24 Линкълн

Странен филм е Линкълн... Както винаги, почеркът на Стивън Спилбърг личи буквално във всеки кадър, но може би за пръв път в цяла една кариера, в която той е бил звездата, тук режисьорът е отстъпил пътя на две други титанични имена, които да осмислят съществуването на филма му. Доста често продукцията на Спилбърг би се оказала непоносима в ръцете на някой друг при същите сценарни условия (последен пример - Боен кон, предпоследен - Война на световете, предпредпоследен - Хвани ме ако можеш, и т.н.). По-рядко пък, тя, въпреки неговите усилия, е на ръба на тотална анихилация при стълкновение с човешки разум (последен пример - Индиана Джоунс 4; предпоследен - Терминалът, предпредпоследен - Амистад, и т.н.). За пръв път обаче мога с чиста съвест да кажа, че който и кадърен режисьор да се беше захванал с така написания от Тони Къшнър и така изиграния от Даниел Дей-Люис герой, резултатът (изключвайки един сериозен проблем, за който става дума най-отдолу) нямаше да е кой знае колко по-далеч от това, което само след седмица вероятно ще вземе Оскара за най-добър филм.

На теория Линкълн трябваше да се продава в аптеките и да се приема на гладно, два часа преди лягане за третиране на лека форма на инсомния: 16-тият президент на САЩ (този път без вампири около него); догаряща Гражданска война и 3 милиона роби, които чакат 13-тата поправка да стане факт, за да се превърнат в хора... Yawn... Предпочитам каквото Джанго има да изстреля по въпроса, пред два часа и половина съдебна драма с финал, надлежно описан във всеки учебник по история.

На практика обаче Линкълн е най-потресаващо пренесената на голям екран историческа личност. Дори ми е трудно да си представя самия процес, който води до създаването на подобен образ. Откъде се черпи информация за това, което трансформира един подпис върху исторически документ в дишащ и кървящ човек? Как той може да бъде написан, без сценаристът да знае предварително кой ще понесе думите му? А и дори да знае, какво от това? - само заради едно погрешно ударение всичко би могло да иде по дяволите...

В едно интервю Даниел Дей-Люис споделя колко много се е дърпал на предложението на Спилбърг да влезе в кожата на най-обичания американски президент. В общия случай бих заподозрял, че "тежката отговорност" е булшит-извинение за сценарни или финансови проблеми - не и при него обаче. Дей-Люис е точно противоположното на типичния плиткоумен холивудски въздухар, и това се доказва не само от кариерата му (в която филм се появява веднъж на 5 години, но какъв филм само!), но и от самото му излъчване като човек - харизматичен, но кротък; търсещ думите като че ли с усилие, но природно интелигентен; някак аристократичен, но приземен, без никаква пудра. Когато най-сетне склонил (престрашил се?) да приеме предложението (което, в един момент е било отправено към Лиъм Нийсън - онзи обаче явно е решил, че след като вече е бил Зевс в Титаните, Линкълн би бил сериозен даунгрейд), той записал на аудиокасета как вижда и чувства героя си, опаковал я, надписал отгоре "Да се отвори САМО от Спилбърг!" и му я пратил. Ефектът бил отнасящ, все едно пакетът съдържал бомба. Сигурно онова е било момент на просветление, за който мечтае всеки режисьор - когато разбира, че филмът му е намерил своята идентичност и оттук нищо не може да го спре. "Изобретяването" на Линкълн е от онези героични стълкновения, в които изключителен актьор се сблъсква с изключително предизвикателство, и от цялата тази изключителност в крайна сметка се ражда история. Не задължително исторически филм, а филм, съдържащ исторически персонаж. И не задължително персонаж, изваден от историята, а персонаж, който със сигурност ще остане в историята.

Много често досега, в очите на героите на Дей-Люис се е четял почти садистичен, откровено психопатиен блясък, от който можеш да се разтрепериш - Скорсезе и Пол Томас Андерсън добре се бяха възползвали от него. В Линкълн обаче същите тези очи, този път пропити с меланхолия, са станали проводник на някаква дълбока хилядолетна мъдрост - малко наивна, точно като на герой от приказка. Или като на герой от онова време, който е прочел за аксиомите на Евклид в математиката и е извлякъл от тях нещо съвсем неочаквано, което пасва на мирогледа и на потребностите му - както правят истински мъдрите хора.

При това, в тези очи се чете и адската болка от загубата на Уили, и безрезервната обич към Томи (който му се хвърля на врата в най-неочаквани моменти - сърцето да ти се скъса, като знаеш, че ако накрая не се оказваше дете без баща, в по-късен момент бащата би останал без още едно дете), и страхът за живота на Робърт. И сковаващото бреме на брака с Мери. И признанието, че съпругата му въпреки всичко е опората, на която се е облягал в най-трудните му моменти. И ужасът пред планините от трупове (изтръпнах от репликата към Грант: "Ние направихме възможно един за друг да вършим ужасни неща"). И състраданието към войничетата с откъснати крака (първите му думи към тях при поредното посещение бяха не друго, а "Носят ли ви достатъчно храна?").

Накрая, след като прокарването на 13-тата поправка и войната са вече история, в един облян от слънчева светлина кадър, човек на име Авраам мечтае да иде в Светите земи и да тръгне по стъпките на Давид и Соломон.  Независимо дали бардът пълзи и подклажда огъня в камината, или прегърбен и завит в одеяло разказва поредната притча, той е почти невъзможната симбиоза между Мит и Човек, който столетия по-късно би могъл да спаси Цивилизацията от апокалипсис.

