32 Тарантино без окови

Добре. Озверелият, отвързан Джанго е девятката в мишената на 2012. И само братята Коен ми са на пътя да гръмна нещо от рода, че Тарантино е най-великият режисьор/сценарист на всички времена. Ама на абсолютно всички, без изключение. И без майтап. Ех, какъв по-добър начин да почне Новата година?

Причините, поради които Джанго без окови е малко, ама съвсем малко под нивото на Inglorious Basterds ще опитам да ги формулирам по-долу. По-важното сега е, че точно както в предния си филм, и тук Тарантино предлага особен поглед с особено мнение върху ключов момент от световната история. Времето е малко преди Гражданската война, когато афроамериканците са все още негри, а въпросът, който интересува Тарантино, е какво се случва, когато измъкнеш един чернокож от оковите, когато му дадеш пушка в ръката и перспектива в главата. Получава се "Yes, you can!"

В основата си обаче това е романтична история, в много по-голяма степен от който и да било друг филм на Тарантино. Без майтап, тук наистина има кадър, който е като изваден от Отнесени от вихъра or smth. Всичко останало, колкото и неизбежно да изглежда, е просто допълнение към куеста на Джанго да даде свобода на възлюбената си. Дето се вика, "апетитът идва с яденето".

Естествено, двигателят на всичко е д-р Кинг Шулц, дошъл да заработва като ловец на глави - от цивилизована Европа (където потомък на чернокожи по онова време прави кариера с писане на романи) в Америка на прогнилите зъби, потните мишници и куршумите, които с много преварват мисълта. Той е този, който дарява свободата на специалния от пръв поглед Джанго, той е този, който му показва как да се превърне от  негър  в бял човек. И в крайна сметка, вродената му, направо пулсираща и готова да го пръсне по шевовете неприязън към робовладелството, е тригерът, който в един момент успява да прати всичко по дяволите.

"Сори, не се сдържах" - казва Кристоф Валц, и е просто гениален. Не знам какъв процент от аудиторията си дава сметка какви късметлии сме, че открихме този човек във филм на Тарантино. Подобна хармония между режисьор и актьор, между интенция и талант, не се е появявала на екран от дуото Маной-Брайс в Селото (а на който този пример не му харесва - толкова по-добре, защото няма друг). Можехме видим Валц за пръв път като префърцунено злодейче от комиксов филм, в който Сет Роген е супергерой. Или като циркаджия, издевателстващ на слонове. Обаче се случи най-хубавото нещо в киното за този век - сефтето беше Ханс Ланда, Tarantino personified, за което Валц получи най-заслужения Оскар на всички времена.

И сега го преоткриваме в на практика същата роля - на безскрупулен професионалист с ум като бръснач, който търси и избива хора с потресаващи хъс, точност, последователност и документ в ръка - точно както преди три години. Само дето сега има сърце. Достатъчно е любовта да бъде наречена Брумхилда, за да може Джанго - хвърлящ дрипите си на забавен каданс, откривайки нашарен от камшици гръб, моментално да се превърне в Зигфрид. Резултатът е  безпрецедентна химия между двамата главни герои и нито една погрешна сценарна, актьорска, режисьорска или каквато и да било друга стъпка във взаимоотношенията им, от което следва най-доброто buddy movie от Бъч Касиди и Сънданс Кид насам.

Поне през първата половина на филма. После се появява Великото Зло - Леонардо ДиКаприо, който може би за пръв път в кариерата си е повече героя си, отколкото Леонардо ДиКаприо. Той държи да бъде наричан мосю Кандѝ, без да знае и дума френски; вдига го от жестоки гладиаторски побои между негрите, които владее; и най-лошото в цялата работа - държи Брумхилда гола, свита в ембриоална поза, в нещо като карцер за непослушни робини. На рамото на Келвин Канди е кацнал Самюъл Джаксън в единствената си сносна роля от Неуязвимия насам. Тук неговият Стивън е буквално като изскочил от филм на братя Коен. Нали се сещате - във всеки техен има по един неочакван (анти)герой от отвъдното с дяволска осанка (Алойзиус от Генерално пълномощно, Гримсруд от Фарго, равин Маршак от Сериозния, дори Хърб Майърсън от Непоносима жестокост). Та и тук - Стивън на Джаксън непрекъснато нашепва в мъдрости (т.е. предлага перспектива) в ухото на подчертано тъпото парче Келвин на Ди Каприо, оформяйки по този начин черно-бяла двойка - из(крив/врат)ено отражение на бяло-черната двойка протагонисти.

[S] На практика, от навлизането в деветия кръг на ада - Кендиленд, героят на Валц престава да бъде човекът с пет хода пред останалите, който толкова много му отива да играе. Дори брилянтният му номер с италианския от Копелетата тук е пресечен в зародиш (и му остава само да говори с Брумхилда на немски, за да не го разберат околните, както говореше с Лападит на англйски, за да не го разберат укриващите се евреи). А в един повратен момент (онзи с разкъсания от кучетата негър) учителят е надцакан от ученика си - като че ли това е мястото, в което му става ясно, че тази история няма да свърши добре, не и за него. След особено жестока сцена (неврофизиология на робството), от която ще изтръпнат дори хората, които знаят добре на какво е способен Тарантино, на Краля му остава една единствено да се превърне в идеалист с главно И-какво-от-това? Осъзнавайки, че това вече не е неговата игра, поне може да си позволи да я загуби със стил. На Елиза в Копелетата символизираше зловещата му поява, в Джанго същото произведение маркира мястото на неговия трагичен изход. Но някак триумфален по тарантиновски. Внимание към всяка мимика, жест и дума на Валц в тези десетина минути, защото са чисто злато - като Оскара, който трябва да получи за тях.

С навлизането в Кендиленд се променя и Джанго, и като че ли тук трябва да се търси първопричината Тарантино изобщо да се захване с тоя сюжет. Джейми Фокс започва ролята си буквално разпадащ се - четвърти в редицата от петима дрънчащи с окови роби, който не знае какво значи думата "positive", той достига не само до това да обяснява на втрещени белокожи, че D-то в Django e silent, и да го начуква на ококорени чернокожи, които го гледат на въпреки, но и в онзи ключов момент, за който споменах, да покаже на ментора си, демонстрирал безупречно хладнокръвие през цялото време, че тук не са дошли на благотворителна мисия. Във всички случаи на емоционална провокация Джанго се хваща за револвера, но в крайна сметка удържа фронта. Валц е този, който поддава и се пречупва.

По тази линия обаче Джанго губи пред Копелетата. Историческият ревизионизъм, който Тарантино тук предлага, показвайки какво би се случило, ако, насред най-черните години на робството, един поробен бъде дарен не само със свобода, но и с ултимативната власт над поробителите си и бившите себеподобни, просто не е чак толкова интересен. Отговорът се свежда до нахалното "хип-хоп звезда". В сравнение, Копелетата бяха перверзна фантазия за това, как краят на най-голямата трагедия в новата история на Цивилизацията е можело да бъде поставен от няколко тъпи парчета със затъкнати експлозиви в крачолите, и няколко километра експлодираща кино-лента, вместо да дойде със самоубийство от скука. В Джанго, разбира се, имаме ебавка с преждевременно роден Ку Клукс Клан (с Джона Хил в главната роля), която обаче стои като fart-joke в сравнение с всичко в Копелетата. Нищо, че е последвана от една от най-красиво реалзираните сцени на насилие в киното.

Джанго се губи в могъщата сянката на Копелетата и в друг аспект - ролята на Тарантино извън режисьорската. Там, чисто физически, той беше ръцете, които удушват Даян Крюгер. А в Джанго Тарантино си е написал даже и реплики. Проблемът обаче е, че героят му е напълно случаен и е трудно човек може да намери някакъв интересен подтекст, в който да задълбае. Естествено, някак куул е да го видиш как води синджира с робите, обаче всичко това просто се стопява, когато е поставено срещу двойката негови алтер-его образи - Алдо (простото копеле, което се радва на хвърчащи черва във филмите си) и Ланда (мастърмайндът, който ражда убийствени, приковаващи диалози, обречени да печелят Оскари всеки път, ако светът беше по-справедливо място) от Копелетата. От друга страна, давам си сметка, че не е честно да изискваме подобни неща от всеки филм на Тарантино...

Третата причина Джанго да е малко по-слабоват от Копелетата, опира до формата (и съответно заглавието на този пост), което ме задължава най-напред да спомена, че филмът изглежда изключително. Робърт Ричардсън вече е щатен DP на Тарантино и е очаквано титаничен. Както и предния път, няма и помен от грозен постпроцесинг, всичко е в суров вид, точно както си е снимано с Панавижъна, и както го изискват стилистичните режисьорски залитания. Точно в последните обаче започва да назрява проблем. Очевидно е, че Тарантино винаги прави поклон към киното, което е харесвал като дете. Леко неприятното обаче е, че при това крещи с пълно гърло, все едно иначе няма да се сетим. И в Убий Бил, и в Копелетата и сега - особено в Джанго, като че ли това ми е основният проблем... Съвсем спокойно мога да си представя тези филми да са точно толкова ефективни, и без сцепването на парчета, и без пояснителните надписи, и особено без ексесивната употреба на похвати от B-муувитата. Вярно е, че това е част от чара на филмите му, както е вярно, че няма друг режисьор, който едновременно да разчита на тях в толкова брутална и буквална степен, при това създавайки усещането за изключителна педантичност във визуално отношение (дори само началните надписи на Джанго са показателни - двумерната застинала каменна повърхност изведнъж се раздвижва, за да покаже в правилния момент на музикален акцент върволицата роби; после пък има няколко изключително точно изчислени ултра-зуума в пейзажи, които впечатляват сами по себе си). Но съм убеден, че Тарантино може много повече от това.

[S] Обаче той е допуснал една непростима грешка, която ми остави много горчив вкус, за съжаление в твърде критичен епизод от филма. Минута след кулминационния и изключително емоционален момент, който не искам да спойлвам съвсем, Тарантино се отдава по детски на брутална кървава баня с почти комични нюанси в детайлите на всичкото това безкрайно, невъобразимо насилие. Тонално филмът прави ужасяващ скок - за тази минута на зрителя му се налага да премине от горчилката, заради съдбата на единия от главните герои, до почти перверзната наслада, която му се налага да изпитва, докато човешки тела експлодират в кървави облаци. При това не как да е, а на фона на рап-парче в изпълнение на Джеймс Браун и 2PAC. Оставям настрана чисто личното отношение към точно този стил музика, използван точно в този филм и в точно този момент от него. А и със сигурност нямам право да протестирам срещу анахронизмите и музикалната еклектика, при положение че в останалите моменти я понесох добре (и особено, при положение че сцената от Копелетата с Дейвид Боуи ме побърква всеки път, нищо че песента е в пълна дисхармония с времето и мястото на събитието). Проблемът не е и толкова в демонстративното насилие, на което Тарантино директно си признава, че се отдава, просто защото е so much fun! В крайна сметка при него, освен the so-much-fun part я има и контекстуалната обосновка, а и не е като да не се вижда с просто око разликата в подхода към насилието, насочено срещу поробените (потискащо и истински болезнено) и поробителите (гротесктно и предизвикващо насмешка, вместо ужас). Самата сцена с развилнелия се Джанго настина е апотеоз на заглавието, а е и повратен момент в съвсем друг смисъл - до момента в неговия куест се е съдържало: 1) преговори с Канди, 2) надхитряне; 3) откупване на изгората, 4) тръгване по живо по здраво; 5) happily ever after. Което за малко да се случи. Сега нещата се променят изоснови - Джанго се превръща в revenge movie в традицията на Убий Бил. И като такова, като че ли има нужда от сцена, в която Джанго използва като щит полумъртъв лошковец, чийто труп прогресивно се превръща в кървава каша. Лошото е, че този път таймингът не е улучен както трябва, и внезапният шифт на настроението, така поднесен, със сигурност изважда от филма.

В крайна сметка обаче, изброените неща са бели кахъри в сравнение с всичко, което филмът предлага буквално във всяка своя секунда. Рядко се срещат подобни кино-преживявания, които  те хващат за ушите, завличайки те в измислената си вселена от първия кадър, и дори не усещаш кога си стигнал до последния. Тарантно беше прав, когато изрязвайки свастиката върху челото си, каза на себе си - "Това е моят шедьовър". Единствената причина Джанго да е само доста близо до още един такъв, е че в него присъства много повече развилнелият се, обезумял Алдо, за сметка на хладния и премислящ Ланда. Като че ли за втори пореден път Тарантино заявява предпочитанията си и има наглостта да ни изтърси директно и безцеремонно - "Ако поискам мога да ви направя филм по всички правила на добрия вкус, от който критическите ви ченета да ударят в земята, обаче тъй като съм пич, майната му на добрия вкус." Е, да, пич е. Не за друго, ами защото въпреки всичко, никога не загубва връзка с дълбоко човешката страна на историите си.

Пределно ясно е как Тарантино би изкъртил в същата степен, ако реши да подходи по-традиционно и по-кротко към поредната си нетрадиционна и развълнувана история (точно като в Джаки Браун едно време). Сега в медиите се спекулира, че иска да прави продължение на Копелетата, но се надявам това да си остане слух, както беше с Убий Бил 3. Нямам нищо против да видя завършек на неговата Валц-трилогия за световните несправедливости, но нека да е в Шестия Филм на Куентин Тарантино, който да е сетнат във време и място, нямащо нищо общо с предните. Ако ще да е измислица като Нео Сеул... Единственото притеснително нещо е, че за 20 години толкова консистентно добра продукция, сме се разглезили твърде много и вече не е достатъчно филм на Тарантино да е просто страхотен. Иска ми се да е и изненадващ по някакъв начин.