31 май 2011 г.

9 Генезис / Inception



Скъпи приятели, този текст ще бъде различен, както никога досега. Той няма да бъде поредното „ревю”, в което отчаяното ми оригиналничене ще се мъчи да ви дари поне с ухилване, в този иначе летен ден. Нито това „ревю”, ще има за цел да ангажира интереса ви към определен филм или, напротив, да ви откаже от живота, заради поредната холивудската несретност, връхлетяла ни отвъд океана. Простете нескромността ми, но текстът отдолу ще бъде опит за поглед под сензационната повърхност на „Генезис”, новият филм на Кристофър Нолан, който всеки човек, дори малко интересуващ се от кино, трябва вече да е изгледал поне веднъж. Ако още не сте направили това, моля Ви, измитайте се оттук сега.

Със сигурност първото нещо, което трябва да направи човек с „Генезис” е да го постави в контекста на филмографията на автора му. Кристофър Нолан е онзи пич с кариера, преливаща от филми като „Мементо” и „Престиж”, които трайно и методично би трябвало да ви оставят с впечатлението, че от него по-добър в тоя занаят няма, поне докато погледнете на това под малко по-особен ъгъл. До момента, с едно не кой знае колко крещящо изключение („Безсъние”), Кристофър Нолан се захваше ексклузивно със сценарии, които хем бяха мейнстрийм отвсякъде, хем се отнасяха с уважение към интелекта на аудиторията си. Двата му най-добри филма до момента, споменати по-горе успяха да преобърнат наопъки класическите кино-похвати по повече от впечатляващ начин, без обаче нито за секунда да затънат в самоцелност и show-off-ване, или да загубят връзка с наратива, с героя, с драмата му.

Общото за "Мементо" и "Престиж", както и за следващия ги „Тъмен рицар” беше, че сценарият им беше писан от Джонатан Нолан. „Генезис” обаче трябваше да е самостоятелен сценарен проект на Кристофър, което само по себе си го правеше интересен, защото веднъж завинаги трябваше да стане ясно дали по-големият брат може да направи стойностен филм, без да прибягва до услугите на очевидно талантливия по-малък.

Нека ви кажа резултата отсега, за да спестим шоковете и мокрите кърпи: Кристофър Нолан е едновременно най-доброто и най-кошмарното нещо, което е можело да се случи на „Генезис”. Този филм показва най-нагледно как Джонатан определено не е единствената причина филмографията на брат му да е на такова ниво, но в същото време демонстрира още по-нагледно, че „Генезис”, без Кристофър на режисьорския стол, би бил не по-малко от епохален филм. От години не съм попадал на толкова фрустиращо произведение – такова едно, задвижено от свръх-амбициозна концепция, но спънато по пътя към абсолютната перфектност заради режисьорска тривиалност и естетическа свенливост, при все пълната финансова свобода на автора му. Явно тук изпадам в някаква форма на uncanny valley - когато нещо е толкова близо до съвършенството, че малкото, което го отделя от него може да те докара до усмирителна риза.

Още от самия трейлър беше ясно, че „Генезис” ще бъде mind-fuck от ново поколение, който ще нагъне мозъчните кори на аудиторията си и ще накара куцо и сакато от всякакъв пол, възраст и ментален капацитет да ниже теории за филма. Има няколко напълно валидни начина филмът да бъде възприет, и всеки от тях носи своите особености и последствия. Най-интересното е как повечето хора, увлечени в манията си да наредят пъзела чисто фактологически, успяват неусетно да игнорират емоционалната дълбочина на филма в контекста на теориите си, и да го принизят до кръстословица с повече от един разумен отговор. Забравяйки, че това е произведение на онзи, същия тип – дето разглоби на парчета представите ни за филмов протагонист и направи от тях „Мементо” и „Престиж”.

Сюжетът на филма накратко: Коб (Леонардо ДиКаприо) се съгласява да извърши услуга за богат японски бизнесмен – Саито (Кен Уатанабе), а именно - да имплантира идея в главата на сина на току що умрял негов конкурент (Килиън Мърфи с неговото прекрасно лице), който замисля някакво световно енергийно господство или нещо подобно. В замяна, Саито обещава да осигури връщане на Коб при децата му в САЩ, където е персона нон грата, защото е обвинен в убийството на жена си Мол (Марион Котияр). Коб събира екип, съставен обичайния си бой-скаут Артър (Джоузеф Гордън-Левит), чиято функция е проучване на мишените; младата студентка по архитектура Ариадне (все още съжаляващата за забъркването си в бозата „ДжуноЕлън Пейдж), имаща за задача да направи дизайн на съня, в който мишената ще бъде обработена; Еймс (Том Харди), чиято функция е да залъгва визуално жертвата, приемайки образа на нейни ключови познати; и Юсуф (едва ли Ви интересува от кого е изигран) – нещо като алхимик, който доставя седативите, необходими за упояването при навлизане в няколко нива сънища. Планът е да се използва конфликтът между Робърт Фишър (мишената) и баща му, за да се имплантира в мозъка му поредица от идеи, които в крайна сметка да доведат до отказа му от бизнеса.

