40 Ана Каренина

Нека преговорим материала: Ана Каренина е омъжена за висшия петербургски чиновник и съветник Алексей Каренин. Както се полага, единствената функция на жена с такъв статут по време на Царска русия, е да обича детето си и да е вярна на съпруга си. Също така - да се разнася в пищни рокли по разни светски събития.

Константин Левин е знатен помещик, на който обаче му е дошло до гуша от цялото дворцово фръцкане, и иска нормален човешки живот, с нормална човешка любов в него. Любов на име Кити.

Тя, милата, като всяка неориентирана 18-годишна знатна фустичка, игнорира искрените чувства и искрящия идеализъм на Левин, и на поредния астократичен сноб-фест трепетно очаква стройният напет кавалерист Алексей Вронский да ѝ предложи света. Обаче надеждите ѝ се сгромолясват, защото на бала е Ана, в комплект с нейното неземно излъчване, което пленява Вронский. Двамата се залюбват, а Кити остава в безтегловност (и свободна за изпадналия в депресия Константин).

В резултат на извънбрачната страстна афера, семейството на Ана и Алексей Каренини се разпада на съставни чаркове, които биват следени под лупа от всяка знатна клюкарка с размахващо се ветрилце в радиус 45 километра от Петербург и Москва. Ана ражда момиченце на Вронский; Каренин се опитва да запази честта си с цената на всичко - трепет в гласа, толерантност, компромиси, заплахи... В крайна сметка Ана, разкъсвана между истинската любов и гузната съвест, се надрусва с морфин и се хвърля под влака.

На Левин и Кити се ражда син и двамата откриват истинското щастие, далеч от светската суета.

КОНЕЦ

По принцип не ми влиза в работата да давам акъл на хората какво трябва и какво не трябва да гледат. Подобни идеи са последното, което текстовете на този блог трябва да внушават (разбира се, чудесно е, че има хора, които са попаднали на Moonrise Kingdom благодарение на тукашното ревю, но това е само приятен страничен ефект, не цел). Сега обаче се налага обяснителна бележка по изключение. Ако уважаемият читател е фен на киното, и ако примерно се чувства леко прецакан от холивудската продукция през 2012, Ана Каренина е абсолютно задължителен филм. Не казвам, че това е филм, който е лесно да бъде харесан (предвид това, че горното, с малка преработка, може да мине за епизод от Листопад), обаче, повтарям, е АБСОЛЮТНО ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН за гледане.

Уточнение за хората, които са в настроение да направят това: българската премиера е на 1 февруари, т.е. остава още малко, и горещо съветвам ходенето на кино пред изтеклия DVD rip. И още един съвет от сърце за тези хора: спрете да четете в края на този абзац. Текстът отдолу обсъжда един единствен аспект на филма - неговата режисура, който има чудовищен ефект, ако се стовари върху неподготвен зрител. Поради мързел изобщо не се бях зачел в рецензиите за този филм, с което си направих много добра услуга. Направете си я и вие, и моля, ама наистина МОЛЯ, спрете да четете тук.

[SPOILERS]

И така, да речем, че вече е втори февруари и мога с чиста съвест да разкажа какво извънземно същество е Джо Райт - режисьорът на Ана Каренина. Очаквах много от него, даже очаквах невъзможното, но това, което този човек сервира в поредната си костюмна драма е нещо, което досега съм виждал да бъде опитано само от един луд (Ларс фон Триер), и то по твърде абстрактен начин, за да може произведението му (Догвил) да се понесе като пълноценно кино-преживяване.

Първият кадър от Ана Каренина е като в Мулен Руж на Баз Лурман. Сцена в пуст театър. Дарио Марианели tune-ва оркестъра. Завесата, върху която е изписано заглавието, се вдига. В средата на сцената седи Степан Облонски, осветен с прожектор, а към него се приближава бръснар с червено наметало, който без да се съобразява къде се намира, прави резки движения на тореадор. После с два замаха сваля брадата на Стива, смачква лицето му, докато го плеска с о-де-колон, и извива врата му, така че да изпука. Междувременно Марианели е жизнерадостен и ритмичен. Всички знаем, че филмът ще свърши като трагедия - какво по дяволите се случва в началото му?

