15 септември 2012 г.

6 The Newsroom


На пръв поглед комбинацията HBO (= пълна творческа свобода) + Аарон Соркин (= сценарния гений зад Социалната мрежа) би трябвало да резултира в някакъв безпощаден уин, обаче в 10 последователни епизода от новия летен сериал The Newsroom падна такова мащабно демитологизиранe, че чак моят задник ме позаболя. То е известно от край време, че телевизията е компромисна медия и всяка ТВ-продукция в жанра на едночасовата драма (с изключение на светата HBO-троица: The Sopranos / The Wire / Deadwood) е низ от hits & misses. The Newsroom обаче поднася такива амплитуди в качеството на материала и с такава честота, че може да те докара до лудост.

Тематиката, когато го обявиха, не ме трогна особено - Спешно отделение, но за новинарска емисия на измислена американска телевизия - не, мерси. После изведнъж ни връхлетя пилотния епизод, който започна ето така:
...и доволно потрих ръце, защото това означаваше нещо като десетчасова политически ориентирана Социална мрежа. Някъде, по-нататък в епизода, когато на екрана някак casually изписаха 20 Април 2010, докато се вихри медийното торнадо около петролния теч в Мексиканския залив, вече бях 100% продаден на шоуто. Струваше ми се почти като аксиома, че Соркин, захванал се да разчепква новинарските реалии с всичките им там задкулисни мъгливи корпоративни и лични решения (при това проследявайки действително случили се събития), както и да разпърдява на национално ниво мислите си по повод политическата система в САЩ (не че имам крещяща нужда да ги знам, но поне се предполага, че ще е забавно докато го прави), не може да стъпи накриво. Особено пък, когато е доверил критичната роля на водещия Уил Макавой на Джеф Даниелс, който в случая си няма друга физиономия под ръка, освен режещо-саркастичната nigga please (нека за момент забравим за зуулендърските му изпълнения в Тъпия И По-Тъпия или както там се казваше онзи тъп филм с Джим Кери).

Въпреки силното начало, пейзажът прогресивно се омаза. При това, цялата вина е на Соркин, защото The Newsroom е рожба на тотален сценарен деспотизъм. Всеки епизод е писан лично от него, и явно по пътя не се е намерил никой, който да му подшушне, че сериалът му на моменти звучи като розова въздишка на влюбена шестокласничка.

The Newsroom наистина блести, когато трябва да влезе в ролята на политически коментар, но за съжаление Соркин е решил да го насели със същества, между които трябва да се случват романтични взаимоотношения. И това му е изяло главата. 

Лирично отклонение, което просто няма как да не намеся: Преди време имахме един спор с Джен по отношение на финалната сцена на Социалната мрежа, в която младата и зелена съдебна психоложка (играла пасианси на Мака си по време на делата срещу Зъкърбърг) му заявява с влага в погледа, че не, той не е тоталният есхол, за който всички го смятат. Поставянето на тая сцена в контекста на огледало на началната с Ерика, някак успя да притъпи неприязънта ми към нея, и взе да ми се струва, че не е в чак такава дисхармония с всичко останало в тези стегнати 120 минути.

Уви, след като на финала на Moneyball дъщеричката на Брад Пит му пееше какъв е лузър, мнението ми за Соркин като писач на венци, в които изкристализира отношението му към главните му герои, почна да се разклаща сериозно. Сега в The Newsroom, когато имаме абсолютно дословно преписан епизод, в който млада и нахакана госпожица (Слоун) обяснява на млад и самобичуващ се господин (Дон), че не е лузър/есхол, ами е абсолютен пич (цитирам буквално: "Дон, някой ти каза, че си лош човек, но ти не си" - ей такова е, не се ебавам), цялото това надплюване с директни характеризации почва да минава границите на разума и да се превръща в досадно, елементарно, изморено клише.

Тази конкретна сценарна трагикомедия, която изобличава Соркин като абсолютно неспособен да скалъпи нормален романс (или каквото и да било друго) между мъж и жена, се случва в последния епизод. При това се случва между сравнително елементарни герои и последното нещо, от което имаме нужда са разяснения под формата на крещене с Caps Lock. А пък най-глупашкото в цялата тази работа е, че репликите се разменят между персонажи, които в 9 епизода до момента не са имали обща сцена.

