4 Социалната мрежа / The Social Network

Както винаги… не, по-скоро, както обикновено, когато се чудя каква клизма да си направя, че да започна поредното ревю… ще ви запозная с една малка мръсна тайна от житейското ми съществуване. Но само при условие, че не ми се смеете! Вече е добре известно, че често страдам от запек. Най често той е умствен, от време на време е словесен, но понякога… понякога той е истински. :( От онези, гадните и задръстените, които водят най-малкото до болки около пелвиса. Пробвал съм какви ли не лечения: от ядене на зелено грозде на гладно, през гледане на Пираня 3D и четене на коментари на фенове на “Истинска кръв 3”, та чак до ексцесии като поливане с туба рициново масло на голо и други гастрономически мероприятия... без резултат. :(((((( Панацеята я открих съвсем наскоро, съвсем случайно и съвсем внезапно. ;)))) В един облачен ден, точно след като купих първата си Нокия с тъчскрийн, за да мога да се пъча пред цяло село със социалния си статус и да следя от дистанция броя на хитовете, които блогът ми получава в секунда, аз за пореден път бях оцъклил очи, яхнал порцелановия кон, редящ молитви на Господа да пощади целостта на белоснежното ми дупе. Някъде тогава се сетих, че всички приятели и неприятели от обкръжението ми говорят настоятелно за някакъв сайт, който обезателно трябва да пробвам или повече няма да са ми истински приятели и неприятели. Фейсбук. Дали заради моментна деменция, или отчаяние, аз се подадох на натиска, направих си профил, добавих своите БФФ-ове в него и забравих. Седмици по-късно, след постоянни натяквания защо не обръщам виртуално внимание на приятелите си, и след като клишето „забравих си паролата” умря от изтощение, аз все пак реших да седна пред компютъра си и да отворя въпросната страница.

Това, което се случи промени завинаги живота ми. На „стената” си видях изредена цялата човешка жалост, на която познатите ми бяха способни. Ред по ред се нижеха безумие след безумие, а очите ми вече се насълзяваха. Четях как Дууми вече е отгледал 150 килограмово прасе във фермата си и всичките му приятели благородно му завиждат за това; Коралски е в несвяст защото виртуална градушка е помляла лехата му с марули; а Снейк бере сливи, за да си направи 40-градусов компот за зимата. Видях списъка на Роланд с желани мъже, чиито деца иска да износи, подредени по година на раждане. Предлагаха ми се викторини и тестове от които да разбера каква е дължината на пениса ми и кой желае да го погали. Трябваше да си изтеглям късметчета, от които зависи социалното ми благосъществувание. Но това, което завъртя окончателно кранчето на метаболизма ми беше отворилия се за мен достъп до фотографиите из профилите на съотборниците ми. Когато пред очите ми започнаха да се точат снимки на приятелите ми в светлина, за която никога не бих предположил:

...тогава нещо в мен надделя и аз хукнах към мястото, доскоро символизиращо нещастието на физическата ми същност. Тогава… душевно отвратен до краен предел от изродите, с които съм бил заобиколен, но не съм го знаел, защото не ги бях видял на какво са способни във… „фейса”… тогава се почувствах като най-чистия и удовлетворен човек на света. Оттогава го ползвам редовно – веднага след ставане първото ми действие е да отворя любимия си браузър, да напиша в него името на заветната страница, да получа информация кой с кого се е напивал снощи, и дори да видя как… след което нещо отвътре да ме загъделичка и да прекарам остатъка от деня си в блаженство, а не в непрестанен стрес след колко седмици ще сера отново. Поуката, мили читатели, е, че дори от най-отвратителното нещо на света понякога има полза. А сега, след като Ви натоварих достатъчно с медицинските си проблеми и ви прецаках да прочетете три абзаца безсмислен текст, е време да продължим по същество. В тази връзка, преди да продължите да четете, е добре да си ъпдейтнете статуса във Facebook, или най-малкото – тези от Вас, които не са ми станали фенове там, да опитат да го сторят сега.

