38 Кино-топове за 2012

Равносметката за 2012 е леко плачевна. Статистиката показва, че на IMDB съм гласувал с 8/10 за точно 3 филма тази година, затова и няма да има топ 10. Освен това, покрай тези три филма изпочупих три клавиатури, така че едва ли се налага нещо кой знае колко повече:

ТОП 3 НА НАЙ-ДОБРИТЕ ФИЛМИ НА 2012

Moonrise Kingdom бетонира окончателно хипстър-реномето на Уес Андерсън (след като, бидейки малко, симпатично, независимо филмче, снимано на Super-16, съдържаше две малолетни, симпатични, независими хипстърчета, които се държат, като че ли вече са минали 16) до степен да се притеснявам как ще успее да го бие тоя рекорд в Гранд Хотел, Будапеща (който, между другото, има най-величествения каст, like ever). Във всеки случай, пожелавам му успех.

Skyfall пък окончателно бетонира реномето на Сам Мендес, че с каквото и да се захване, ако ще пък да е тъп екшън, ще го направи както трябва (примерно, ще превърне поредния Бонд в ексклузивно преживяване за хора, които принципно странят от подобни филми, и едновременно с това, в касоразбивач с почти милиарден бокс офис - нещо, което се надявам да му донесе същото, което Тъмният рицар донесе на Нолан в очите на студийните босове).

Cloud Atlas не съм сигурен какво точно бетонира... Може би нюха на Тиквер към невъзможни книжни адаптации и афинитета на Уашовски към светкавичен монтаж, който въпреки сензационността си, винаги е в услуга на зрителя. Докато го гледах, и след това докато си мислех за този филм, си представях колко коренно различен би бил в ръцете на други известни режисьори - на Финчър, на Земекис или на Ридли. Всеки един от тях би донесъл нещо, което в сегашния вариант липсва. От друга страна обаче в тези хипотетични версии вероятно биха липсвали нещата, които сега ги има - усещането за спонтанност, смелостта и находчивостта. В крайна сметка, въпреки че този филм, както никой друг преди, ме накара да преглъщам сериозни недостатъци и ме постави в онази неприятна позиция "бъди доволен, защото можеше да е много, МНОГО по-зле", съм някак странно ok с това.

Това е скучната равносметка за 2012 що се отнася до най-приятните кино-преживявания. Числото три обаче се оказа някак знаково, така че след "прочети още" има още няколко тройки, които впечатлиха по един или друг начин. Надявам се - по-интересни от горната.

ТОП 3 НА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ РАЗОЧАРОВАНИЯ ЗА 2012

Тук изпочупените клавиатури са неизброими - всеки от следващите филми се сдоби с поне два поста, опитващи се да обяснят къде точно нещата се сгъбиха. Най-безобидният от трите провала на 2012, Прометей, по същество е рандъм летен блокбастър с малко повече претенции (състоящи се основно в изтекли черва и капеща слуз), т.е. спокойно би могъл да бъде прескочен в категорията. Това, че се явява част от вселената на иконичния Alien е само утежняващо вината обстоятелство, но не и критичен фактор (нека да не забравяме, че Дейвид Гилър и Уолтър Хил вече изпонапродуцираха AVP и AVP-R, така че който каквото ще да прави след това, няма да има особено значение). По-дразнещото е, че по някаква неизвестна ми причина, този откровено unintentionally тъпашки филм, населен с откровено unintentionally тъпашки персонажи се възприе като пъзел, който трябва да бъде сглобен, все едно нещо... някъде... вътре в него... makes sense. Или все едно връзката с Пришълеца има някакво значение. Абсурдите в действията на персонажите и купищата plot holes бяха толкова натрапващи се, че човек можеше да се заблуди как всичко това трябва да е направено нарочно, не поради някаква възвишена причина (жанров коментар или някакъв subversive мета-пласт), а просто защото не може, просто не може жив човек в зряла възраст (e.g. сценарист, режисьор, продуцент...) да натвори подобни пълни глупости, без да се усети. Из нета (на escapist примерно) е пълно с коментари за това каква невиждана ирония е биологът в групата да тръгне да гали извънземно, изпълзяващо злокобно от черна гняс; или картографът да се загуби; или андроидът за цял филм да не изпълни нито една заповед и т.н. и т.н., което щеше да е много прекрасно, ако орязаните сцени в blu-ray изданието не показваха ясно, че това изобщо не е било търсен (д)ефект; и ако Ридли не беше обявил на всеослушание, че смята филма си за особено просветляващ. По едно време Линдельоф даже изтуитка, че една от нелепиците в кадър - "2 years, 4 months, 18 days, 36 hours, 15 minutes", всъщност никога не е била в сценария, който той е писал. Well, fuck that shit.

