1 февруари 2013 г.

20 Не-ревю: Майсторът

Новият филм на Пол Томас Андерсън (да не се бърка с омразния Пол WC Андерсън) - The Master, е със сигурност едно от подчертаните masterpieces в иначе постната 2012 година. Филмът проследява динамичните взаимоотношения между Ланкастър Дод - основателят на ново философско-религиозно течение, наречено The Cause, и дълбоко травмирания по време на Втората световна война Фреди Куел, който опитва да се върне към нормално съществуване. Излишно е да се споменава, че филмът е смазващ актьорски спектакъл, в който двамата Големи любимци - Филмип Сиймур Хофман и Хоакин Финикс, брутално се надиграват във всяка своя съвместна сцена, което логично води до номинаците за Оскар в главна и поддържаща роля (стискаме палци!). Пол Томас Андерсън продължава поредицата си от изключително многопластови филми, които един през друг се надпреварват да дават заявка, че именно той, а не някой друг, е достойният наследник на Стенли Кубрик. The Master ще предизвика много дебати с провокативната си тематика и история, базирана на създаването на сциентологията от Рон Л. Хъбард (който е прототип на Дод). Ако сте почитатели на почерка на Пол Томас Андерсън от Ще се лее кръв - един от най-любимите филми за 2007, то The Master няма да ви разочарова: той е още по-дълбок и още по-сериозен филм, който и за миг не подценява интелекта на зрителите. И дано не трябва да чакаме още 5 години до следващия му шедьовър.
________________________________
Така. Сега нека опитам отново ролята на ясновидец, въпреки че ми се удава доста слабо напоследък: когато след някой-друг месец The Master цъфне из торент-тракерите (защото, нали, всеки артхаус, попаднал случайно в киносалон, носи смъртна опасност за българския зрител) и почнат да се леят ревютата из родния нет, поне 9 от всеки 10 ще съдържат горе изброената тривия с отклонение в рамките на ±10%.

В същото време, гарантирам, че докато раждат въпросните хвалебствия, писачите ще бъдат глождени от мисълта, че току-що са изгледали ебати масивната чекия, която свършва в пясъка (The Master буквално започва с такава). Драмата обаче е, че не можеш просто ей така да обявиш филм на Пол Томас Андерсън за претенциозен булшит, нищо че два часа и половина си се прозявал, бъркал си си в носа и си броил хората, които се изнасят от киното (двама от петнайсетина в моя случай). Това би било интелектуално харакири и самопризнание в тъпота, след което можеш да очакваш единствено вълна от прясно слезли от клона замундци, дошли да ти обеснят каде и как майка ти е згрешила при раждането. Ситуацията ще е същата като след Дървото на живота (нали си спомняте - омг! потресаващо красив! магнетичен! даже магически! потапяш се във филма и се разтапяш пред мощта на Природата и маликовия гений! !).

Тук обаче няма нито очевидна красота, нито магнетичност, нито даже магичност. Как тогава един wanna-be-сноб да се измъкне от неприятната ситуация с The Master? Е как как... Естествено с това, че Хоакин Финикс ЧУДОВИЩЕН.

Да, чудовищен е и още как. Даниел Дей Люис и Дензъл Уошингтън може да са пичове под формата съответно на драматичен профил и пропаднало пиянде, обаче Финикс ги прави на пух, прах и пр. Това неговото е един от онези редки, разглобяващи психики пърформънси, след които почваш сериозно да се притесняваш, че актьорът, който в такава степен се е отдал на ролята си, след края на снимките може да изперка напълно, да се заключи в presidential suite-а на Four Seasons и да се нагълта с хапчета. Фреди е непоправимо повреден човек, а на Пол Томас Андерсън дори не му се налага да показва какво точно е довело до късото съединение в главата му. Няма нужда от окопи и танкове, Хоакин е свършил цялата работа - пречупената стойка, ужасяващата разкривена гримаса, в която лицето му е застинало от времената на фронта, роботизираното поведение, което обаче в произволен момент може да се трансформира в истерия с непредсказуеми последици... всяко потрепване на всяко мускулче по лицето на Финикс е просто невъзможно за изграване. Това е герой, оглозган до кокал от актьора си. Или май е обратното. На тоя фон, не виждам особен смисъл да коментирам останалите от каста.