Днес ще Ви разкажа за още една подобна история, започнала с шок и ужас, но завършила с песни и танци на народите, без оглед на пол, раса и сексуална ориентация. Темата днес е филмът за създаването на разхлабителното Фейсбук, наречен гордо „Социалната мрежа”. Когато непосредствено след завършването на емоционалната аудио-визуална феерия „Странният случай на Бенджамин Бътън” (която бе проектирана така, че да извади на бял свят дори сополите и сълзите на недоспал и недоизчукал тираджия) Дейвид Финчър обяви на всеослушание, че ще филмира одисеята на най-младия милиардер на света, юнашкото ми сърце пропусна два-три удара и си спомних с наслада за петгодишната пауза между „Паник стая” и „Зодиак”, в която той не правеше нищо, включително - не правеше глупости. Пичът, който ни сервира шедьоври на съспенса като „Седем” (в който Кевин Спейси беше заплашителен), игриви трилъри като „Играта” (в който Майкъл Дъглас все още беше на себе си) и ъндърграунд шизофрении като „Боен Клуб” (в който Едуард Нортън можеше да се бие), сега смяташе да прави филм за някакъв хлапак, който е натрупал милиарди от това, че е социален нещастник? По-дяволите, по-добре да беше решил да снима видео-клип към караоке-парти на сбирщината от форплей. „Нищо,” помислих си, „просто поредният кадърен режисьор се захваща с проект под нивото му”. В крайна сметка положението можеше да е далеч по-зле - примерно Магърдич Халваджиян да направи филм за sladur.com.

После изведнъж се появи трейлър, в който пикселизирани юзъри на Фейсбук сменяха статуса си от „с дясната ръка” на „имам си приятелка!”, изобразяваха емотикони, хвалеха се с богатия си социално-културен живот... на фона на:

I wish I was special
You're so fuckin' special
But I'm a creep,
I'm a weirdo
What the hell am I doin' here?
I don't belong here

…което по-музикално ориентираните от Вас можеха да забележат, че е кавър на Creep от първия албум на вокално-инструментална група "Радиоглава". Наред с обичайната заявка на Финчър, че ще ни предложи поредния си високотехнологичен и изпипан до безобразие продукт на педантичната си натура, изборът на песен в трейлъра даде и сериозен наклон на очакванията ми към продукцията. Ако всичко се развиеше по план, най-сетне трябваше да имаме сериозен филм, който изобличава безумните обсесии на интернет-поколението. Сега, когато „Социалната мрежа” е отдавна по екраните, а Вие четете поредното закъсняло ревю, със сравнително голямо удоволствие мога да Ви съобщя, че филмът не само изпълнява заявката си от трейлъра, но и се оказва нещо много повече и по-важно.

Актьорите заемат горния ред. Долу са прототипите на героите им от жестоката реалност.

За неосведомените потребители на Фейсбук, мастърмайндът зад html кода, който ползват за систематично умствено деградиране, се нарича Марк Зукърбърг, в момента е на 26 и притежава някъде около 7 милиарда долара. Филмът проследява паралелно младините му като неуравновесен студент в Харвард през 2003, и поредицата от скорошни съдебни дела, заведени от най-близките му хора. „Социалната мрежа” докарва в шах и мат зрителите си още преди да започнат началните надписи. Задимен бар с приглушено осветление, разговор между 19-годишена еманация на супер-нърд и готино гадже… но тази банална по същество интродукция, каквато сме гледали в редица тийнейджърски помии, успява да покаже за единица време, че в следващите два часа ще хвърчат глави отвсякъде. Скорострелната мисъл и уста на Зукърбърг, комбинацията от интелект и неловкост, от ироничност и нелепи опити да влезе в разумни социални рамки, успяват да докарат проект-гаджето му Ерика в wtf-състояние, заради което тя съвсем резонно го отрязва и го оставя насаме с лузърщината му.

