4 Шаямалан: Последният въздух под налягане / The Last Airbender

Последният (надявам се) текст тук от серията за Шаямалан проследява грандиозния му провал с миналогодишния "Последен повелител на въздуха". Както вероятно някой ще забележи, този текст в малко по-кенефна версия пуснах при cinemascrotum миналата година. Лексиката разбира се, се налагаше от спецификите и таргет-аудиторията на блога му, но в интерес на истината, това фиаско я заслужава отвсякъде

Нека започнем неприятната история с тъжен край от нейното приятно щастливо начало. През 1999 Маной Шаямалан ни предложи сравнително гениалната психологическа драма за духове и привидения, наречена „Шесто чувство”, в която талантливото и още неоткрило магическия свят на твърдите наркотици дете-чудо, Хейли Джоуел Осмънт, разказа играта на света като цяло и Брус Уилис вчастност, с репликата си „Аз виждам умрели хора”. Този филм не бе запомнен нито с брилянтната Тони Колет в образа на майката на малолетното нещастниче Коул, нито с щателното и почти професионално разчепкване на детската му психика, нито пък с крайно умелото използване на цветове, ъгли на камерата, звукови ефекти и музика… Този набеден от масите за шедьовър филм бе запомнен само с OMGTFO-туиста си, заради който се превърна в бокс-офис хит по света, Шаямалан бе обявен за Новия Спилбърг, а целият масов, касов и дори (няма какво да се лъжем) расов успех даде възможност на автора му освен да си купи къща за милиони, през следващото десетилетие да поддържа строг креативен контрол върху всичките си продукции, без дори главите на студиата да могат да му кажат „копче”.

Една година по-късно Шаямалан направи нов удар по психиката ми със супергероичния трилър „Неуязвимият”, който бе приет от публиката сравнително по-хладно от предшественика си. Рекламиран като комиксов филм, това се оказа най-оригиналния поглед върху супергеройската култура, някога сервиран на лента. Отново с Брус Уилис; отново приятно нелеп в превъплъщението си в незнаещия какво се случва около него Дейвид Дън; съдържащ чорлав Самюъл Джаксън от периода му преди да слезе от гърба на Тарантино и да се качи на самолета със змиите, и всичко в кариерата му да иде по дяволите, „Неуязвимият” предлагаше безпрецедентен огледален образ на всички филми за маскирани полуидиоти, правени до момента – филм, в който вместо добрият супергерой да търси лошия, за да го унищожи, лошият търси добрия, за да го създаде. В добавка към това, беше изящно заснет от Едуардо Сера с обмислено използване на композиционни и цветови хватки, на симетрии, отражения, ефектни дълги шотове и какво ли още не… И озвучен с потресаващ саундтрак, комбиниращ оркестрови вопли и (за малко да стане нагла) електроника, от Джеймс Нютън Хауърд – вечният колаборатор на Шаямалан.

Изминаха две години и Шаямалан направи нов хит – „Знаци”, който българският преводачески гений успя да транслира като „Следите”. Повърхността отново бе супернатурална – трябваше да ни забавляват извънземни глупаци, спуснали се насред царевичния кър на Мел Гибсън (в една от последните му роли, в които човек трябва да се понапрегне доста, за да разбере, че наблюдава действията на психично болен индивид; напоследък за това стигат и три секунди телефонен разговор с Оксана изтекъл в YouTube). Хората, разбира се, не получиха нова версия на „Денят на независимостта“, защото успяха да зърнат извънземните в 2-3 кадъра. Вместо това, всичко бе планирано като трогателен филм за изпочупено семейство, в което отецът е загубил вярата си и успява да си я върне по най-абсурдния възможен начин – с помощта на бухалка за бейзбол и чаши вода. Част от хората вече започнаха да мрънкат – „втф, какви са тия лайна, ейлиъните уж се страхуват от вода, а са се натресли на планета, на която вали дъжд?” и прочее. Филмът обаче стана хит, и то сериозен, защото тъпата Америка, състояща се от 40% захлупени кифли, взе че го обърка с про-християнска пропаганда и потече към кината на вълни, да гледа как Пастор Мел възвръща вярата си, напълвайки по този начин джоба на Шаямалан и Дисни. Алелуя!