Нататък се случва това:

Ако се разтърсите в мнения из форумите, ще забележите, че анализите на този филм се въртят предимно около това дали всичко е сън от логото на Уорнър до финалните надписи, или сцените, които са третирани като случващи се в реалността, са действително такива. Нолан е решил да изведе играта с публиката от „Престиж” на съвсем друго ниво, и да остави филма си напълно отворен за интерпретации, чиято валидност или невалидност няма как да се докаже строго. Например, хипотезата, че всичко е сън се потвърждава от това, че част от героите в прав текст казват на Коб, че е време да се върне в реалността, когато той всъщност вече е в т.нар. реалност на филма. Други герои споделят еднакви ключови реплики (като това за “leap of faith”), без да има обяснение защо. Във филма се случват редица нелепи събития, които изискват leap of faith или по-скоро suspension of disbelief от страна на зрителите: Как в реалността полицейското разследване на убийство би могло да завърши толкова бързо с подобно нелепо решение, след като най-малкото съдебната експертиза би заключила, че Мол се е намирала в отсрещния апартамент, а не в този на Коб? Как така Саито удобно се оказва на гъза на географията (известен като Момбаса) в помощ на Коб, след като уж агентите от компанията го погват по петите? Ако приемем, че филмът показва някаква реалност, то тя е доста кофти написана реалност, съвсем неподходяща за толкова силен концептуално филм. От презумпцията, че Нолан не е некадърен сценарист, почти автоматично следва, че целият филм е сън, и в него няма нито един реален момент.

Тук обаче зейва сериозна драматургична дупка. Това, че главният герой сънува как съпругата му се самоубива заради него, не може да носи същия емоционален заряд, като това тя наистина да се е самоубила в реалността, заради неговите трикове. Ако приемем, че целият филм е просто сън, това моментално ще деноминира драматичния му импакт и ще го направи твърде неочаквано по-повърхностен от „Мементо” (където имаше много подобни взаимоотношения между съпруг и съпруга, довели в крайна сметка до това Гай Пиърс да се превърне в "злодея" на филма) и „Престиж” (където фиксацията на автора на едно произведение на изкуството върху самото него, го накара буквално да се самоубива всяка вечер по веднъж, за да се наслади на реакцията на публиката).

За щастие, от тази неприятна ситуация има нетривиален изход, който и оправдава нереалистичните сюжетни обрати на Нолан, и запазва непокътнати душевните терзания на главния му герой, придавайки им неочаквана окраска. Коб, както казва дядката от подземието на Аптекаря, е свикнал до такава степен да влиза в сънищата на хората, че вече не прави разлика между сън и реалност. Опиянен от идеята за свят без граници, той е завлякъл със себе си собствената си жена. В критичния момент, опитвайки се да я запази, той всъщност я губи – тя се самоубива и напуска съня, който споделят, вероятно връщайки се при истинските си деца в истинската извънфилмова реалност. Коб остава затворен, като онези миризливци в подземието, а на финала на него му остава само мисълта, че той е виновен за смъртта на жена си. Така той се превръща в измъчен ноланов протагонист, надвит от обсесията си, точно както Ленърд и Анжие преди него. Катарзисът му е фалшив катарзис, а децата му, които се обръщат и най-сетне го поглеждат, са толкова истински, колкото истинско беше признанието на проекцията на бащата на Фишър.

