14 април 2011 г.

8 Guillemots - Walk The River

Miles above the ground below.

От деня, в който Guillemots изскочиха съвсем случайно от last.fm радиото на Elbow, се ядосвам  на несправедливостта, че Fyfe Dangerfield и приятелчетата му не са два пъти по-известни от Колдплей - тъжната истина е, че за тях са чували има-няма 5 човека. Жанрово Guillemots се броят за алтернативен-поп/рок с инди наклонности. Аз пък ги броя за банда с толкова собствен почерк, която така омесва де що подхване - от от рок, през фолк, та до джаз, че изобщо не мога да ги поставя в каквито и да било стилови рамки.  В момента ми е трудно да се сетя за друга група, която показва толкова премерен усет към изискания мелодичен рок, и едновременно с това предлага рискове и експерименти на всяка крачка с някаква странна, почти налудна нахъсаност. Първият ми сблъсък с тях – Through the Windowpaneме отвя още от оркестралната меланхолия на отварящото Little Bear, последвано от косонастръхващото If The World Ends (с тереминово соло), и епилога на записа – колосалната 12-минутна експлозия São Paulo (beat the fuck that, завършеци на албуми!) Следващото им отроче – Red – явно е било запланувано като някакъв поп-експеримент, защото от една страна постави на изпитание поносимостта ми към ритмичен, мелодичен кич, но от друга – в него са разхвърляни и скрити толкова идеи и детайлчета, та да бъдат намерени и оценени, че всъщност всичко е простено (да, дори гротеската Kriss Kross). Невероятно е да се чуе как банда, която експериментира в такава степен с класическия songwriting, успя без особени проблеми да направи за смях и Duran Duran (с Clarion) и U2 (с Don't Look Down), при това в толкова комерсиален (добре, на повърхността) запис.

След няколко (но не достатъчно) преслушвания, с удоволствие мога да кажа, че третият им студиен албум – Walk the River – е доста близо до дебюта като подход. Има си ги всички guillemots-трейдмаркове: невероятно обмислена еволюция на всяко парче (първите две в комбинация са жесток opening); систематично завиване в най-правилната възможна посока (моментално набиващото се на уши Dancing In The Devil's Shoes); милионите странни  призвуци, които добавят страховита атмосфера из background-а, и от която можеш да изтръпнеш без особени проблеми (макар и не чак в такива грандиозни количества като в шампиона в това отношение - потресаващото Redwings от дебютния албум); нестандартните инструменти и богатите аранжименти, които понякога обръщат всичко на стена от звук, но човек, колкото и да се старае, не може да отдели излишен елемент, който да пречи… Най-сериозното предимство на албума обаче, особено в сравнение със скорошните разочарования от Elbow [генеричност + скука] и Radiohead [37 минути скрибуцане след 4 години чакане ли, бе?], си остава това, че тук под една обложка намират място и парчета, които са родени да бъдат радио-хитове, но никога няма да бъдат (The Basket и Tigers), и кротки атмосферни изпълнения, които хващат за гърлото, размотават отвсякъде и пращат в нокаут (Inside). В допълнение, втората половина на албума се състои предимно от епични композиции, дълги почти по 10 минути (Yesterday Is Dead).

Не ми дреме особено, че първите ревюта не са кой знае колко възхваляващи (най-вече защото Walk the River не бил на нивото на Through the Windowpane, бил прекалено дълъг, бил пропиляна възможност и пр. мрънкане). За мен е достатъчно невероятно как тези три момчета и едно момиче успяват да извлекат най-доброто, на което е способен мелодичния поп/рок и да го превърнат в нещо свое, в нещо искрено, и в нещо толкова противоположно на захаросаността, която предубеденият човек може да направи грешката да очаква. Не знам, сигурно трябва да е заради обезоръжаващите енергия, въображение... и онази специфична, почти нелепа лудост на Fyfe.

8 коментара:

  1. И без това ме мързи, мога ли да линкна твоето ревю? :D j/k
    The Basket няма да се превърне в радио хит, понеже самата и структура не е хитова и радиофонична (т.е. не е лесно смилаемо рондо и има твърде много инструменти и теми, които развиват паралелно). Walk The River има по-големи шансове за успех - има класически припев със силна фраза, която се помни лесно (по същия начин, по който пияните хора на ретро партита пеят енд аааай кент лечу гоооо и после млъкват, щото не знаят текста). Но точно липсата на конвейрно радио звучене е толкова кефеща в групата, поне за мен. Всъщност за пускане по радиото на такива песни в България, логично, не може и да става дума, но в UK май са си известни, все пак имат номинации за Mercury и BRIT.
    Близо до 10 минути са само 2 композиции, явно си влязъл в някакъв булет тайм, слушайки. :D

    ОтговорИзтриване
  2. На мен критерият ми за известност е last.fm plays/listeners и там резултатите им не са каквито би ми харесало да бъдат. Лошото е, че не виждам как с този албум ще успеят да разширят аудиторията си.

    ОтговорИзтриване
  3. Недей вярва много на статистиките в ласта, понякога изобщо не са релевантни. И аз на няколко пъти съм се учудвала от малко слушания на сравнително известни групи. Все пак не всеки има профил там. Иначе за Walk The River досега видях само положителни ревюта, което - разбира се - не значи, че това ще има някакво осезаемо влияние върху аудиторията.

    ОтговорИзтриване
  4. За какво им е по-голяма аудитория, това е за момци, дето се казват Джъстин. :)
    На мен ми се струва от предишните два албума, че се опитват да внесат някакъв подчертан нео-прог елемент (много по-подчертан от на Елбоу) с гигантските композиции с много развития, дисонансността на моменти, плюс разни други, по-дребни tools. Но дори не мога да определя имат ли влияние от някого конкретно. Новото не съм го слушала още (фантастичен post-apocalyptic album art, btw – една от причините човек да си купува музика), ама така, като ти чета мнението, ми се потвърждава тая посока на работата им, което е супер.
    А червеният албум можe и да е стъпка назад в това отношение, а и като цяло, но Words ще да е една от най-хубавите песни на света. :)

    ОтговорИзтриване
  5. Джен, след като оценяваш прогресив елементите - препоръчвам ти EP-то им "From The Cliffs", където има повече музика от средностатистическия студиен албум, и където две трети от времето е заето от 3 композиции - по 7, 8 и 9 минути (със специално внимание към "Over The Stairs", която е просто разсипваща).

    "Walk the River", разбира се, е preorder-нат (и то не само заради албум-арта) - то ще е срамота иначе.

    Word за "Words". :)

    ОтговорИзтриване
  6. "Но дори не мога да определя имат ли влияние от някого конкретно." - Blue Nile е добра опция. :)

    ОтговорИзтриване
  7. Страхотното ревю:
    http://www.holymoly.com/reviews/music/album-review-guillemots-%E2%80%93-walk-river55131
    This is the album U2 might've made if they'd never played Live Aid and Bono felt human emotions. Stadium rock for people who feel alone in crowds.

    ОтговорИзтриване
  8. Holy Moly имат едни от най-адекватните ревюта в целия интернет; жалко, че ревюират крайно ограничен брой заглавия.

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.