А сега си представете, че пичът, който показва на Брайс как да си лакира ноктите се прави на мачо в последните "Пришълци".

И после дойде драмата. През 2004, в един тежък есенен ден излязох от киното след „Селото”, клатушкайки се в зенита на тежък депресивен епизод, но с твърдата убеденост, че съм открил режисьора на режисьорите. Филмът отново бе рекламиран като чист хорър, в който зловещи горски създания тормозят странно облечени хора и им причиняват наакване в гащите и други емоционални щети. Зрителите масово се засилиха да го гледат, подлъгани от косонастръхващия трейлър, защото, нали, въпрос на чест е да уважиш с внимание всеки потенциален хорър, който по план трябва да те накара да подскачаш по седалката, все едно не си в кино, а на баскетболна площадка. И тогава нещо се пречупи – зрителите получиха своята доза ударен страх, но не под формата, под която го желаеха. В един момент филмът предложи своя туист и всичко живо се хвана за него, ревейки колко е абсурден, колко е предвидим (някои го бяха усетили още от трейлъра – а вие, вие можете ли така?), и как изобщо, ама изобщо не е толкова супер-як, колкото онзи на „Шесто чувство”, следователно „Селото” съква яко кокове, а Шаямалан – още повече... Тъпанари. В яда си те не видяха как това е най-личният, най-емоционалният, най-многопластовият и най-трагичният филм на Шаямалан. Те не оцениха нито бруталния, безкрайно тъжен коментар на ескейпизма, нито убийствената камера на Роджър Дийкинс, нито сърцераздирателната музика на Нютън Хауърд, нито играта на Брайс Далас Хауърд (по която, срам-несрам, имах пуберски краш с месеци след това)… Нито пък забелязаха в перспектива как „Селото” се намира в средата на филмография, пронизана от мисълта, че Любовта ще спаси света, оказвайки се филм, в който Любовта на финала е смачкана от Лъжата. Важното беше, че те са отгатнали туиста предварително. Критиците масово се отрекоха от Шаямалан, наричайки го one-hit/trick-wonder/pony, отказвайки да разберат, че „Селото” е творчески връх с какъвто малко режисьори могат да се похвалят в кариерите си. И индиецът се разстрои. И нещата станаха лични. И те трябваше да си платят.

Две години по-късно Шаямалан написа „детска приказка, която чете на дъщерите си преди да заспят” и я пусна пред шефовете на Дисни за одобрение. Тя обаче съдържаше две неща, които докараха Нина Джейкъбсън (стояща зад Шаямалан във всичките Му филми до момента) да изпадне в тежка нервна криза и да го помоли или да пренапише сценария си или да се измете от погледа й незабавно. Верен на егото си, Шаямалан й показа средния от пръстите си и замина при Уорнър, където направи „Жената от водата” – филм с убийствено тъп премис (някакъв чичка, дето мете кенефи, намира нимфа в градския шадраван и я спасява от уличните кучета) и две прояви на наглост и егоманиакалност с епични пропорции: а) в този т.нар. филм гнусен кино-критик с бастун в задника си бе безжалостно разкъсан от псетата и б) самият Шаямалан бе кастнал височайшата си особа в ролята не само на централен образ (за разлика от мимолетните му злодейски прояви във всичките му филми до момента), но такъв на гениален писател, чиито умотворения ще дадат нов тласък на развитие на целия свят (да се чете Шаямалан = Джийзъс – нито повече, нито по-малко). Съвсем очаквано, този филм бе критически смазан, но този път във воя се включиха и самите зрители, които вкупом започнаха да желаят ракови заболявания в областта на простатата на Шаямалан. По-учтивите от хейтърите просто му предлагаха да спре да режисира, пише сценарии и да се излага пред хората. „Жената от водата” разбира се, беше пълна катастрофа, ако погледнеш само обвивката, но това, което на практика я спаси като филм, беше крайно оригиналната и пълна с метафори главоблъсканица, която беше сътворил Шаямалан. На повърхността това беше заспала приказка за заспиващи деца, но в дълбочина филмът беше стряскащо точна адаптация на психотерапия по Фройд, без аналог до момента в киното. И докато по екрана дървесни маймуни се биеха с тревисти вълци, а мокри русалки отлитаха на крилете на гигантски орли, един крайно изтормозен човек сглобяваше парче по парче разнебитената си психика, достигайки момента на ултимативния катарзис, след който отново може да се върне към нормално съществуване. Всичко това, разбира се, остана незабелязано и Шаямалан просто бе заклеймен като пращящ от его ненормалник, който по някакъв свръхестествен начин все още успява да намира финансиране на филмите си. Краят на кариерата му бе сугестиран, но дали противниците му щяха да се радват?

