24 Как Нолан срути Готам и уби Батман

След второто гледане, което дойде с някаква налудна надежда, че нещата просто нямат право да са чак толкова зле (т.е. аз съм този, дето нещо е недоразбрал), всъщност се оказва, че Черният Рицар: Възраждане е точно провалът на годината, пред който Прометей може да яде пасти, а Хобитът ще трябва да се напъне доста, за да го задмине. Всички нелепости, които изредих в ревюто за съжаление остават валидни с пълна сила. Наистина, като че ли не Джонатан и Кристофър Нолан, а Роберто Орци и Алекс Курцман, символите на безидейната холивудска костюмарщина, са правили пируети из сценария на филма. След като всички вече го гледаха, можем да си говорим спокойно за детайлите по пропадането на Нолан, без зачервяване и означаване на спойлъри. Темите, както показва заглавието, са основно две. До появата на Възраждане концепцията за Готам и развитието на Батман бяха най-силните черти от версията на Нолан. Уви - той успя с един замах да скапе и двете.

Спомняте ли си сцената, в която за пръв път Нолан ни показа неговия Готам? Малкият Брус пътува заедно с родителите си с въздушната железница към Wayne Tower, изведнъж камерата се изтегля, показвайки стъкления мегаполис на фона на кулминацията от Macrotus на Джеймс Нютън Хауърд. Този, може би единствен адекватен аудио-визуален момент в цялата трилогия на Нолан, показваше, че вече наистина сме в друг свят: не в кошмарния Готам на Тим Бъртън с цялата му NYC-gone-wrong концепция и невъзможен микс от архитектурни стилове; нито в неоновия и предсказуемо напълнен със статуи на голи аполоновци и атласи кич на Джоуел Шумахер. Бяхме в съвсем неочакван свят - в нашия собствен.

Това просто решение водеше след себе си всички останали хубави неща в Началото и Черния рицар - героите, които трябваше да виреят в тази екосистема, вече нямаха право на карикатурност. Вместо това, трябваше да са истински, медицински освидетелствани психопати. И всичко, което се случваше на Готам, трябваше някак си да изглежда като реално възможна заплаха, далеч от нелепости като глобални климатични промени или гигантски стоножки, нахлуващи от небесни портали към пъклени светове. Най-сетне трябваше да видим филм за супергерой, който е приземен в реалността; герой, който като падне, се натъртва и посинява; и който, за да предотврати това, има нужда от наука и логика, а не от магия.

Брус Уейн беше нормално дете, изтрещяло заради ненормални обстоятелства - смъртта на родителите му, случила се пред очите му; и последвалата тотална безнаказаност, проточила се с години. Арката на Батман в първия филм всъщност беше почти съвършена - от кладенеца и символа на страховете на Брус; през психическото и физическо израстване до възможността да ги контролира; и в крайна сметка до превръщането му в символ и носител на тези страхове. Нямаше какво повече да се иска от това развитие (освен по-малко ненужни обяснителни бележки, но те са жалка константа за трилогията на Нолан, какво да правим...) Всички злодеи на филма бяха много точно съобразени с етапите, през които Брус Уейн трябваше да премине. Фалконе беше върхът на разяждащата Готам престъпност и тригер на първичните импулси за справедливост на всяка цена от страна на Брус. Ра'с Ал Гул пък беше необходим, едно - за да постави в състояние на кохерентност и контрол психиката на главния герой; второ - за да даде логична основа на физическите способности, които по дефиниция се изискват от Батман; и трето - за да сложи на дневен ред въпроса за Готам като сърце на злото, което трябва да бъде изтръгнато. И после идваше Плашилото (със страховитото изпълнение на Килиън Мърфи), заради чийто халюциноген в крайна сметка Батман успя на финала да приеме чисто визуално истинския образ на ултимативния си страх - гигантски дяволоподобен прилеп с горящи очи, който буквално лети над ококорените и загубили говор и картина хорица по улиците на Готам.

Всичко това създаваше усещането за доста сериозно премислен филм до най-дребните детайли - едновременно класически супергеройски сюжет, но със свеж туист в почти всеки елемент, познат ни от комиксите и филмите за Батман досега. В Черния рицар Нолан опита да продължи тази тенденция, но всъщност само феноменалното изпълнение на Хийт Леджър успя да ни залъже доста ефективно, че продължението е по-добър филм от Началото. Изборът на злодеи беше все така вдъхновен и предначертаващ пътя на главния герой - пъклените планове на Джокера бяха точно това, което в крайна сметка трябваше да доведе до падението на Харви Дент и очернянето на Батман. В детайлите си обаче франчайзът започваше да се пропуква.