Овцата Доли (маргаритката от Boardwalk Empire) брои дечурлигата си в един момент, а в следващия реве срещу камерата, защото е разбрала, че съпругът ѝ Стива има афера с учителката им по френски. В още по-следващия момент камерата обикаля около Кийра Найтли, която театрално чете някакво писмо, докато я подготвят да излезе на сцената. Дори не обръщам внимание на захапката ѝ, защото нещо вече драска в главата ми.

В този момент нещото се случва: Кийра се обръща, тръгва уверено към камерата, а зад нея декорът започва да се разпада. Сценичните работници приплъзват изкуствени стени, герои минават през изкуствени врати и изведнъж, докато се усетим, сме в кабинета на Джъд Лоу, в който Кийра нахълтва, за да съобщи с насмешка за катаклизмите, съпътстващи изневерите на брат ѝ.

Наистина ли Джо Райт ще направи това? И още докато съм на W-то от WTF попадаме в офиса на Стива, който прясно избръснат сменя два костюма в движение, докато печатарите наоколо стават, за да го поздравят, като мексиканска вълна. Отсреща е Левин, който е дошъл да иска съвет как да спечели Кити. Двамата си уреждат среща в престижен петербургски пъб и... камерата отново полудява. Работниците на Стива сменят облеклата си, бюрата им изчезват, стените се стопяват, откривайки нови стени с нарисувана зимна улица. Някой в бекграунда кара велосипед - от онези с несъразмерните колела. В кадъра се появява нов декор и вече сме няколко часа по-късно, отново със Стива и Константин в кръчмата.

What the fuck! Това вече не е въпросително изречение - Джо Райт наистина е решил да сетне цялата си история в призрачен, непрекъснато трансформиращ се театър. Реалността е, че в този филм явно няма да има реалност и зрителят постоянно ще е на ръба. Както казваше един кино-злодей напоследък "You had my curiosity, but now you have my attention." Докато безумно стейджнатите сцени продължават да се нижат една след друга, започвам да разбирам смисъла от още една адаптация на Ана Каренина. Какъв по-добър начин да се надсмееш над префърцунения, изкуствен лайфстайл на руската аристокрация, от това да я набуташ цялата в прашен театър, изолирайки я от истинския свят? Филмът поставя правилата си на масата - сега въпросът е дали ще успее да издържи до края.

Отговорът не закъснява. Току що сме станали свидетели на ключовата сцена, в която Ана Каренина и Алексей Вронский танцуват за пръв път и се влюбват до уши и до болка - сцена, която все още се опитвам да зацепя как са успели да реализират чисто технически. В този момент наистина си мисля, че за трийсетината изминали минути сме се нагледали на толкова оригинални режисьорски хрумвания, че изобщо не мога да си представя какви подвизи ще трябва да направи Джо Райт, за да задържи нивото и в следващия час и половина.

Обаче той успява да го направи отново: Левин е съкрушен от отказа на Кити. Идеализмът явно няма шанс пред бонбоненото маниерничене на парвенютата, които се сватосват заради потекло и състояние, а не заради истинската любов. На Константин му остава единствено опцията да се превърне в Костя, да се върне в имението до брат си - умиращия Николай, който е дал сърцето си на проститутка, и да излезе на полето, за да коси сеното редом с работниците, на които плаща. Героят му е застанал на изхода на двореца на суетата, а Джо Райт счупва четвъртата стена. Само че от другия край.

Декорът се разделя, откривайки ширналата се руска замръзнала степ - с ниското слънце и сгушените селца в далечината. Не нарисувана, а истинска. Тази сцена, в която главният герой е на дъното, е изрежисирана като момент на ултимативен катарзис. И на просветление в съвсем буквалния смисъл, защото зрителят присвива очи и за пръв път от началото на филма успява да вдиша чист въздух.