Когато преди две години Пол Томас Андерсън обяви проекта си като нещо, дето ще рови из корените на сцентологията, от една страна идеята ме загъделичка приятно, защото иронията по адрес на тоя нонсенс за хора с нелечими дисфункции на централната нервна система, никога не може да бъде достатъчна. Но от друга - Трей Паркър и Мат Стоун вече така свършиха тая работа, че единственото, с което Андерсън можеше да ги захлупи е, като кастне Том Круз (от Магнолия) в ролята Фреди. Вярно е, че филмът съдържа сцена, в която Скептикът прави Ланкастър и псевдофилософийката му на нищо пред очите на последователите му, обаче Андерсън правилно е решил, че да извъртиш филма основно като подигравка със сциентологията (и организираната религия като цяло) по толкова директен начин е като да вадиш нож на мъртво куче. Саркастичното отношение се прокрадва по-скоро в детайлите - Дод е самопровъзгласил се nucular physicist, теоретичен философ, психоаналитичните му "методи" са с изтекъл срок на годност (с има-няма 50 години) и с твърде съмнителна ефективност ("блъскане на глава в стена" и "тичай от мен до другото дърво"); а и цялото обикаляне по Източния бряг в набиране на последователи е с твърде прозрачна мотивация - в Америка е достатъчно да декларираш принадлежност към (или - още по-добре - да си изобретиш) нещо, което да прилича на религия, за да легитимираш всякакви абсурдни и противозаконни практики. Но не това е, което интересува Андерсън в този почти лишен от събитийност филм.

Подобно на Малик, и при него започва да се вижда тренд, който може да мине за нездравословен. Филмите му стават все по-абстрактни, все по-целенасочено подчинени на атипични конфронтации между тотално сбърканите герои, а самият режисьор просто се отдръпва и отказва да вземе каквито и да било отношение, страна и отговорност - той просто показва... това на зрителите. Така. Кой какво ще намери и как ще обърне тези взаимоотношения при отчайващата липса на стройна наративна (с извинение) структура, си е негова работа. А когато въпросните герои са Дод и Куел, гледането е болезнено.

Въпреки дистанцията, твърдата майсторска режисьорска ръка на Андерсън личи. Освен че с музиката пак се е захванал рейдиохедаджията Джони Грийнууд (което очаквано води до доста притеснително скрибуцане през повечето време, все едно другото не стига), филмът е заснет на 65 мм със систематичен, задушаващо плитък DOF, който на моменти буквално изважда героите от заобикалящата ги реалност. По-важното обаче - в The Master няма нито един излишен или непоследователен момент (което може би прави цялото сравнение с Малик да изглежда леко безумно в този контекст). Филмът е низ от изключителни, наелектризиращи сцени - първият processing (ритуалът, който определя дали си "годен" за Каузата); танцът край пианото, който във фантазиите на Фреди внезапно се превръща в неосъществена оргия; подивяването, след като властите опандизват Дод заради това, че "лекува" хора, без сертификат; конфронтацията в затвора веднага след това (да, Андерсън продължава да е фен на изключително сложните продължителни шотове без кътове, но тук за това си давах сметка с единия процент от мозъка ми, който остана неизпепелен от изпълнението на Финикс); и естествено финалната развръзка, в която двамата вкопчили се един в друг удавници (до този момент - Учител и ученик, Господар и бясно куче, амбиция и вдъхновение...), решават в крайна сметка да се пуснат един от друг. Всеки един от тези моменти е драскал дълбоко в мозъка ми, обаче след двата часа прекарани на тъмно и студено, не съм сигурен дали съвкупността от оставените щрихи е образувала нещо конкретно (смислено?). И докато се опитвам да подредя всичко, което се е случвало на тези загубени, разлагащи се души, наоколо хората, които са си купили пуканки преди прожекцията, сега ги връщат обратно в кофата и си казват "Никога повече!". Не знам, може би Андерсън трябва да е доволен.