Вместо да си вземе поука и да успокои топката, Шаямалан излъчи нов неконтролиран бърст его. През 2008 се появи „Явлението”, който окончателно ме убеди, че съм болен фен на някакъв пълен психопат, на който не му пука от нищо. Изненадващо, той се вслуша в съветите на зрителите, но по начин, който можеше да ги докара на ръба на личностно разстройство. „Явлението” отново бе с маската на свръхестествен трилър, но беше и нещо много повече. По крайно оригинален начин, Шаямалан успя да впрегне B-movie похватите във филм, с който отново да размаха пръст и, както и с „Жената от водата”, в сърцевината му да остане верен на собствената си специфична емоционалност и тематичност. Хората се оплакваха от селскостопанската игра на Марк Уолбърг, от стъкления поглед на Зоуи Дешанел, от абсолютно идиотския сторилайн, от гротескните изблици на насилие… все едно е голямо предизвикателство да забележиш, че всички елементи на филма крещят B-movie. И възмутената публика пак не успя да загрее защо е тоя театър, защо се случва всичко това. Шаямалан съзнателно се беше впуснал в кретенизъм и посредственост (отново на повърхността), за да даде урок. „Явлението” със сигурност беше рискован експеримент, който в крайна сметка не проработи почти пред никого, а мантрата „с кариерата му е свършено!”, започна да се тиражира и от верните му фенове.

И отново Шаямалан имаше възможността да се смее последен, при това по безпрецедентен начин. Когато всички повтаряха как никое студио няма да го вземе насериозно след това комбо от две поредни филмови харакирита, Парамаунт прие да финансира негов 250 милионен проект – адаптация на „Аватар: Последният повелител на въздуха”. Това беше абсолютно неочакван ход и съвсем ново поле за действие, защото вече ставаше дума за блокбастър, който на всяка цена трябваше да има огромна поглъщаемост (предвид бюджета си), на порядъци по-сложен технически от предните му камерни филми, заради огромното количество CGI, и в жанр, в който Шаямалан нямаше никакъв опит. За съжаление, тук историята наистина придобива драматичен характер, защото за втори път в кариерата си (след The Buried Secret of M. Night Shyamalan, част от рекламната кампания на "Селото"; и малко преди да го направи отново с "Дявол"), този тип ни сервира безпрецедентна глупост, която не само не може да бъде защитена по никакъв начин (да, правилно – дори и от мен), но и поставя под въпрос целия досега демонстриран перверзен интелект и характер на режисьора си.

Нека да нахвърлям накратко историята на филма: тя следва горе-долу плътно първия сезон на едноименното анимационно детско сериалче, което представлява някаква безкрайно грозна и зле нарисувана абоминация на американските разбирания за азиатско аниме. Във вселената му съществуват 4 нации, всяка от която може да контролира („огъва”) определен елемент – въздух, огън, вода, земя. Огнената нация обаче нещо проявява характер и започва систематична чистка над останалите, изтребвайки до крак огъвачите на въздух. Във всяко поколение обаче се ражда по един Аватар (старателно заличен от заглавието на филма заради епоса на Камерън) – човек, който се отличава от останалата пасмина не само по стрелката на главата, но и има способността да контролира всички елементи. Именно такъв е Аанг, на който обаче в някакъв момент му е дошло до гуша от отговорности и е избягал от съдбата си и училището за огъвачи.

Стрелката посочва мястото, където Ноа Рингър трябва да бъде удрян, за да започне да играе като хората.