След разхеметизирането и акомодацята започвам да се чудя дали е добра идея така да се нарушават правилата. Просто не би било честно. Обаче не минава много време и разбирам, че този преход от клаустрофобията на театъра в живия свят всъщност Е част от правилата. Истинските герои в този филм населяват истинския свят - красив и поетичен, точно какъвто го знаем от картините на живописците от времето на руския реализъм. Във филма са разпръснати няколко кротки, но спиращи дъха кадъра, които са като оживели платна - руската тройка, която тегли шейната към дачата на Костя; самият той, размахал косата на полето (там има един момент, в който камерата е вързана за самата коса, както в Cast Away беше вързана за пакета на FedEx, ама да не издребнявам...); или пък утринната мараня, през която слънцето едва-едва прозира, а купите сено са като призрачни чудовища в далечината. Филмът изглежда потресаващо в тези моменти.

В контраст, пластмасовите дами и господа населяват няколко квадратни метра. Москва там се състои в черно-бяла рисунка на Василий Блажени, а Петербург - в скица на Исакиевския събор. В тази среда е просто неизбежно височайшите особи да забодат носовете си в чуждата паница, от което идва и цялото усещане за епичен публичен позор, кулминирал в онзи момент в операта, в който всички монокли и прожектори са насочени към вече окончателно побъркалата се Каренина, вече само на няколко минути от самоубийството.

Въпреки че този изкуствен свят доминира (може би точно това прави сцените извън него толкова специални), Джо Райт е подходил към него като филмов, а не като театрален режисьор, което е и основната разлика със споменатия Догвил. Монтажът е безупречен и динамичен. Осветлението е използвано по начин, какъвто досега не съм виждал във филм - има десетки моменти, в които театралният насочен прожектор плавно се превръща в естествена амбиентна светлина, маркирайки смяната на мястото и времето, обаче оставяйки в центъра същия герой със същите емоции (споменатата сцена с танца между Каренина и Вронский; както и черешата в тортата по тази линия - преходът към последното пътуване на Ана). Сигурен съм, че в един момент Джо Райт си е помислил, че с малко повече усилия може да направи нещо от рода на Русский ковчег (да заснеме филма си без кътове), но просто бюджетът не би стигнал за такова предизвикателство. Интересна роля имат и някакви, уж дребни елементи от сценария на Том Стопард - в един момент Алексей Каренин скъсва писмото на невярната си съпруга и го хвърля във въздуха, а парченцата се превръщат в обилен сняг, все едно някой разклаща стъклената топка. Всичко това е на фона на споменатия черно-бял Московски декор, разбира се. Като че ли Джо Райт взима на подбив тенденцията на холивудските продукции да greenscreen-ват актьорите си и да ги плесват върху екзотични локации. Тук руските столици са двуизмерни, но атмосферата им и конфликтът между тях присъстват с пълна сила ("How was Moscow?" - "Provincial..." Абсолютно - дори в наше време Петербург е просто друг свят в сравнение с Москва, особено ако си извън радиуса 1-2 км около Червения площад). Звуковият дизайн на моменти пък е покъртителен - има там едно конно състезание, в което звукът на едно размахано ветрило, който преминава плавно в конски копита, прави същото, каквото електронната интерпретация по Едвард Григ направи за Социалната мрежа.

А музиката... ако има справедливост, Марианели трябва да отнесе втори Оскар. Този човек няма равен, когато трябва да вплете звукови елементи от сцената като органична част от музикалните си произведения (защото неговите са такива - далеч надхвърлят жанровите рамки на филмовия саундтрак). В Ана Каренина наистина липсва епохален момент, като онзи насред карнавала на смъртта и отчаянието от Изкупление, в който химнът на осакатените войничета изведнъж превзема Elegy for Dunkirk. Композиция като онази така или иначе се появява веднъж на десет години. Обаче в Ана Каренина отново е пълно с моменти, в които диегетичните звуци естествено съжителстват с екстра-диегетичната част от саундтрака, творят атмосфера, та се късат - акордеон на "случаен" "минувач" по "улицата" се включва в оркестъра; печатите на работниците на Стива са пълноценен инструмент, който задава ритъма, а след това подсвиркването им подкрепя основната тема, докато декорът се трансформира последователно в около 10 различни неща; тракащият влак има точно същата функция каквато имаха тракащите клавиши на пишещата машина на Брайъни... Да не говорим, че Марианели изключително подходящо е базирал саундтрака на "Во поле берёза стояла", предлагайки един куп интерпретации по темата - от класическата, с красив женски вокал, през преходи във валс, та до едно сюрреалистично намесване на тромпет в изпълнение на един от посрещачите на Костя в имението му (Leaving Home, Coming Home). И разбира се, къде без драматичното пиано на финала... Изключително смислена и изобретателна работа, каквато рядко се случва да чуем.

