9 декември 2012 г.

17 Първи впечатления от Cloud Atlas


Да [прочетеш] тази книга е като да те пускат в различни места, по различно време, в разгара на различни събития от всевъзможен калибър, а в края да те отдалечат в космоса, за да видиш как Земята, заедно с всичките прекрасни нови светове по нея, прави един пълен оборот, само че наобратно. И макар че точно тази вселена може вече никога да не види нов изгрев, както казва Артър Кларк - някъде другаде звездите са още млади, грее утринна зора и един ден човекът отново ще тръгне по пътеката, която някога е утъпкал.

Нека първо да обясня семантичния шифт в заглавието. След като всичко живо, дето блогва, вече се изписа (и даже изсра) по Cloud Atlas, под първи впечатления очевидно нямам предвид някаква ексклузивност, а това, че филмът заслужава и втори впечатления, които ще дойдат веднага след като 1) прочета книгата и 2) филмът излезе на bluray (след месец). Погледът отдолу е накъсан, хаотичен и лишен от контекст, както и съсредоточен изцяло върху това, което Том Тиквер и Уашовски са натворили на голям екран. Малко предсказуемо, Cloud Atlas се оказа колкото фрустиращо, толкова и брутално обезоръжаващо кино-преживяване.

Тук няма да има абзац с подробности за историята (за шестте истории), защото закъснелият хайп по книгата може да стане по-абсурден само, ако миските по конкурсите за красота вземат, че заменят Коелю на Мичъл (да пази Господ!) Too late, guys - най-доброто ревю на български за книгата вече беше написано преди три години. И финалът му, който просто не успях да се въздържа да не цитирам горе, е едно от най-вдъхновените(вдъхновяващи) изречения, които просто не ти оставят избор. Чак се чувствам виновен.

Както и да е - всичко за книгата, там. Тук - каквото успях да извлека от тези три часа, чисто като кино преживяване.

На първо място, дори човек да е в пълно неведение по отношение на сорс-материала, веднага ще зацепи, че зад сценария стои някакъв изключително могъщ първоизточник. Това си личи за щастие от богатството на изградената вселена, типично по книжному; и за съжаление - от тематичния дисбаланс и наивитет, който лъха от филма. Последното обикновено не е характерно за авторски сценарии с подобно ниво на комплексност (Генезис, например), а най-често се получава при слопи адаптиране. В защита на Уашовски и Тиквер трябва да се подчертае много дебело, че са работили с на практика нефилмируема в структурата си книга. Самият Дейвид Мичъл казва, че единствената film-related мисъл, която му е минавала през главата, докато е пишел, е била, че никой няма да посмее да извърши кино-упражнения върху труда му. Е, сигурно и Патрик Зюскинд си е мислел така...

В този смисъл, интересните аспекти са два: 1) как сценаристите-режисьори са се справили с потенциалната яма в структурата на книгата (историите се развиват последователно една по една до средата на всяка от тях, а после развръзката следва в обратен ред) и 2) как стои преценката им, кое трябва да остане и кое трябва да си замине при адаптацията. И двата въпроса изискват повторно гледане (в първия случай) и запознаване с първоизточника (във втория), за да имат някакъв повей от адекватност, но все пак ще се пробвам.

Дословно пренасяне на екран на оригиналната структура би било изключително неконвенционално и рисковано решение (в проект, който и без това се пука по шевовете от неконвенционалност и риск). В Cloud Atlas не само, че има няколко обособени истории; не само, че те намират отражение една в друга, ами на всичкото отгоре и са разказани по нетривиален начин. Ясно е, че не може да се мине без шестте сюжета (все пак музикалното произведение от историята е самата история), нито без връзките помежду им (нали "всичко е свързано") - та май остава само въпросът как да се нацепят нещата.

Съобразявайки се със спецификите на медията, Уашовски и Тиквер са взели разумното решение да разбият всяка история на малки парченца, да ги разбъркат добре и да ги поднесат едновременно. Така си решават проблема с особеното място на кулминацията и развръзката (ако решиш да експериментираш по тоя показател, шансът да улучиш кьоравото - а именно Мементо - е едно на милион). Обаче са си създали нов - сега трябва да направят не 10 прехода, а... безброй. Опасността от хаос става реална, да не говорим, че се изисква висш монтажен пилотаж, за да вкараш идея и да подплатиш стилово наративните подскоци.

