "Хари Потър" би се превърнал наистина в чудовищна поредица. Хубавото по линията на актьорската игра естествено е, че съпорт каста просто нямаше как да бъде по-впечатляващ, а Ралф Файнс най-сетне се развихря като Волдеморт както подобава.
Второто не особено приятно нещо е, че каквото и да си говорим, това е сериал за деца и възрастни, размахващи магически пръчки, от които излизат разни светещи неща. В класацията ми по сценарна безинтересност това е достатъчно близо до "хобити опитващи се да унищожат The One Ring", но за съжаление в определени сцени дуелите изглеждат леко комично. В допълнение, във финалната част има няколко момента, в които тълпата на добрите се изправя срещу тълпата на лошите и героите си разменят разни глупости, а когато се стигне до систематизиране на общочовешки ценности и мъдрости, почва да досмешава. В момента не съм сигурен кое намирам за по-нелепо - Невил пред Волдеморт или безбройните надъхващи речи от Властелините, но във всеки случай сцената с "възкръсването" на Хари можеше да бъде поднесена много по-добре.

И последното, може би най-съществено нещо, от което никак не съм доволен е самият епилог, в който главните герои са 35 годишни зрели хора и имат деца. Явно идеята е била завръщане към началото (дори музиката го показва), но провалът изненадващо се случва заради технически проблем в презентацията - главното трио изглежда комично в грима си, въпреки леките бръчки по лицето на Хари и биреното шкембе на Рон, което просто води до изваждане от действието. На всичкото отгоре, не съм сигурен, че "ново начало" би било добра идея точно за този сериал. Много по-въздействащо и по-истинско щеше да е, ако финалът беше показал героите в тривиален свят без магия, вместо тази захаросана мелодраматичност. Тогава буцата в гърлото можеше да се случи. Тези носталгични моменти са изключително трудни за поднасяне и досега в трилогиите май само Земекис (със "Завръщане в бъдещето") и Спилбърг (с "Индиана Джоунс и полседният кръстоносен поход") са успявали тонално да уловят перфектно това, от което имат нужда завършеците им (стискам палци на Нолан догодина). За "Хари Потър" определено бих предпочел по-съзерцателен, тих и тъжен подход, съвсем в синхрон с развитието в предните филми, който да покаже на вече порасналата публика, че всичко, което се е случило досега има място само в детството. И когато на плаката пише IT ALL ENDS, се има предвид свършекът и на това.
Отново се получи кошмарно дълго за четене (поздрави на всички достигнали дотук), но просто нямаше как последната част да се извади от контекста на всичко случило се преди нея (може би само "Азкабан" допуска това). Като последователност, въпреки многото грешки, "Хари Потър" е монументално филмово преживяване, което се съмнявам, че някой ще успее да повтори. Въпреки че поредицата можеше да се компресира в два пъти по-малко време, усещането за серия от филми, растящи пред очите ти заедно с героите си, нямаше да е същото. Абсолютно невероятно е как подобен сорс-материал бе превърнат не само в чудовищна машина за пари, но и в демонстрация на кинематографичност от най-висша класа, при това поемайки рискове и вземайки възможно най-правилните решения на всяка стъпка от еволюцията на сериите - решения, много по-интересни от случващото се в самите филми. Сега, когато всичко най-сетне свърши, оценката на цялото е много повече от тази на отделните части: струваше си.

9 коментара:

  1. Сравнението на Роулинг с Мейер уби удоволствието от ревюто.
    Хем не чел, хем нарежда.

    ОтговорИзтриване
  2. С Дж. Р. Р. Мартин ли трябваше да е сравнението?

    ОтговорИзтриване
  3. Да съпоставиш филмите- можеш, Ок. Да съпоставиш книгите- не! Просто няма нужда от неподготвени коментари в иначе готиното ревю.

    ОтговорИзтриване
  4. В цялото ревю има точно едно изречение, което съпоставя книгите и то е явно предположение. Това, че направи слон от мухата все пак е чудесно.

    ОтговорИзтриване
  5. А епилогът е точно копие от книгата(да, не е измислен специално за филма).
    Епилогът беше колкото нелеп в книгата, толкова нелеп и във филма.
    Гледах го днес и за пореден път съм разочарован.Книгите са страхотни, но нито един от филмите не успя наистина да ми хареса. Обратното, на което се случи с Властелина всъщност.

    ОтговорИзтриване
  6. Най-добрият кино-писач в тая страна :)

    Трип

    ОтговорИзтриване
  7. Съгласна съм с горното анонимно мнение - книгите са страхотни, а филмите - в най-добрия случай поносими. Не мога да разбера на какво толкова се радваше Роулинг на премиерата (вероятно на парите, които е взела?). Още не съм гледала ХП 7.2 - не знаех, че са запазили епилога, но се радвам - на мен въобще не ми изглеждаше нелеп - първо, защото слага окончателен КРАЙ и всички идиотчета, които искат 8-ма книга за Хари са принудени да млъкнат, и второ, защото това, което в крайна сметка може да се види от него, е че животът продължава, и главните герои са обрали плодовете на това за което са се борили (спокоен и щастлив живот), а не са психически травмирани като Фродо в края на Властелина, което според мен е хубаво нещо.;)

    ОтговорИзтриване
  8. В книгата епилогът е фейл, защото точно наркая остави горчивия вкус на захаросана приказка. А във филма е епик фейл и защото трябва да повярваш, че едно шкембенце, едно палто и едно сако добавят 20 години на главните герои- нелепо е.

    ОтговорИзтриване
  9. Добро ревю, нави ме да го гледам.

    Да, книгите са(особено първите) няколко класи над здрачната сага, но пак не са нищо особено, и, в никакъв случай, не са по-добри от филмите.

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.