4 Томас Нюман / Skyfall Soundtrack

Саундтракът на новия Бонд е вече факт и след три слушания и половина, мога да заключа смело, че е най-добрият за 2012 до момента - просто не виждам какво до края на годината може да го свали от челото на евентуален Топ 3 (май само Хобитът и Облачният атлас имат шанс за това). Можем да си отдъхнем - Томас Нюман е навлязъл без проблем в нетипичните за него води на чистия злобен екшън, и е дал всичко, което филм за 007, режисиран от Сам Мендес, би изисквал.

Отварянето на албума Grand Bazaar, Istanbul е почти комично. Първият звук е онова типично бондово брас-изврещяване... секунди след което Нюман welcome[s us] to the suck. Електрически китари-резачки (които ще чуем да вземат връх отново нататък в The Moors), тежък ритмичен бас, близко-източни мотиви - точно като по-елабориран трак от Джархед. Във втората половина с всичко това се преплита по страхотен начин типичната четиринотна Бонд-прогресия, а към финала се случва перкусионен катаклизъм, какъвто Цимер може само да си мечтае да направи. Функцията на това парче предполагам е близка до тази на African Rundown на Дейвид Арнолд от Казно Роял, само дето в ръцете на Нюман нещо, което толкова лесно би се превърнало в генерична стена от звуци, има и идентичност, и прозрачност, и десетки моменти, които наистина да забележиш и оцениш.

Следващите Voluntary Retirement, New Digs (и нататък - Enjoying Death, Skyfall) ясно показват подхода на Нюман - не толкова разчитащ на тематичност (макар и двете ноти от Voluntary Retirement да могат да минат за тема, защото имат постоянно присъствие нататък в албума), колкото на фино взаимодействие между инструментите, елегантен микс от електронни и оркестрови елементи, със стотици интересни призвуци, творящи тонове атмосфера. Много ли натруфено се получи това? Нищо -  има композитори, които с две-три премерени ноти могат да направят колкото други, да не посочвам пак, не могат за цяла кариера. Също няма да посочвам композиторите, при които смесицата оркестър + електроника води до оглушителна анихилация на едното в другото, само ще спомена, че Томас Нюман не е от тях.

Ако нещо леко (ама съвсем леко) помрачава пейзажа, това е откровеното копиране от Ангели в Америка - флейтата в началото на Severine и въобще цялото развитие на парчето нататък е много подобно на Mauve Antarctica. Обаче, като се има предвид, че онзи саундтрак е абсолютен връх в кариерата на Нюман и във филмовата музика на 00-те по принцип, заемките са простими. Освен това ще е интересно да се види как това звучене стои между някакъв брутален екшън.

Началото на Brave New World е страхотна интерпретация на Бонд-темата в изпълнение на кларинет, в чийто фон за момент се промъква парче от основния мотив на Дейвид Арнолд за Казино Роял. Също толкова интересна трактовка на класически 007-елемент има на финала на Day Wasted (китара, след която цигулките поемат развитието) и в края на Someone Usually Dies (остинато, в което е впрегната цялата струнна секция). Начинът, по който Томас Нюман е хванал музикалната сигнатура на Бонд и я е превърнал без усилие в нещо крайно свое е наистина потресаващ - може би най-силната черта на този саундтрак (освен, че просто е страхотен за слушане и по всичко личи, че ще пасне изключително добре в самия филм).

Shanghai Drive съдържа натрапчив библиотечен бийт, все едно излязъл изпод левите ръце на някой безименник от компания за stock music на кило, обаче Нюман го е разкрасил с фин струнен пласт и разчекната електрическа китара, та в крайна сметка се е получило много приятно. Екзотичното Adrenaline (вариация на Истанбулското парче от началото), точно преди албумът да свърши попада в същата категория.

Modigliani съдържа лирична трактовка на темата от Severine с щипка ноар-пиано за цвят - много, много добре. Същата тема се промъква и към финала на Komodo Dragon, което обаче е интересно преди всичко с това, че е единственото място в саундтрака, където песента на Adele е намерила отражение. Надявах се на малко по-неочевидно вплитане - сега стои като квадратче от чеклист, в което Нюман е сложил чавката без да си дава много зор в интерпретациите. Което от друга страна е може би по-здравословният вариант - саундтракът кърти достатъчно, и без онова да се превръща в основен мотив на 23-тия Бонд.

The Chimera съдържа драматичното двунотие от Voluntary Retirement, само че много по-експлозивно поднесено. Close Shave (точно като финала на New Digs) е реверанс към Американски прелести, Health & Safety пък - към Lemony Snicket. Странно е човек да срещне подобни директни автоцитати във филм за Бонд, но сигурно ще паснат.

Ако карам по тоя начин обаче... в саундтрака са 30 парчета, така че ще се изхабя за нула време. По-генеричните задъхани изпълнения в The Bloody Shot, Granborough Road, Enquiry, Welcome to Scotland ще ги пропусна, защото такива композиции са функционални в екшън-епизодите и самостоятелно нямат кой знае каква стойност. Те пак са пълни с интересни моменти, но не достатъчно, че да бъдат споменавани изрично. Слушайки Tennyson и Kill Them First, обаче, ми идва на ума, че Сам Мендес наскоро спомена, как се бил вдъхновявал от Тъмния рицар. Чудесно, но това напомня за резонния въпрос какво би представлявала трилогията на Нолан с някой като Нюман на композиторското кресло, вместо онзи некадърник.

Breadcrumbs е единственото място в саундтрака, което е оставено да звучи така, както навремето в главата на композитора на Бонд-темата, Монти Норман. След толкова авторски елементи и интерпретации на Нюман, като че ли всичко това идва да услужи на по-глухите фенове на Бонд, които биха изквичали, ако в саундтрака няма толкова директно музикално натъртване. (Ситуацията напомня в известен смисъл на козируването на Деспла пред Джон Уилямс на финала на Хари Потър.)

Финален щрих преди да завърша - Old Dog, New Tricks, което затваря албума, се пука по шевовете от ноар-атмосфера. Не съм слушал подобно нещо от Черната Далия на Марк Ишам насам (което значи много, защото онзи ми е сред любимите саундтраци). И като че ли умишлено цялата тази музикална красота свършва рязко изведнъж - сигурно, за да те остави жаден за още. Доколко това е конструктивно решение чисто в композиционен план, е спорно. Важното е, че слага точката на цели 80 минути първокласна филмова музика.

И наистина заключението, че тая писаница пак излезе извън пропорции докато се усетя... До вчера си мислех, че жанрът екшън-саундтрак е отдавна убит от Цимер и цимероподобните. Истинско чудо е, че във времената на господстващата безидейна скучна синтетика, която бълва поточната линия в Remote Control, се ражда филмов скор с идентичност, в който наистина е вложено сърце и душа. От определен ъгъл на Skyfall може да се гледа като на страхотен best на Томас Нюман, в който са намерили място всичките му похвати и стилистични особености от последните 20 години (и единствената причина, поради която няма да го обявя за най-добър в кариерата му е това, че по принцип малко саундтраци успяват да достигнат до нивото на Ангели в Америка). На този фон, начинът по който са интегрирани задължителните Бонд-елементи е най-често изумителен, а на места и гениален. Имах известни опасения как смяната на Дейвид Арнолд ще се понесе от тоя франчайз, но по всичко личи, че Томас Нюман е едно от най-хубавите неща, които му са се случвали. Остават броени дни преди да видим дали самият филм ще бъде най-хубавото нещо, което се е случвало в екшън-киното през последните години. Шансовете за това стават все по-високи.