Склонен съм да приема тактиката им по-скоро за успешна. На много места отделните сегменти са твърде кратки, но поради някакъв негласен пакт с авторите на филма, т.е. убеденост, че всяка линия рано или късно ще получи полагащото й се развитие и развръзка, в нито един момент не изпитах раздразнение, че ми кътват на най-интересното. В добавка към това, останах много приятно изненадан, че преходите не бяха реализирани само с визуални хватки (безспорно оригинални и въздействащи), но и с думи, които отекват през вековете.

Всичко това със сигурност се дължи на вродения усет към монтажа на Уашовски, който те демонстрират в цялата си кариера - от Bound, през Матриците и Спийд Рейсър, та до В като вендета (който на практика си е тяхна рожба). Всъщност точно последният филм ми даваше увереност, че ако има режисьори, които да могат да намерят правилния път в такава фрагментирана история и да я поднесат (поне) по визуално впечатляващ начин - това са Анди и Лана. Във V има поне 10 сцени, съдържащи еталонен синхрон между последователност от кадри, музика и звукови ефекти, всички подчинени на сторителинга (примерно това). Cloud Atlas на моменти е много близо, и като че ли единственото, което му пречи да достигне класата на V е липсата на Дарио Марианели като композитор, който да осигури перфектната спойка между кадрите, изчислена до милисекунда на партитурата.

Не искам да бъда разбиран погрешно - саундтракът, композиран от самия Тиквер е страхотен, освен това (точно както с Парфюма) е писан преди снимките, с определена идея за кадрите, които ще съпътства, което винаги е чудесен подход. По някаква причина обаче, в Cloud Atlas няма сцена, която да се доближава до горния пример (или до писмото на Валери, или до God is in the Rain от V). Със сигурност Тиквер е най-добрият композитор сред режисьорите и най-добрият режисьор сред композиторите, но нещо не е кликнало съвсем. Възможно е причината да е в прекомерното облягане на ритмични пулсации - макар и на места (например в отварящите кредити) те да понасят доста грамотно основната тема на Атласа. А може би самата тема в изпълнение на пиано е малко по-семпла и по-манипулативна, отколкото би ми се искало (и не чак толкова гениална, колкото сценарият се опитва да я изкара). Възможно е също така очакванията ми, че отделните истории ще бъдат идентифицирани по-ясно в чисто музикален план, да са останали леко поизлъгани. Във всеки случай, намесата на "професионален" композитор би била от полза.

Колкото до втория въпрос, който засяга пренасянето на героите и идеите от литературния първоизточник - мога само да спекулирам, но си личи, че Cloud Atlas отваря една голяма уста да се произнесе по сериозни въпроси (любимата на Уашовски тема за колапса на тоталитарните общества и репресията над различните; любимата на Тиквер тема за колапса на Цивилизацията по принцип и граденето на митове; да не говорим за любимите на обществото и Цивилизацията като цяло теми за трансцендентността и ексклузивността на истинската любов, предначертаната съдба срещу избора и т.н.) обаче като че ли не му достига зрялост. Крайният резултат е ефектен и ефективен, но въпреки сериозния тон (все пак имаме масови кланета и висящи обезглавени голи тела, на път да се превърнат в сапун) си личи, че голяма част от потенциала на текстовия материал е останала нереализирана. Дали факторът време е изиграл сериозна роля (за 172 минути - толкова), или опростяването е осъзнато и целенасочено (като че ли жертва пред олтара на финансовите божества от Уорнър, които на няколко пъти са сипали огън и жупел по начинанието) - не мога да кажа. Но със сигурност филмът иска да бъде edgy и провокативен; и в същото време лежи сериозно на типичните mainstream sensibilities на Уашовски (в по-голяма степен) и Тиквер (в по-малка).

Грешките със сигурност ги има - определено бих предпочел да науча повече за Фробишър, отколкото да треперя дали Кавендиш и компания ще успеят да надхитрят Сестра Уийвинг. Определено ядрената конспирация от Сан Франциско през Никсън-епохата имаше нужда от повече въздух и елабориране; а антиутопията в Нео Сеул - от по-сдържан екшън. И определено гнагста-писачът на Ханкс, който изхвърли боклука (критика - ха ха) от 12-тия етаж и го направи на кървава каша (take that Shyamalan!), не трябваше да остава gimmicky бележка под линия.