Вторият по сериозност провал се оказа Хобитът. Както не съм сигурен дали вече не споменах някъде, този филм просто беше програмиран да се разпадне в ръцете на Джаксън. Като че ли само шпагатите между несериозния сорс и вече съществуващия кино-епос, и склонността на режисьора му да разточва безкрайно сюжетите си, особено в безсмислената екшън част, не бяха достатъчни, и на тоя филм му се случи още по-голямо нещастие - HFR презентацията, която направи всичко съвсем да заприлича на интро от треторазрядна видео игра. Единственото възможно спасение за тази адаптация беше тотално отдалечаване от стилистиката и тона на Властелина, в ръцете на някой друг. На някой с някакво чувство за мярка. Не мисля, че точно Гилермо дел Торо е крещящ пример за обраност и премереност, но той вероятно би предотвратил тая предвидима развлачена скука. Сега доволни са само тези, които са били програмирани да изгълтат без претенции всичко, което холивудската машина за боклук би им изстреляла, стига да почва с карта на Средната земя. How about среден пръст?

Шампионският фейл на годината обаче е Възраждането. И за разлика от предните два, тук вече ми е много мъчно. Без още една издънка в Ейлиън-вселената и без адаптация на някаква глупава детска книжка, можех спокойно да мина, обаче с този Батман просто не трябваше да става така. Нолан, като човек с Мементо и Престиж в кариерата си, нямаше право да сервира подобна комедия от грешки за кулминация и завършек на цялото си старание в предните филми да де- и ре-митологизира любимия си комиксов герой. При положение, че можеше да направи каквото поиска с него, на каквато си цена поиска, без никой да му каже и една дума на въпреки, той в крайна сметка реши да ни поднесе нещо такова, само че гарнирано с апокалиптичен цимерски музикален съпровод. И разбира се, с ребус за разгадаване на финала, който носи точно нулево значение и шанс за правилен отговор. Не помня скоро да съм виждал филм, който толкова отчаяно се напъва да звучи, като че ли ни е божествено спуснат и животоосмислящ, а реално погледнато да е точно толкова дълбок и емоционален, колкото Отмъстителите. Неприятно ми е да го призная, но на последния си прекарах далеч по-добре.

ТОП 3 НА ФИЛМИТЕ, КОИТО ПРЕНЕБРЕГНАХ ЗАРАДИ ХОБИТА

Може би причината топът в началото да изглежда по този начин, а и да е само Топ 3, е че благодарение на Хобита (на това, че ходих два пъти да се убедя колко е скапан, както и на това, че загубих колосално много време в писане и бърсане покрай него), игнорирах почти всичко, което се случваше междувременно по екраните. За което не ми е виновен никой, разбира се. Та, какво пропуснах:

На първо място - Killing Them Softly на Андрю Доминик, който, както добре знаем от Чопър и Джеси Джеймс, е пич с класа и стил. В интерес на истината, от трейлърите личеше, че този път  може да не му се получи чак толкова добре, но Брад Пит, Ричард Дженкинс и Джеймс Гандолфини винаги биха били по-добра компания от хобити, джуджета и сенилни магьосници, които в три часа продуцират fart-jokes. Както казах - сам съм си виновен.

На второ място - Ана Каренина. Не че имам афинитет към руските класици или към обречени любовни истории, свършващи под колелата на влака, обаче намирам Джо Райт за режисьор, който много сериозно се доближава до това, което казах за Мендес. Изключително подкован технически, с желязна хватка, Райт като че ли прави единствено грешката да се захваща със сценарии под нивото му (Гордост и предразсъдъци, Солистът). Онзи петминутен шот от Atonement обаче ме спечели завинаги, а пък с Хана - най-недооцененият филм на 2011, нагледно доказа,  че може да направи всичко. Включително - да вкара Кира Найтли в кожата на иконичен образ от руското литературно наследство, и да я направи да изглежда като изскочила от картина на Иван Крамской. Сигурен съм, че ще се прозявам много, обаче съм също толкова сигурен, че ще има кадри, които да ми отвинтят главата. Плюс това - вече чух саундтрака на Дарио Марианели и... wow - помните ли пишещата машина от Изкупление. Сега си представете тракащ влак.

