20 Не-ревю: Майсторът

Новият филм на Пол Томас Андерсън (да не се бърка с омразния Пол WC Андерсън) - The Master, е със сигурност едно от подчертаните masterpieces в иначе постната 2012 година. Филмът проследява динамичните взаимоотношения между Ланкастър Дод - основателят на ново философско-религиозно течение, наречено The Cause, и дълбоко травмирания по време на Втората световна война Фреди Куел, който опитва да се върне към нормално съществуване. Излишно е да се споменава, че филмът е смазващ актьорски спектакъл, в който двамата Големи любимци - Филмип Сиймур Хофман и Хоакин Финикс, брутално се надиграват във всяка своя съвместна сцена, което логично води до номинаците за Оскар в главна и поддържаща роля (стискаме палци!). Пол Томас Андерсън продължава поредицата си от изключително многопластови филми, които един през друг се надпреварват да дават заявка, че именно той, а не някой друг, е достойният наследник на Стенли Кубрик. The Master ще предизвика много дебати с провокативната си тематика и история, базирана на създаването на сциентологията от Рон Л. Хъбард (който е прототип на Дод). Ако сте почитатели на почерка на Пол Томас Андерсън от Ще се лее кръв - един от най-любимите филми за 2007, то The Master няма да ви разочарова: той е още по-дълбок и още по-сериозен филм, който и за миг не подценява интелекта на зрителите. И дано не трябва да чакаме още 5 години до следващия му шедьовър.

________________________________

Така. Сега нека опитам отново ролята на ясновидец, въпреки че ми се удава доста слабо напоследък: когато след някой-друг месец The Master цъфне из торент-тракерите (защото, нали, всеки артхаус, попаднал случайно в киносалон, носи смъртна опасност за българския зрител) и почнат да се леят ревютата из родния нет, поне 9 от всеки 10 ще съдържат горе изброената тривия с отклонение в рамките на ±10%.

В същото време, гарантирам, че докато раждат въпросните хвалебствия, писачите ще бъдат глождени от мисълта, че току-що са изгледали ебати масивната чекия, която свършва в пясъка (The Master буквално започва с такава). Драмата обаче е, че не можеш просто ей така да обявиш филм на Пол Томас Андерсън за претенциозен булшит, нищо че два часа и половина си се прозявал, бъркал си си в носа и си броил хората, които се изнасят от киното (двама от петнайсетина в моя случай). Това би било интелектуално харакири и самопризнание в тъпота, след което можеш да очакваш единствено вълна от прясно слезли от клона замундци, дошли да ти обеснят каде и как майка ти е згрешила при раждането. Ситуацията ще е същата като след Дървото на живота (нали си спомняте - омг! потресаващо красив! магнетичен! даже магически! потапяш се във филма и се разтапяш пред мощта на Природата и маликовия гений! ★★★★★!).

Тук обаче няма нито очевидна красота, нито магнетичност, нито даже магичност. Как тогава един wanna-be-сноб да се измъкне от неприятната ситуация с The Master? Е как как... Естествено с това, че Хоакин Финикс ЧУДОВИЩЕН.

Да, чудовищен е и още как. Даниел Дей Люис и Дензъл Уошингтън може да са пичове под формата съответно на драматичен профил и пропаднало пиянде, обаче Финикс ги прави на пух, прах и пр. Това неговото е един от онези редки, разглобяващи психики пърформънси, след които почваш сериозно да се притесняваш, че актьорът, който в такава степен се е отдал на ролята си, след края на снимките може да изперка напълно, да се заключи в presidential suite-а на Four Seasons и да се нагълта с хапчета. Фреди е непоправимо повреден човек, а на Пол Томас Андерсън дори не му се налага да показва какво точно е довело до късото съединение в главата му. Няма нужда от окопи и танкове, Хоакин е свършил цялата работа - пречупената стойка, ужасяващата разкривена гримаса, в която лицето му е застинало от времената на фронта, роботизираното поведение, което обаче в произволен момент може да се трансформира в истерия с непредсказуеми последици... всяко потрепване на всяко мускулче по лицето на Финикс е просто невъзможно за изграване. Това е герой, оглозган до кокал от актьора си. Или май е обратното. На тоя фон, не виждам особен смисъл да коментирам останалите от каста.

