14 май 2011 г.

2 Теория на едно Явление

Преди време Джен пусна може би най-доброто изследване на кино-творец появявало се някога в Интернет, при това не на някакъв такъв, дето е елементарен за харесване и защитаване, а на противоречивец като М. Найт Шаямалан. За пропусналите тази епична кино-трилогия, давам линковете: Devil('s in the details): Part I, Pat II, Part III - задължително четиво за всеки, който гледа на киното, като на нещо малко по-различно от двучасово губене на време. Преди да продължа, за съжаление трябва да направя малко self-indulgent уточнения: Този пост, както и планираните 2 след него, не са отговор на анализа на Джен, най-малкото защото успяхме да се изясним доста добре в последвалата дискусия още тогава. Те няма да бъдат и продължение, защото съм убеден, че такова не е нужно след подобен пространен анализ на всичко шаямаланово в контекста на цялата му филмография - от тематичната му хомогенност, та чак до gimmicky трейдмарковете. Функцията им е по-скоро да задълбаят последователно в три негови произведения - Явлението, Жената от водата и Последният повелител на въздуха - най-противоречивите и най-трудните (дори невъзможни) за харесване, и да покажат не само какви са, а защо са такива. Из българските форуми, на които съм се подвизавал, от години съм нещо като нарицателно за Шаямалан-фенбойче, което едва ли не спи с гумена кукла по негов образ и подобие. При това положение, просто тук нямаше начин да не се пръкне нещо подобно (освен това, на... кхъм... мета-ниво трябва да се чете по-скоро като задължителен отговор на въпроса що за нагло същество смее да озаглавява блога си по този начин). Преди всичко обаче се надявам тази стена от текст да покаже последователно и логично, че Явлението - филмът, който срути до основи вече добре разклатената кариера на Шаямалан в очите на почти всички - изрители и критици, всъщност е кино, което заслужава вниманиe.

Вече опитах да обясня колко невъзможно е да се даде използваема дефиниция на "добър филм", и въпреки че критериите са много, един от най-важните е това, доколко филмът успява да функционира, както е замислен. Обикновено помагат внимателно написаният сценарий, кадърните актьори, които се раздават, обмислената операторска работа и монтаж, изпипаните специални ефекти и пр. банални неща. Има ги обаче и редките случаи, когато "правилата" на "кофти" киното са впрегнати, за да се изгради функционален филм - филм, който на практика би се оказал излишен, ако бе направен по "правилата" на "доброто" кино. Явлението е точно такъв. И тук не става дума за онова отвратително guilty-pleasure-оправдание ("той авторът му са искал да направи непретенциозно забавление, следователно можем да му простим всичко"). Явлението на моменти е болезнен за гледане, камо ли да се опитва да се преструва на pleasure. И все пак, това е филм с изумително проста (и в смисъл на семпла и в смисъл на тъпанарска) повърхност, под която човек може да се загуби.

INSIDE / OUT 

Буквалната история на филма е отчайващо директна - растенията на Източния бряг (някъде из полетата на любимата на Шаямалан Филаделфия) започват внезапно да изпускат токсин, който кара хората да се самоубиват по особено гротескни начини. Бездетно семейство с обтегнати взаимоотношения попада в центъра на събитията. Накрая кризата внезапно приключва, като този момент съвпада с емоционалната кулминация на филма, в която главните герои изразяват любовта си един към друг.

Повечето зрители търсят тривиален повод за акцията на растенията - от екологична катастрофа до правителствена конспирация. Както и в Селото, те са толкова улисани във фактологията, че не успяват да забележат нещо крайно очевидно, а именно - колко фино Явлението се оказва поредният филм на Шаямалан за любовта, и в този случай буквално за това, как любовта ще спаси света. По типичния приказен шаямаланов начин, растенията са бесни на хората, не защото им тровят атмосферата или защото ги навиват в хартия и ги пушат в името на доброто настроение, а заради това, че хората се държат кофти един с друг (Алма неслучайно казва по едно време "I Can't believe how crappy people are"). В момента, в който главните герои достигат до яснота в отношенията си и изказват (буквално) чувствата си през тръбата под земята на финала, растенията ги чуват (буквално) и прекратяват действието на токсина. Това е онзи наивен (граничещ с идиотизъм), приказен елемент, характерен за всеки филм на Шиамалан, който тук вече изважда цялата история извън всякаква реалност и я превръща в притча.