Като че ли всяка история сама по себе си, така сбито пренесена на екран, не е достатъчно силна, за да понесе идеологическия потенциал от книгата, който постоянно напира да изригне, обаче все не успява, може би заради парадоксалния настоятелен стремеж на Уашовски и Тиквер да направят филма си колкото се може по-мейнстрийм и... смилаем (при все референциите към Солженицин). Тази смилаемост ми се струва, че работеше много добре в Парфюма - също нефилмируема книга, която Тиквер беше дестилирал в нещо крайно кинематографично и запазило креационистичните идеи непокътнати, хуманизирайки в допустима (и правилна, мисля, степен) главния си герой. Oбаче, ако не стане чудо и не получим някакво 5-часово blu ray издание, в което концентратът е разреден до поносимото ниво, позволяващо развиване на разумен живот в него, Cloud Atlas си остава предимно упражнение по стил - "ние можем ли така да прекараме зрителя през 400 години ню ейдж фантасмагория, че да не му докараме световъртеж при прескачането между епохите със скорост няколко в минута?" Е, могат. И това е. Пълноценната жанрова игра и тематичната дълбочина просто са искали повече време, за да цъфнат и вържат.

Което, разбира се, не оневинява съвсем Тиквер и Уашовски. В крайна сметка Cloud Atlas може да е с ДНК на инди продукция, но чисто като подход е реализиран като мащабен холивудски блокбъстърски организъм. И като че ли всеки негов аспект слага поравно от двете страни на везната. Бен Уишоу, Хюго Уийвинг и Хю Грант изкъртват в превъплъщенията си; от другия край са Сюзан Сарандън, скучната Холи Бери (макар и в една от по-поносимите си роли), и Джим Броудбент (симпатичен дядка, който през по-голямата част от времето е нелепо изцъклен, като прясно изпаднал от Хари Потър). Том Ханкс може и да е A-list актьор, който се отдава напълно на героите си, но самата идея точно той да бъде използван в няколко роли (нещо, което Земекис вече опита в Полярен експрес) е алогична поради пълната невъзможност да скриеш оскароносната му осанка зад костюми, грим и акценти. Самият грим на места е отнасящ (основно при Хю Грант), на други е просто комичен (и не, не говоря за дръпването на очите в Нео Сеул, защото там все пак има сюжетно основание за странно изглеждащите лица; а примерно за трагикомичния опит на финала да извадят луничава англичанка от азиатка; или пък за Сарандън, боядисана като шаман в далечното бъдеще). Хуморът - и той така: изпълнението с котката е ок, но приключенията на старците от късния Рики Жерве ли бяха режисирани, не разбрах?

"Изкуплението" на Тиквер и Уашовски за всичко написано по-горе обаче идва в избора на това кои роли да бъдат поверени на един и същ актьор. Това поставя цялото филмово начинание във фундаментално различна светлина и на практика е основното нещо, което го осмисля:
  • Джим Стърджис започва одисеята си, застъпвайки се за живота на един роб, а далеч в бъдещето се превръща в революционер, който опитва да избави от робството цяло общество.
  • Бен Уишоу е като компас, който посочва правилната посока (The Cloud Atlas Sextet) на другите (той написва нотите за Джим Боудбенд през 1936; той дава плочата на Холи Бери през 1973). Но поставен в джоба му, този компас или се върти безцелно (Уишоу е бисексуален) или сочи надолу (пътят му ултимативно завършва с пистолет в устата).
  • Холи Бери започва като поробена и завързана за стълб, и достига до пратеник долитащ от небесата.
  • Джим Броудбенд в началото е затворен в богаташкото си имение знаменит композитор, готов да си присвои чуждия труд. После това имение се трансформира в старческия дом, от който той иска да избяга (като че ли гонен от пренеслата се през десетилетия гузна съвест?)
  • Дуна Бей преминава през серия от роли на "безгласна буква", за да се трансформира в мъченица и съответно - в митологична фигура за племето от далечното бъдеще, от което цъфва цяла религия.
  • Том Ханкс започва мисията си като персонификация на дарвиновия еволюционизъм (силните оцеляват за сметка на слабите) в жестока и злокобна форма, но завършва като отломка от Старата Цивилизация, съхранила се въпреки този принцип.
Има я и дозата ударна ирония и дори... извратеност, когато човек проследи някои от трансформациите. Адам накрая е член на умиращо племе, който бива обезглавен - дали това не е сардоничен коментар на Уашовски, чието цяло творчество е основано на идеята за самотния войн, спасяващ света от несправедливостта? Холи Бери по пътя си преминава през ролята на снежнобяла еврейка, което решение стои доста интересно в контекста на идеите за "чиста раса" в Нео Сеул (и междурасовите трансормации на Дуна Бей). Героят на Хю Грант (онзи, от британските романтични комедии) пък е ултимативното Зло във всеки критичен момент от историята - той е най-голямата заплаха за Цивилизацията (собственикът на плантацията, на ядрената централа, на ресотранта; главатарят на племето, тероризиращо Ханкс и компания). А Хюго Уийвинг съвсем очаквано постоянно е в ролята на някакъв хихикащ Джокер - медсестрата, опитваща се да озапти Кавендиш и дяволът на рамото на Том Ханкс.