Трудно, много трудно се изнася толкова натоварен персонаж. А тук дори не съм отворил дума за балансирането из политическите перипетии. Което ме връща на това, че въпреки колосалното актьорско изпълнение, Линкълн не е one-man-show. Другата ключова фигура - Тони Къшнър, е с филмография, точно толкова оскъдна и точно толкова брилянтна, колкото тази на Дей-Люис (в нея са Ангели в Америка и Мюнхен). Извън очевидно изключителната работа върху уплътняването на героя (за което помага и автентичния диалог), Къшнър заслужава специални похвала за няколко неща:

1) Да реши филма не като биографичен, а като проследяващ един кратък, но критичен период от живота на главния герой. При това положение край семейното огнище играят зловещи сенки от миналото, а пък войната е далечен тътен и кървави последствия - никога фокус. Това е меко казано рискован и неочакван ход (рискован, защото по-тъпата част от публиката ще иска Спасяването на редник Райън 2; и неочакван - защото Спилбърг принципно е майстор на историческия епос, дори когато главен герой е някакъв кон, та не ми е трудно да си представя как този момент от историята на САЩ експлодира до епоха - с 200 милионен бюджет).

2) Да реализира 1/3 от филма си като комедия, при все драматичността на обстоятелствата.  В интерес на истината, по време на тази процедурна политическа драма, в киносалона чух повече смях, отколкото на Наръчника на оптимиста, при все че залата беше два пъти по-празна, а главите на аудиторията, погледнато средностатистически - предполагаемо два пъти по-пълни. Разбира се, за това, че Линкълн неочаквано се оказва и много забавен филм помагат страхотните поддържащи персонажи, чиито имена при желание могат да бъдат намерени в imdb, защото тук не смятам да разреждам искрената си възхита от Дей-Люис.

3) Да покаже днес, когато корупцията потапя цели държави, че един акт на висша справедливост всъщност е станал възможен именно благодарение на нечестна политическа игра, купуване на гласове, манипулации с огромен риск (включително такъв, засягащ най-скъпите същества около президента) и удари под кръста. Жестоко!

4) Да удържи на изкушението и да не даде дори намек за по-... нежната страна от живота на Линкълн, която вярно, че е плод на спекулации, но все пак си говорим за Тони Къшнър, не за някой друг. В едно интервю го засякох съвсем директно да казва, че за него изобщо не е било приоритет да показва с кого Линкълн е "споделял легло" в отсъствието на жена му. Много правилно решение (също така и на мета ниво - хората трябва да оценят това и да не се интересуват с кого той, или който и да било друг, споделя едно легло).

От всичко казано дотук може би изглежда, че Линкълн трябва да се пада нещо като кино-върхът на 2012, но това не е точно така. Чисто субективно, преброяването на гласове не е моят жанр, и независимо от чудовищно реализирания главен герой, филмът просто няма шанс да ми стане истински любим. Чисто обективно обаче (добре, че го има и тоя момент, иначе каква съвест щеше да ме гризе заради горното...), Линкълн има един изключително сериозен проблем.

[S] В самото начало намекнах, че Спилбърг и компания (визирам Джон Уилямс и Януш Камински) са доста обрани и се стараят да не привличат вниманието върху себе си. Обаче в последните 20-тина минути от филма една след друга се редят изключителни сцени - Томи Лий Джоунс занася най-големия подарък на жена си, която вече няма да се налага да играе ролята на негова прислужница; преговорите за приключването на войната завършват с "Shall we stop this bleeding...", от което краката ти се подкосяват; по-нататък следват нещата, за които споменах - преклонението на фронта, разговорът на верандата с Юлисис Грант (е добре, тук Камински лъсва доста сериозно), завръщането във Вашингтон... Все изключително натоварени, знакови сцени. И съвсем накрая Линкълн, докато е сред съветниците си, обяснявайки как ще се възползва от високообразованите чернокожи, бива подсетен, че жена му го чака в каретата, за да тръгнат към театъра във фаталната вечер. Той навлича палтото си, слага цилиндъра и им казва с усмивка "I suppose it's time to go... Though I'd rather stay". После се обръща и с уверена крачка се превръща в силует на фона на приглушената зеленикава светлина.

[S] Това беше перфектното място и перфектната реплика, след която да се сложи точката и да потекат имената на хората отговорни за тези страховити два часа и половина. Всички знаем какво ще се случи, но ето че Спилбърг отново не е устоял на вечното си желание да предраматизира без нужда. На всичкото отгоре си изиграва картите по начин, за който не намирам друга по-подходяща дума, освен кретенски. Той наистина ни показва театър, карайки ни да тръпнем в очакване на фаталния изстрел, все едно изведнъж сме попаднали в друг киносалон, където прожектират евтин трилър. Обаче не, това е друг театър - по едно време завесата пада, идва някакъв тип и делово съобщава, че в съседния театър някой е застрелял президента Линкълн. Следват паника и ужасяващи писъци. И понеже този филм не може да завърши с трупа на един от най-далновидните политици в човешката история (да, те го показват), следва флашбек към някаква негова знакова реч, която да остави публиката с подчертано чувство на горчиво удовлетворение... Ей тая грандиозна глупост успя да ми срути цялото преживяване. Не знам по какъв начин може да му се набие на Спилбърг в кратуната, че понякога (а в неговия случай - в повечето случаи) less is more. He is too old for this shit, I guess...

Добре, успях да завърша ревю с два спойлърски абзаца, които се предполага, че ще бъдат прескочени. Браво на мен...