По-важното обаче е крайно оригиналният начин, по който е реализирано емоционалното израстване на двамата герои. Проследявайки хронологията, виждаме как Алма и Елиът се държат безкрайно инфантилно в началото (Уолбърг се крие от Дарт Вейдър-учителката; после говори с пластмасово дърво и с хората, все едно някой го стиска за скротума; после хлапашки опитва да индуцира ревност у Зоуи с историята за аптекарката... и като цяло от него струи на талази някаква простовата наивност, намираща се в половината от времето отвъд границите на абсурда; Зоуи Дешанел пък от своя страна реагира като 13 годишна на обажданията по мобилния си, а и през целия филм се разхожда с перманентна физиономия на паднала от коня). В края на филма обаче Алма и Елиът не са деца - те са вече възрастни, които признават чувствата си и се прегръщат на улицата.

Да, всичко това е кофти актьорска игра и не е задължително да бъде харесвана. Най-малкото обаче, тя трябва да бъде оценена като целенасочена и функционална. Има много начини един режисьор да пресъздаде емоционално съзряване на главните си герои, и тук Шаямалан е избрал крайно оригинален инструмент: подбрал е актьори, на които им идва отвътре да се държат по детски нелепо и постепенно ги превръща във възрастни, способни на здраво семейство. Нещо повече, този инфантилизъм у порасналите главни герои на Шаямалан пронизва цялата му кариера - като се започне от Неуязвимия (когато Илайджа решава да прави напук на продавача в комиксовия магазин и му съсипва подредените рафтове), през Знаци (спомнете си Хоакин Финикс със станиолената шапка), та до отбора юнаци от Жената от водата, който е... хвани единия - удари другия. Това, което Шаямалан е направил в Явлението е просто да доведе до крайност обичайния си подход на режисиране на актьорите си. С цел.

Намеренията на Шаямалан (според едно предпремиерно интервю за aintitcool.com) са били да направи реверанс към B-филмите от 60-те, онези параноидни трилъри или зомби-хоръри, в които смотаният сценарий, некадърните актьори, неадекватният диалог и изпадналите под санитарния минимум production values, са последното нещо, за което на публиката й пука. Гениалното (да, точно това е думата) в Явлението е как всеки използван инструмент на B-муувимейкинга, е почти geek-tribute към форма, безкрайно далечна от всичко (обмислено и... скъпо), което Шаямалан до момента е правил, и едновременно това са същите инструменти, които са направили филма безкрайно шаямаланов, до степен да може с чиста съвест да се приема за част от хексалогията му. Вече (надявам се) стана ясно как лошият (B-movie) актинг е впрегнат да гради емоционалното развитие на главните герои, но същото е и с останалите похвати - преекспонираното насилие, нелепите герои, изгледът и аудио-оформлението на филма.

Явлението е първият R-rated филм на Шаямалан, и като следствие в него са разхвърляни гротескни сцени на бутафорно насилие, които предизвикват повече насмешка, отколкото истински ужас, точно в добрите традиции на тъпите хоръри от онова време. И на фона на хора, които се хвърлят на лъвовете или под сенокосачката, забиват си игли за плетене във врата или скачат отвисоко, изведнъж Шаямалан успява да сервира момент на истински шок, от който краката ти се подкосяват. След всички смехотворни самоубийства, изведнъж се случва брутално убийство на две деца с пушка-помпа, не за друго, а защото искат чаша вода малко по-шумно от приличното. Да оставим настрана сериозното анти-NRA настроение, което сцената носи.  По-важното е, че рейтингът на филма, необходим за да се пробутат всички кръвопролития досега, в този момент успява да отговори на основния въпрос във филма - защо на хората се случва всичко това. Много е просто - защото са безчувствени изроди, които в момент на криза губят цялата си човещина.