Не мога да го твърдя със сигурност (самият Дейвид Мичъл обаче го твърди), че идейният водовъртеж, в който човек се изгубва, когато тегли чертата на разпределението на ролите, е нещо, което е изцяло кредит на Уашовски и Тиквер. Струва ми се, че то няма как да е наследено от книгата поради простата причина, че е изцяло кинаджийски трик - един актьор в няколко роли, което обаче надхвърля с много нивото на ефектен gimmick (достойно надграждане над Ангели в Америка) и се превръща в на практика основен смислов носител. Като че ли осъзнавайки как за толкова време, само толкова от книгата може да бъде пренесено на екран, режисьорите са поднесли най-доброто възможно извинение, уплътнявайки тъканта на филма съгласно спецификите на новата медия. Нямам представа до каква степен идеята за трансцендентността на човешкото съзнание е централна за романа, но тук тя придобива много неочаквана окраска. В този смисъл, при все проблемите в характеризацията на някои герои и известната хаотичност, Cloud Atlas е рядък пример за изключителен адаптационен процес.

Като че ли това, за което най-много съжалявам обаче е, че усещането от цитата в началото на поста, което очаквах от финала на филма (и от поставянето на всичко преди него в перспектива), поради някаква причина, която ми е трудно да формулирам, не се получи. То прозира, наистина, но не е толкова зряло и толкова хващащо за гърлото, колкото можеше и трябваше да бъде. Падащата звезда над Новата Земя на пръв поглед е като изгрева на Новото Слънце в Революции. Красиво и поетично - да, със сигурност. Но ако си на 12. Или ако си падаш по Енигма. На втори, слава богу, тя - падащата звезда, маркира шестте главни героя в точната епоха, в която се проявява ключовата им същност. И самия филм - като заемащ много специално място във филморафиите на авторите си.

Ще дам на този филм всичко, което мога. Ще го гледам пак на кино и ще имам bluray изданието. Знам, че това е капка в доста плиткото бокс-офис море, обаче все пак е капка (какво казваше Адам? - "Yet what is any ocean but a multitude of drops?"). Кино-проект от този род се случва веднъж на десетилетие, и дори когато финалният резултат не е съвсем такъв, какъвто трябваше да бъде, той е който заслужава внимание, а не поредната супергеройска излъскана до блясък нищета.

17 коментара:

  1. Страхотна статия и умопомрачителен филм!!! За мен лично беше не просто вдъхновяващ, накара ме съвсем изненадващо да се влюбя в него, в идеите и начина, по който бяха поднесени. Държа ме под напрежение през цялото време, а всяка втора реплика бе скъпоценно камъче, което се опитвах да събирам и запазвам в съзнанието си през цялото време в киното. Вече си купих книгата, възнамерявам да си я поръчам и в оригинал , както и bluray изданието <3 pure love

    ОтговорИзтриване
  2. чаках го този пост, тthumbsup за анализа ;] чакам и bluray-a =]

    ОтговорИзтриване
  3. До последно се чудех има ли смисъл въобще от тоя пост, след като ще го почвам с дисклеймър "ми аз, такова, не съм чел книгата, ама дайте ми микрофона". Но твърде сериозни очаквания имах, за да си спестя тоя selfindulgence. :)