Не е истна колко много Соркин е искал да улучи същия заек втори път. Амбициите му да повтори триумфа си от Социалната мрежа са толкова натрапчиви и очевидни, че по едно време The Newsroom се оказва населен с персонажи, които губят всякаква идентичност и започват да словоредят скорострелно, все едно първото им име е Марк. Всички до един оригиналничат до безобразие и от устите им валят конструкции, с които никое нормално човешко същество не би се напънало да общува. В сцената в болницата от последния епизод между Макавой и бившата му изгора / настояща продуцентка Макензи (онази с табелките от видеото), просто извърнах очи от екрана от неудобство заради всичките глупости, които гърчещият се в пост-фейсбук треска Соркин е наизмислил.

И не само, че всичките му герои се надцакват интелектуално с някакви фрази, които изглеждат като наизустени мъдрости, очевидно мъдрени от един и същ човек, ами и човек е трудно да си представи как повечето от тези герои притежават необходимия интелектуален капацитет да ги изрекат. Уил Макавой е единственият, който държи фронта и създава впечатление на хладен интелигентен пич, който може да натика вербално всеки свой събеседник в трета глуха (и горе-долу това е основното, заради което сериалът си струва гледането).

Всички останали обаче, въпреки брилянтното си спорадично остроумие, всъщност са надарени с IQ-то на Форест Гъмп, когато изпаднат в най-обикновени житейски ситуации. Във втория епизод Макензи се оказва кифлата на кифлите, когато успява само с едно отработено движение върху Blackberry-то си да разпрати мейл за старата си връзка с Макавой на цялата корпорация - тя прави това и същевременно ние трябва да я приемаме за експерт, врял и кипял в изпълнителното продуциране. Да, ей сега. По-скоро създава впечатление на празноглава циклофреничка, която се е спънала по пътя на единствената си възможна кариера - на продавачка на козметика от врата на врата.

Беднякът милионер Дев Пател пък още от първия си кадър има вид на някакъв компютърен гений, който може да хакне сайта на ФБР с едната ръка, докато си връзва маратонките с другата. И няколко епизода по-късно се опитва да пробута като новина клюка за Bigfoot, което не само е анти- този герой, ами по някое време се превръща в дразнещо натякване. Явно Соркин не е усетил, че тази линия не става дори за бележка под линия, нито пък може да се натовари с някакъв символизъм (както се е напънал да прави).

Маги пък (младата асистентка, около която се заформя безобразен любовен триъгълник) в 99% от времето ръкомаха, истерясва и говори пълни глупости, и изведнъж - бам! - изпрасква сложно завъртяно изречение, с което поставя всички на мястото им (внимание там около размислите й за кандидатите за сенатори, на които Господ лично им говори). Неконсистентността в развитието и начина на мислене на персонажите, и по-лошо - в изискваното отношение на зрителите към тях, е на нивото на Истинска кръв (с чиято v. 5.0 сериалът вървеше паралелно всяка неделя).

И актьорите, събрани да изиграят цялата тази пасмина хич не се стараят да адаптират поне малко сценарните волности на Соркин, който ги прави клоуни в една сцена и мозъчни менгемета в следващата. Признавам, никак не е лесно за актьор да интерпретира подобни шпагати, но поне можеха да предотвратят донякъде прогресивно назряващата досада в написаните с краката романси.