При това положение дори нямам идея как да класифицирам филма. Той не е character study, защото за такова се изискват characters. Тук в тази роля са поставени деформирани до гротесктност образи, които нямат никаква идея къде искат да отидат. Единият е вкопчен в желанието си за нормалност, другият - в жаждата за власт, а връзката помежду им единствено подхранва илюзията, че целта може да бъде достигната (и че това е целта). В крайна сметка, след неизбежната раздяла, повреденият завинаги Фреди открива смисъла на живота под формата на тресящ се целулитен гъз и развисени цици. Единствената истинска любов в живота му се е опънала на плажа във финалния кадър (Бартън Финк, anyone?). И е направена от шибан пясък.

Съжалявам, написаното ревю е просто съвкупност хаотично пръснати мисли, които дори не мога да имам претенциите, че докосват повърхността. Със сигурност The Master предлага колосален матерал, който да върне с лихвите при повторно гледане, когато вече имаш подготовката, контекста и можеш да извадиш максимума от разхвърляните детайли. Не съм сигурен обаче дали искам да се подложа на такова. Като че ли и малкото, което разбрах за тези две отвратителни счупени същества ми стига, за да нямам сили за повече.

20 коментара:

  1. Извън темата,гледа ли Шерлок на BBC. И ако си ще има ли ревю.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не и не знам, може би не.

      Изтриване
    2. a House Of Cards на Финчър почна ли да го гледаш?

      Изтриване
    3. Ъпгрейднаха първия епизод до 1080i.
      Засега не съм в екстаз от друго, освен от музиката на Джеф Бийл, но е още рано.

      Изтриване
    4. Само първите два епизода са режисирани от Финчър.

      Изтриване
  2. С риск да вляза в клишето с Големите любимци, ще си призная, че ако трябва да кажа кой е най-забележителният актьор на наше време, което, разбира се е почти толкова тъпо, като да кажеш кой е най-великият цвят на наше време, но ако все пак се случи, ще посоча Бардем, само заради глупостите и непредвидимостите на Хоакин Финикс. Искрено и дълбоко се радвам на това завръщане (и на начина, по който го описваш :)).

    Абзацът ти за за атипичните конфронтации много ми харесва. Точно тая динамика на отношенията и на липата на отношение от автора е наистина основен ПТА-градивен елемент във всяка негова минута, която съм гледала. Дори за Пънч-дрънк важи изцяло, само дето там не личи толкова изпод карикатурното и смешното.

    Аз имам странен не знам дори дали мога проблем да го нарека с него (с Андерсън). Оставам силно повлияна от филмите му, давам им консистентно много високи оценки, на работата му като сценарист и особено като режисьор - също. Повлияването обаче е подчертано интелектуално и винаги някак твърде артикулирано, много трудно ми проработва на ниво стомах, така да се каже. С другия supersupercool Андерсън - Уес, ситуацията е същата, само че наобратно. Почти никога не успявам да интелектуализирам и сглобя в цялостна мисъл разхвърляните неща, включително идеи, които заобожаввам из филмите му. Двете по-скоро изключения са Магнолия и Мистър Фокс. Но и в двата случая тая странната закономерност във възприемането ме оставя с усещане за известна повърхностност (какво ми става днес с тия думи) на харесването и оттам ми е трудно с чиста съвест да кажа, че кой да е от двамата ми е наистина, наистина любим.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хоакин е абсолютно изперкал - на пресконференцията във Венеция е някакъв безумно отегчен, пали си цигара пред всички, после отива до кенефа, докато ПТА се чуди как да отговаря на въпросите на журналята. Култ. :) Явно са си паснали обаче, защото ще работят и по още един съвместен проект.