На последно място - Животът на Пи. Този толкова измъчен проект, който по ред причини не успя да бъде осъществен от Шаямалан и Жан Пиер Жьоне, в крайна сметка попадна в ръцете на Анг Лий. Две неща са сигурни - 1) че филмът е пиршество за сетивата и изглежда умопомрачително, особено в нативното 3D; и 2) - че морализаторства по твърде примитивен начин, за да ти е комфортно, докато гледаш. Във всеки случай, ако първото наистина е на висотата, на която се предполага че е, съм склонен да понеса евентуалните гърчове от второто. Плюс това - вече чух саундтрака на Майкъл Дана и... wow - помните ли Ян Тиерсен от Амели? Сега си представете това във филм за индиец, бенгалски тигър и лодка в океана - тук или трябва да има някакъв добре прикрит контекст, или дисонансът ще е с еквивалента на парен чук в слепоочието.

Разбира се, за малко някой гаден европейски разпространител, на който му е хрумнало, че и от този край на Океана искаме да разберем какво е направил Стивън Спилбърг с Линкълн, да ми провали Топ 3 и да го направи Топ 4. DVD скрийнърът е вече факт, но Януш Камински в тая пикселизирана форма е последното, което бих си причинил.

ТОП 3 НА ФИЛМИТЕ, С КОИТО НАВАКСАХ НАПОСЛЕДЪК

Болезнено втръсналата, триъгълна, романтична история за един пич, една пичка и един досаден приятел от детството, който застава между двамата, в Тед търпи своята ултимативна трансформация - въпросният приятел от детството се оказва оживяло плюшено мече. Което се напушва, напива, ходи по проститутки и говори с адския бостънски акцент. По-важното - което е възприемано от околните като нещо напълно естествено, все едно е Сет Роген, изпаднал от произволна своя коч-комедия. И най-важното - в един рядък, направо златен момент, то почва да ревнува от Ръкспин, скача върху Уолбърг и просто го ИЗ-ПО-ЧУП-ВА от бой. При това, замервайки го с Библия. Изненадващото е, че заради особеното старание на Сет Макфарлейн като режисьор (улучващ перфектно тона на филма - хем приказен, хем ироничен), сценарист (с вулгарни откоси, които по-често попадат право в целта, отколкото да прекаляват) и като брилянтния глас на Тед (може би най-добрият войс-актинг от Беоулф на Рей Уинстън насам), филмчето е предимно на една Мила Кунис (Зоуи Дешанел с какво е била заета?) от това да превъзмогне твърдата седмица от десет, която сега заслужава. А пък ако бяха спестили обяснението на референцията към Стената, ех - тогава отиваше директно след Кралството на пълнолунието. Говорейки за референции - това, съвсем между другото, е и неочакван празник на гийкщината. Преброих поне три отпратки към Индиана Джоунс (трупчетата, вентилатора, ухото), поне две към Междузвездни войни (Мила Кунис чува мобилния на Уолбърг да звъни с марша от Империята и сбръчква неразбиращо вежди - What is this? It sounds so negative...), да не говорим за планирания като гвоздей на програмата одъртял Флаш Гордън. Много, много приятна изненада и една от най-добрите комедии за последните години, от която шайката около Джъд Апатоу и Ивън Голдбърг може доста да се поучи. Също така - Джоди Фостър с нейния нещастен бобър.

