"You know... the best thing about HTTYD - its emotional sincerity,
is there because Dean Deblois is gay"
- me at imdb.com forums
"Oh, Silver, shut the fuck up, you fuckin' homophobe!"
- random imdb user, 2 minutes later
Първата ми среща с How to Train Your Dragon, наричан по-нататък HTTYD, беше под формата на трейлър в 3D преди да затъна в посредствеността на бъртъновата "Алиса". Какво да ви кажа… Когато на екрана започнат да се показват анимирани емо-тийнейджъри и карикатурни дракончета, които правят смешки, свързани с отделяне на телесни секрети и газове, тогава със сигурност е дошъл моментът, в който човек трябва да налапа дулото на пистолета. Като добавим и тъпото заглавие, всичко съмнително заприличваше на поредния набързо скалъпен IMAX евтинджос от рода на „Облачно с кюфтета“, единствената полза от чието съществуване е майките да оставят за час и половина дечурлигата си да го зяпат, докато шопят в мола. Един нещастен ден обаче всичко се промени, защото филмът излезе по кината в САЩ и за нула време стана любим и на публика и на критика – на разваленитедомати има само 3 негативни ревюта и 160 позитивни, което му дава скромните 98% и го прави най-добре критично оцененият филм за 2010, а що се отнася до публиката, той е в топ 250 на imdb. Разбира се, тези цифри не са никакъв критерий (и плачевният Iron Man може да се похвали с подобна статистика), но все пак ми стана любопитно - наистина ли Дриймуъркс, след канонадата си от деривативни анимации за говорещи животни, правещи смешни физиономии, са успели да сътворят нещо, което да не предизвиква мозъчни спазми? Налага се да призная, че отговорът не само е "да", но май "Как да си дресираш дракон" се оказва едно от най-добрите детски филмчета от "Лемъни Сникет" и „Синът на Рамбоу” насам.
Нека да започна с историята. Тя е базирана на никому неизвестната книжка на някоя си Кресида Коуел и касае взаимодействието на няколко говорещи дракончета с весели дечица, което звучи така, все едно ще гори добре, ако я бутнеш в печката, но не става да направиш филм от нея. Холивуд обаче се намира в състояние на тежък хроничен идеен запек и всякаква печатна продукция пада под адаптаторския нож една след друга, без много мислене.
Та… от триста години селцето Бърк не е видяло и ден спокойствие, защото се бори с нашествието на разнообразни по размер и свойства дракони, които ежедневно опустошават къщи и добитък. Викингите са войнствен и мъжествен народ, и като такъв не си дават лесно овцете (тъй като говорим за PG-rated филм, той ни спестява детайлния коментар защо точно, но ако толкова ви интересува, селото се състои предимно от мъже, така че добитъка явно е мултифункционален и предлага повече опции от обикновен източник на мляко и месо), затова се налага да водят епични схватки по суша въздух и вода, една от които всъщност представлява интродукцията на филма.
[S] За хората, постарали се да забравят впечатляващия с веселата си малоумност трейлър, това е мястото да се запознаят с протагониста на филма – тийнейджърчето Хикъп, което физически е абсолютна хилка, в контраст със заобикалящите го мъжествени топки от лой и мускули. Като такъв, той би имал някакъв имагинерен шанс само срещу дракон с големина на гол охлюв, затова всички го държат далеч от бойните действия и го използват предимно за повдигане на бойния дух, като го спукват от подигравки. Баща му Стоик всъщност e вождът на племето и вече можете да си представи къде ще назрее драматичният конфликт на филма.
Та… от триста години селцето Бърк не е видяло и ден спокойствие, защото се бори с нашествието на разнообразни по размер и свойства дракони, които ежедневно опустошават къщи и добитък. Викингите са войнствен и мъжествен народ, и като такъв не си дават лесно овцете (тъй като говорим за PG-rated филм, той ни спестява детайлния коментар защо точно, но ако толкова ви интересува, селото се състои предимно от мъже, така че добитъка явно е мултифункционален и предлага повече опции от обикновен източник на мляко и месо), затова се налага да водят епични схватки по суша въздух и вода, една от които всъщност представлява интродукцията на филма.