Въпреки колосалното режисьорско постижение, филмът ме остави някак незаинтересован, което го отдавам изцяло на сорс-материала. Костюмната драма, с която Джо Райт се занимава в 60% от кариерата си просто не е моята чаша чай. Освен това го има и чисто обективният момент, че една тухла четворка с толкова преплетени съдби, която по съвместителство е и коментар на цяла една епоха от руската история, просто няма как да се побере в два часа и малко, без да изглежда претупана. Доколкото успях да забележа, проблемите на повечето критици с филма са, че героите стоят някак немотивирани и събитията се случват със светкавична скорост. При по-внимателен поглед, това изобщо не е така. Джо Райт съвсем правилно е решил, че смисълът от адаптацията му не е да представи класическа творба за пръв път на цяло едно ново поколение, което предпочита два часа кино пред 1000+ страници книга. Смисълът е да предложи оригинален поглед върху добре познат за аудиторията материал - в крайна сметка филмът е направен с презумпцията, че зрителят му отива подготвен. Затова и схематичността на пръв поглед се оказва обоснована на втори - тя е част от стилизацията, само че на сценарно ниво. И пак е останало време за тихи поетични моменти, в които мълчаливата камера казва много повече за героите, отколкото думите: Константин връща вярата си в любовта в сцена, която е поднесена почти като сън; Кити безмълвно показва отдадеността си към него, като се грижи за умиращия му брат; Стива на финала е в истинския свят и кротко пуши на верандата - дори не разбираме дали плаче заради това, че е загубил сестра си или се радва, че на Константин му се е случило нещо истинско...

А самият Каренин на финала гледа как неговото дете си играе с детето на жена му насред цъфналата ливада, която в крайна сметка се оказва обраслия празен театър, където започна всичко. Какво значи това за филмографията на Джо Райт оттук нататък, мога само да гадая - дали по този начин се прощава с театралността и следващият му проект ще е нещо, в което главните му герои носят вратовръзки? Или пък ни казва, че в този театър, където се разиграват дворцови интрижки, е неговата режсьорска реалност и с нетърпение трябва да очакваме поредната адаптация на класика за изпепеляваща и погубваща любов? При нормални условия бих се размрънкал, че просто не мога повече да го гледам как пилее таланта си (който е точно на нивото на Големите - Спилбърг, Финчър, Тарантно, Коен, Куарон, Мендес, Земекис... и Шаямалан) за някакви костюмни скуки, които ми се налага да харесам почти до лудост САМО заради това как са режисирани. Имайки предвид Изкупление и Гордост и предразсъдъци, желанието на Райт да се захване точно с този роман на Толстой ми се струва като най-естественото нещо на света. И той му е дал много повече, отколкото е прилично да се изисква, за да има смисъл от нов прочит. Всъщност, само в първите 10 минути на Ана Каренина има повече режисьорска изобретателност и въображение, отколкото във всички номинирани за Оскар взети заедно. Срамота, че пропуснаха този, който най-много заслужава наградата тази година.

Както и да е - като финал имам едно конструктивно предложение. За да си спестим притесненията и главоболията, защо Барбара Броколи не му даде следващия Бонд? Ако въобще има кой да бие рекорда на Мендес, това е Джо Райт. А и искам най-сетне да видя какво може да направи с 9 цифрен бюджет в ръцете си.