    10x

    ОтговорИзтриване
  4. Аз, сигурно от многото сравняване, се обърках какво ми е харесало, какво не и защо и не бях в състояние особено адекватно да формулирам впечатления. А, ето, ти колко чудесно си се справил. Разбира се, че има смисъл. Може и да се окаже, че тук незапознатостта с базовия материал е по-скоро положително нещо, поне за първо гледане. Само не знам какво ще ти остане за втори впечатления. :)

    За музиката - аз не бях просто разочарована, а направо скандализирана. Наистина солидна работа, наистина много приятно и някак правилно написано. Но! Как е възможно просто да се откажеш от такъв огромен наративен потенциал? Да пропилееш толкова ЕЙ ТОЛКОВА очевидна възможност, при това вече разработена в книгата - да, нямаше да е лесно, като не е на думи, но не е и нереализируемо. И щяхме да имамe Cloud Atlas Sextet - един от героите в историята и самата история. Сега вместо шедьовъра на Робърт Фробишър имаме съпровода на Тиквер. Открай време не му разбирам германската глава.

    В булетите липсва едно от най-яките превъплъщения: Джеймс Дарси като младия Сиксмит, който получава писмата на Фробишър; като стария Сиксмит, който дава 'историята-сензация' на Луиза и завещава епистоларната история на Cloud Atlas Sextet на племенницата си; и като разпитващия от Нео Сеул, който записва разказа на сонмито. С него върви силната (и определяща за Дейвид Мичъл като цяло, в другата ми любима негова книга казваше: "Reality is the page. Life is the word.") тема за способността на разказването да преодолява и свързва.

    Действително, колкото повече мисли човек всяко едно превъплъщение, толкова повече идеи се избистрят, макар да не става лесно, в тоя водовъртеж. Олелията, дето се вдигна за белите актьори в "небели" роли и обратното, и последвалите стерeотипни условни рефлекси, ми се струват безкрайно встрани от смисъла. Преминаването от герой в герой е смислов инструмент, не просто някакво първосигнално "човек живее много животи, всичко е свързано, ала-бала" пресъздаване. Нямало е как при тази концепция да е другояче.

    Благодаря за хубавата референция, пак. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Е тя тая хубава референция ми фреймна очакванията в много голяма степен - просто нямаше начин. :)

      Винаги остава много за вторите впечатления, особено при подобни филми. Но ще видим де, не мога да предвидя отсега.

      За музиката, точно се канех някъде да те питам за инструментите и по-конкретно за значението им в самата книга. Естествено, направи ми впечатление в ревюто ти, и конкретната връзка ми е крайно любопитна. Иначе съм абсолютно съгласен - саундтракът е ефективен, в смисъл добре пасва на действието, следва монтажа, и даже е готин за слушане. Но Cloud Atlas е от редките филми, които могат да позволят страхотно съжителство между коренно различни музикални стилове, през които да се прокара основна свързрваща тема. При толкова герои и толкова истории, преливащи една в друга, наистина е жалко, че е пропиляна подобна златна възможност. (Подобно на експериментирането с филмовите жанрове, от което също можеше много да се желае.)

      Обаче... като се замисля, просто е нямало как. Като нацепиш сценария си на парчета от по две-три изречения, няма никакво време за тематично развитие. И музиката остава да действа във фонов режим (иначе всичко би заприличало на трейлър). При този избор на нацепване е абсолютно невъзможно да се подходи по друг начин. Което връща въпроса до адекватността на самото нацепване. Та ей такива неща в малко по-детайлна степен могат да намерят място във втория поглед, кой знае... :)

      Сиксмит не го споменах в булетите, защото неговата роля концептуално е малко встрани на главната шесторка - малко като на Грант и Уийвинг, само че на гругия полюс. Иначе съм абсолютно съгласен, че има логика и последователност и при неговите превъплъщения.

      Изтриване
    2. Значението на инструментите е по-абстрактно, отколкото аз съм го направила да изглежда. :) Връзката идва най-вече от много силната характеризация на Фробишър и акцентирането върху процеса му на творене и значимостта на творбата му; също и когато мислиш за историята като за музикално произведение, жанровото шифтване се асоциира инстинктивно с някакво музикално развитие и като знаеш кой инструмент на кой сегмент отговаря, нещата се наместват интуитивно и предимно атмосферно. То като че ли няма и как да е иначе.