      В интерес на истината, и аз бях на ръба да направя подобен огледален паралел между Андерсъновците, обаче може би заради това, че посттравматичният стрес от The Master не беше отминал, се въздържах. Като оставим настрана съвсем различните тон и стилистика, при техните филми винаги се чувствам така, все едно съм бягал в 50 различни посоки едновременно, и в крайна сметка не съм достигнал доникъде - освен до финалното "това беше супер... по някаква причина". Което пък ме оставя леко неудовлетворен, защото хич не ми допада идеята да (не) харесвам нещо и да не мога да си рационализирам (не) харесването. :) Това, че може би нарочно са проектирани така, обикновено не ме успокоява кой знае колко.

      Изтриване
  3. Значи, 1-во този филм The Master, за разлика от ДРъвото на ЖУота имаше поне някакъв сценарий, някакво действие, докато гореспоменатото Дърво е в личния ми топ 5 на най-глупави, безсмислени и олигофренски филми евър! Не се имам за чак кой знае какъв интелектуалец или кино-сноб, харесвам сложни филми, но The master не ми хареса особено. Разбира се, 2-та изроди - Хоакин и Филип Сиймор Хофман са уникално дуо, което буквално те разтърсва във всяка сцена, Ейми Адамс също е на познатото отлично ниво, но самия филм е...Абе да не кажа тотална скука, ама нещо не ми 'ареса. Но какво да кажем пък за Линкълн? Големите хвалебствия, Спилбърг го бил замислил от 15 години, не знам си какви трейлъри и прочее - абсолютна Хамериканска боза! Добре, че беше Томи Лий Джоунс да внесе малко животец във филма, и разбира се Дей-Люис, но като цяло филма съкс биг тайм! Стращно скучен, барем 1 битка да бяха дали от тая война, то не бяха обясняванки, то не бяха подкупи, то не беше чудо! Изобщо, единствените 2 филма, които ми харесаха тотално бяха Арго и Джанго. Тарантино - уникален урод, както винаги, със сценарий за поне 5 оскара, с невероятната си визия и с откачените си герои - просто няма друг такъв филм. Да не говорим, че саундтрака - по-добър не съм чувал от години...Но за пореден път ще видим как Академията пренебрегва Тарантино, за сметка на Истинските Американски Филми, описващи "великата" им нация (пффф, please bitch), помпозните изказвания и необоснавания патос! Изобщо, Хамериканска им работа - Даниел Дей-Луис ще вземе оскар за главна роля, Спилбърг ще вземе оскар за режисура, а за най-добър филм евентуално Арго може да се намеси в борбата, но и там ми се струва че ще пробутат Линкълн-а за победител.

    ОтговорИзтриване
  4. Е, копеле, под всеки филм в Замундата вече ти плякат ревютата. Няма начин, хахаха, да го духаш.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да, забелязвам, че имам фен, който ми прави мечешка услуга, но с малки изключения, копеле, последствията поне засега не са кой знае колко сериозни.

      Изтриване
  5. Згрешила?
    неграмотен "прясно слязъл от клона замундец" е поносимо, но тук претенциите са други, май :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Oh boy...

      Освен да почна да болдвам специално за замундците?

      Изтриване
  6. научаването на граматиката е достатъчно, благодаря :)

    ОтговорИзтриване
  7. за да избегна недоразумението - харесвам почти всичко, написано тук, затова и реагирам на лъжицата катран.... а не подминавам, както правя в 90% от случаите на въпиюща неграмотност в нет-а

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Добре, за да избегна недоразумението, все пак ще болдна:

      ...след което можеш да очакваш единствено вълна от прясно слезли от клона замундци, дошли да ти обЕснят кАде и как майка ти е Згрешила при раждането.

      За съжаление, не успях да се сетя как да подходя към "майка" и "раждането". My bad.

      Изтриване
  8. добре :)
    дублиране на маркирането не беше необходимо :)

    за екзистенциалните въпроси - не мога да помогна, аз съм семпла личност, граматиката ме задоволява.

    http://www.youtube.com/watch?v=A7tQiDHSe5E&list=FLEglp26zt0GwRDdM-W9CW-Q&index=26

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.