В интерес на истината, първата половина на Lawless почти успя да ме приспи. Обаче точно когато разочарован си мислех как Boardwalk Empire скрива отвсякъде шапката на тоя филм, и само хубавата камера го спасява от това да е втори Public Enemies, изневиделица връхлетя онази знакова сцена, в която изродът Том Харди лежи зад каруцата с прерязано гърло, стискайки раната, за да не му се катурне главата, а наоколо се сипе първият сняг. Тогава Lawless изведнъж прескочи от поредната депресия за Депресията в брутална и обляна в кръв приказка за тримата братя, които никога не умират, каквато само Джон Хилкоут  и Ник Кейв могат да родят (митологичният отенък обаче, за разлика от The Proposition, тук се дължи в много по-голяма степен на последния - като сценарист). В добавка към страхотното трио (да, Шая включително - нищо, че е онзи от Трансформърс и нищо, че през цялото време го пребиват като куче), филмът си има демоничен Гай Пиърс, от чиято поява на човек наистина може да му прилошее; както и страхотни поддържащи женски персонажи (Джесика Частейн и Миа Васиковска), които заформят странен, но трогателен по своему романс с двама от братята. Сега, докато пиша за Lawless, всъщност си давам сметка, че ми е харесал доста повече, отколкото докато го гледах - може би заради начина, по който се разгръща и в крайна сметка надхвърля жанровите рамки, което човек осмисля чак след като вече е наясно с цялото. И може би наистина му липсва само някой от ранга на Роджър Дийкинс, за да застане плътно след Джеси Джеймс.

Тук трябваше да е мястото на The Grey, на който случайно хвърлих око миналия ден. Обаче тъй като всъщност се заформи тройката на подгласниците със седмиците от десет, а сървайвъл хорърчето с Лиъм Нийсън е прекалено сървайвъл (в смисъл - 'айде "не" на сцени като тази с въженцето и борчетата, а?) и прекалено хорър (в смисъл - CG-вълците са наистина ужасяващо зле), за да заслужава толкова, реших да играя нечестно. ParaNorman го гледах още в края на лятото, когато мина съвсем незабелязано по кината, както се полага на един грозен стоп-моушън, и в общи линии няма кой знае какво повече да се желае от него - най-добрата анимация за тази година (на фона на жалкия Пиксар и направо непоносимия Дриймуъркс - онзи за Райзването на Пазителите), която ме притесни само с това, че е една-две идеи по-груба в стилизацията си, отколкото трябваше да бъде. Сърцето и душата обаче ги има точно такива, каквито бяха в Monster House преди 6 години - на някого наистина му е пукало за този филм, докато се е потил над него. Не знам какво повече може да се каже от това, което moviebob от escapist е систематизирал в единственото си наистина страхотно ревю за тази година, всяка дума от което подкрепям с два палеца, насочени нагоре. Остава претенциозно да добавя, че сцените с размотаващи се и присвяткващи облаци в странни цветове, се оказаха изненадващо зловещо изживяване. И най-вече, тази инди анимация поднесе най-добрият аудио-визуален момент на 2012: в самото начало Норман отива на училище, крачейки през пустото градче, пълно хвърчащи найлонови торбички, изоставени ръждясали велосипеди и премазани язовци... а наоколо се размотават привиденията, които само той вижда и разбира, на фона на ей това разбиващо нещо от Джон Брион.

ТОП 3 НА ФИЛМИТЕ, КОИТО ЕДВА УСПЯХ ДА ДОГЛЕДАМ

Разбирам как Dredd може да апелира към почитателите на 80-тарския екшън боклук, обаче болезнената истина е, че вече има достатъчно от него, за да се прави още. Особено по толкова нескопосан начин. Усещането за Ultraviolet-deja-vu ме удари в носа още в първата минута, а пък там вече като засвяткаха халюциногенните звездички, беше свръх възможностите ми и почнах на FF. Ако на някой случайно му се струва прекалено иновативно да се използва super slo-mo по подобен начин, значи е пропуснал три сезона Time Warp по Дискавъри, където имаше далеч по-зрелищни неща. А пък ако някой оправдава 90 минутна безхаберна пукотевица в тъмното и шумното, само заради това, че Карл Ърбън гледа нацупено и никога не сваля смешната си каска, време е да го огрее, че не винаги е в сила so bad it's good. В случая е so bad it's unfuckinbearably bad. И все пак, заради последния шот от развръзката с разчупващата се кървяща физиономия на Лина Хеди, някак си съм склонен да му дам 2/10 вместо 1/10.