      За другото, да, аз затова казах, че написването на Cloud Atlas Sextet за филма нямаше да е лесно. Можеха значимите развития да се случват в по-дългите парчета от всяка история, а в кратките щеше да стига нещата да се просто достатъчно разграничени като настроение. Със сигурност е амбициозно, ама не ми се струва невъзможно. Но може и да си прав. Или просто дините да са му дошли повече на Тиквер.

      Изтриване
    3. Не знам, може би наистина потенцалът на материала надскача с много физическите възможности на който и да било кинаджия в момента, и в този случай просто няма как да има пълно удовлетворение. Като че ли най-разумното е да се насладим на постигнатото, което не е никак малко. По принцип не съм привърженик на позицията "колкото-толкова", но дето каза корли, цяло чудо е, че подобен филм въобще съществува.

      Изтриване
  5. Аз също не съм чел книгата, но след като гледах "Облакът Атлас" определено ще го направя. Иначе намирам филма за изключителен, точно поради фактът, че въпреки нестандартният наратив ме закова към екрана и нямаше пускане до самия край - буквално. Тази седмица смятам да направя второто гледане, за да проверя хубавите си впечатления. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Едно от най-яките негативни ревюта, на които попаднах свършва с "That said, I can’t name very many other terrible, 3-hour films that kept my fullest attention from start to finish." :) Иначе, да, впечатленията ти наистина са хубави. :)

      Изтриване
    2. Много яко - парадоксално, но ето, че е забил/а поглед в екрана. Със сигурност не мога да кажа, че е ужасен филм - както много добре си отбелязал, лъха наивитет и тук-таме има пропуски, но като цяло е много смело произведение, което ме отвя на първо гледане, като на този етап, колкото и да си го анализирам, смятам, че работи. Отдавна не си спомням да съм следил филм с такава концентрация на вниманието. Знаех, че ще видя нещо ново, странно и нестандартно, но не очаквах да е толкова грабващо и дори магическо на моменти. Много ми допадна следенето на различните персонажи през разлините времеви периоди, както и свръзките, които Уашовски и Тиквер използват, за да навържат в едно цяло отделните си истории.
      Иначе, много ми допадна това, че си обърнал внимание на монтажа - нещо, на което родните кинематографисти и хората, занимаващи се с кино пренебрегват и смятат за не толкова важно.

      Супер ревю, достойно да бъде споменавано в едно изречение с тези за залупените кифли. :D

      Изтриване
  6. Очевидно само на мен филмът ми се видя плосък, елементарен, с похвати за 8 годишни, които, обаче, биха се отегчили неимоверно от фантастичната му (буквално) продължителност. Очевидно, само аз не схванах КАКВО СТОИ зад лозунгите за мир, равенство и братство. Силно ми напомня за комунистическите години, в които съветските деца строяха човешки пирамиди и най-горният индивид разпъваше транспарант "Дайте нам хлеба". Само на мен ли Холи Бери ми заприлича на Людмила Живкова? само аз май се разсмях с пълно гърло, когато в лицето на примерната колониална съпруга, разпознах драматичната корейска дама, развяваща лозунга "ние не можем да се видим сами, а само през очите на другите". Филмът за мен беше безкрайно отегчение, изплетено от добри чернокожи, зли бели ЗАДЪЛЖИТЕЛНО С ГОЛЕМИ ЧЕРВЕНИ НОСОВЕ (независимо дали бяха уйивингски или грантски или ханкски), смехотворни послания за последици и първопричини и, като цяло и най-вече, пълна липса на новаторство и концепция, която да не ни подценява сякаш току що сме излязли от редиците на Хитлер юнген и имаме нужда от мило, добро и светло превъзпитание. Таргетът на този филм не надвишава 13 годишните. Предполагам има някакви дълбоки похвати, които се отнасят към занаятчийството в индустрията, които не разбрах, но, като цяло, филмът беше безкрайно повърхностен и може да бъде обобщен в две думи - "прави добро". Да, обаче тия думи вече са казани. По-бързо, по-ясно и далеч по-ангажиращо, поради прецизността на краткостта.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Елисавета, повече от 1/3 от този текст е заета да направи опит за обяснение на "дълбоките" похвати на Уашовски и Тиквер. Дори да приемем, че филмът казва едно просто "прави добро", и при все, че тия думи са вече казани, няма филм, който да ги казва по този начин. Ако има нещо, което крещящо липсва на Облачния атлас, това е още време.