В този момент зрителят няма как да не се почувства измамен, защото "всичко е сън" винаги изглежда като най-лесното и скучно обяснение на филми от подобен род. Спасителният въпрос обаче идва: "ако Коб сънува цял филм, то чий е този сън?". И ако тотемът на Мол е вече негов, потрепването на пумпала точно преди екранът да притъмнее и да се появи
INCEPTION
directed by Christopher Nolan
показва отговора. Филмът не е сън на Коб. „Генезис” е сънят на Нолан, в който Коб е неговото алтер-его. Дори да оставим настрана визуалната прилика между Леонардо и Кристофър, дори и да не вземем под внимание интервютата, които и двамата дадоха, и които недвусмислено насочиха мислите в тази посока, пак би станал очевиден извънфилмовият мета-пласт на „Генезис”, който на практика прави цялата интервенция върху Фишър да изглежда като една крайно очевидна метафора за самия процес на правенето на филми. Ролите може да ги разпредели дори хлапе – Коб е режисьорът, този, който има най-голяма отговорност в продукцията, но и този с най-сериозния залог; Ариадне е сценаристът; Саито е продуцентът – неприятният човек с парите, който иска да контролира всичко, и който поставя условията (това, че Саито е с кърваво петно на ризата половин филм е доста интересно в този контекст); Еймс е многоликият актьор; Юсуф е техничарят и каскадьорът; Артър е... човекът, който носи кафето; и в крайна сметка – Робърт Фишър е зрителят: ако един „инсепшън”/филм е успешен, то публиката е запленена от него и за нула време го качва в топ 3 на imdb. Ако човек задълбае, може да стигне до всевъзможни паралели: „Никога не базирай сън на спомени” е еквивалентно на „Никога не прави деривативни филмови боклуци, бъди оригинален”; Еймс е достатъчно красноречив, когато казва „За да извършиш „инсепшън” ти трябва въображение”; репликата на Майлс пък, че е време Коб (режисьорът) да се върне в реалността, както и цялата история с децата, обръщащи гръб на баща си, е явен паралел с тежката работа на истинския режисьор, който за снимачния период трябва да жертва личния си живот в името на филма. И накрая, когато „инсепшънът”/филмът е готов, той вече може да се върне към нормално съществуване.

Нека да цитирам свободно градинското джудже Devin Faraci от chud.com, което е формулирало нещата в този план по най-добрия възможен начин: „Като добър режисьор, Коб е също и добър артист, което значи, че дори, когато прави филм за преследвания със снегомобили, той привнася и част от себе си. Това е Мол – авторският импулс, нуждата да служиш във филма си на собствените си интереси, обсесии и проблеми. Това е, което правят най-добрите режисьори. Интересно е, че Нолан вижда това като проблем; предполагам, че в ръцете на друг режисьор Мол спокойно можеше да се превърне в причината за успеха на Коб, а не за неговата трагедия. Самият „инсепшън” е точно това, което добрите филми се стремят да направят: да излезеш от киното променен с нови идеи в главата си. И на мета-ниво, „Генезис” постига тчоно това. […] По много начини „Генезис” прилича на миналогодишния „Inglorious Basterds”, в който Тарантино виждаше киното като начин да промени света, докато Нолан изследва начините, по които киното променя отделния човек. Целият филм е сън, но на някакво по-мета ниво, това е сънят на Нолан. Той сънува Коб и намира своите собствени моменти на просветление така, както Коб сънува Фишър, за да достигне до собствения си катарзис и промяна.” В тези сложни думи, на този иначе прост човек (защото са чопнати и без това от един от форумджиите на CHUD) и в предните абзаци се състои най-голямата заслуга на Нолан, която показва нагледно, че без него този филм не би съществувал. Сега обаче е време да обърнем другата страна на медала.

Колкото и грандиозен да е замисълът на филма, колкото и убийствено да е представена старата като света концепция за сън-в-съня (открадната в случая от един комикс с Доналд Дък), колкото и драматична да е личната история на Коб, и колкото и целенасочено Нолан да е направил така, че филмът му да може да се интерпретира адекватно по 10 различни начина, без да си пречат, и всеки зрител да си изведе такъв, който най-добре пасва на потребностите му, толкова и жестоко е падението на Нолан в критични аспекти на филма. Не мога да повярвам, че човек, който е в състояние да замисли и реализира такъв адски сетъп в хотелското ниво, е способен да падне дотам, че да напълни 1/3 от филма си с тривиален екшън, който се случва просто защото филмът е супер-високобюджетен блокбъстър и трябва да апелира не само към притежателите на няколко PhD-та, но и към средностатистическия Сульо и Пульо, който иска да изплакне непретенциозното си око с някоя каскадка. Нямам никаква представа откъде на Нолан му е хрумнала идеята насред „Генезис” да изтръска циркаджийски екшън като този в Момбаса. Без думи съм, когато след градацията на нивата в сънищата, изведнъж попадаме в центъра на гоненица без цел и посока със ски и шейнички по разни писти. Вместо Нолан да се възползва от свободата, която сам си е дефинирал, режисирайки сън, и да замисли по-дълбоките нива като все по-странни и по-абстрактни, той е клекнал пред първата глупост прекосила иначе доста умната му глава и ни кара да гледаме нещо, което прилича на отпаднали сцени от първия „xXx”. Идеята да се направи умен филм с много екшън в него не е противопоказна, напротив – като човек, страдащ от мозъчна недостатъчност, я приветствам горещо, защото ако трябва да гледам 2 часа засукани монтажи в 4 различни нива в 3 различни времеви периода, ще изпадна в лимбо.