[S] За хората, постарали се да забравят впечатляващия с веселата си малоумност трейлър, това е мястото да се запознаят с протагониста на филма – тийнейджърчето Хикъп, което физически е абсолютна хилка, в контраст със заобикалящите го мъжествени топки от лой и мускули. Като такъв, той би имал някакъв имагинерен шанс само срещу дракон с големина на гол охлюв, затова всички го държат далеч от бойните действия и го използват предимно за повдигане на бойния дух, като го спукват от подигравки. Баща му Стоик всъщност e вождът на племето и вече можете да си представи къде ще назрее драматичният конфликт на филма.
[S] Както всеки истински баща, и Стоик иска да има мъжко момче, което да размахва брадви и сече драконови глави, а не парцалче, което можеш да настъпиш без да искаш, ако не внимаваш, и което носи с две ръце всичко, което е по-голямо от джобно ножче. Хикъп има адски комплекси и иска въпреки всичко да бъде пич, затова в разгара на схватката от интродукцията той закарва някакво самоделно метателно оръдие до брега, където няма кой да го види, да му се смее или да му се скара, прицелва се в нещо тъмно насред звездите и поради късмета на начинаещия успява да го свали зад едни баири.
[S] На другия ден отива да го търси, доубие и занесе сърцето му като подарък на баща си, надявайки се да възстанови честта на семейството, но нещата се омазват, защото се оказва, че е повалил Нощен Ужас - един от най-мистериозните дракони, тормозещи Бърк, известни предимно с това, че никой не знае нищо за тях. Опиянен от улова си, Хикъп се приближава до катастрофиралия и омотан в мрежи дракон, който се готви тихо да приеме съдбата си. В един драматичен момент обаче нежното момченце се пречупва психически и, вярно на добрата си душа, прерязва въжетата, вместо гърлото на дракона. След серия от къде нелепи, къде адекватни взаимодействия, в една емоционална сцена двете същества се привързват окончателно едно към друго и започват да си имат доверие.
[S] На другия ден отива да го търси, доубие и занесе сърцето му като подарък на баща си, надявайки се да възстанови честта на семейството, но нещата се омазват, защото се оказва, че е повалил Нощен Ужас - един от най-мистериозните дракони, тормозещи Бърк, известни предимно с това, че никой не знае нищо за тях. Опиянен от улова си, Хикъп се приближава до катастрофиралия и омотан в мрежи дракон, който се готви тихо да приеме съдбата си. В един драматичен момент обаче нежното момченце се пречупва психически и, вярно на добрата си душа, прерязва въжетата, вместо гърлото на дракона. След серия от къде нелепи, къде адекватни взаимодействия, в една емоционална сцена двете същества се привързват окончателно едно към друго и започват да си имат доверие.
[S] Проблемът е, че Туутлес (това е името на дракончето, и имам гнусното усещане, че в българския дублаж е преведено като Беззъбчо или нещо подобно) се е стоварил в някаква естествена падина, от която не може да излети, защото половината му опашка се е откъснала при падането. Хикъп впряга умствения си капацитет и успява да изработи изкуствена опашка и седло, с което може да язди дракона и да го направлява.
[S] На другия фронт от двойнствения си живот той трябва да тренира със селската дружинка от отракани тийнейджъри как да убива дракони на специално пригодената за целта арена. Покрай Туутлес обаче, успява да напипа един куп слаби места на драконите и благодарение на хитростта си се превръща в невръстен дресьор, което връща вярата на баща му и селото като цяло, че в този нещастен путьо в крайна сметка е спял истински викинг. Нещата, разбира се, се комплицират, когато селската мома Астрид разкрива каква е далаверата, обаче първичният й импулс да иде и да изтропа всичко пред останалите е овладян навреме с малко насилие, заплахи, молитви и романтично летене наляво-надясно. Нататък започва истинското приключение и т.н. и т.н. - ще го видите в самия филм.