Нолан като че ли забрави, че Готам трябва да е визуална арена на действието с подчертано присъствие. Градът в TDK се събираше в произволна улица, взета назаем от Чикаго. Опиянението на Нолан в стремежа му към тотална, смачкваща реалистичност, в крайна сметка доведе до това неговият Готам изведнъж да се окаже най-скучния възможен - без никаква идентичност и с атмосферата на произволен съвременен трилър, в който спокойно може да се разхожда Джейсън Борн или Итън Хънт.

В това отношение Възраждането направи още една голяма крачка в неправилната посока - Чикаго очевидно беше заменен от Манхатън, без никой да си направи труда да провери за каквато и да било приемственост. Профилът на града се оказа съвсем различен, Wayne Tower изчезна (и на нейно място цъфна Емпайър Стейт Билдинг), изпари се и ключовата за първия филм въздушна железница... Готам просто се загуби, явно защото на никого не му е пукало достатъчно.

По-лошото обаче - с едно незначително изключение (идването на зимата), Възраждането тотално игнорира усещането за преминаващо време, при все че настойчиво се опитва да бъде филм, в който това е критичен аспект от действието. Улавянето на правилното носталгично чувство, може да има невероятен драматичен ефект. Разбира се, никой не изисква от Нолан да превръща Готам в Хил Вали от Завръщане в бъдещето, но нито за момент не си помислих, как се връщам на познато място след почти десетилетие и виждам как това място се е променило. Изглежда, че този аспект, който спокойно можеше да усили с много драмата на героите (нещо, което сега е оставено изцяло в ръцете на Цимер), е тотално игнориран и е непростима пропусната възможност. Нолан явно си е помислил, че един бастун ще свърши работа.

TDK успя да сложи началото на още проблеми, които истински цъфнаха в последния филм. Да, Нолан написа безпрецедентен злодей (който Леджър еднолично превърна в поп-културна икона), обаче наред с това скалъпи набързо падението на Харви, което беше точно толкова нелепо и неочаквано, все едно да ти сервират дюнер във френски ресторант. После с Генезис Нолан намекна, че посредствената характеризация на главните му герои не е нещо, на което трябва да гледаме като на гръм от ясно небе, и продължи с пълна сила да действа по същия повърхностен начин в TDKR. Бейн стана жертва на плосък туист и дори треперещата сълза в дясното му око в последните му секунди екранно време, не успя да го превърне в нещо повече от всепомитаща злокобна буца. Блейк, на който беше отделено повече време, отколкото на Батман, се оказа някакво скучно ченге с алогично изострено шесто чувство (и при все твърдата заявка на Нолан, че в неговите филми няма място за Робин, той се оказа Робин по най-глупавия възможен начин - все едно сами нямаше да се сетим). Изпълненията с Миранда Тейт - от нелепо заченатия романс между нея и Брус Уейн до кретенската смъртна сцена на Талия, просто не ми се коментират.

Другата серия проблеми, заложени в TDK касае сюжетните завъртулки, които в повечето време добре пасваха на главния злодей и създаваха усещането за активно mindfuck-ване, обаче заедно с тях дойде и ученическото упражнение по психология на масите - онази ударна глупост с двата кораба и кой първи ще натисне детонатора, която в TDKR беше аналогично продължена на сцената на стадиона. Независимо, че тези елементарни манипулации по-скоро биха отивали на нещо като Спайдърмен, те бяха поднесени с адски апокалиптичен тон. Като че ли Нолан съвсем загуби преценка коя част от сюжета му изглежда като хитър плот-туист, който изправя на нокти героите, и коя - като преекспонирана плоска драмичка, от елементарността на която можеш да прехапеш пръсти.

Да се върнем обаче на това какво се случи с Батман/Брус Уейн. В първия филм Брус Уейн прегърна страховете си и се превърна в защитник на онеправданите. Чудесно. Във втория филм Брус Уейн загуби изцяло личния си живот и реши... пардон - наложи му се да очерни символа на Батман в името на по-голямо добро. Прекрасно. В третия филм Брус Уейн стигна до извода, че Батман все още е нужен на Готам, независимо какво говорят хората зад гърба му, като голямото предизвикателство пред него в този процес на Възраждане беше да си намести колянната става и да преодолее болката от две счупени ребра или нещо такова. Това вече е разкошно. WTF?!?

Да не говорим за утежняващите вината обстоятелства: Алфред съвсем се вживя в ролята на бащинска фигура и се размрънка как е време Брус да се задоми и да си намери жена, която да му народи деца. В смисъл буквално "Маста Брус, стига си циврил по Рейчъл, хвани си една коза, купете си една вила в Италя и си живейте живота." Или с други думи: "Брус, ти не си онази травмирана развалина, която се е държала да не се разпадне единствено или от мисълта за отмъщението, или от пълното и безрезервно отдаване на символа, в който е резултирал защитния механизъм за справяне с реалността. Ти не си психопат, който се различава от злодеите в историите си само по добрите си намерения. Ти си обикновен човек, моля те - действай като такъв."