По ирония на съдбата, това се случва малко след като той е заявил детинската си мечта да е член на харвардските файнъл клубове, които са синоним на престиж, ексклузивност и тотално безсмислие, означено с гръцки букви. Огорченият Марк се затичва към Студентски град, сяда пред лаптопа си и, бидейки прототип на съвременния жалък блогър-бастун, който държи цял свят да научи за емоционалното му състояние, успява да направи Ерика на нищо пред цял Харвард, обвинявайки я в микроскопични цици, неблагородно потекло и разни други по-маловажни неща. След това, доволен запретва ръкави, хаква цялата университетска мрежа, източва голите снимки на всичките си колежки и ги предоставя за онлайн забавление на състудентите си. Похвалната му постъпка, макар и акт на твърде детински емоции, е горчиво порицана от ръководството на Харвард, но пък привлича вниманието на предприемчивите еднояйчни близнаци Уинкълвос и прилежащия им неориентиран миндил Дивия Нахендря, които го цанят за програмист в начинанието им – копие на myspace, наречено TheFacebook, само че по-синьо. Марк се съгласява, разработва сайта, праща всичките си „партньори” – и бизнес, и социални такива – в кучи гъз, къде с игнориране - къде с наглост, къде с настойчивост – къде с угризения, и преуспява в живота.

Ерика, все още в пълно неведение, докосва Марк. Само след секунди ще избяга в дамската тоалетна, за да се дезинфекцира.

Първото нещо, което изважда тази потенциално безинтересна тривиалност от калта е сценария на Арон Соркин, който е повече познат от ТВ-екрана (с критически възхвалявания сериал „Западното крило”), отколкото с пълнометражните си скуки (като „Войната на Чарли Уилсън”). И като че ли, за да измие петното от участието си в последните сезони на „Антураж” като самия себе си, в „Социалната мрежа” Соркин дава всичко най-добро, на което е способен – безкомпромисен стегнат наратив без нито един излишен момент, смъртоносен диалог, в който има повече адреналин отколкото в селска фитнес-зала по пладне, и безупречна характеризация на всяка налична социална отрепка, обхваната във фокус. По всяка вероятност Оскарът догодина ще бъде отнесен от него, при това рядко заслужено.

Вече е широко известно, че филмът си позволява доста волности и е точно толкова достоверен колкото новините по Ал Джазира, но това няма значение – факт е, че филмовата медия изисква специфичен подход, за да държи потребителите си будни. Повечето филми по действителни случаи залитат твърде много или в скучна документалност, или в прекомерно изкуствено романтизиране, но Соркин тук е успял да изстиска до капка целия потенциал на тази история във всички аспекти – и като драма, и като социална сатира, и като комедия. Искат се мащабни топки, за да си повярваш, че можеш да нарисуваш портрет на цяло едно време и цяло едно поколение - опит, от който често боли глава. Но на Соркин му се е получило с такава лекота - цветна дискотека, напушените Марк и Шон се цъклят един в друг, обяснявайки си колко велики ще бъдат и как ще пишат I’m a CEO, bitch! на визитките си, и в един момент идва репликата на филма This is our time!… Колко е хубаво, когато тези заявки идват от човек, който очевидно не само познава интернет-поколението, не само е в състояние да му каже нещо, но и има капацитета да го направи както трябва.

Едуардо и Марк кроят планове за световна доминация след лекция на Бил Гейтс.

Разбира се, почти перфектният сценарий би пропаднал, ако го нямаше точно този каст. Първо – Джеси Айзенберг е трепач като Марк Зукърбърг във всяка сричка и всяко помръдване. Предполагам се сещате – това е онзи същия къдрокос еврейски льольо от „Зомбиленд” и „Адвенчърленд” (доста филми с „ленд” в тях, не мислите ли?), така че началото на този абзац трябва поне малко да Ви учуди, ако сте кино-грамотни. Досега смятах, че Айзенберг има излъчването на нещо, което Майкъл Сера е серал сутринта, но тук чорлавото дете е в стихията си и камък върху камък не оставя, напълно в тон с амбициите на Соркин. Факт е, че начумерената му, концентрирана физиономия и усърдието, с което прави всички около него да си приказват сами, са не само продукт на 100-те къта на Финчър преди да миряса, но и на някакъв незнаен досега актьорски талант.