Ето че имаме всички предпоставки за типичния Дриймуъркс-сопол, от който всеки нормален човек над 8 години би трябвало да се държи настрана. Тук обаче, за щастие си имаме работа с детско от съвсем друг калибър, твърде далеч от вселенски нещастия като „Мадагаскар“ или последните изстъпления от сапунената опера „Шрек“. Зад филма стои творческото дуо от „Лило и Стич” – Крис Сандърс и Дийн Деблоа. Тъй като вероятно не знаете за какво говоря, нека да спомена, че въпросното филмче от далечната 2002 г. приличаше повече на „Американски прелести“, отколкото на типично Дисни и някак успя да бъде оригинално и затрогващо по почти невъзможен за анимациите на 21 в. начин.
Интересното е, че двамата сценаристи-режисьори имат много странно чувство за адекватна и ненатрапчива емоционалност, която успяват да придадат съвсем естествено с невербалните реакции на героите си. Подобно на Стич там, и Туутлес тук демонстрира равни части заплашителност и миловидност, агресивност и трогателност, която комбинация по някаква причина (може би защото изисква висш пилотаж в смесването на контрасти) срещаме твърде рядко на екран. Разбира се, в случая не си говорим за рисувано филмче, правено за жълти стотинки, а за 160 милионна CG суперпродукция, която трябва да има сериозна възвръщаемост, затова е очаквано, че Сандърс и Деблоа не са могли да разчитат на същата свобода, като преди 8 години. Въпреки че те са направили всичко, което е по силите им и в резултат HTTYD не е населен с ръкомахащи животни, нито пък разчита на поп-културни референции, за да забавлява зрителите, намесата на костюмите с парите личи най-вече в това, че в момента, в който Хикъп или някое от останалите тийнейджърчета отворят уста, те започват да приличат на типични досадни съвременни хлапенца, на които искаш да вкараш едни шамари. Всъщност, това ми е единствената по-сериозна критика към филма, но разбирам, че е неизбежна и съм благодарен на останалото, което не е прецакано от деривативната до болка сценарна мелница, правеща на нищо всяко добро намерение, минало през анимационния отдел на Дриймуъркс.
Интересното е, че двамата сценаристи-режисьори имат много странно чувство за адекватна и ненатрапчива емоционалност, която успяват да придадат съвсем естествено с невербалните реакции на героите си. Подобно на Стич там, и Туутлес тук демонстрира равни части заплашителност и миловидност, агресивност и трогателност, която комбинация по някаква причина (може би защото изисква висш пилотаж в смесването на контрасти) срещаме твърде рядко на екран. Разбира се, в случая не си говорим за рисувано филмче, правено за жълти стотинки, а за 160 милионна CG суперпродукция, която трябва да има сериозна възвръщаемост, затова е очаквано, че Сандърс и Деблоа не са могли да разчитат на същата свобода, като преди 8 години. Въпреки че те са направили всичко, което е по силите им и в резултат HTTYD не е населен с ръкомахащи животни, нито пък разчита на поп-културни референции, за да забавлява зрителите, намесата на костюмите с парите личи най-вече в това, че в момента, в който Хикъп или някое от останалите тийнейджърчета отворят уста, те започват да приличат на типични досадни съвременни хлапенца, на които искаш да вкараш едни шамари. Всъщност, това ми е единствената по-сериозна критика към филма, но разбирам, че е неизбежна и съм благодарен на останалото, което не е прецакано от деривативната до болка сценарна мелница, правеща на нищо всяко добро намерение, минало през анимационния отдел на Дриймуъркс.
Говорейки за искреността и емоционалността на HTTYD, трябва да спомена задължително един аспект на филма, който всички, чиито мнения и ревюта съм чел, подминават. Този филм е правен от двама човека, единият от които е хомосексуален. Колкото и вулгарно да звучи, ако филмчето успее да ви въздейства, това е преди всичко защото се е случило Дийн Деблоа да обича пишки, а не ваджайни. Неговата собствена coming-out история има много паралели с тази на Хикъп, така че този филм може буквално да се приеме като автобиография.