Филмът започва с непоносимата Катара и брат й Сока, които бродят из някаква бяла пустош да ловят риба и да огъват вода, но без да искат намират ледена сфера, която спукват и откриват вътре Аанг. Без много да му мислят, те го приютяват в селото си, но като по поръчка се появява принцът в изгнание на Огнената нация Зуко, който е с някакви зашеметяващи daddy-issues и иска да си върне достойнството пред баща си, като залови и му предаде Аватара. В оставащия около час Анг е пленен и измъкнал се от Зуко, научава се да контролира водата и на финала предизвиква някаква гигантска вълна, от която всички изпадат в телешки прехлас и го обявяват за техен водач.

Narnia much? Но сюжетът дори не е най-големият проблем. Катастрофата се случва заради зашеметяващо малоумния кастинг, в който няма нито едно адекватно нещо. Много вой се надигна в интернет заради решението на Шаямалан да раздаде ролите на бели актьори, когато в анимето централните персонажи уж били жълти на цвят. Да, повярвайте, фенбойчетата са точно толкова зле – за тях е от жизненоважно значение, дали името на главното аватарче се произнася Аанг или Оонг, дали е с дръпнати очи, бяло около устата или жълто по пелените. Всички са безкрайно възмутени от тези критични несъответствия, пропускайки далеч по-очевидния проблем: хлапакът Ноа Рингър просто не може да играе. Ето толкова просто е. И това разсипва филма отвсякъде. За пръв път в кариерата на Шаямалан виждам пълен актьорски провал на всички детски актьори (2/3 от централния каст) – и това, дошло от същия тип, който изрежисира Осмънт за Оскар, е по-шокиращо от позитивно ревю за Source Code на блога на Скротума. Във всеки кадър, в който Аанг трябва да изрази някаква емоция, той я прави така, все едно някой е обещал да му купи камионче, ако успее. И то, милото, се старае – бърчи веждичките, докато се кара с чичковците и батковците, които искат да го ошамарят, хипер-емоционален е, и въобще присъствието на снимащата го камера не би могло да е по-очевидно, дори ако виждахме нейно отражение.

Бойните действия във филма наподобяват уроци по ръченица за напреднали.

Положението с останалите не е по-розово. Невръстната пикла Николина Пелц (като Катара) изглежда толкова неадекватно, че през ума ми постоянно минаваше как тя трябва да е златната щерка на някой продуцент, за да я насадят в тази роля. По какъв начин Шаямалан е видял в нея нещо, което става за гледане, е свръх възможностите на разума ми. Фенките на „Здрач” вероятно ще се зарадват на присъствието на Джейсън Ратборн като Сока (въпреки, че излъчването му е на силно ококорен мухльо, който цял филм се чуди къде да се дене), а феновете на индийците-милионери ще оценят превъплъщението на Дейв Пател като Зуко, който е натоварен с твърде важната задача да гледа злобно и да скърца със зъби, все едно е отговорил неправилно на въпрос на Къци Вапцаров и е загубил 500 рупии. В по-зрялата (и злобна) част от героите е поверена на случайни индийски имена, като специалното участие на Агент Жао от Огнената нация трябва да бъде възприето непосредствено от всеки зрител, за да бъде оценено в пълния му блясък (не се самонаранявайте след това, "Повелителят" е само филм).

Вторият по ред проблем е безумното темпо на историята. Този филм, ако още не сте се досетили, е високобюджетен епос, а този жанр трудно понася препускането през глава. Шаямалан не само е компресирал цял сезон фентъзи-булшит в 90 минути и малко, но и го е направил по умопомрачаващ начин. Повечето от действията на героите не са показани, а са издиктувани от Катара и загубената й предучилищна интонация във войс-оувъра, като личат дори паузите при преминаване на нов ред, докато е четяла обяснителните бележки под линия. А най-гнусното в цялото това наративно фиаско е, че дори взаимоотношения, на които Шаямалан е доказан майстор – примерно влюбването на Сока в белокосата Принцеса Юе – са представени по същия абсурден начин: на нас просто ни се съобщава, че между тия герои е пламнала някаква искра, без да е ясно от какъв точно зор. И буквално за 2 минути от първата среща, в която Ратборн възбудено гледа към Юе (а, разбира се, Катара услужливо ни обръща специално внимание на това, за да не вземем да го пропуснем), прескачаме на задушевна романтична среща между двамата, в която си говорят, все едно се познават от деца и всъщност са Брайс Далас Хауърд и Хоакин Финикс на верандата от „Селото”. Шаямалан е майстор на пестеливото предаване на емоции и във всичките му филми досега наистина успяваше крайно ефективно и концентрирано да вкара максимум информация за минимум време, без при това да остави усещането за пришпореност. Но тук това му е изиграло лоша шега – „Последният повелител на въздуха” просто не е жанр, който лесно допуска подобни похвати, камо ли с толкова левашко изпълнение. Всъщност, след като филмът е гарга, тя можеше да е съвсем рошава: гледаемостта му, поне за феновете на стила му, би се вдигнала с много, дори само вследствие на нещо елементарно, като пълното унищожаване на поясненията на Катара зад кадър и оставяне на тези сцени в ръцете само на музиката и визията. Със сигурност фенбойчетата щяха да писнат още по-силно, как нищо не става ясно, но пък половината сцени биха се оказали натоварени с някаква странна, но приятна шаямаланова недоизказаност, в пълен асинхрон с конвенциите на жанра.