Мисля, че Expandables 2 е ултимативната помия на 2012. Съжалявам, ако ще нарани някого, обаче изпитвам остра нужда да го кажа: По време на цялата си кариера Шварценегер е бил актьорски на нивото си от Херкулес в Ню Йорк, а поносимите му филми се броят точно на пръстите на едната ръка, ако три от тях са отрязани (и то изцяло заради Камерън). Толкова са и поносимите филми на Сталоун (ако броим Първа кръв за поносим, разбира се), който още през 80-те трябваше да бъде понижен в бостанско плашило, предвид лицевите си анимации. Изключвайки Брус Уилис от уравнението, всеки един от останалите събирани от кол и въже, отдавна презрели екшън герои, се характеризира с това, че не съм успявал да догледам нито един филм с негово участие. Изброеното предполагам ме прави тотално несъвместим с тая продукция, точно както предния път. За жалост обаче, дори човек да погледне през очите на таргет-аудиторията - демонстративно хетеросексуални мейлове, които все още биват гъделичкани от топлите спомени, когато са били на 10 и са се възхищавали на голите потни тела, мъжествено разтресли се от много раздаване на ред и правосъдие, пак остава очеизбодният проблем на продължението, точно като предния път: тоталната, ама ТОТАЛНА липса на идея и иновативност в екшъна. За филм, който така отчаяно държи да чука по носталгичните струни и да напомня за едно отдавна минало време (време, изпълнено с доста срам и позор, мен ако питат, което трябва час по-скоро да бъде забравено), Expendables 1/2 си позволява наглостта да е стряскащо некомпетентен чисто на ниво първосигнален екшън. А въобще да не отваряме дума за неспасяемия сценарий, поръсен с ебаси-колко-досадните уанлайнърчета, който има функцията единствено на извинение за некадърния екшън. Значи, нямам нищо против тази тайфа от старчета, които отдавна трябваше да са стоплили, че на тази възраст е хубаво да си сведат съществуването до грижа за пра-внуците, вместо да лъскат с мръвки, все едно и те и ние сме с 20 до 30 години по-млади, да си се събира на по бира и да си фантазира, че всеки един от тях е значел нещо за киното тогава (и следователно сега), обаче това събиране не е непременно нещо, което може и трябва да се раздува в час и половина тъпашки show-off. Особено, когато арената е България, маскирана като Албания - с всичките прилежащи тревясали кърове, постни горички с една-две димки пръснати из тях, и летището в Крумово. А когато накрая действието ни пренася в Париж със случаен stock footage на Айфеловата кула, и ни се показва сграда пред сгромолясване с табелка Rue de Lyon отпред, на графитите по стената се чете GLUPOST. Indeed.

Две неща забавляват във филмовата гротеска Wrath of the Titans: 1) Сам Уъртингтън, маскиран като Дани Макбрайд, с прическа - толкова WTF, че успя да носи добро настроение след себе си до самия финал. И 2) - едрокалибрените специални ефекти, които през цялото време ме навеждаха на мисълта, че тоя филм, чисто откъм зрелище, спокойно би могъл да бъде изрежисиран от Питър Джаксън, което говори доста за Хобита. Срам-несрам, трябва да си призная, че на онзи епичен кадър от интрото, в който камерата повдига взор към ръката Хронос и започват да валят овъглени тела в промишлени количества, успях леко да се стресна. (Ако някое разярено хобитбойче благоволи да ми обясни защо трябва да предпочета отвратително изглеждащия огън, който Смог бълва по крепостта на джуджетата пред този кадър или пред размахалия се огнен гигант на финала - слушам с внимание и разбиране.) Всичко останало в Титаните 2, естествено е пълна смрад. Сигурен съм, че накрая Нийсън и Файнс са се хванали за брадите кой пръв да се превърне в пясък, за да не му се налага повече да си трови кариерата. (Spoiler: Файнс е загубил.)

ТОП 3 НА ФИЛМИТЕ,

КОИТО РАЗПРОСТРАНИТЕЛИТЕ НЕ НИ ПУСНАХА НАВРЕМЕ

През 2011 киното беше водено от погледа към отминалите времена, тази пък - както изглежда - от изобличаването, осъждането и победата над робството. И Линкълн и Cloud Atlas бяха движени от това, но мен повече ме интересува тежката дума на Тарантино по въпроса. Съдейки по градацията в кариерата му, е напълно възможно този тип да вземе и да надскочи предните си няколко шедьовъра (както той сам се изрази, и което подкрепям с два палеца, насочени нагоре). Няма го да крия - очаквам Django Unchained да е филмът на 2012. От трейлърите (и от начина, по който изглеждаха Копелетата) се вижда, че Тарантино става все по-впечатляващ чисто във визуално отношение, което пък, комбинирано с винаги изключително силното съдържание, би трябвало да го превръща в нещо като любимия ми режисьор в момента. Истински добрата новина е, че Джанго, въпреки кървавия си рейтинг, в момента къса глави в бокс офиса, така че ни чакат добри времена.