Деблоа не само се идентифицира директно с интровертчето Хикъп из интервютата, но е израстнал в малко канадско градче (актьорът, който озвучава главния герой – Джей Барушел също е канадец), където е потискал сексуалността си, нагаждайки се към очакванията на околните. Този конформизъм е успял да преодолее, чак след като се е измъкнал от Канада и е отишъл да работи в Ирландия като аниматор, а после във Флорида и в Лос Анджелис. По същия начин, по който Хикъп разочарова баща си, защото се сприятелява с дракони, вместо да ги убива, Деблоа е разочаровал (или е смятал, че разочарова) околните, защото го вдига от мъже, вместо от жени. И двамата обаче стигат в един момент до депресиращата мисъл, че не могат по никакъв начин да променят себе си и трябва да измислят нещо друго. И докато Хикъп променя средата си и разбиранията на обитателите й, на Деблоа му се налага да избяга от нея, за да се почувства свободен, което прави целият филм да изглежда като едно тъжно wish fulfillment fantasy.
Като следствие от това няма да видите нито едно психологически неадекватно действие от страна на Хикъп и баща му. В добавка, неизбежният за подобна продукция хепи-енд е гарниран с кофа студена вода във врата на публиката. [S] Във финалната битка Хикъп губи ходилото си и му закачат пиратска кука, което е жесток ход по няколко причини. Първо, той е виновен за това, че Туутлес си счупва опашката и не може вече да лети без него, така че на практика това е солената цена на грешката, която Хикъп трябва да плати. Второ, това е тънък намек за невръстната публика, че човек не може да мине през живота си неочукан, ако иска наистина сериозни промени. Трето: всъщност, дори да не знаете предварително историята на режисьорите/сценаристи зад кадър, ще се досетите, че поне единият си пада странна птица – драконът е мъжки, и след тоя драматичен туист, двамата с Хикъп остават физически зависими един от друг до края на живота си. Не Хикъп и Астрид, а Хикъп и Туутлес. Между другото, Астрид има малки цицки и романтичността между двамата се състои в няколко форсирани целувки за замазване на очите на родителите, които не искат децата им да бъдат експонирани на твърде очевидни homo-overtones. Вероятно всичко това не е минало незабелязано покрай шефовете на студиото, защото според артбука на филма ранните дизайни на Астрид са били на възпълна мъжествена пача. Промяната се сещате защо е въведена.
Деблоа не само се идентифицира директно с интровертчето Хикъп из интервютата, но е израстнал в малко канадско градче (актьорът, който озвучава главния герой – Джей Барушел също е канадец), където е потискал сексуалността си, нагаждайки се към очакванията на околните. Този конформизъм е успял да преодолее, чак след като се е измъкнал от Канада и е отишъл да работи в Ирландия като аниматор, а после във Флорида и в Лос Анджелис. По същия начин, по който Хикъп разочарова баща си, защото се сприятелява с дракони, вместо да ги убива, Деблоа е разочаровал (или е смятал, че разочарова) околните, защото го вдига от мъже, вместо от жени. И двамата обаче стигат в един момент до депресиращата мисъл, че не могат по никакъв начин да променят себе си и трябва да измислят нещо друго. И докато Хикъп променя средата си и разбиранията на обитателите й, на Деблоа му се налага да избяга от нея, за да се почувства свободен, което прави целият филм да изглежда като едно тъжно wish fulfillment fantasy.