Разбира се, преобръщането на микробуса и джъмп-ен-ръна на Левит по коридорите в хотела е един от най-грандиозно замислените (и смислени) екшън-епизоди в историята на киното. Тъжното обаче е, че това прави цялата гоненица из околните епизоди да изглежда на порядъци по-деривативна и безидейна, при все че се развива в сън и следователно в нея може да се случи буквално всичко. По-дълбокият проблем е, че дори и такъв смотан като идея екшън принципно може да се режисира добре. А Нолан, след като в Батманите показа, че не е много ориентиран, когато повече от двама герои трябва да почнат да се гонят и стрелят, с „Генезис” нагледно демонстрира, че трябва спешно да спре да се прави на екшън-режисьор и да остави тая работа на second-unit director-a си или на асистента дето му носи кафето. Гоненицата в Момбаса е много под нивото на случайни шейки-кам повърни от филмите на Пол Грийнграс или Дъг Лиман, какво да говорим за сравнение с fast-cut екшъна в последните два Бонда, където мозъкът ти трябва да работи в режим 4x4, но въпреки това нито за миг не изгубваш ориентация. Изобщо не искам да намесвам образците в жанра като „Специален доклад”, в сравнение с който „Генезис” в задъханите си заснежени епизоди е като youtube фиаско на някой, който току що си е купил първия телефон с HD камера и иска целия свят да разбере за това. Но оставете смотания пейсинг и куция монтаж - по дяволите, в тоя филм има сцена, в която някой от нашите опъва въженце между две борчета и спъва пет виртуални тъпака с картечници и една шейна.

За съжаление, лошите новини не спират дотук. Фен съм на почти всички филми на Нолан, но го намирам за един от най-безличните режисьори с огромно име и влияние, които се подвизават в момента в Холивуд. Дори екшън-нещастието Майкъл Бей има повече стил от него. Някой може ли да се сети за режисьорски похват, който като го види и ще си каже – „това не може да е друг, освен Нолан”? Няма такъв. Всичко при него е някаква средностатистическа сивота, без грам индивидуалност на аудио-визуално ниво. Да, браво на Нолан, че се забърква предимно в умни сценарии за умни хора, които режисира толкова ефективно, колкото да изглеждат като адекватен филм, но, за бога, защо поне веднъж не направи нещо, което освен за умни хора е и за такива, които обичат да видят мисълта зад кадрите, предизвикателна и оригинална техника, и собствен стил, който да дефинира човека зад камерата?

Защо Стивън Спилбърг, дори в най-безхаберната си фаза, когато просто трябва да предложи услугите си на приятелски начала за кино-петното Индиана Джоунс 4, с лекота може да сервира фантастично режисиран екшън, в чиято "география" никога не се изгубваш?

Защо Алфонсо Куарон може да изтрещи 30 милиона от бюджета на „Децата на хората” „само” за да направи визуално най-сложно замислената и изпълнена сцена в историята на киното, а Нолан не може, при все че държи всички шефове и шефчета в Уорнър за ташаците и може да ги разиграе както му отърва?

Защо Джо Райт, със сравнително камерния бюджет на “Atonement” може да си позволи да разгърне 5-минутен шот с 1000 статиста, който да се превърне в ултимативния синематик момент на 2007 година, а Нолан не може да направи същото в „Престиж”, който просто плаче за интересна визия, но е аудио-визуална скука, като предназначена да лекува инсомния?

Защо Дейвид Финчър с всеки свой филм те оставя с впечатлението, че всеки кадър го е снимал 50 пъти, докато улучи перфектния тайминг, ъгъл, светлина и разположение на обектите в шота до най-мизерните и забележими само за него детайли, а Нолан в сън на главния герой ни сервира идиотска клатушкаща се камера и насечен монтаж, лишен от всякакъв ритъм и пулс?

Защо Ридли Скот може систематично да спира дъха на публиката си дори с панинг-шот на небрано френско лозе, а Нолан от началото на кариерата си бичи в тоя дърварски глух синьо-кафяв стил, като изтекъл от някаква инди драмичка правена за 30 сребърника, а не от филм, който предполага използването на най-богатото въображение на света?