Въобще, The Newsroom е христоматиен пример за това колко вредна понякога е пълната творческа свобода. В ревюто си за Мрежата (което горещо препоръчвам, защото е една от най-добрите филмови рецензии на български език въобще) Джен беше направила (тогава струващ ми се крайно удачен) паралел:
The Social Network ми напомни 'The Final Cut'  на Пинк Флойд. По-точно процеса по създаването му и възхищението ми пред това как гениален музикант, композитор и фронтмен (Дейвид Гилмор) решава да се отдръпне, да превърне себе си в безценен антураж, но антураж все пак, на друг, много по-стихиен гений (напълно изкукуригалият по това време Роджър Уотърс), и в тази ситуация няма по-правилно нещо, което да бъде направено (пожертвано) в името на изкуството. При ‘Социалната мрежа’ визионерът, болният перфекционист, който може да преснима сцена 149 пъти, иконичната фигура на модерното кино Дейвид Финчър отстъпва, за да даде път на грандиозния речник, финия усет към интригуваща структура и обезоръжаващия хумор на ТВ-светкавицата Арън Соркин.
Бедата е, че тази аналогия, колкото и да ми харесваше тогава, колкото и да ми харесва все още, се разпада напълно, когато човек вкара в уравнението The Newsroom. Всъщност, още от мейкингите на Социалната мрежа, които заемат цял един blu ray диск (отново нещо, което горещо препоръчвам) ми стана ясно, че филмът се е получил това, което е, не само предимно благодарение на Дейвид Финчър, но и в някаква степен въпреки Соркин. В многобройните откъси, които проследват прочита на сценария (на кръгла маса - режисьор, сценарист и актьори, събрани заедно анализират нюансите във взаимоотношенията) многократно се вижда как Финчър се изправя срещу първоначалната тривиализация на героите в сценария и дяла треските от него. Има дори комични моменти, в които си проличава как Соркин съвсем губи връзка с героите и се налага Финчър да му обяснява на него, какво всъщност трябва да мислят и да говорят. В този план, струва ми се че финалната сцена на Мрежата е просто остатък от елементаризмите на Соркин, с който Финчър не е успял да се пребори докрай. The Newsroom показва нагледно, че когато няма кой да докара в синхрон текстовия материал и същността на персонажите, и когато няма кой да преснима актьорите въпросните 149 пъти, крайният резултат е плачевен. На практика този сериал е The Social Network gone wrong (дори имаме безсрамно затваряне на първия сезон с Джени -  студентката от интродукцията на пилота, която идва на стаж при Уил и те двамата провеждат няма да обяснявам колко безумен и банален разговор). Уви, Финчър тоя път го няма.

Излагацията на Соркин обаче не спира до катастрофата в междуличностните отношения и в некохерентността на персонажите. Този сериал безпардонно изисква от зрителя да изпитва абсолютно неадекватни на ситуацията емоции по няколко пъти на епизод. Имаме например герой, който виждаме в една-две сцени, а после самоубийството му ни се поднася с драмата, която би вървяла, ако е бил централно действащо лице поне 2 сезона. И освен, че ни се натрапват абсурдни любовни истории, които започват и завършват в нищото, взаимоотношенията между героите чисто като развития във времето са крайно несъразмерни. Събитията във филма обхващат период от една година и половина, докато всички междуличностни катаклизми биха могли да се случат в рамките на 5 дена (един от главните герои поддържа натрапена му любовна връзка, която от която не може да се измъкне с месеци? - sure!).

Соркин разбира се, се прави на умник на ниво диалог и се е опитал да се подкове добре по темите, които новинарският му екип ще разисква. Има ги моментите, в които човек може да се наслади на искрени и прекрасно нанесени крошета в мутрата на американската политическа система (като това във видеото по-горе, или пък като 30-секундната канонада срещу Чаената партия във финалния епизод). Обаче някак си не създава добро впечатление, когато се напънеш да си човек, който има какво да каже на аудиторията си ("the separation of church and state was never an American model, it was a model in Turkey and France...") и после се окаже, че това всъщност уикипедия ни го е казала отдавна с почти същите думи ("The concept of separation has been adopted in a number of countries... A similar but typically stricter principle of laïcité has been applied in France and Turkey..."). Сори, Соркин, всеки може така.

Въпреки че не е от критично значение точно за подобен сериал, нека все пак да спомена и нещо за изгледа му. В отварящите надписи, твърде нетипично за HBO, не е вложена капка изобретателност и са може би най-лошите в цялата им история. За това помага и мързеливата работа на Томас Нюман, който е прекопирал без много да му мисли някакви безлични огризки от Ангели в Америка (и дума не може да става за сравнение с основната му тема оттам, която е може би най-добрата музика, писана за ТВ програма). По време на самите епизоди също е пълно с тривиални музикални включвания, които правят разни събития като убийството на Осама, да придобиват вкус на захаросана мелодрама. Динамиката в заснемането пък е оставена на съвсем примитивно ниво и се ограничава до случайни самоцелни zoom in/out-ове. Явно продуцентите и Соркин не са се напънали особено в мислите си как да направят така, че кадрите им да хващат око, и са се спрели на най-повърхностното решение, което на места буквално изважда от действието.

Въпреки излятата до момента жлъч, The Newsroom си струва един поглед заради това, че е сравнително смислен зъбат поглед върху американската действителност, изнесен еднолично от Джеф Даниелс (въпреки спорадичните опити на Соркин да срине със земята и този герой). И ако след набрания импулс от задъханото подготвяне и отразяване на реалните събития, сериалът не се разбиваше в стена от плач, сополи и ученически любовни трепети, със сигурност щеше да стои много солидно сред останалите едночасови драми на HBO. За втория сезон препоръчвам да намерят на Соркин един-двама добри script-doctor-и, които да не си спестяват критиките към залитанията и тоталните му падения, и да го вкарват в правия път, точно както Финчър успяваше да направи това. Съществува известен риск шоуто да се доближи опасно близо до Real Time With Bill Maher, ако забие повече в посока социално-политическа сатира, обаче със сигурност това е спасителното действие за сериала. А не плетенето и разплитането на тривиални любовни историйки, с принципно добрите намерения да се покаже, че нюзрумът е пълен с дишащи и чувстващи хора, които могат да обичат и да бъдат наранявани (които обаче поради сценарна некомпетентност и солидна доза самовлюбеност се оказват някакви досадни факани морони). "Аз съм с Оскар, никой копче не може да ми каже" - нали така? E, копче.

6 коментара:

  1. Демитологизация indeed. :)

    Чувствам се длъжна да адвокатствам на направените си на нищо соркин-концепции. Но истината е, че всички те са преднюзрумски. Не съм го гледала това, сега вече не знам и дали изобщо ще го гледам, но трябва да призная, че, да, предпоставки да се стигне до подобно спъване не е като да е нямало. Допускам, че изтървана от контрол, склонността към леко сълзливи "очовечавания " и на места прекомерната дирекност на Соркин (която иначе обикновено е в контекст и ми е много симпатична), може да доведе, до каквото си описал.

    Но не си много справедлив въпреки това. Противно на масовото схващане, за мен големият талант на Арън Соркин като автор не е при диалога и характеризацията, а в боравенето със сценарна структура буквално като разказвачески похват и в начина, по който експлоатира любими на народонаселението "нови митове", показва ги от най-неподозирани страни и ги превръща в метафори. Освен това, макар да е винаги задълбочено конкретен, направо професионален в тематично отношение, което неизменно води до определена откъснатост от масата и съответно, до затруднения да й се напипат струните за манипулация, неговото писане за "професионални сфери" винаги е било достъпно и с добре дозиран fun factor. Това също е умение. И Западното крило, и Studio 60, и особено Moneyball и Социалната мрежа са онова, което са, по тези причини. Това са неща, които не идват от Финчър, или от когото друг там. Дори само способността да боравиш с композиция на идейно ниво е advanced level art and craft, така че, каквото и счупване да се случва в Нюзрум, трудно ми е да се съглася с "елемeнтарния Соркин". Разбира се, винаги досега към гореописаните качества са били добавени откосите от добре подредени, умни реплики (станали трейд марк, защото са фойерверк, който привлича окото, така де, ухото) и добрите развития на персонажите. И разбира се, да, без това, последното, е трудно и другото да постигне ефекта си. Такъв изглежда да е големият проблем на новия сериал.

    ОтговорИзтриване
  2. Хвана ме ужасна логорея, мястото не стига. :)

    Колкото до аналогията, която си цитирал, наистина тогава ми дойде наум само на ниво резултат без да знам нищо по процесите по създаване на Мрежата. Но аз я смятам за валидна дори и така. Не помня дали не съм ти го казвала по друг повод, сори ако се повтарям - преди време четох интервю с Деспла за работата му по Бенджамин Бътън. Разказваше много мило и почти с възхищение за непрестанната си колаборация с Финчър и буквално под всяко изречение си личеше как, ако този французин не беше безкрайно възпитан и деликатен човек, просто щеше да каже: "Тоя pain in the ass не спря да ми досажда за всеки интервал и полутон!" Та, аз не съм и допускала, че Финчър (същият Финчър, когото нарече работна ръка наскоро! И въобще, спри се вече! Скоро няма да остане никой и нищо, дето да сме му истински фенове, което ще е показателно колкото за неоспоримия факт, че всички талантливи мъже на киното поетапно се чалдисват, толкова и за това, че сме остарели. :)) ще остави някого в свой филм да прави каквото му е работата да прави без да му диша във врата. Още повече, както говорихме и преди, личи си и по отношението му към определени теми в цялостната му работа, че в никакъв случай не е безучастен към текстовата част на нещата си. Но control freak или не, той очевидно е отстъпил в Социалната мрежа пред друг креативен талант, защото филмът е напълно, напълно сценарно доминиран - нещо очевидно нефинчърово.

    И само пак за двете сцени, които ти избождат очите в Мрежата и Мънибол. Аз все така разбирам какво и защо те дразни, но на мен не са ми проблем, защото са похват - имат функция такива каквито са, точно на това място, на което са, и работят в и за композицията си. В Moneyball имаш няколко ключови момента, които правят инверсията от романтика към антиромантика, останалите са доста по-subtle, но песента е тотално in your face, защото слага не просто антиромантична точка, а направо иронична и саркастична. За другата реплика сме говорили достатъчно.

    (Страхотна и неособено заслужена реклама ми правиш. Да знаеш, че ако, когато, някога пак се сдобия с мотивация за писане на епоси или изобщо на каквото и да е, ще имаш определени заслуги. :))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Винаги е чудесно, когато те хване логореята. :)

      (Дано само не съм прозвучал прекалено агресивно в отпратките към ревюто ти и тогавашния ни спор.)

      Сега като казваш това за силата на Соркин (експлоатирането на "новите митове") всъщност съобразявам, че може би това е причината за негативизма в тоя текст отгоре. Материалът в The Newsroom е толкова негова територия, на която можеше да се развихри, че ме е яд как с лека ръка е пропилял тая възможност. Има го напънът за обмислена композиция, но просто му се е получило много левашки в тоя сериал. И да, точно характеризациите и диалогът, които са поръсени много наедро, развалят всичко. Никога досега нещата му не са си позволявали да паднат до такова примитивно ниво, но в перспектива почвам да виждам проблемите им. Или по-скоро изпъкват местата, които без външна намеса биха се превърнали в проблеми точно от рода на тези в The Newsroom. И в двата случая, и с Moneyball и с Мрежата е имало голямо име до него - Зейлиън и Финчър (които пък бяха заедно в Момичето), та особено откакто видях последния буквално да му се кара на скрипт мийтингите, и да го третира почти като продуцент от Фокс, доверието ми в него се поразклати доста. Иначе сцената в Мънибол не ми е чак такъв трън в очите, а с онази от Фейсбука някак си се примирих (в голяма степен благодарение на теб). Лошото е, че The Newsroom не ги хвърля в много добра светлина, ама това е проклятието на поставянето в контекст. :)

      И за Финчър, каквото и да съм казал, ако трябва да заема малко шадоуденска лексика (и ако това беше физически възможно) как беше... бих му износил децата. :) Наскоро си накупих някакви сини издания на филмите му, наблъскани с тонове допълнителни материали и... просто тоя е НЕ-ЧО-ВЕК. Ако имаш възможност, хвърли им око - абсолютно съм убеден, че ще ти доставят не по-малко удоволствие от самите му филми. Този е такъв безкомпромисен циник (по всякакъв начин) и така слага хора (от асистенти до глави на студиа) по местата, че на тях им остава само да мигат на парцали и да се съгласят. Щото той разбира от камери и светлина, колкото и оператора му; от специални ефекти - колкото и VFX супервайзъра на филма му; от монтаж - колкото монтажистите му (горките момчета, просто ми става мъчно за тях като ги гледам как се оправят с терабайтите в секунда, с които Финчър ги залива); и разбира героите си повече от този, дето ги е написал и тези, дето ще ги играят. Виж му това интервю, btw.

      (Рекламата е особено заслужена по ред причини, и дано се сдобиеш с мотивация за писане на епоси, защото още си мечтая за километър текст за Финчър или Коените, като онзи за Шаямалан. :)

      Изтриване
  3. Прочетох тук за сериалчето и го прегледах. Всичко казано е вярно, от нереалните диалози до изсмуканите любовни връзки. Джеф Даниелс играе опростена версия на ролята си в The Squid and the Whale, а другите актьори не съм ги чувал. А това с главен герой гений-мизантроп не се ли изтърка около 4тия сезон на Хаус. Добри попадения са епизодите, в които осмиват траш телевизията (докато у нас още показват Биг Брадър в Щатите са вече на Honey Boo Boo).

    С озъбването не съм много съгласен. Целият сериал е болезнена пропаганда срещу републиканците, представени от разни куковци като Мишел Бакман, а демократите са някаква вода ненапита. Въобще американската телевизия и Холивуд са изпаднали в някаква крайност, която води до разни смешки като Оскар за “военния филм” на Катрин Бигалоу. Май се отплеснах :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Е, едно е новинар-мизантроп, друго е доктор-мизантроп. :) Пък и то не е точно мизантропия цялото това нещо...

      Те HBO почти нямат сериал, в който да не насират републиканците, така че това не е кой знае каква изненада. Все пак тук има туист - главният герой е разумен републиканец.

      Изтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.