Като следствие от това няма да видите нито едно психологически неадекватно действие от страна на Хикъп и баща му. В добавка, неизбежният за подобна продукция хепи-енд е гарниран с кофа студена вода във врата на публиката. [S] Във финалната битка Хикъп губи ходилото си и му закачат пиратска кука, което е жесток ход по няколко причини. Първо, той е виновен за това, че Туутлес си счупва опашката и не може вече да лети без него, така че на практика това е солената цена на грешката, която Хикъп трябва да плати. Второ, това е тънък намек за невръстната публика, че човек не може да мине през живота си неочукан, ако иска наистина сериозни промени. Трето: всъщност, дори да не знаете предварително историята на режисьорите/сценаристи зад кадър, ще се досетите, че поне единият си пада странна птица – драконът е мъжки, и след тоя драматичен туист, двамата с Хикъп остават физически зависими един от друг до края на живота си. Не Хикъп и Астрид, а Хикъп и Туутлес. Между другото, Астрид има малки цицки и романтичността между двамата се състои в няколко форсирани целувки за замазване на очите на родителите, които не искат децата им да бъдат експонирани на твърде очевидни homo-overtones. Вероятно всичко това не е минало незабелязано покрай шефовете на студиото, защото според артбука на филма ранните дизайни на Астрид са били на възпълна мъжествена пача. Промяната се сещате защо е въведена.
Другият начин, по който може да се долови хомо-нишката във филма е финалната песен на кредитите, която е изпълнена от вокалиста на исландската арт-рок/пост-рок група – Sigur Ros. Деблоа е бил режисьор на документалния филм за тях – Heima – който препоръчвам на всички фенове на групата (защото когато са в кондиция могат да направят така, че дори Бьорк да звучи като незадоволена, креслива пикла, плачеща за вибратора си) и на почитателите на епичните пейзажи на Исландия. Явно това, което се е случило на финала на HTTYD е на приятелски начала, като "приятелски" тук е разтегливо понятие по обясними причини (вероятно само кръчмите в Рейкявик знаят за истината). Самата песен, ако трябва да съм честен, съква яко кокове, защото е твърде далеч от обичайното звучене на Sigur Ros, но оптимистично погледнато – можеше вместо нея да имаме някакъв поп-боклук, подобен на този от финала на "Аватар" изпълнен от поредната некадърна победителка в американския Music Idol.
Добрите новини по отношение на музиката обаче идват сега. Тя е писана от ветерана в анимацията Джон Пауъл - от една страна притеснително, защото можеше да се отдаде на натрупаната инерция от предните си проекти, но от друга страна... отдъхнете си спокойно защото, mark my words, тук ще хвърчат поне номинации за Оскари (да, тук се оказах прав една година по-рано). Въпреки че Пауъл не изневерява на типичния си игриво-бомбастичен стил, който сме чували вече в "Ледените епохи", "Пандата", "Хортън", "Болт", "Роботите", "Шрек" и какво ли още не, тук умелата, филмова и почти анти-"анимационна" режисура на Сандърс/Деблоа, му дава възможност да развие един куп теми в многобройните сцени без диалог, където филмът е оставен да диша. Пример: основното, което ще ви направи впечатление в откриващото парче от саундтрака This is Berk е как първите секунди звучат, все едно от темата на "Шрек" са сменени 2-3 ноти. Обаче по-нататък през филма тая тема има поне 2-3 коренно различни преработки – от епичния вариант в Ready The Ships, до пиано солото в най-драматичния момент – Where is Hiccup? Обръщам внимание специално на това, не за да се правя на музикален гийк, а за да артикулирам съжалението си, че напоследък все по-рядко се чува подобен тематичен подход в музиката и вместо това се залага на случайни атмосферични звуци.
Постижението на филма и на саундтрака обаче е един от най-емоционалните моменти, с осъществяването на връзката между Хикъп и Туутлес, когато звучи Forbidden Friendship – може би абсолютният връх в кариерата на Пауъл до момента. Въпреки лекия тон на повърхността, това е страховито драматично, и дори бих казал епично парче, което е еталонно като употреба и взаимодействие между инструменти, и като развитие.