      Изтриване
  7. Човекът, който говори за "фишеците" на Нолън, не се ли заблуди сега по фишеците на Тиквер и Уашовски? :D

    Но филмът е як, макар и краят да е разочаровашо плосък предвид трите часа насъбирано напражение преди това. И, тук сигурно съм само аз, но малко ме разочарова визуално на места, например Хавай(въпреки бруталния Хюго Уийвинг там) или пък при старците, стерилен ми беше малко.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Виждам фишеците, но при всички положения Тиквер и Уашовски са по добри визуални режисьори от Нолан.

      Изтриване
  8. Ще чакам и вторите впечатления. (После и третите. :D)

    Сега съм се хванал да редактирам бг субтитрите от Замундата – и освен дето псувам през реплика в епохата на Захри (щото не мога да ги разбера какво си хортуват), се кокоря на майсторлъка, с който са навързани репликите през епохите. Като отражения, като допълнения, като рондо... „Атласът“ ще да е от малкото филми, които бих анализирал като книга.

    (Тъпото е, че съм слаб „читател“ на изображения. Нищо де – на десетото гледане половината визуални връзки все ще съм ги хванал. :/ Както беше при Casshern и корейския „Дуелист“.)

    Примерче за връзка (визуална): във всяка епоха има по едно убийство с повечко (па макар и натъртено бутафорна) кръв. Като изключим размазването на Феликс Финч, останалите пет са все в главата – добре де, над раменете, ако врата не го броим към главата. Как може да се изтълкува това?

    (Ъм... а Феликс Финч на какво си падна първо?)

    Не съм сигурен с какво те е смутило присъствието на Том Ханкс. Вярно, че гримът него го прикриваше най-малко (въпреки че при първото гледане ми трябваше минута да го разпозная като Дърмът – това ми беше и първият зверски смях :D) – обаче гласът му! О, гласът му! Току-що се замислих дали това не е умишлено решение: персонажите на Ханкс през епохите да си приличат като външност, но да се различават тъй много като звучене... Айде още една тема за дълбаене. :)

    И понеже горното почва все повече да ми звучи, все едно съм се вторачил само в триковете с формата, а отбягвам съдържанието: Радвам се, че „Атласът“ се появи чак сега, през 2012-а. Седмици преди обещания Край на света (така де... един от многото :D). Посланията му – колкото и непълни да остават, в тия мижави 3– часа – са чудесно начало за следващия свят.

    Да ни е честит. :D

    ОтговорИзтриване
  9. Радвам се, че попаднах на този чудесен анализ и разумните, премерени коментари, които следват.
    Не съм изкушен от кинематографията като изкуство и много рядко си правя труда да чета критика, както в конкретния случай.
    Истината е, че този филм ме порази и съдейки по отзивите на които станах свидетел по различни канали - филма има много дълбоко въздействие върху 20-30% от зрителите. 20-30% не издържат до края, а останалите правят оценки "по достойнство".
    Аз самия го гледах 2 пъти и прочетох книгата. Трейлъра на филма ... :) сигурно съм го гледал вече около 60 пъти и всеки един път вълнението ме хваща за гърлото.
    Моят принос към дискусията:
    1. Не мисля, че филма има много общо с това, което се съдържа в книгата - т.е. ясно е как е писан сценария, но използването на едни и същи актьори те блъска в главата и променя много смисъла. Същото важи и за монтажа - създава ти усещането че времето не е линейно ами всичко се случва в един общ кадър с размерите на цялата вселена - една огромна картина където ЦЯЛОТО време е един миг, но хората го възприемат като отделни последователни кванти реалност. Не знам дали някой от авторите е имал подобна идея или аз си въобразявам... Не искам да навлизам в подробности, но има подобни научни теории в които времето е измерение като останалите три и се е "разпънало" "Изцяло" (корена е в Струнната теория) още при Големия взрив и на практика всичко се е "случило", но ние го възприемаме като зрител наблюдаващ пейзажа от движещ се влак - а той "пейзажа"/времето е "неподвижен".
    2. Посланието на филма е елементарно за тези които имат елементарна нагласа - посланието НЕ Е "прави добро". Липсват хилядолетните клишета - "доброто се връща" и "злото го застига възмездието". Къде видяхте такова нещо? Посланието е (без да съм изцяло точен в цитата): - "You do what you can not, not do. and Everything is connected." или - Прави това, което не можеш да не направиш. има разлика нали?

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.