24 август 2012 г.

3 Храбро сърце / Brave


Смело... пардон Храбро сърце (че вече си имаме едно), явно показа, че като се плъзнеш надолу по наклонената плоскост на баналността, трудно се спира. Не мога да преценя дали Brave е стъпка нагоре или надолу за Пиксар в сравнение с напълно излишното продължение на Колите от миналата година, обаче на практика няма значение - прекалено малка е, за да й се обръща някакво сериозно внимание. Преди години Dreamworks (другото голямо студио, което бълва CG анимации) почти винаги беше в ролята на догонващ - кастваха се големи имена, трошаха се луди пари, фермите им за рендеринг се изпържваха, обаче някак си филмчетата им пак си оставаха недодялани детски предавания, в които "смешни" животни правят "смешни" физиономии... пардон "смешна физиономия". Сега обаче времената са други - две години след като Дриймуъркс показаха, че го могат с Как да си дресираш дракон, сега Пиксар се опитват да отвърнат на удара, на същия ринг.

(Две уточнения преди да продължа: 1) по редица причини размислите отдолу са почти продължение на ревюто за Дракона, т.е. някои неща може и да не станат ясни, ако не сте му хвърлили око; и 2) не съм спестил един съществен plot-point от Brave, знаенето на който обаче не мисля, че може да навреди кой знае колко на преживяването.)

Сам по себе си Brave не е особено вълнуващ и няма какво толкова да се каже за него, освен това, което ни фокусира вниманието още в първия постер - огнено-оранжевата грива на Мерида, която цял филм контрастира със сивосинкавите сетинги. Като че ли от Пиксар са били наясно, че това е на практика единственото нещо, което прави филмчето им специално, и са изпипали симулацията на косата до съвършенство. Същото се отнася до тъканите, които се развяват абсолютно реалистично и имат страхотни текстури.
Но дотук. Останалото е проста историйка за непослушно момиченце, което хваща гората, но нелепо случила се магия превръща майка й в мечка (на това от определен ъгъл може да се гледа и като на свеж приказен туист) и двете цял филм търчат наляво-надясно, за да я развалят. Знаем какво е следствието - малко преосмисляне на ценности, малко заздравяване на взаимоотношенията майка-дъщеря, малко трогателни прегръдки... Всичко това - по-малко въздействащо, отколкото сме свикнали да очакваме от Пиксар, които са се специализирали в ефективното играене по емоционалните струни на аудиторията на съвсем първично ниво.

Brave става интересен в отделните си аспекти, само в паралелите с Как да си дресираш дракон. И то не за друго, ами защото докато губи точки по очевидните критерии, то по един извратен начин успява да се надсмее много, много вулгарно над може би най-добрата анимация на Дриймуъркс до момента.

Като че ли всичко в двете филмчета е огледално отражение - вместо малко неразбрано и разбунтувало се момченце, тук имаме малко непокорно момиченце. То не ще да се жени за боядисани в синьо истерици, нито за подстригани на паница охранени тъпоумници. Иска да язди из гората и да стреля с лък. Представете си Аря от Игра на тронове, само че червенокоса и анимирана.
Време е за ходещи шотландски клишета.

Хикъп се изправя срещу баща си, което е основният драматичен конфликт на Дракона, Мерида пък се бунтува срещу майка си (страхотната Ема Томпсън), може би защото баща й (не толкова страхотния Били Конъли) е прекалено зает да се напива с евентуалните си зетьове и да се излага като гъз. На финала и двете деца показват по един спретнат среден пръст по адрес на традициите в задръстеното общество, в което им се налага да оцеляват, и тропват с краче, че то трябва да ги приеме каквито са - различни.

Начинът, по който става това обаче, няма как да е по-различен. Непокорството на Мерида в Brave служи по-скоро за основа на някакви сит-ком изпълнения, на които децата да се забавляват, докато одисеята на Хикъп е драматичен епос с шекспирови отенъци. То е ясно откъде идва всичко това - Brave е писан и режисиран от обичайните заподозрени в Пиксар (четири сценариста, три режисьора и т.н.), докато Как да си дресираш Дракон е прескъпо отроче на Дийн Деблоа (и Крис Сандърс, де - те са екип открай време), чиято различност, точно като тази на главния му герой, му е носела огорчение и объркване. В резултат справедливостта в Brave побеждава, защото така й се пада. В Дракона това също се случва, но на цената на откъснато ходило.