Все пак, за да съм честен, трябва да спомена два недостатъка на музикалния съпровод: основният е в това, че Пауъл на няколко пъти изпуска нещата от контрол и се отдава на типичния си генеричен саунд от предните си Дриймуъркс анимации (забележете например момента, в който драматичният епос към финала по време на битката с гигантския лош дракон, се трансформира в оптимистична звучна феерия от неадекватност за десетина секунди, когато дечурлигата долитат да спасяват положението). Когато се сетя за тези, за щастие редки, изблици на конвейрност ми се ще подходът да беше малко по-сериозен като цяло, защото HTTYD е филм, който определено заслужава това. Вторият проблем на музиката е засиленото използване на ирландски и шотландски мотиви и инструменти, които не знам чий го дирят във филм за викинги, но географията никога не е била от силните страни на холивудци.
Постижението на филма и на саундтрака обаче е един от най-емоционалните моменти, с осъществяването на връзката между Хикъп и Туутлес, когато звучи Forbidden Friendship – може би абсолютният връх в кариерата на Пауъл до момента. Въпреки лекия тон на повърхността, това е страховито драматично, и дори бих казал епично парче, което е еталонно като употреба и взаимодействие между инструменти, и като развитие.
Все пак, за да съм честен, трябва да спомена два недостатъка на музикалния съпровод: основният е в това, че Пауъл на няколко пъти изпуска нещата от контрол и се отдава на типичния си генеричен саунд от предните си Дриймуъркс анимации (забележете например момента, в който драматичният епос към финала по време на битката с гигантския лош дракон, се трансформира в оптимистична звучна феерия от неадекватност за десетина секунди, когато дечурлигата долитат да спасяват положението). Когато се сетя за тези, за щастие редки, изблици на конвейрност ми се ще подходът да беше малко по-сериозен като цяло, защото HTTYD е филм, който определено заслужава това. Вторият проблем на музиката е засиленото използване на ирландски и шотландски мотиви и инструменти, които не знам чий го дирят във филм за викинги, но географията никога не е била от силните страни на холивудци.
Което пък ме води до войс-кастинга. В ролята на бащата е поставен да гъргори Джерард Бътлър, който е на фул-форс скотиш режим и въобще не се старае да притъпи адския си акцент. Въпреки, че Бътлър и кривата му мутра ми лазят по нервите от бая време, трябва да призная, че е ултимативният избор за глас на подобен екстремен ръб, напълно лишен от емоционалност и разбраност. Хикъп пък, благодарение на Барушел прилича точно на нещастното парцалче, което трябва да бъде – уморено от неадекватността и цирковете около него, несигурно в себе си и страхуващо се от последствията на различността си. Специални адмирации заслужава и дясната ръка на вожда на племето, озвучен от Крег Фъргюсън, който също не си спестява от акцента. Въобще, веднага се набива на очи, че всички дърти във филма говорят с акценти от стария свят, а всички тийнейджърчета – от новия, което явно е търсен подход, за да се драматизира още по-силно разликата в поколенията.
Визуално филмът е пипнат много прилично и ясно се вижда заявката за по-реалистичен подход в режисурата (успешна, след като самият Спилбърг е оценил това). Всеки кадър в HTTYD е направен с мисълта да изглежда като сниман с истинска камера, а в екшън епизодите дори има някакви ефектни имитации на hand-held. Визуален консултант на филма е бил операторският гений Роджър Дийкинс, който е давал акъл как да се осветят и композират сцените, и това си личи. Освен очевидната красота по време на летящите сцени, които в интерес на истината изглеждат поне толкова добре, колкото тези в "Аватар", тук е вложено много старание в адекватната атмосфера – нощните сцени на първата битка в Бърк са чудесно осветени; мъгливата гора преди Хикъп да намери сваления дракон има плътен, влажен вид; а във финалните разрушения се вижда рядко добро използване на particle-ефекти и пушек… В допълнение, в няколкото зашеметяващи подводни кадъра 3D-то показва силата си до степен човек инстинктивно да задържи дъха си. И последно, но не и по значение – към дизайна и анимацията на всеки вид дракони е подходено много сериозно, в резултат на което ще се насладите на едни от най-добре раздвижените компютърно генерирани фантастични същества в историята на киното.