Останалите роли са разпределени по също толкова красиви и изненадващи лица, от които струи емоционална пищност: В ролята на най-добрия приятел на Зукърбърг, Едуардо Северин, се гърчи новото спайдърменче Анди Гарфийлд, перфектно за невинния, нелеп и наивен трагичен образ на филма. Изненадващо е кастването на Джъстин Тимбърлейк като харизматичния създател на Напстер – Шон Паркър, който се носи из филма с финес, a от всяко негово движение лъха сексуална агресия по адрес на Зукърбърг и интелектуалната му аура. Винаги съм знаел, че единственото, за което секси-Джъстин става, е да служи като ловен трофей в хола ми, но в „Социалната мрежа” дори той играе на висота. Ето, казах го – Джъстин Тимбърлейк играе добре и е правдоподобен в ролята си – нещо, което не вярвах да изрека някога, поне не и без револвер, насочен към черепа ми. Това, скъпи читатели, е разликата между слабия режисьор и добрия такъв – слабият може да накара талантливите актьори да играят като мебели (съвсем наскоро - Ейдриън Броуди в „Хищници”), докато добрият – да покаже дори най-големите некадърници като шекспирови лауреати. Финчър е от втория тип, за тези, които още не са загрели.

Красавецът Уинкълвос (част първа) усилено следи с колко на нула ще загубят делото за попечителство над Фейсбук, докато чукундурът Дивия опитва да прецени по кой от двамата близнаци си пада повече.

Тук е време да обърна и някакво внимание на режисурата, която ще познаете отдалеч, дори да пропуснете активния фейсбук-профил на Тайлър Дърдън, който се мярва в един кадър (оставям на Вас да откриете съответната сцена и да му поискате приятелство онлайн, ако Ви стиска). Дейвид Финчър е в обичайното си състояние - всеки шибан кадър е шибаното изчислено шибано съвършенство. Филм, който можеше с лекота да е заснет с клатушкаща се камера от gsm и пак да има същия заряд, е наблъскан с атмосфера до пръсване. Джеф Кроненует (верният колаборатор на Финчър от „Седем” и „Боен клуб”) трябва да е забравил, че не снима напрегнат трилър, а социалната драмичка на едно асоциално гаменче, и е направил така, че във всяка сцена можеш да хванеш един нож и да разрежеш светлината. Усещането за пресметнатост и педантичност ме фрасна директно по носа пет секунди след логото на Columbia, и се опасявам, че следващия път когато това пак ще се случи, вероятно ще бъде с The Girl With the Dragon Tattoo. Ако често сте се запитвали кое е това свойство на истински добрия филм, което го отличава от останалите (просто добрите) – тук е част от отговора: когато в него е вложено много повече, от това, от което той има нужда, за да работи. Точно такъв е всеки филм на Финчър до момента, независимо дали става дума за „Боен клуб” и „Седем” или за по-слабите му „Паник стая” и „Играта”.

Но нека оставим настрана ефективността му… Не, всъщност няма да я оставим, защото е важна - сценарият на Соркин я изисква. Динамиката и на диалозите и на взаимоотношенията налага точно това прословуто финчърово изчисление и педантичност – дължината на къта, ъгъла на камерата, подхода към сцената… „Социалната мрежа” е силно съдържание случило на безупречна форма. Но да, дори да оставим за момент настрана необходимото, което Финчър е бил длъжен да даде, за да може Соркин да лъсне както трябва (и той е направил това с обичайната лекота), пак в средата на филма остава да боде очите един потресаващ time-lapse (подобен на онзи на Сан Франциско от „Зодиак”), който е преход към споменатата сцена в дискотеката, в която камерата минава през дигитален парапет, малко преди да докара опуления зрител до цветна слепота, при все визуалната хомогенност на филма до момента. И затишието на финала на тази сцена е само прелюдия към истинския режисьорски фойерверк, който Финчър поднася в следващата минута и нещо. На фона на електрическа преработка на оная класика на Григ за Планинския крал, се разиграва гигантска визуална кретения, от която можеш да настръхнеш, можеш да бъдеш изумен, можеш да бъдеш докаран до състояние да подскачаш по седалката, и дори да се издрайфаш върху пуканките на съседа си от вълнение, но не и да се направиш на безучастен. Някаква нещастна по идея сцена на състезание по гребане, в която загубващите всичко във филма загубеняци Уинкълвос успяват да загубят и на своя територия, е представена като задъхан екшън, който физически мирише отвсякъде на потни мишници. Камерата е пълно тилт-шифт извращение с постоянно идващи на и заминаващи си от фокус обекти, монтажът е вомит-индуциращ, темпото е с разширени зеници след десет метра бяла линия и всичко е един толкова главозамайващ нахален кич, колкото да иде със засилка до границата на търпимост, да залитне към пропастта и да ни се изплюе в лицата оттам, защото все пак е запазил равновесие. Ето това е гениалното хлапе Финчър, досущ като героя на филма си. Направо не е за вярване как толкова безсрамно over-the-top сцена е успяла да се намести брилянтно насред емоционалната кулминация на филма. Режисьорчетата от рода на Зак Снайдер, които активно се опитват да бутат music-video ташаци из филмите си имат много какво да учат от майстора.