Когато преди две години Пол Томас Андерсън обяви проекта си като нещо, дето ще рови из корените на сцентологията, от една страна идеята ме загъделичка приятно, защото иронията по адрес на тоя нонсенс за хора с нелечими дисфункции на централната нервна система, никога не може да бъде достатъчна. Но от друга - Трей Паркър и Мат Стоун вече така свършиха тая работа, че единственото, с което Андерсън можеше да ги захлупи е, като кастне Том Круз (от Магнолия) в ролята Фреди. Вярно е, че филмът съдържа сцена, в която Скептикът прави Ланкастър и псевдофилософийката му на нищо пред очите на последователите му, обаче Андерсън правилно е решил, че да извъртиш филма основно като подигравка със сциентологията (и организираната религия като цяло) по толкова директен начин е като да вадиш нож на мъртво куче. Саркастичното отношение се прокрадва по-скоро в детайлите - Дод е самопровъзгласил се nucular physicist, теоретичен философ, психоаналитичните му "методи" са с изтекъл срок на годност (с има-няма 50 години) и с твърде съмнителна ефективност ("блъскане на глава в стена" и "тичай от мен до другото дърво"); а и цялото обикаляне по Източния бряг в набиране на последователи е с твърде прозрачна мотивация - в Америка е достатъчно да декларираш принадлежност към (или - още по-добре - да си изобретиш) нещо, което да прилича на религия, за да легитимираш всякакви абсурдни и противозаконни практики. Но не това е, което интересува Андерсън в този почти лишен от събитийност филм.

Подобно на Малик, и при него започва да се вижда тренд, който може да мине за нездравословен. Филмите му стават все по-абстрактни, все по-целенасочено подчинени на атипични конфронтации между тотално сбърканите герои, а самият режисьор просто се отдръпва и отказва да вземе каквито и да било отношение, страна и отговорност - той просто показва... това на зрителите. Така. Кой какво ще намери и как ще обърне тези взаимоотношения при отчайващата липса на стройна наративна (с извинение) структура, си е негова работа. А когато въпросните герои са Дод и Куел, гледането е болезнено.

Въпреки дистанцията, твърдата майсторска режисьорска ръка на Андерсън личи. Освен че с музиката пак се е захванал рейдиохедаджията Джони Грийнууд (което очаквано води до доста притеснително скрибуцане през повечето време, все едно другото не стига), филмът е заснет на 65 мм със систематичен, задушаващо плитък DOF, който на моменти буквално изважда героите от заобикалящата ги реалност. По-важното обаче - в The Master няма нито един излишен или непоследователен момент (което може би прави цялото сравнение с Малик да изглежда леко безумно в този контекст). Филмът е низ от изключителни, наелектризиращи сцени - първият processing (ритуалът, който определя дали си "годен" за Каузата); танцът край пианото, който във фантазиите на Фреди внезапно се превръща в неосъществена оргия; подивяването, след като властите опандизват Дод заради това, че "лекува" хора, без сертификат; конфронтацията в затвора веднага след това (да, Андерсън продължава да е фен на изключително сложните продължителни шотове без кътове, но тук за това си давах сметка с единия процент от мозъка ми, който остана неизпепелен от изпълнението на Финикс); и естествено финалната развръзка, в която двамата вкопчили се един в друг удавници (до този момент - Учител и ученик, Господар и бясно куче, амбиция и вдъхновение...), решават в крайна сметка да се пуснат един от друг. Всеки един от тези моменти е драскал дълбоко в мозъка ми, обаче след двата часа прекарани на тъмно и студено, не съм сигурен дали съвкупността от оставените щрихи е образувала нещо конкретно (смислено?). И докато се опитвам да подредя всичко, което се е случвало на тези загубени, разлагащи се души, наоколо хората, които са си купили пуканки преди прожекцията, сега ги връщат обратно в кофата и си казват "Никога повече!". Не знам, може би Андерсън трябва да е доволен.

При това положение дори нямам идея как да класифицирам филма. Той не е character study, защото за такова се изискват characters. Тук в тази роля са поставени деформирани до гротесктност образи, които нямат никаква идея къде искат да отидат. Единият е вкопчен в желанието си за нормалност, другият - в жаждата за власт, а връзката помежду им единствено подхранва илюзията, че целта може да бъде достигната (и че това е целта). В крайна сметка, след неизбежната раздяла, повреденият завинаги Фреди открива смисъла на живота под формата на тресящ се целулитен гъз и развисени цици. Единствената истинска любов в живота му се е опънала на плажа във финалния кадър (Бартън Финк, anyone?). И е направена от шибан пясък.

Съжалявам, написаното ревю е просто съвкупност хаотично пръснати мисли, които дори не мога да имам претенциите, че докосват повърхността. Със сигурност The Master предлага колосален матерал, който да върне с лихвите при повторно гледане, когато вече имаш подготовката, контекста и можеш да извадиш максимума от разхвърляните детайли. Не съм сигурен обаче дали искам да се подложа на такова. Като че ли и малкото, което разбрах за тези две отвратителни счупени същества ми стига, за да нямам сили за повече.