Единственият проблем във визуално отношение идва от анимирането на лицата на хората, което е следствие на порочен кръг, от който Дриймуъркс нямат идея как да се отърват и май не дават признаци, че имат желание да направят това. Гримасите на тийнейджърите са 1:1 копие на гримасите на говорещите животни от предните анимационни боклуци на това студио, които пък от своя страна са преувеличени гримаси на нормални хора. Когато аниматорският екип е талантлив (като на Пиксар, например), тогава той може да реализира въздействащо раздвижване на човешките лица, като разчита на стилизация, но не и непременно на крайно преекспониране на емоциите. Но не може, когато имаш анимиран човек на екран, да използваш същия подход, както когато имаш панда-каратистка или говорещо магаре. Тук разбира се, трябва да се пипа внимателно, защото публиката е свикнала хиперекспресивността да маскира недостатъците на самата анимация, и когато се подходи напълно реалистично в CG филм (като последните няколко на Робърт Земекис – „Полярен експрес“, „Беоулф“, „Коледна песен“ и „Къщата чудовище”) хората могат да останат с впечатление за дървеност и бездушност, дори само заради липсата на преувеличаване на гримасите. Все пак бих предпочел за "Драконите" да бяха поели риска и да бяха укротили малко лицевите анимации в името на по-сериозната история.
 |
| Кошмарните гримаси - 3 в 1. |
И така, „Как да си дресираш дракон“ се оказа много приятна изненада - изключително искрен и добре направен детски филм, в който е вложено много от страна на двамата режисьори, а и присъстват решения, които по принцип противоречат на холивудската система. Не са много филмите (особено тези, чиято минута струва приблизително 1 милион долара), които си позволяват лирични атмосферни отстъпления, в които разказването на историята и диалогът са отстъпили пред визията и музиката. Нито са много филмите-за-цялото-семейство, които жертват почти напълно романтичната (и потенциално crowd-pleasing) нишка на филма си и я заменят с доста особен... quirkiness, който на практика изнася всяка една от темите.
Това, обаче, което показва истинският талант на Сандърс и Деблоа са дребните детайли, които може би няма да забележите и посочите изрично като определящи, но пък ако ги нямаше филмът щеше да загуби много. Те показват не само отлично познаване на средствата на киното (забележете например как при падането на Хикъп, след като изгубва контрол над дракона за пръв път, изведнъж от нищото зад свистящите облаци се появява масивен заснежен планински връх, което моментално поставя героя в перспектива, и контекста на реалната опасност да се размаже в нещо много скоро, от която косата ти може да настръхне), но и безупречен усет към героите до най-малките подробности (точно преди Туутлес да докосне ръката на Хикъп, той спира за милисекунда и се отдръпва едва забележимо – трогателен момент на колебание, който говори много повече за дракончето, отколкото целите четири епизода – за зеленото огре).
Това, обаче, което показва истинският талант на Сандърс и Деблоа са дребните детайли, които може би няма да забележите и посочите изрично като определящи, но пък ако ги нямаше филмът щеше да загуби много. Те показват не само отлично познаване на средствата на киното (забележете например как при падането на Хикъп, след като изгубва контрол над дракона за пръв път, изведнъж от нищото зад свистящите облаци се появява масивен заснежен планински връх, което моментално поставя героя в перспектива, и контекста на реалната опасност да се размаже в нещо много скоро, от която косата ти може да настръхне), но и безупречен усет към героите до най-малките подробности (точно преди Туутлес да докосне ръката на Хикъп, той спира за милисекунда и се отдръпва едва забележимо – трогателен момент на колебание, който говори много повече за дракончето, отколкото целите четири епизода – за зеленото огре).