Джъстин Тимбърлейк е обхванал гениталиите си, тъй като вече му е станало ясно, че Марк може да опипа нежно само клавиатурата и мишката си.

Разбира се, френетичността на споменатата сцена не би се получила без намесата на композиторите на филма – Трент Резнър и Атикъс Рос. Първоначалното ми впечатление от саундтрака, преди да го чуя във филма, беше силно отвратително, защото с малки изключения звучеше като нещо, пискащо от говорителчето на „Правец 82” докато праскаш Mario Bros. на него. Горкият загубен аз. След като чух как музиката на Резнър/Рос в контекст, ми идеше да се обеся заради всяка негативна мисъл и съмнение по повод как това нещо ще звучи в самия филм. Ами да, перфектно е. Не само, че този електронен саунд е крайно оригинален и функционален като score, особено пък за фейсбук-филм, но има поне 5 сцени, в които музиката взема връх над останалото и е оставена да води действието – пример е масираната хакерска програма в началото с In Motion, след това с Intriguing Possibilities и кулминацията с On We March. Не е за вярване колко умен е Финчър в подбора си на композитори за всичките си филми – от атмосферичния мрачен Хауърд Шор в трилърите си за серийни убийци, през Дъст Брадърите от „Боен Клуб”, та се стигне до изящния парфюмиран романтизъм на Александър Деспла от „Бенджамин Бътън”… и сега – този индъстриъл. Рядко се случва режисьор, който не робува на определен композитор да проявява толкова адекватност в идеята си как филмът му трябва да звучи. Може би това е страничен ефект от режисирането на реклами и музикални клипове, но във всеки случай е рядкост, достойна за уважение в окупирания от Ханс Цимер в момента Холивуд.

Фронт камерата на телефона на Дивия дава накъсо при вида на толкова много лицево съвършенство наведнъж.

Ок, докъде я докарахме…? Да видим… Преразказ на историята – чек. Хвалби за сценария – чек. Подигравка с Тимбърлейк – чек. Подигравка с кино-капацитетите от forplay – чек. Превъзнасяне по Финчър – чек. Някакви локуми за музиката – чек… Така, като гледам, май минах в прилични подробности през задължителната програма, в която трябваше да падам дотам, че да си смуча хвалби за всички замесени във филма. Надявам се поне, че Ви е забавно, докато се гърча… Та след всичко това идва ред на същността на филма.

Ако хвърлите око на мненията в западната преса, има огромна вероятност да попаднете на възбуждащи нелепици, като например тази, че филмът има за централен герой ултимативния гъз, злобното копеле на всички нива, отмъстителното гнусно крадливо съществително, което преебава всичко и всички в живота си в името на парите, а най-тъжното и зловещото в цялата история е, че този гъз всъщност съществува реално и дори се показва при Опра. От гледна точка на средностатистическия некадърен, необразован, тъпкан до ушите с разнообразни християнски ценности и системно преяждащ американец, това вероятно е разумен поглед. И вероятно ние – като зрители трябва да изпитваме строга ненавист към този герой.

Ако бях на мястото на истинския Марк обаче, бих финансирал филмите на Финчър до края на кариерата му с двоен бюджет, като благодарност за интерпретацията по темата. Защото „Социалната мрежа” не е изобличаване и посочване с пръст на един аморален кариерист, а надсмиване над малоумната посредственост и заспалост. Това е филм, в който амбициозността и интелектът вземат връх над некадърността и сополивата колебливост. И като носител на тази идея – Зукърбърг заслужава единствено възхищение. Онзи изблик по средата на делото с Уинкълвос, когато навън завалява дъжд, а адвокатът им се бори за вниманието му, казва всичко.

Шон и Марк обсъждат усилено каква е вероятността, ако се качат на парапета и се развикат пред всички, че са крале на света, да се появи Джеймс Камерън, да ги напсува, да ги набие, да ги осъди за това и да им прибере и Фейсбука и Напстера.