Разбира се, ни вест, ни кост от новото отроче на Пол Т. Андерсън - The Master. Че кой се интересува от филм на онзи с Магнолия и There Will Be Blood? Въпросът колко точно (и дали въобще) ще ми хареса не ме занимава, просто искам да го гледам най-сетне. 

Имайки предвид, че The Hurt Locker ми стои като един от по-надценените филми на 2008 и това, че на пръв пръв поглед Катрин Бигълоу със Zero Dark Thirty е тръгнала да яхва вълната на сензационността и злободневността, точно като някаква труженичка от жълтата преса, която лети на метла, все пак възхваляващите ревюта ми дават надежда, че тук нещата може и да са различни. От друга страна, те (ревютата) са американски, така че може и да не са (нещата). Не съм се зачитал подробно, за да разбера каква точно ще е разликата (и все пак, думата "смел" се споменава често), но това, че Джеръми Ренър го няма, ще помогне със сигурност. Също ще помогне и визуалното израстването на Бигълоу, което някак личи от трейлъра, както и присъствието на Александър Деспла, който, доколкото чух, не е сътворил най-вдъхновеното нещо в кариерата си, но пък дори така няма как да е излишен.

ТОП 3 НА ФИЛМИТЕ ОТ 2013, КОИТО НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА ВИДЯ

After Earth

Шаямалан - това ми стига. Големият въпрос е ще подейства ли очевидният коз - Уил Смит. Не толкова в бокс офиса (там е ясно), ами в отношението на ощипаните критици към едно време вдъхновяващия ги индиец. Естествено, по-важно в личен план (нали човек преди Нова година може да си пожелае нещо...) е дали Шаямалан ще се поддаде и ще направи обикновен постапокалиптичен филм за ширпотреба, или ще остане верен на егото си и едната шепа останали свои почитатели. Съдейки по интонацията на Уил Смит от трейлъра, клоня към второто. Съдейки по всичко останало, Шаямалан старателно ще опита да прикрие това. Нямам търпение.

Man of Steel

Sucker Punch ме накара да погледна с други очи на цяла филмография, та е нормално, имайки предвид и замесения Нолан, този филм да бъде във фокуса. Как точно двамата със Снайдър ще успеят да приземят летящия си супергерой (освен с брада и shaky-cam) не ми е известно, но във всеки случай ще бъде повече от любопитно. Има обаче два проблема: 1) пост-конвертираното 3D, което се надявам да има възможност да бъде избегнато и 2) невъобразимият, вече буквално нетърпим Ханс Цимер, който почти със сигурност ще изиграе отново ролята на камък, вързан за шията. Ама не от онези дето блестят над дълбоки деколтета, ами от тоя тип, дето носи удавници към дъното.

Gravity

Все още не се знае кога ще ни огрее, но всичко около новия филм на Алфонсо Куарон и Еманюел Любецки звучи чудовищно. Със сигурност се знае, че поне първите 20 минути ще се състоят от един безкрайно сложен, непрекъснат шот; ще има 10 пъти по-малко кътове, отколкото в стандартен филм; а 60% ще бъдат изцяло CG. При това положение е учудващо, че по-интересно ми е дали Куарон ще успее да направи истински филм с двама реещи се в празното пространство астронавта. Единият от които - Сандра Бълок.

Всъщност, преглеждайки кино-календара за 2013, мисля че имам много лоша новина - всички високобюджетни заглавия, които си струват изричното споменаване, едва стигат за един Топ 3 (максимум Топ 4, ако включим и Рейнджъра на Вербински), докато тези, които със сигурност ще фейлнат яко, няма да се вместят и в Топ 30. Добрата новина заради всичко това обаче е, че за в бъдеще постове с подобна дължина е малко вероятно да се появят тук.

Учтивостта изисква да спомена нещо като "приятно напиване довечера", обаче New Year is overrated, така че ако някой държи на тези неща, може да си пожелае нещо по избор. До скоро.