И ето тук се корени разочарованието ми, че през 2013 ще излезе продължението на „Как да си дресираш дракон”. Разбира се, че това решение е изцяло продиктувано от успеха на филма, който, мисля, беше неочакван за самото студио, както се видя от смехотворната реакция по време на Оскаровата кампания – преди да излезе, HTTYD беше рекламиран изцяло с тъпашките си шегички и се представяше като повърхностно забавление за деца; а после, когато дойде наградният сезон и когато вече имаше дори разревани от тъжния финал, изведнъж превключиха на емоционални банери с най-драматичните сцени, с едничката цел да вземат лъжицата от устана на "Играта на играчките 3". Първият и основен проблем с продължението е, че то е толкова необходимо, колкото му трябва такова на „Изкуплението Шоушенк”. HTTYD свърши по най-добрия възможен начин и като история за еволюцията на Хикъп (и племето му); и като затваряне на всички теми, по които отвори уста да се изкаже; и дори на буквално сценарно ниво с това страхотно огледално отражение на финалния монолог в отварящия. Оттук нататък този филм просто няма накъде да се развие като емоционален конфликт и най-вероятно ни чака само някаква скучна екшън-конкретика.
Втората причина да ненавиждам идеята за продължение се състои в това, че Сандърс и Деблоа очевидно са двама доста талантливи индивида, които са способни да уловят емоционалността на историята, без задължително да я поливат със захарен сироп. И хич не ми се иска този им талант да попада в капана на холивудската машина, която дои всяка крава до момента, в който пукне от изтощение, а след това я дефибрилира и започва отново. Вместо да се потят над ненужно продължение, щеше да бъде прекрасно, ако двамата да се бяха захванали с нова оригинална история, по възможност live-action – нещо, което досега не са правили сериозно. Дийн Деблоа имаше такъв солов проект в разработка – The Lighthouse, който поне на хартия изглеждаше като нещо, което спокойно може да се доближи до класата на „Шесто чувство”, ако към него се подходи с усет. За съжаление обаче, парите управляват всичко, а почти със сигурност след HTTYD2 ще последва и трета част, което изтегля възможността за нещо оригинално поне на 5 години от днес. Въпреки всичко, колкото и мизерен да е шансът за хепи-енд, най-малкото ще е интересно да се проследи как ще се развие историята, защото дори в тези ситуации понякога може да проличи истинският талант.
Втората причина да ненавиждам идеята за продължение се състои в това, че Сандърс и Деблоа очевидно са двама доста талантливи индивида, които са способни да уловят емоционалността на историята, без задължително да я поливат със захарен сироп. И хич не ми се иска този им талант да попада в капана на холивудската машина, която дои всяка крава до момента, в който пукне от изтощение, а след това я дефибрилира и започва отново. Вместо да се потят над ненужно продължение, щеше да бъде прекрасно, ако двамата да се бяха захванали с нова оригинална история, по възможност live-action – нещо, което досега не са правили сериозно. Дийн Деблоа имаше такъв солов проект в разработка – The Lighthouse, който поне на хартия изглеждаше като нещо, което спокойно може да се доближи до класата на „Шесто чувство”, ако към него се подходи с усет. За съжаление обаче, парите управляват всичко, а почти със сигурност след HTTYD2 ще последва и трета част, което изтегля възможността за нещо оригинално поне на 5 години от днес. Въпреки всичко, колкото и мизерен да е шансът за хепи-енд, най-малкото ще е интересно да се проследи как ще се развие историята, защото дори в тези ситуации понякога може да проличи истинският талант.
Оценка: 7/10
Писано заа
Гъди а не цицки.
ОтговорИзтриванеВагини а не ваджайни.
това е.
А трабва да има тема отговор на тази тема "Как да НЕ си харесаме анимация на Дриймуоркс" Щото то тяхната ако беше толкова за харесване хората да не мислиш че нямаше да я харесат. Ама на не струва, само хубава техника не става, трябва и умен сценарий, като на Пиксър. А Пандата едвам я изтрях, Дракона изобщо да не говорим.
ОтговорИзтриванеВ отговор на неспокосамия предишен коментар: Гъди-гъди..