За щастие, не всичко е толкова черно. Ако има хора в продукцията, които са си свършили добре работата си, това са операторът Андрю Лесни (онзи от "Властелините", ако не го знаете по име), звуковият дизайнер Ранди Том, и всички хора, които са се потили по специалните ефекти. Филмът изглежда много добре и много скъпо, а истинското предизвикателство идва от подхода към екшън сцените. Във филми, които разчитат на много CGI, обикновено сме свидетели на бърз монтаж, който лесно прикрива несъвършенствата на компютърната анимация (вижте „Трансформърите”). Подходът на Шаямалан тук обаче е тотално различен и... противопоказен, до степен да се приеме за гавра с екипа от Industrial Light and Magic. Всеки екшън-епизод представлява един дълъг и плавен шот, в който камерата преминава от герой на герой, които междувременно изстрелват струи от въздух, огън, вода и кал един срещу друг. Тези кадри, траещи по около минута са докарали на ръба на нервна криза целия екип техничари и съм сигурен, че майката на Шаямалан е била по-известна сред тружениците на ILM, повече и от майката на Питър Джаксън в WETA, докато е правил „Завръщането на краля”. Резултатът обаче е повече от добър – всички елементи имат реалистина консистенция и движение, и си личи как е работено със страшно внимание към детайлите.

Всичкото това старание обаче е почти заличено в кино-версията на филма по най-каруцарския възможен начин. В момента, в който разбрах, че филм на Шаямалан (на този същия, дето не се съобразява с никого) ще бъде конвертиран пост-фактум в 3D, нещо в мен се пречупи. Заради желанието на студиото да изстискат още някоя-друга жълтица от джоба на потребителите, цялата потенциална прелест на филма е погребана при конверсията и от нея е останала каквото остава от хомо с финес в кръчма за скинхедс – размазано кърваво петно. И не, тук не ви говоря за пълната двуизмерност в 95% от времето или за ненужността при това положение да се кичите с очила, или за това, че ако не случите на кино с добра лампа на прожектора ще се чудите какво по дяволите е това по екрана. Тук става дума за безпрецедентна постеризация в тъмните сцени, която е възникнала на етапа на оцифровка на лентата, вероятно поради техническа некомпетентност от страна на хората, занимавали се с конверсията (гладни туземци от третия свят, за по-евтино). Филмът има безкрайно много тъмни сцени с дефокусирани планове и се вижда как е сниман с определена мрачна атмосфера наум, нарушавайки абсолютно всички правила, които трябва да се спазват на всяка цена, когато после ще се трансформира в 3D. Резултатът е, че в тези сцени екранът ще се превръща в петносан чаршаф, все едно сте дали gaussian blur и сте включили на 256 цвята. На практика, ако се нанижете на 3D прожекция, ще се лишите от единственото достойнство на филма (за щастие - вече няма как).

Ранни зори. Кастът на филма е строен пред бюрото по труда.