Големият ташак обаче е, че като че ли създателите на Brave са си дали сметка, че основната причина Деблоа да се захване с Дракона е не само, че ще се занимава с герой по свой образ и подобие (психологически, де), ами и защото, като виден представител на gay bear движението със сигурност си е доставял удоволствие... ъм собственоръчно, докато е рисувал концептите за огромните си брадати и космати викинги. В Brave си имаме истинска мечка. Обаче женска! Която през цялото време се прави на принцеса. Което изглежда просто hilarious като направиш паралел със 150+ кг чичковци с космясали шкембета, които маниерничат, обличат се в розови потничета, lisp-ват, слушат песнички на Лейди Гага и денсят на ритмично техно. Като че ли Пиксар са взели на подбив цяло едно community, с което продължават традицията тънко да ебават разни социални групи и малцинства (спомнете си за крещящата от банята жена на Фрозон в The Incredibles, която е само малко по-сдържана от онзи цицорест и псуващ бясно афроамерикански кошмар от началото на Магнолия; или пък задявките с Кен в Играта на играчките 3, на които им трябва съвсем малко, за да минат за хомофобия; или пък префърцунените франсета в Рататуи...)

Една от основните разлики между начините, по които Пиксар и Дриймуъркс третират анимираните си животни винаги е била степента на антропоморфност. В Шрек-овете, Кунг Фу Пандите, Мадафакингаскар-ите и т.н. и т.н. няма абсолютно никакво значение дали срещу себе си имаш магаре или пингвин - животните са изцяло лишени от присъщите им характеристики, а анимацията им е рязка и размахана, без оглед на прилежащия скин (който може да е на жираф, може и да е на хипопотам - няма значение, изборът е случаен). Пиксар, от друга страна, винаги са били внимателни в това отношение. Не само, че не са прекалявали с говорещите животни, ами винаги са оставяли да присъстват характерните им черти - стилизирани (и неизбежно очовечени в някаква степен), но пък винаги строго присъщи за съответния вид (вземете мишока от Рататуи за пример).

Този път Пиксар (с право) са решили да действат в съвсем противоположната посока по отношение на превърналата се в мечка Елинор. Тя не говори изобщо, нито ръмжи кой знае колко, обаче стъпва на пръсти, слага си коронка на главата, обхваща я паника, когато минава покрай огледалото, в очите й се чете чисто човешко What The Fuck? и въобще, благодарение на тоя абсурден контраст между действията и външния вид се получава на практика единственият аспект от хумора на Brave, който не е предназначен ексклузивно за малчугани.

Как стои Brave срещу Дракона по другите показатели? Не особено добре. По принцип Пиксар са майстори на стилизацията, обаче бащата на Мерида е най-отвратително моделираното същество в цялата им история, до степен да не можеш да различиш коя издутина от лицето му каква функция има. Вероятно тая абсолютна карикатурност е преднамерен контраст (с функция като тази на различните акценти от Дракона), който трябва да отдалечи поколенията и трябва да направи Фъргюс да прилича повече на откачалките, които идват да се борят за ръката на щерка му, отколкото на баща на Мерида. Да, може и да е преднамерена, обаче преди всичко трябваше да е премерена.

Драконът печели и точки "сетинг", защото е много по-отворен, по-разнообразен и въобще присъствието на Роджър Дийкинс като консултант там си е казало думата под формата на страхотни атмосферни чисто визуални епизоди. Environment-ите в Brave са някак скучни и попадащи от воле в графата "нищо особено", а пък и продължават тенденцията Пиксар клаустрофобично да натикват историите си в някакви тесни пространствени рамки, които може и да ги правят по-intimate, но понякога (особено в този поджанр) просто плачат за повече епичност - нещо, от което Dreamworks винаги се възползва, дори когато няма нужда. Сравнете примерно как в Котаракът в чизми героите буквално прелитаха между мексиканоподобната реалност и някакви измислени светове, населявани от гигантски патки, докато: Рататуи се разиграваше в ресторант, Играта на играчките - в детска стая, Monsters Inc. - в гардероб, Немо - в аквариум, и дори Up беше залостен в дървена барака, нищо че тя прелиташе на балони до Южна Америка. Като че ли единствените крещящи изключения са The Incredibles и Cars II, но то там и няма как да го ударят на конфайнмънт поради самата концепция на историите. Както и да е - Brave спокойно можеше да не се ограничава географски в един тъмен замък и на една полянка с подобие на Стоунхендж на нея.
Не търсете тази атмосферност във филма - има я само из постерите и уолпейпърите.