Истинската дилема, разбира се е в прецакването на най-добрия му приятел – Едуардо. От морална гледна точка е трудно е да се погледне на този акт като на нещо различно от пълна есхолщина, но пък се виждат и жестоките угризения на Зукърбърг след това, до степен да прати полицията на гости на кокаиновото парти на Шон Паркър. Разбира се, това компенсаторно поведение (демонстрирано и по-рано с Ерика, която неволно се оказва катализатор на креативността му на няколко пъти) е типично детско и подлежащо на критика, но е безкрайно истинско за образа, който трябва да представлява Зукърбърг. За да преуспееш днес се иска не само да си талантлив. Иска се да си безумно талантлив и да си безумен по принцип. Иска се да можеш да мачкаш не само по-тъпите, но и по-слабите от теб. Иска се да можеш да плюеш на емоциите и привързаността, и да действаш единствено в посока на собствения си интерес. Това е, в света на Зукърбърг няма място за идеализъм. Човек с „адекватна” морална система, в която има емоционална привързаност, не е способен на това. Това е истинското, жалкото и тъжното в цялата работа. А също така – неизбежното, и в някаква степен оправданото и достойното за уважение. Защото всички ние сме лицемерчетата, които много силно искат да са на мястото на Марк, но тъй като нямаме интелектуалния капацитет да го направим наистина, моралът ни надвива и ни дава удобната задна вратичка, от която да се измъкнем, да се извисим над задниците-кариеристи като Зукърбърг и да им помахаме укорително с пръст. Забравяйки, че не можем да съдим нещо, което не познаваме. И, че най-често привързаността към всички други същества в живота ни (освен към преките роднини и хората, от които пряко зависим) е фалшива до побъркване. В този план Едуардо е ненужен баласт, и съответно е третиран като такъв с използване не на нещо друго, а на собствената му наивност и неспособност да дочита дребния шрифт под документите, които подписва.

Моментът на раждане на идеята за походовата он-лайн стратегия в реално време за земеделие и животновъдство FarmVille.

Естествено, човечността на главния герой е оставена да прозира. В крайна сметка, филмът завършва с безнадеждно помпане на F5 след опита на Марк да направи Ерика своя виртуална приятелка – нещо, което на всички ни е ясно, че е по-малко вероятно да се случи от това да се открие интелигентен живот във Факултето. Иронията в този завършек можеше да бъде по-силна единствено, ако на по-ранен етап на филма бяха оставили истинската реплика на истинския Марк Зукърбърг, че потребителите на Фейсбук са пълни малоумници. Въпреки, че имам резерви към очевидността на целия диалог със съдебната психоложка и директното връщане към темата за есхолщината на Зукърбърг, нямаше по-добър и по-горчив начин този филм да свърши, от това да лъсне цената на успеха му. Всъщност, финалът донякъде наподобява на този от „Парфюмът”, а Марк – на Грьонуи. И двамата са социално осакатени, и двамата намират по един или друг начин накрая зловещо спасение в собственото си творение. И двамата във филмовата си версия можеха да понесат по-малко обосноваване и очовечаване. Но и двамата, въпреки това, чисто като филмови (а не книжни или реални) персонажи, работят безотказно.

И така, с ясното съзнание, че това може би е най-позитивното ревю, което се е появявало на този сайт (извинения за което), Ви пожелавам буйна реколта във FarmVille, 500 милиона приятели и баница с късмети, от която да изтеглите парчето с виртуалната любов. Не забравяйте, приятелите Ви умират да разберат как се чувствате във всяка минута от денонощието си и тръпнат в очакване на поредния фотос от социалните Ви мероприятия. Не забравяйте и, че жалкото Ви безсмислено носене из живота по време на тези няколко десетилетия, дадени Ви от случайността, става многократно по-значимо за Вселената, ако целият Интернет разбере за него. Не го разочаровайте! И ако се чудите защо оценката на този филм не е 10/10, истината е проста като кофите Ви – махнах му една единица, защото някак си ми се искаше филмът да Ви го сложи в задниците, но не така нежно, а толкова много, колкото заслужавате. На Вас – социално активната интернет измет, от която ми се драйфа.

Оценка: 9/10

Писано за