Ще ви кажа защо. Защото режисьор, който владее до съвършенство занаята си на всички нива, като Спилбърг, се ражда такъв. Режисьор, като Финчър, който е педант до умопомрачаване и изчислява с рулетка и шублер всеки свой шибан кадър, докато целият му екип зад него или прави фейспалмове или се кръсти какво още ги чака, докато му заснемат и монтират нещата, както той ги вижда, се ражда такъв. Режисьор, като Ридли Скот, със стил и вкус на ренесансов художник, който е неспособен да нарисува визуално скучен кадър, се ражда такъв.

А Нолан не се е родил такъв. Нолан се е родил както се ражда всеки втори сравнително кадърен студент по режисура в НАТФИЗ – спокойно можеше да е шофьор на камион, но се е случило да стане режисьор. Родил се е и с изострен нюх към адски умния сценарий, който може да направи публиката да си приказва сама докато разплете филма му, но това никой не му го оспорва. Тук му се оспорва способността да даде на историите си това, от което те крещящо имат нужда: оригинален... не, просто някакъв визуален стил.

Изключвайки камерния „Мементо” и заспалия „Безсъние” (както и черно-белия му дебют „Following”), всички останали негови филми предполагат оригинален визуален подход, който да се върже с идеята и тематиката на филма. Вземете „Престиж”. Сравнете го с излезлия по същото време „Парфюм” на Тиквер. Това са земята и небето в чисто аудио-визуално отношение. Единият прилича на сюрреалистичен сън, безумно красив и пълен с wow-моменти, в които дори самото движение на камерата може да те накара да паднеш под седалката... Другият – ако някой ме попита какво мисля за визията на „Престиж”, единственото, което мога да изцедя е – „ъъъм... кафява?” и то ако съм в настроение. Да, „Престиж” ми е сред топ филмите на десетилетието, но ако Нолан беше заменил Уоли Фистер с Бруно Делбонел, дори само тази промяна би изстреляла филма на съвсем друго ниво, чисто като естетическо преживяване. Да харесваш визуално филмите на Нолан, означава да се задоволяваш с малкото, което просто функционира. А да толерираш нещо просто работещо, но никога изпъкващо и запомнящо се, да оправдаваш това във филм като „Генезис”, който не само предполага, но и изисква най-развинтеното въображение, на което е способен човек, е престъпление.

Намесвайки работата на оператора Уоли, трябва да призная, че някои сцени определено впечатляват и показват прогрес по отношение на напълно невзрачните Батмани – началният кадър сред вълните, които са страхотно осветени; плътността на дъжда в нивото на Юсуф; контрастът на това с меката слънчева светлина над Ариадне и Артър в хотелското ниво... все дребни неща, но пипнати и носещи атмосфера.

Но когато се стигне до глобалните дизайнерски решения, всичко се срутва. Връщайки се пак към безхаберния снежен екшън – забележете как той е ключов за действието, но нещо много по-интересно, като огъващия се Париж във FAQ-сесията с Ариадне, е просто ефектен трик за привличане на вниманието и нищо повече. Вижте как стълбите на Ешер, които имат потенциал да се разгърнат до чудовищно абстрактно ниво, в което дори внимателната аудитория да загуби ориентация, са сведени до просто изтегляне на камерата, което разкрива същия трик, който видяхме на финала на „Последния кръстоносен поход” преди 20 години.

Полуразрушеният свят в лимбото на Коб пък е еталон за дизайнерско безсилие. Недоумявам как човек, който е гледал „Изкуствен интелект”, например, може да приеме насериозно подобна геометрична скука, с кулминация като от "2012", само че по-малко епична. Сцената с плачещите лъвове от филма на Спилбърг с лекота се оказа от онези иконични кадри, които моментално се запечатват в ума като кино-символи за години напред. В подобните кадри от „Генезис” няма нищо, което да носи дори минимален повей на оригиналност или развинтена фантазия. При все космическия бюджет на мен ми е абсолютно невъзможно да повярвам, че получавам филм, в който дори CG-то на срутващите се в морето сгради изглежда фалшиво. Наистина жалко...

Следващият грандиозен проблем на „Генезис” е музикалната опаковка на филма. Нолан никога не е правил компетентен филм в аудио-отношение и следейки тенденцията се опасявам, че никога няма да направи такъв. С изключение на Батманите, досега той разчиташе на провлачения и абсолютно безинтересен Дейвид Джулиън, който е направил една от най-лошите услуги и на „Престиж” и на „Мементо”. За „Батман в началото” и „Тъмния рицар” Нолан направи немислимото – довери се на противопоказния за киното Ханс Цимер, който в поредния си пристъп на гениалност успя да завлече със себе си не просто рандъм несретник от свитата си роби в Remote Control, а самия Джеймс Нютън-Хауърд. Резултатът беше кошмар. Цимер не само се изсра директно върху Дани Елфман от първите два филма, наричайки темата му “happy” и “jolly”, но успя почти напълно да удави класата на Нютън-Хауърд в пороя си от синтетични луупове.