Другото нещо, в което Драконът буквално разкоства Brave е музиката. Винаги съм харесвал изборите на Пиксар за композитори - Ранди Нюман и Майкъл Джакино традиционно са давали поне половината от онези "сърце и душа", които отличават пиксаровите филмчета от останалите. От друга страна, за анимациите на Дриймуъркс винаги е бил абониран Ханс Цимер и подчинените му. В конкретния случай с Brave изборът на Пиксар беше доста вдъхновен - шотландецът Патрик Дойл, но само на пръв поглед. Най-хубавото, което може да се каже за саундтрака е, че е почти адекватен, което никога не е достатъчно. Няма нито запомнящ се мотив, нито хващащ за гърлото момент като тези, които се сипеха през кадър в Toy Story 3. (В контраст - Джон Пауъл написа може би най-доброто парче в кариерата си за Как да си дресираш дракон - Forbidden Friendship, което еднолично направи половината филм.) Най-лошото в Brave в музикално отношение обаче е, че на няколко места си позволява да залитне с поп-траш песнички, съпровождащи приключенията на главната героиня, вместо да ги остави за финалните кредити, където им е мястото. Yuck!

Предполагам, че са станали ясни две неща: А) че Brave е под нивото на средния Пиксар, и Б) - че хич не ме вдъхнови да обяснявам що за тривиалност е. Затова ще завърша с няколко изречения, касаещи въпросното ниво. Поне допреди две години се смяташе за азбучна истина, че в този занаят (CG-анимациите) Пиксар са ненадминати. В някаква степен това е истина - единствените им конкуренти - Дриймуъркс, досега са извадили само четири (от общо около 15) предложения, които истински си струват - два Шрека, един Дракон и... един Мегамайнд (не се смейте, ами го гледайте, ако не сте). Всичко останало е почти непоносим ужас за говорещи животни, изпаднали в нервна криза; и продължения на продължения на продължения, че и със спинофи на всичкото отгоре...

От друга страна - Пиксар хващат произволна налудна идея и я превръщат в безкомпромисен tear-jerker. И са такива професионалисти в това отношение, че в третата част на сериал за детски играчки (едно от редките изключения, в които завършекът на трилогията надминава предходните части - точно като Последният кръстоносен поход и май нищо друго) успяха да ми докарат като изневиделица буца в гърлото. Обаче въпреки това човъркане с клечка в душите на зрителите (монтажа с остаряването в Up - anyone?) те пак дават на историите си всичко, което едно дете би искало да намери, и много малко от потенциала, който един възрастен би видял в тях. Wall-E съвсем спокойно вървеше към анимационен Cast Away, обаче - не - те решиха да го превърнат в антиутопия за 8-годишни с електрифициран романс в нея. Up пък трябваше да е реверанс към зората на научната фантастика и отпратка към Жюл Верн (толкова топла, колкото и онази, която се случи почти между другото в Завръщане в бъдещето 3), обаче не - те набутаха вътре забавно пернато щраусоподобно недоразумение, което прати по дяволите всички добри намерения.

За добро или зло, Brave по идея няма напъни да бъде кой знае колко... смел. В резултат, може да си позволи да е колкото си иска средняшки. Проста приказка за подрастващи, която свършва като Шрек и толкова.
P.S. Анимациите на Пиксар винаги са предхождани от шорт, който този път е леко недоклатен. Казва се La Luna, отново борави фино със стереотипи (този път италиански), мирише отдалеч на Екзюпери, и се напъва да е трогателен до лудост... Само дето не може да стъпи на малкото пръстче на Portal-ообразния Presto отпреди години.

3 коментара:

  1. Филма ми се стори малко по-дълбок отколкото го изкарваш (ама де да знам - всеки е способен да намери дълбочина във всичко ,ако реши). Всъщност само майката преосмисли ценностите си (имаше някаква феминистка нотка в цялата работа ) , и май от самото начало беше единственият човек който напълно разбираше Мерида - само дето се беше впрегнала да го раздава кралица (за това бащата повече приличаше на кандидат зетьовете , а Мерида и майка й имаха еднакви лица ). Вероятно и това беше идеята ,че като мечка продължи да се прави на кралица - нещо което не й е присъщо.
    Няколко неща които ми харесаха:
    - Като се катереше на оня зъбер и камерата се завъртя панорамно имаше още един зъбер дето стоеше контрастно без никой на него.
    -Сцената с лъка със мноооого символичното разкъсване на роклята по шевовете.
    - Постоянното загатване ,че има нещо общо между Мерида и мечока.
    (не че има нещо общо ама вещицата много ми напомняше на вещицата от spirited away).
    Btw. В дракона Jay Baruchel много дразнещо преиграва за да се докара смотан (както във всеки негов филм).

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.