По подобен начин функционира и откачената баба с лимонадата на финала - един от най-ужасяващите и най-тъжните герои, които Шаямалан някога е писал. На пръв поглед тя е ходещо хорър-клише - появява се внезапно зад главните герои и има счупена кукла на леглото си. Но същото това клише е продължение (и заключение) на темата за изолацията от Селото. Тази жена очевидно е преживяла някаква дълбока лична трагедия (вероятно е изгубила детето и съпруга си, доколкото може да се предположи от снимките по стените и куклата), и е избрала най-неправилния начин да се справи с това: като избяга от света и се обърне фанатично към религията. Точно при този образ се пропуква правилото на Явлението - че растенията не нападат самотните хора, а само тълпите. И причината за това нападение е състоянието на жената. Както и внезапната плесница през ръката на малката Джес, когато посяга да си вземе курабийка

Аудио-визуално филмът също борави с "каноните" на жанра: работата на оператора Так Фуджимото е много по-семпла от пасторалния Дийкинс в Селото или разфокусирания Дойл от Жената, а какво да говорим за Едуардо Сера от Неуязвимия с всичките му там ротации, симетрии, цветови манипулации... Дори Джеймс Нютън Хауърд звучи като повлиян от евтиния хорър. Но и тук, въпреки компромисната концепция са се намърдали много от онези изчислени моменти (сцената в Ню Йорк с полицейския пистолет в началото) и поетични отстъпления (Джеси се приближава към съкрушения и седящ покрай селския път Елиът и му прошепва нещо на ухото пред погледа на просълзяващата се Алма - много кротък и емоционален момент, страхотно подкрепен музикално, който всъщност е повратната точка във взаимодействията на главните герои - сякаш усещат, че всъщност имат бъдеще един с друг, ако успеят да пораснат), точно като извадени от някой от предните филми на Шаямалан. Да не говорим за финала, където експлодира Be With You - една от най-добрите теми, които Хауърд е писал, и която носи онзи почти абсурден, но така любим (ми) контраст между епичността на музиката и крайната интимност на климакса, точно като във всичките му (им) 5 филма преди това

Намеренията на Шаямалан да тръгне целенасочено в посока B-movie не само бяха заявени директно и са очевидни от самия филм, но личат ако човек сравни първата версия на сценария на Явлението (когато филмът все още се наричаше The Green Effect и беше отказан от всяко едно холивудско студио) с финалния. Тази ранна версия се чете много повече като типичен лиричен шаямаланов филм за семейство в криза на фона на екстраординарни събития (които имат по-глобален мащаб и не са локализирани само около Ню Йорк). Диалогът е много по-конкретен и обяснителен; състоянията на героите са описани с думи, а не с нетривиални похвати като горния; повечето сцени предполагат онзи поетичен стил в заснемането и музикалния съпровод, който добре познаваме от предишните филми на Шаямалан (например в драфта финалът не е ироничен wtf-епизод, в който явлението започва не къде да е, а в града на любовта, а серия красиви кадри от целия свят, показващи реакцията на случайни хора на спирането на катаклизма). И един много важен момент: прави впечатление как от всички брутални самоубийства в първата версия, до финалната са останали само най-абсурдните и смешните, а всички подчертано драматични са премахнати. Например в ранния вариант имаме сцена, в която невръстен солист на училищен оркестър поглъща лъка на цигулката си след солото пред очите на ужасената публика. Също имаме и сцена, в която Елиът намира малко момиченце в една барака, все още живо, заради това, че родителите му инстинктивно са успели да го завържат с идеята да го спасят от самонараняване, преди самите те да си прережат гърлата пред очите му; Елиът го отвързва и отива да извика Алма, след което двамата намират момиченцето удавено в кръвта на родителите си... Ей такива ужасии са премахнати от финалния вариант и би трябвало да е станало ясно защо: тези сцени биха накарали зрителите да изпитват емпатия към самоубиващите се и биха намалили драстично удара от една от ключовите сцени във филма - тази с убийството на двете деца.