Разбира се, музиката на филма, писана както винаги от Джеймс Нютън Хауърд, може да мине за втория плюс на филма. Саундтракът е тематичен и ефективен, покрива добре действието и е чудесно миксиран със звуковите ефекти. И все пак, това е най-слабата от всичките му колаборации с Шаямалан. За съжаление, тук я няма запазената марка на дуото композитор-режисьор – сцена, крайно проста, дори наивна и тъповата по замисъл, но превърната заради музиката в епичен катарзис, от който да настръхнеш (The Orange Man от „Неуязвимият”, The Hand of Fate от „Знаци”, The Gravel Road от „Селото”, Be With You от „Явлението”). В „Огъвача” най-яркото място, където има музикална изобретателност е финалът с опустошителната вълна, където звучи Flow Like Water, но ефектът не може да се сравни с горните примери, защото самата сцена крещи на епика, дори без музиката да се напъва да я прави такава, и внезапният сюрреалистичен асинхрон между случващото се по екрана и музикалния съпровод не се е получил.

Шаямалан е обещал на шаолинчето шоколадче против оплешивяване, ако стигне първо до другия край.

И така, просто е – „Повелителят” смуче по почти всички линии, за които човек може да се сети, което води до резонния въпрос – как, по дяволите, се случи това? Как човекът с най-хомогенната филмография на света, който не дава пет пари за ничие мнение, успя не само да се огъне под натиска на студиото и да направи очевидни компромиси с визията си, ами и да допусне фатални грешки, при това напълно неочаквани за него? Провалът с детските актьори, колкото и да е фрустиращ, погледнат от определен ъгъл има обяснение: досега във всичките му филми децата са имали изключително зряло поведение и почти винаги са изпълнявали функцията на възрастни (в контраст със самите възрастни, които често са имали наивно и детско поведение – спомнете си Хоакин Финикс със станиолената шапка в „Знаци” или инфантилизма на Уолбърг и Дешанел в първата половина на „Явлението”). „Повелителят” е първият филм на Шаямалан, в който възрастните функционират като възрастни, а децата – като деца. Изглежда, когато я няма тази инверсия, която прави филмите му приятно налудни, но и оригинални, той губи контрол над режисурата на актьорите си и моментално пропада ямата на конвенционалността - а при това положение лъсват и недостатъците на самите актьори. Очевидно тук не става дума за сгрешена концепция, защото жанрът и мащабът на „Повелителя” са съвсем различни от тези на предните му филми и изискват по-стандартен подход. Как обаче Шаямалан е счел, че това, което е извлякъл от тези актьори става за гледане, е мисъл, която още ме побърква.

Той няма никакво оправдание и за другия проблем на филма – идиотския диалог и кошмарното темпо на разказване. Филмът най-вероятно би бил провал, дори ако Шаямалан не беше опитал хем да не изневери на стила си, хем някак си да го адаптира към изискванията на епичното фентъзи (и в резултат да падне и от двата стола, на които се е опитал да седне). В няколко интервюта той даде да се разбере колко му е скъп материала, който е адаптирал и съм сигурен, че е подходил с добри намерения. И доколкото съм запознат с въпросното псевдо-аниме, проблемите на филма са всъщност и негови проблеми, така че феновете няма от какво да се оплакват – една от многото причини за провала на „Повелителя“ е грубата грешка на Шаямалан да остане възможно най-верен на тона на сорс-материала, с минимална адаптация, запазвайки цялата му наивност (все пак добре, че поне е спестил тотално идиотските комедийни елементи). По-лошото, което се е случило, обаче е, че се е надценил и самозабравил. И обичайната му тактика да не дава пет пари за мнението на околните тук му е изиграла фатален номер. Аз съм безкрайно учуден как в нито един момент останалите продуценти – не други, а Франк Маршал и Катлийн Кенеди, и шефовете на Парамаунт, чиито пари е тръгнал да троши, не са го извикали и не са му казали, че се е главозамаял отвсякъде и филмът му отива много на зле. Това показва или някакво напълно необосновано сляпо доверие в непогрешимостта на гения му, или, по-вероятното - че Холивуд се управлява от пълни идиоти, които нямат представа от елементарна конструкция на сносен филм. Има и нещо друго, което Шаямалан споменава в интервютата – че този стил на работа, при толкова сложен технически проект е изцедил всичките му сили и почти директно си признава, че снимачния процес не е бил много приятно занимание.

Това не е отпаднала сцена от Where the Wild Things Are, това е най-обикновена дизайнерска жалост, пълна с хелий.