Така както „Генезис” е съвкупност от гениална идея и безумна реализация, така и музиката в малка част от времето е работеща и на практика дефинираща стила на филма (колкото и изненадващо това да звучи след написаното до момента), а в останалата - Цимер не е изневерил на себе си и очаквано е направил екшън епизодите да изглеждат още по-банални и деривативни, залепяйки за тях нелепости като Mombasa, по което куцо и сакато в момента припада, не за друго, ами 'щото е ритмично и catchy (паралелът с чалгата смятам няма нужда да го правя). Специално негативно внимание заслужава и финалното Time, което е очеваден рип-оф на кулминацията от „Тънка червена линия”, но пък Цимер не успя да поприкрие егото си на концертната премиера, когато изсвири парчето с двата си пръста, и се вживяваше в саунда си, затворил очи, все едно ни поднася на тепсия някъв риъл дийп шит.

За щастие дяволът тук не е толкова черен. Филмът само би спечелил от по-кадърен композитор (поне от някакъв, който има музикално образование, за бога), но музиката му не е пълна катастрофа и има своите проблясъци. В термините на парчетата от саундтрака, най-добрите моменти са конценцтрирани в “One Simple Idea”, „Dream Within a Dream”, където китарата на Джон Мар спасява положението; и “Waiting For A Train”, където внезапното намесване на Едит Пиаф насред синтетичните билдове наистина действа като събуждане от кошмар. Въпреки, че и тези неща съдържат типичния синтетичен Цимер, който е неспособен да донесе драматизъм с друго, освен с тежки бас-линии, все пак, учудващо, „Генезис” някак си е намерил своята собствена музика. Със сигурност, ако този стил вече не бе изкуствено залепян към филми за пирати, за Светия граал, за гладиатори, за невъзможни мисии, за Крал Артур, за самураи или за втората световна, и ако всеки шибан път не звучеше по абсолютно един и същ начин, това щеше да е безапелационен плюс точно за този филм (с горната уговорка, касаеща екшън частта). Не може да му се отрече на Цимер и гениалното хрумване да разтегли песента на Пиаф и от това да се получи стържещото интро на филма, което отново потвърждава мета нивото на интерпретация, че след логото на Уорнър, ние – зрителите – сме в споделен сън, където звукът е забавен (поне за момент).

Интересно е, че музиката следи добре действието, въпреки че в този аспект е допусната непростима грешка: Цимер е написал саундтрака без да види и кадър от филма – само по описания на сцени от сценария (сигурен съм дори, че е достатъчно мързелив, за да го чете целия). След това готовата музика е била третирана като звуков ефект. Това изцяло е "заслуга" на Нолан, като мотивацията за този феноменален дебилизъм от негова страна е нещо, което ще ме преследва до края на дните ми. Тук съм на една крачка да го обявя за ходеща естетическа катастрофа. Едно е сигурно - така, както не можем да очакваме този тип да си отгледа собствен визуален стил, с който да го идентифицираме, така и никога няма да видим негов филм, който наистина да звучи добре.

Някъде по-горе сигурно оставих впечатлението, че намирам Нолан за някакъв сценарен гений, което не е съвсем така. Той е изключителен, когато трябва да избере тематиката на филма си и когато трябва да вплете филмови похвати в наратива, например обърнатия монтаж във филм за постоянно забравящ Гай Пиърс, или употребата на забавен каданс във филм, в който се сънува на няколко нива. Но Нолан, както показва самия „Генезис”, а в немалка степен и предишните му филми, е далеч от съвършен сценарист. Цяла една третина прекарваме в експозиция и брутално праволинейни обяснения. Наистина, филмът се движи от строги правила, които трябва да се дефинират, но има и крещящо нелепи моменти, които на фона на целия инфо-дъмп поток можеха да ми бъдат спестени (примерно тая глупост с разработката за военните). Можеше да се помисли за някаква елегантност в поднасянето, така че хем да не се жертва строгостта на правилата, хем всяка сцена с Ариадне да не прилича на Q&A сесия с неочакван край.