Очевидно е, че всичко написано горе е серия от съзнателни ходове от страна на Шаямалан с цел да направи от Явлението... смотан филм. Което не е някакво геройство - Робърт Родригез прави това всеки път, но не му ръкопляскаме, нали? Геройството се състои в това, че всеки B-movie похват тук функционира като такъв, и в същото време това не е просто самоцелен реверанс към кофти киното, а е премислен ход, който е изцяло подчинен на идеята на филма. В крайна сметка, най-нешаямалановия филм на Шаямалан успява да се окаже болезнено шаямаланов

За да достигне човек до всички тези неща не е необходимо да познава кариесите по кътните зъби на режисьора, а е достатъчно да се е замислил съвсем малко над това, какво е гледал в последните 90 минути. Всичко отгоре е във филма и в жанра. Дори да спрем дотук, Явлението трябва да бъде оценено като функциониращо кино, при това по крайно оригинален начин. Не е задължително да бъде харесвано, но трябва да му се даде кредит. И колкото и елитарно да звучи, армията крайни хейтъри по света (99% от гледалите филма) са такива, по простата причина, че не са разбрали нито идеята, нито методите на филма.

INSIDE / OUT

Намеренията и мисловният процес зад режисьорските решения винаги са ми били слабост. И ако стигнал дотук, човек продължи, намесвайки вече личността зад камерата, Явлението придобива нови неподозирани измерения, които го поставят на много специално място в цялата филмография на Шаямалан и има реална опасност да започнат да представляват по-голям интерес за професионалните психиатри, отколкото за кинаджиите.

За да види какво представлява този филм на мета-ниво, човек трябва да мине през цялата му филмография и да разбере причините, поради които Явлението въобще съществува. Поглед към оценките в IMDB и консенсуса сред зрители и критици говори красноречиво:

1999 "Шесто чувство" (IMDB рейтинг 8.1/10) - зрителите: "omfg teh twist!!!"; критиците "Шаямалан е новият Спилбърг";

2000 "Неуязвимият" (IMDB рейтинг 7.3/10) - критиците: "по-слабичък от "Шесто чувство"; зрителите "...'щот' туистът му не е толко' як";

2002 "Знаци" (IMDB рейтинг 6.9/10) - "ревахме докато отец Гибсън се връща в любимата ни права вяра, но къде по дяволите бяха извънземните?!?";

2004 "Селото" (IMDB рейтинг 6.6/10) - "Шаямалане, каква е тая романтична драма след като сме си платили да гледаме хорър?; освен това ти познах туиста от трейлъра, ерго ю сък кок";

2006 "Жената от водата" (IMDB рейтинг 5.8/10) - зрителите: "Zzzzzzzzzzzzzzzzz"; критиците: "О, Маной, ти уби един от нас! И ще те боли до пенсия заради това!";

2008 "Явлението" (IMDB рейтинг 5.2/10) - критиците: "ултимативният убиец на кариери"; зрителите: "и кой сега ще ти даде да правиш филми?";

2010 "Последният повелител на въздуха" (IMDB рейтинг 4.5/10) - всички живи същества на въглеродна основа във вселената: "#$@#MOTHERF@CKER*%$%$#@$DIEDIEDIE!!!".

Да го нарисувам ли? Добре:
Грубо казано - в рамките на статистическата грешка и ако линейната зависимост не се превърне в параболична, Шаямалан трябва да достигне Уве Бол през лятото на 2016, а светът да свърши, някъде около 2020. Има време...

Какво е обяснението: Шаямалан, освен перфекционист и властен режисьор със собствен почерк, играещ единствено по своята собствена свирка, приема вътрешно всяко външно мнение за творенията си. И, което е проблемно - това рефлектира изключително силно върху избора му на проекти и върху режисьорския му процес. За мен е повече от очевидно, че повратната точка, от която всичко тръгна към ада (и неговия Дявол) беше Селото - най-дълбокият тематично (а също така и най-емоционалният филм) на Шаямалан, в който личеше вложено и сърце и душа и всичко. Публиката и критиката обаче го оцениха единствено като неуспешен опит за хорър с леймърски туист, което явно го е наранило дълбоко. Това доведе до неориентирано отмъщение и към публиката, и към критиката с Жената от водата, в който филм Шаямалан повери на себе си ролята на гениален месия, чиито идеи ще спасят света, и си позволи безкомпромисно да убие филмов критик за назидание на всички, които не разбират творческите му пориви. Това естествено вбеси и публиката, и кино-журналята, които последователно и методично го разкъсаха на парчета. За тях вече беше невъзможно да погледнат на филмите му от позиция, която не включва болезнено нараненото и след това болезнено раздуто его на Шаямалан. Донякъде ги разбирам, защото най-неадекватното нещо, което може да си позволи един автор, е да подчини творческия си процес на подобни инфантилни вътрешни преживявания заради външни дразнители. Зрелият човек си казва "хора всякакви, важното е, че има и такива, на които филмите ми апелират, move on"; детето в крехко индийско тяло обаче е решено да размаха пръст. Ако има причина Шаямалан да бъде укоряван, то тя е тук. И той би бил укоряван, дори от мен, ако последните му филми бяха единствено това - перчене и опити за саморазправа.