Въпреки всичко обаче, определени детайли показват, че това е филм на човек със собствена визия, решен да действа на своя глава, където може. Тук присъства онзи странен... goofiness от предните филми на Шаямалан, заради който главните герои вършат някакви абсолютни глупости, на места придобиващи сюрреалистичен отенък (насред една епична екшън-сцена, фрашкана със сложно CG, Сока рита в ташаците някакъв огъвач на огън, но така... съвсем между другото, почти като импровизация, а после тръгва да гони останалите, все едно търчи след стадо овце). По-важното обаче - в "Повелителя" има и няколко от онези кротки, поетични, шаямаланови сцени, пръкнали се буквално от нищото насред бясното препускане през сюжета: гореспоменатият момент между Сока и Юе, в който двамата просто се гледат и си говорят пълни глупости, но по неочаквано искрен и трогателен начин. Или пък прекъсването на кулминационната сцена с вълната, за да се включи един случаен топъл спомен на Аанг от отминалото му и безвъзвратно загубено детство, с едно хвърчащо листо... Ето тук личи почеркът на Шаямалан... Хубаво, но недостатъчно. И каращо ме да съжалявам още повече.

Анг показва на журито, че е Аватар, започвайки невръстен стрийптиз. Докъде ще стигне? Отговорът на blu-ray.

От момента на премиерата на филма досега се случиха доста неща: всяко живо същество на планетата, стъпвало някога в кино, заклейми Шаямалан и "Повелителя" му по начин, който направи хейтът около "Явлението" и "Жената" да изглежда безобиден като захапката на Алойзиус от "Генерално пълномощно"; филмът обра половината Златни малинки - все от престижните категории; и, разбира се, като за да докаже съвсем, че 2010 е годината на неговото падение, Шаямалан пусна (в ролята на продуцентско тяло) катастрофата с асансьор "Дявол", която докара публиката до бесен кикот още от трейлъра си... Бокс-офис резултатите на "Повелителя" някак успяха да се доберат до пръснатите пари за направата и за рекламната му кампания, а с DVD/BR продажбите и играчките за McDonalds филмът вероятно вече е на зелено. Но при този зрителски и критически разгром е ясно, че продължение няма да има. Което, погледнато от малко по-особен ъгъл, е жалко, защото щеше да е интересно да се види доколко присърце Шаямалан е взел критиките, до каква степен ще се съобрази с тях и как ще подходи нататък. Колкото и да е странно, идеята да се адаптира "Аватар: Последният повелител на въздуха" не е кой знае колко лоша, особено пък от анти-конвенционалист като Шаямалан. Дори и в тази си недоклатена форма, адаптацията показа заявки, че можеше да се получи филм от нея, макар и с много сериозни поправки в детския кастинг и с драстично променяне (и орязване) на малумния диалог. Със сигурност „Повелителят” е провал, но поне е интересен за гледане и анализ провал, далеч от беззъбата тъпота на „Нарния”, от която просто ти се драйфа, подминаваш и забравяш.

Въпросът е - оттук накъде? С последните си три филма Шаямалан успя да се превърне в посмешище, нарицателно за one-trick-pony - поне в очите на повечето хора. Известно време като следващ проект се спрягаше трилър за баща, който търси отвлечения си син (с участието на Брадли Купър и Гуинет Полтроу). После имаше слух за филм с Брус Уилис (с хипотезата, че това може да е продължение на "Неуязвимият"). Въпреки че все още не е в процес на активна разработка (мерки за сигурност от страна на студиото?), най-вероятно следващият филм на Шаямалан ще бъде научна фантастика, наречена 1000 A.E. с Уил Смит и безценното му синче - Джейдън в главните роли... Откровено казано, предпочитам продължение на "Повелителя", пред поредния филм съдържащ епизод от сутрешната гимнастика на The Fresh Prince, да не говорим как кастингът определено смърди на тънки сметки с цел приятен бокс-офис (нали знаете легендите - филм с Уил Смит не може да фейлне финансово). Дали обаче зрителите, забравили отдавна "Шесто чувство", и критиците, все още помнещи какво се случи с Хари Фарбър, ще му простят? Във всички случаи, Шаямалан излезе тотално от релсите и оттук нататък наистина ще става интересно.

Писано за: