11 Полет

Извинения за закъснението. Не, не бях пребит от развилнели се хобитбойчета, нито се натрових покрай Коледа - просто когато става дума за филм на Робърт Земекис, няма как да мина по кратката процедура. А тук процедурата се разду около три пъти повече от предвиденото и приличното - обещавам скоро да не се повтаря. В ревюто за Cloud Atlas геройски издържах да не спомена нито веднъж думата „амбициозен“ - нещо, което срещнах във всяко изречение, написано за този филм. Когато обаче си говорим за Полет, слонът в стаята я заема почти изцяло и няма как да не започна с него.

Някъде преди десетина години аудио-тракът с режисьорския коментар от DVD-то на Форест Гъмп завърши наистина вдъхновено. Земекис, превъзбуден от успеха на филма си, разпалено обясняваше какво е да работиш с толкова първокласен екип по толкова скъп проект. Каква дупка оставя свършекът на целия този експириънс - само за ден, след две години къртовски труд на препродукция, снимане on locations, пост, рекламна кампания и треска за злато. Накрая агентът ти се обажда, казва ти "Хей, видя ли приходите?" и толкова... Това е единственото обаждане, което получаваш. Истинско удоволствие беше да го слуша човек - как емоционално споделя, че никога не избира следващия си проект, докато е в депресията, отворила се след края на предния. Иначе изборът му би бил реакция на тази депресия.

В края на друг негов аудио-коментар обаче, този в DVD-то на What Lies Beneath, настроението беше коренно различно. След серията главозамайващи кадри от кулминацията, по време на сцената, в която колата с Мишел Пфайфър и Харисън Форд пада в езерото, Земекис призна, че снимането на всичко това е било много, много неприятен процес. Целият екип е мокър, техниците внимават за камерите, застрахователите - за актьорите, правят се десетки дубли, малко от които се получават, и въобще снимането е някакъв логистичен ад. Звучеше като човек, който описва престоя си в болница. Тогава Земекис не си позволи да го каже директно, но аз го чух отчетливо - "повече не искам да правя това".

Когато той се захвана с десетстранична детска книжка (oh, the irony...), която да превърне в първия пълнометражен, компютърно генериран, фотореалистичен, базиран изцяло на performance-capture, IMAX 3D филм, вече си давах сметка накъде отива кариерата му. Въпреки масираното мрънкане по адрес на zombie-like персонажите в Полярен експрес, някъде преди Беоулф Земекис вече го призна на глас. Той смяташе да загърби напълно live-action-a и да се съсредоточи изцяло върху усъвършенстването на тази технология, която ултимативно в обозримо бъдеще да доведе до създаване на виртуална реалност, в която режисьорите "снимат" филмите си по пантофи от къщи. Няма повече студен дъжд във врата, няма повече тихоокеански вълни и пясък в гъза. В крайна сметка - когато си мултимилионер, трябва да ти е комфортно.

На десетгодишното странстване на Земекис в uncanny valley посветих цял подробен пост, затова тук ще си позволя само драматичната развръзка. След незадоволителното бокс-офис представяне на Коледна песен, и погрома на продуцирания от Земекис performance-capture crap-fest Mars Needs Moms, на Дисни не им останаха много опции, освен да затворят студиото му ImageMovers Digital и да преустановят работата по всички негови CG проекти (включително - по римейка на Жълтата подводница, който трябваше да струва майка и баща предвид лицензите, а и знаете - 1 минута = 1 милион, каквото и да съдържа). Не след дълго дойде онази новина, която чаках от края на 2007 - Робърт Земекис се връща към истинската камера, с истински филм и истински актьори в него. В този момент дори нямаше значение с какво се захваща.

Полет е факт от месец и половина. Все още е по екраните в САЩ, а досега само там е натрупал три пъти повече приходи от бюджета си. Ключовият израз е само там.

Също така, уважаеми международни разпространители, Полет от два дни е факт по торент тракерите в доста приличен DVD rip. Винаги съм обичал пиратството, защото ми дава уникалната възможност да подкрепям финансово само проектите, които смятам, че заслужават това. В този случай обаче обичам пиратството, защото ми дава възможност да гледам, макар и в неоптимална форма, филм, който докато се появи официално по екраните у нас, целият останал свят вече ще е забравил. Така че, fuck you, уважаеми международни разпространители, които не давате пет пари за зрителите. За Полет от мен няма да получите и пет пари, а не е като да не бях готов да дам.

Истината обаче е, че самият филм не ги заслужава кой знае колко. Синопсисът ми показа отдавна, че е доста по-вероятно да получим сантиментална драма, скроена за Оскари, отколкото някой от онези искрящи жанрови коктейли, които Земекис забъркваше през 80-те и 90-те. Ревютата отвъд Океана само потвърдиха опасенията ми - преобладаващо положителни, но загатващи, а на места изплюващи директно, че някой тук играе на сигурно.

Дензъл Уошингтън (че кой друг) е в главната роля на пилота Уип Уитакър, който има навика да отива на работа директно от черешата, на която живее - пиян до козирката и на кокаин като отрезвително. Пък ако не се чувства във форма преди да вдигне самолета във въздуха, винаги може да удари за отскок още 2-3 малки водки. В първите 5 минути сме разбрали, че той чука стюардесите си, нещастно разведен е (жена му постоянно мрънка за пари) и има 15-годишен син, който без много усилия би могъл да играе дилърче по улиците на Балтимор в По жицата (ако не беше акцента). В днешния дъждовен ден обаче положението се прецаква много сериозно, може би защото Уип се спъва докато се качва по стълбичката на самолета - елеваторът забива и се отпочва адско пикиране, придружено с пълна истерия от страна на всички пътуващи, с изключение на Дензъл, който за разлика от тях има тренинг от филмите на Тони Скот.

Тук би било удобно място да сложа точката на преразказа на сюжета като кажа, че приземяването на самолета е само изумителната прелюдия към класическо, направо като по учебник character study, каквото вече е почти неприлично да се прави. За съжаление обаче, както с всеки филм на Земекис, трейлърът показа всичко - ама абсолютно всичко от филма. Тая абсурдна екстраполация на желанието на зрителите да знаят точно за какво ще си дадат парите, ми играе постоянно по нервите. Помните ли, че трейлърът на хичкокоподобен трилър като Прозрачно минало съдържаше с големи букви "ХАРИСЪН ФОРД В РОЛЯТА НА ЗЛОДЕЯ"; трейлърът на Корабокрушенеца (да, хич не ни върви с българските преводи на заглавията на филмите на Земекис; добре че с Flight нямат поле за изява... освен да го кръстят Пропадане) "ТОМ ХАНКС В РОЛЯТА НА ГЕРОЙСКИ ИЗМЪКНАЛ СЕ ОТ ОСТРОВА"; трейлърът на Контакт - "ДЖОДИ ФОСТЪР В РОЛЯТА НА ПОЛЕТЯЛА С МАШИНАТА (НЕЗАВИСИМО ЧЕ ПОЛОВИН ФИЛМ ЩЕ СЕ НАЛАГА ДА ТРЕПЕРИТЕ ДАЛИ ЩЕ ВЗЕМЕ ИЗПИТА)" и т.н. Това, че филмите му по правило са финансово доста успешни може би означава, че стратегията му работи. И той продължава с пълна сила.

Сега в трейлъра на Полет ни показаха как точно Дензъл ще приземи самолета, както и какво точно ще се случи с героя му на самия финал. По принцип тук би било мястото, в което предупреждавам, че отдолу ще се сипят спойлъри, обаче това на практика има значение само за хората, които съзнателно са опитвали да запазят девствеността си и са пропуснали изцяло рекламната кампания. Да, тя съдържа money shot-а на филма - с обърнатия самолет, който прелита над предградията на Атланта; както и развръзката - с бръснатия Днезъл в затвора, прегръщащ сина си. Както казваше пластмасовия Том Ханкс в Полярен експрес - "Не е важно накъде отива влака, важното е да се качиш на него". Както пък обичам аз да казвам - fuck off!

Проблемът конкретно в случая с Полет e, че филмът не предлага на зрителя нещо кой знае какво в замяна на това, че ще си прахоса времето за нещо, в което постоянно ще бъде с пет хода напред. Във всички предишни live action филми, чак до първото Завръщане в бъдещето, Земекис правеше изумителни неща с камерата и специалните ефекти. До момента, в който затъна във full-CG тресавището той беше на практика единственият режисьор с достатъчно развинтено въображение, че да измисли брутални showoffy в същността си кадри (като онзи с огледалото в Контакт), и при това да ги изрежисира като органична част от преживяването. През деветдесетте той беше символът на хитроумното използване на "невидими" специални ефекти - никой друг не ги можеше тези неща в тази степен (и до днес много малко хора са наясно, че Cast Away се пръска буквално по шевовете от CG и почти не съдържа неманипулиран кадър).

Няма да крия, че очаквах нещо подобно да се случи и в Полет. Земекис, който направи 13-минутен непрекъснат CG-шот в Коледна песен - еталонен откъм фрейминг, просто трябваше да опита да се надскочи с нещо подобно, но заснето с истинска камера. Тук идва лошата новина. Не знам дали си е казал "I'm too old for this shit"; не знам дали е заради смешния бюджет от 30 милиона долара; не знам дали е взел материала прекалено насериозно и е решил да остави друг да блести в него (брилянтният, наистина брилянтен Дензъл Уошингтън); или пък е най-лошото - да е поел ръкавицата, с която Алфонсо Куарон му отвърна с Децата на хората по ей този начин... Не мога да гадая кой е правилният отговор, но в Полет няма нито един визуално изобретателен момент. Солидната character drama е изрежисирана с твърда, непоклатима ръка (е, камерата на Дон Бърджис - другарят на Земекис в live-action приключенията му от Форест насам, е предвидимо hand-held в моментите на пиянстване на Дензъл, и още по-предвидимо гладко плъзгаща се в останалите), но не предлага нищо, което да ти остане задълго в главата чисто във визуален план.

Което е жалко, но не и критично. Все пак филмът предлага приятни атмосферни моменти, в които обмислена (но никога over-the-top) операторска работа, в комбинация с изключителен звуков дизайн (дело на Ранди Том, който в своя бранш стои точно на същото място, на което Роджър Дийкинс при DP-тата), успява да нагнети достатъчно обстановката. Хладилникът в хотелската стая, който в повратния момент зейва като дупка към ада, натъпкана до пръсване с 40-градусов product placement, е достатъчно ефективен и без да му се налага да подскача и ръмжи като онзи от Реквием за една мечта. Въобще, при директно сравнение на двата доста близки в тематичен план филма, кроткият и обран Земекис надвива обезумелия и истерясал Арънофски. Полет печели дори в задължителния шот с разширяващи се и свиващи се зеници, при все, че тук човек може да го пропусне, ако мигне.

Това, което е критично обаче е, че бюджетът на филма е ударил много сериозно по малкото сцени със специални ефекти в тях. Вярно е, че звуковият дизайн в десетминутното приземяване нямаше как да е по-ефектен (тук има добър материал по въпроса), но визуално нещата куцат като в епизод на Изгубени. Халото от зелените екрани личи в отвратителна степен, а единственият кадър, в който самолетът ни се показва отвън в пълния си обърнат блясък, е онзи от трейлъра. Всичко останало е писъци на пасажери, както и close-up-и на оцъкления втори пилот и хладнокръвния Дензъл (със спорадични външни шотове на откачащи се части от самолета). Всъщност, самата катастрофа я виждаме по CNN, заснета с мобилен телефон (което не успява да скрие нескопосаната работа по particle-ефектите), а момента с обръщането - във вид на компютърна симулация на финала. Абсолютно убеден съм, че ако за Полет бяха пръснати не 30, а 100 милиона, Земекис щеше да си начеше крастата както подобава. Сега, тъй като голяма част от тези пари са отишли, за да се насладим на заголения задник на Уошингтън, ни остават зле съшити composites, в изпълнение не на ILM, а на някакви треторазрядни фирмички за ефекти, на които поверяват само previs.

Причината филмът да струва 30 милиона е проста, Земекис дори сам я формулира: "На никого не пожелавам да прави 200 милионен филм с рейтинг R". Да, Полет е вторият филм за възрастни на Земекис, след далечния Стари коли. Трябва да му се признае, че се е възползвал добре от рейтинга - филмът започва със зърна и венерини хълмове, а после като се появява чудовищно преиграващият Джон Гудман в ролята на дилъра на Уип, f-бомбите почват да се сипят една след друга.

За съжаление обаче, докато съдържанието на алкохол в кръвта на Уитакър е далеч над допустимото дори за каране на автомобил, то съдържанието на subtlety в поднасянето на материала е доста под нормата за това, което принципно бихме нарекли "филм за възрастни". Допускам, че част от проблема идва с намерението за класическо повествование, в което главният герой е с ясно дефиниран story-arc. Явно Земекис има афинитет към протагонисти с алкохолна зависимост, но докато Брус Уилис от Смъртта й прилича и Боб Хоскинс от Кой натопи Заека Роджър, в един момент си казваха "Стига вече поркане!" и запретваха ръкави, Дензъл достига по спиралата до ултимативното дъно - затвор за години напред. И ако има нещо задоволително в цялата тая работа е, че се е помирил с хората, които е наранил, под приятната темичка за обой на оскъдния (за добро) Алан Силвестри. Филмът очаквано завършва с прегръдка със сина му, който му задава отново въпроса "Who are you?" (преди, при пиянското посещение в къщата на бившата имаше "the fuck" между думите, което може би прави финала малко по-поносим, отколкото изглежда на пръв поглед). Да, от Real Steel знаем, че сценаристът Джон Гатинс пък има афинитет към неразрешени конфликти баща-син.

Филмът наистина оставя за зрителя въпроса дали Уип щеше да посмее да обърне самолета, ако не беше пиян и друсан в този момент, може би защото съзнателно страни от жанра процедурна драма - една от малкото приятни изненади. Циникът в мен искаше Дензъл да си остане порканото копеле, което слуша касетки с надпис Funk/Soul #2, докато чука наркоманки (Кели Рейли в роля, в която съм сигурен, че Земекис си е представял Робин Райт - но вече сме почти двайсет години по-късно, няма как...), и което изиграва системата, ЗАЩОТО Е ПРИЗЕМИЛО МАДАФАКАНИЯ САМОЛЕТ, но това със сигурност би означавало да станем свидетели на тривиалния до болка конфликт "проблемен герой" срещу "корпоративни интереси" - нещо, което филмът избягва с лекота. Дори облечената в червено шефка на разследването се оказва повече човек, който си върши работата, отколкото змия, каквато би била във всеки друг подобен филм.

Обаче Земекис пак се отдава на оная привидна двусмисленост, която толкова харесва, и която почти винаги (с едно сериозно изключение) е на доста ученическо ниво при него. Филмът постоянно плямпа за Господ, въобразявайки си, че отива нанякъде и има да каже нещо крайно фундаментално по въпроса. Иронията, че дясното крило събаря покрива на църква ще си я оставя за домашна работа. По-смешното е, че Земекис очевидно третира втория пилот и изгората му като лунатизирани религиозни фундаменталисти (оная сцена наистина е стопроцентова комедия още от вперения в Дензъл поглед на жената, все едно през вратата влиза самият Сатана, плавното посягане към кръста и разцелуването му, а вече след първото внезапно "Praise Jesus!" бях под масата), и при все това завършва с пълна убеденост за главния си герой, че всичко това е било "an act of God" (този път извън юридическата терминология), оправдавайки брътвежите на втория пилот: "This event although tragic in the loss of life is also a celebration of life" Брррр... Ако има нещо маргинално хубаво в цялата тази работа е, че признанието "Аз съм алкохолик" се случва след като една цица от откриващия кадър на филма постепенно еволюира в красиво тъжно лице, гледащо Уип от екрана по време на изслушването на финала. Това е, което в крайна сметка го пречупва.

Странното е, че приемам Полет с учудващо спокойствие. Не знам дали това е заради калибрираните очаквания по отношение на съдържанието. Или заради това, че Земекис наистина е нямало нужда да се надува с визуални трикове из драмичка с Дензъл в нея (в зависимост от това, което Даниел Дей Люис прави в Линкълн, тук може да е или да не е Оскарът за мъжка главна роля) - в крайна сметка скоро идва Gravity и тогава камък върху камък няма да остане. А може би не съм фенбойчето, което бях. Много жалко, ако е така. В перспектива обаче, бих предпочел халюциногенна Жълта подводница със 100% фотореалистични компютърно-генерирани Бийтълси в нея, които да скандализират ултрасите, отколкото нещо толкова предсказуемо беззъбо като Полет, което на всичкото отгоре е правено като на автопилот.