След необходимото отстъпление, да се върнем на мета-нивото на Явлението. След Жената от водата публиката систематично започна да препоръчва на Шаямалан да спре да пише сценарии, да спре да се изявява в ключови роли, и изобщо да се откаже от режисирането на филми, защото не го бива, а Шесто чувство е било неговата щастлива случайност. И тук е интересното: в Явлението Шаямалан на практика изпълни всички желания на критиците си, облягайки се на същите похвати изброени по-горе, които сега вече функционират и на нивото, в което са намесени личните, извънфилмови чувства на автора. Това, което той прави тук, е да сервира филм, в който на практика няма сценарий, няма нормални герои, драматичният конфликт е прост и ясен, цялото действие е като че ли оставено да хвърчи на самотек накъдето задуха вятърът. Тук Шаямалан показва какво би се получило с неговия филм, ако наистина той престане да бъде намесен в него като автор. Неслучаен тънък момент е и актьорската му роля в Явлението - на любовника на Зоуи Дешанел, който има една единствена реплика по нейния телефон. Инфантилната Алма третира Джоуи точно така, както инфантилната публика третира Шаямалан - тя иска да го държи настрана от това, което обича. В такъв случай е съвсем нормално, че на героите му, останали без цел и посока, не им остава нищо друго, освен да започнат да се самоубиват.

Да, Шаямалан прави изключително кофти филм тук. И има наглостта да го посочи със стрелка в един момент - с табелата "You DESERVE this!"; в кадъра сочеща към изкуствения дом; извън него - към самия филм. Това е и мета-посланието - вие, хората, които протестирате срещу един от малкото мейнстрийм творци в Холивуд със собствен почерк, пронизал от-до цялата му филмография по безпрецедентен начин до момента, заслужавате изкуствените конвейрни бездушни филми, правени като по калъп, в които не е вложена никаква креативност и са функция единствено на броя яхти в частните пристанища на шефовете на студиата. Дори финалната сцена с бабата, която врещи в лицето на Елиът PLEASE LEAVE!, може да се транслира в реплика на самия Шаямалан към публиката - "Напуснете киното, защото вече час и половина гледате пълен боклук. Боклукът, който вие сами пожелахте да направя." Неслучаен е и изборът сцената да е от гледна точка на Елиът - бабата буквално крещи на нас, зрителите.

Всичко това означава, че Шаямалан е човек, лишен почти изцяло от самоконтрол, което е последното нещо, заради което трябва да бъде уважаван. И казвам човек, а не режисьор - като режисьор, той е стряскащо контролиран и авторитарен, за което заслужава само адмирации. Но продуктът на импулсите му тук изненадващо функционира във всичките си ортогонални (направо взаимноизключващи се) плоскости, което го прави уникално кино-произведение. Явлението е едновременно и B-траш, и трогателен емоционален филм за излекуването на едно счупено семейство, поредният такъв във филмографията му; едновременно е сардонично псевдо-съгласие с критиците под формата уж на компромис със собствената му визия, но и безкомпромисна критика към тях самите. И към нас - зрителите. Този привидно непоносим, зле направен и неработещ филм, всъщност е авторско кино at its best.

2 коментара:

  1. Това е най-гениалното ревю на филм, което съм чел. :о Евала.

    ОтговорИзтриване
  2. ревюто ти е по дълго от филма бе човек, я си дай лабаво излез и пийй едно кафенце някъде

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.