Освен това, Нолан трябва да се вслуша в собствения си герой отпреди 2 години и да си отговори на въпроса „Why so serious?” Обещавам ви, че той никога няма да направи комедия или ако се осмели да направи такава, тя ще изглежда по-зле и от екшъна му. Наясно съм, че при все морбидността на филмите му като цяло, е абсурд да искам от тях да ми лъха на веселие и добро настроение, но този човек е изцяло лишен от чувство за хумор. Намеците за смешки във филмите му винаги са недоклатени уан-лайнърчета, които са като че ли проектирани специално да бъдат показани в края на трейлъра, и които третират зрителите като армия комиксови гийкове зяпащи Спайдърмен. Умелите режисьори могат да накарат публиката да се усмихне искрено дори в центъра на драматични събития (спомнете си „No Country For Old Men”), без да прибягват до очевидности. Нолан явно не го може това. Единственият истински "топъл" момент от целия "Генезис" е внезапната целувка между Гордън-Левит и Пейдж, която е по-скоро актьорска, отколкото сценарна заслуга.

Отивайки към актьорите във филма, факт е, че Нолан обикновено е много точен в каста си и „Генезис” не е изключение. Въпреки, че Леонардо е далеч от някакво върхово ниво, все пак е оправдан избор, както стана дума, главно на визуално ниво; Джоузеф Гордън-Левит спокойно би могъл да го замени в главната роля (от което драмата на героя само би спечелила), но неговото изпълнение като Артър е толкова концентрирано и енергично, че можем само да съжаляваме, че толкова добре изигран образ е всъщност на толкова лишен от мотивация и драматичен конфликт герой. От останалите специално споменаване с добро заслужават Килиън Мърфи, който е на обичайното ниво, както и Том Харди за изпълнената си със сексуално напрежение по отношение на Артър роля; а специален удар в топките – Кен Уатанабе, чието бърчене на вежди и гримасничене е прекалено дори за японец, който се опитва да говори английски.

И засягайки темата за самите герои стигаме до още един съществен проблем на филма - никой от участниците в това шоу, с изключение на Коб и жена му, не е надарен и с помен от адекватна мотивация. Саито има някакви бизнес въжделения; Фишър е с textbook daddy-issues; никой изобщо не знае защо Артър е с Коб; Ариадне се връща в екипа просто ей така. Мотивацията на всички участници е напълно схематична, когато въобще я има. Разбира се, интерпретацията, че всички герои са част от съня на Коб и следователно не е задължително да са дълбоки образи с история и мотивация, е валидна, но това е просто мързеливо писане. Дори да бяха натвърдили малко повече на хомо-оувъртоновете и закачките на Еймс към Артър, това пак би било по-добра идея, отколкото той просто да е някой събран от къра, за да изиграе цицореста мацка в някакъв хотел. Филмът изгуби достатъчно време в развлачена експозиция, така че спокойно можеше да си позволи да я навърже с малко бекграунд за второстепенните си персонажи.

Все пак, говорейки за герои, намирам за страхотен плюс на филма, че „Генезис” е изцяло лишен от „главен злодей” поне в класическия смисъл на думата. Четох мнения на хора, които се оплакват от липсата на очевиден гадняр, към който да насочат отрицателната си енергия, но това предполагам все са някакви деца, на които не трябва да им се обръща внимание, а да бъдат оставени на спокойствие да спят с пластмасовите си трансформъри под възглавницата.

И така, след това изтощително за писане (и вероятно за четене) „ревю” на не по-малко изтощителен от много гледни точки филм, е време да приключваме. „Генезис” е грандиозно кино преживяване, което остава в главата със седмици и месеци; което ще бъде запомнено като едно от най-значимите комерсиални такива за последните години; което в повечето отношения превъзхожда предишния филм на Нолан – „Тъмният рицар”; и което за пореден път показва, че този режисьор няма равен, когато трябва превърне високобюджетна 100% мейнстрийм продукция в истински емоционален филм, който не само, че не подценява интелектуално аудиторията си, но й подхвърля предизвикателства през кадър, до степен на финала да я направи разногледа. Никой в Холивуд в момента няма толкова консистентна филмография от добри филми. Това е най-големият успех на Нолан с „Генезис”. И най-тъжното в цялата работа е, че при все интелекта си, Нолан е ужасно безинтересен откъм техника режисьор, лишен почти изцяло от визуално въображение, който на всичкото отгоре взема противопоказни за филма си решения. Съзнавам напълно, че последното изречение може да звучи като хиперболизация, и вероятно е така след като е масово харесван режисьор, но аз не спирам да си представям неговите филми... абсолютно същите, сцена по сцена, дори реплика по реплика, но режисирани от истинските майстори, способни да донесат това, което почти изцяло липсва при Нолан. Сигурен съм, че той няма да греши и занапред в проектите си и филмографията му ще продължи да бъде съставена от концептуално силни филми, но ми се иска да вярвам, че в някакъв момент ще достигне до необходимостта от по-неконвенционален стил, с който да се открои от масата. В момента просто изглежда незаинтересован от това.

Но какъвто и да е Нолан, трябва да му се свали шапка за едно – той систематично се превърна в идол на неочаквана по размер аудитория. На същата аудитория, която по принцип нагъва попкорн лайна всяко шибано лято. Тази същата аудитория в момента показва на студията, че не се страхува да изтърси парите си за комплициран филм, който не разчита единствено на празна пукотевица, като в n-найста част от Дисни-поредица на Джери Брукхаймър. Може би „Генезис” се превъзнася по погрешни причини и му се дава повече кредит, отколкото заслужава, но със сигурност това е по-добре от правене на същото за безвкусиците, които ни заливат от екраните в 99% от времето. Комерсиалният успех на "Генезис" е едно от най-хубавите неща, които са се случвали в Холивуд от години насам и показва, че за високобюджетното интелигентно кино, направено с минимални компромиси, всъщност има надежда.

Скъпи приятели, този филм беше различен, както никога досега. Той със сигурност не беше поредното изкопаемо, което има за цел да изтърбуши портфейла ми, за да могат авторите да вкарат съдържанието му в нещо по-лошо и от самия него. За сметка на това този филм ме дари с нещо, което не ми се беше случвало от години – в един жесток момент осъзнах, че всъщност съм отново наивно хлапе на ръба на седалката и зяпам екрана ухилен... В този иначе мрачен киносалон. Няколко пъти подред. Простете скромността ми, но текстът отгоре, който прочетохте няма никакво значение. И ако още не сте го направили, моля Ви, измитайте се оттук сега.
Писано за

9 коментара:

  1. http://www.youtube.com/watch?v=VsZ1SagUPb4

    ОтговорИзтриване
  2. Човешките възможности за жалост си имат граници... Добро ревю, ама малко изморително..

    ОтговорИзтриване
  3. Гледах го пак Инсепшъна.. За мен най-бруталното в филма е, че всъщност жертвата на истинския инсепшън е не кой да е, а зрителя. Гениално е просто.

    ОтговорИзтриване
  4. То в този смисъл "жертва" е малко силно казано. :)

    ОтговорИзтриване
  5. Е, да, но разбираш идеално какво искам да кажа. :)

    Докато ума на зрителя е зает да осмисля новите идеи, да поглъща невъзможния свят на филма и да твори теории за това какво 'наистина' е станало, това което реално се случва е именно, че ума на зрителя осмисля, поглъща информация и твори собствени идеи. Your mind is the scene of the crime. Буквално. А якото в случая е, че изглежда повечето от тези, които се мъчат да разгадаят филма из интернет, не го зацепват. :)

    Да речем, че от гледна точка на фабула, е най-вероятно това всичкото да е сън на Коб, то зрителя отдавна е загубил представа, че всъщност целият филм е една илюзия, съпоставима с сън наяве и, че няма абсолютно никаква причина този сън да има здрава вътрешна логика. В момента, в който зрителя тръгне да я търси, приема измислиците на филма за чиста монета и вече реално е станал жертва на истинския Инсепшън. :)

    Особено брутално е, че самият филм ти обръща внимание на това. Тъй като напоследък ти харесва да говориш за мета-елемента в филмите, бих казал че по мета изживяване от този филм не съм имал. Като го гледах втория път, след момента в който обърнаха внимание на това как се зараждат и възприемат новите идеи, през останалото време постоянно обръщах внимание на това как това буквално се случва в главата ми докато гледам. :)

    Пълен абсурд е как Речта на Краля му отмъкна оскара за сценарии... :/

    ОтговорИзтриване
  6. Като се замисля само как ума ми буквално и много усилено се противопоставя на идеята, че всъшност цялата тази одисея всъщност няма за цел да спасява Коб или който и да било друг (щото те с риск да се повторя всъщност не съществуват), ами просто е измислена с цел да се ебава именно с ума ми и ми става едно... странно... :)

    ОтговорИзтриване
  7. Част от умът ми: "Ама как бе, очевидно цялата тази история е смислена и логична и има обяснение какво НАИСТИНА се е случило!" ... Тц. :) Една от най-силните идеи в филма е тази от Престижа. "You want to be fooled." Но докато в престижа не я зацепих особено, този път е демонстрирана безкомпромисно.

    ОтговорИзтриване
  8. Също основна идея : "Този сън ви прави щастливи. Какво като не е реален? Има ли значение? И има ли значение кое е реално изобщо?"

    ОтговорИзтриване
  9. Това сигурно е единствения филм, в който главния герой е зрителя. Нолан е голям!

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.