Няма лошо в TDKR подобен глас да присъства - съвсем нормално би било да излиза от устата на верния помощник, в чиито очи животът на Брус е единствен приоритет. Това обаче трябваше да е глас на отчаяната невъзможна алтернатива, който да направи образа на Брус Уейн още по-трагичен. Нолан трябваше да се вземе в ръце и да се осмели да покаже на финала това, което би се вписало перфектно в цялата му филмография и особено в частта от нея, която касае Батман - че Брус НЕ е обикновен човек, който може да има обикновен личен живот с връзка "докато смъртта ги раздели" (особено пък с образ като Селина); че Батман не е просто костюм, който може да бъде безнаказано оставен на закачалката, а е животоспасяващо алтер-его, без което Брус би бил куцащ призрак и НИЩО повече. Финалът трябваше да избере между двете единствени възможни алтернативи. Или тривиалната: Брус Уейн решава да бъде Батман завинаги - с изчистено име, мерейки сили с нови злодеи в още пет скучни продължения. Или необходимата за тази трилогия: връзката между Брус Уейн и неговата обсесия, която единствена дава цел и смисъл на съществуването му, да се окаже толкова токсична и непосилна, че той да пожелае да я принесе в жертва на идеала си. Събитията във филма предразполагаха точно към подобна саможертва.

Тогава онова "not yet" щеше да има смисъл, а драматичният завършек на одисеята на този герой щеше да пасва съвсем на цялостния морбиден тон, който трилогията си самоналожи. Джокерът щеше да е триумфиращият над Брус Уейн мастърмайнд (който е прецакал дори мизерните му шансове за нормално съществуване), но Батман щеше да е символът с човешко лице, който е триумфирал над Джокера, Бейн и Талия. Това трябваше да имаме на финала - не инсценирал смъртта си Брус Уейн, за който годините след завършване на началното училище явно се оказват просто лош спомен и нищо повече, а тотално падане на маски, след което цял Готам с ужас разбира през какво е минал един необикновен човек, за да им даде надежда. (Ужас, разбира се, и от това, че със следващия злодей от ада трябва да се оправят сами - но това вече не касае трилогията на Нолан.)

Това наистина щеше да е удрянето на точката на тази история, което да затръшне вратата окончателно и безвъзвратно - безпрецедентно, както никога досега в комиксов филм. С всички обяснения в последните пет минути обаче - за поправени автопилоти, липсващи перлени огърлици и финалната, брутална fuck-you-subtlety-сцена в кафето, Нолан е скалъпил типичен студиен завършек, на който спокойно може да се сложи "следва продължение".

Освен това той е попаднал в капана на собствения си трейдмарк. Бях оправдал отворения финал в Генезис, но тук тази елементарна игричка на тема "какво се случи?" няма да му я простя никога. Прекрасно разбирам, че поправянето на автопилота може да значи и че Брус е скочил в океана много преди взрива, и че той просто държи машините си в изрядно състояние, когато съдбата на цял град зависи от тях. Знам, че липсващите перли може да са на врата на Селина, независимо дали пие кафе с Брус Уейн или с истинското си гадже. И знам, че от филма може да е изрязан последния кадър, в който Алфред се събужда с крясък. Има съвсем малка вероятност Брус Уейн наистина да е мъртъв, но не ми пука, защото Нолан не е имал топките да го каже в прав текст, а е постъпил точно като всяка втора марионетка, която играе по свирката на студиото. И като ги слушам с Гойър как се надпреварват да се хвалят, че точно този финал бил това, което двамата открай време виждали в главите си като завършек на техния Батман...

"Свободата на интерпретациите", с която така щедро са ни дарили, е напълно излишна в този филм и на практика не води до нищо. В Генезис имаше мета-пласт, който да осмисли в една или друга степен различните трактовки на финала, и човек можеше да получи нещо в замяна на блъскането на главата. Тук си говорим за проста фактология, която с нищо не променя развитието на Батман в последния филм. Жив или мъртъв - Брус Уейн е Батман за 5 човека. А историята на един супергерой с алтер-его не е приключила, докато тайната му не стане публично достояние - всичко свършва в този момент и в никой друг. Ако Брус Уейн е жив - това е много кофти кино. Ако е мъртъв - също (що за глупости с всички тези подсказки на финала?) Странно е как верните ноланитчета се чувстват безкрайно умни като навържат 2 и 2, и решат, че след като някой е поправил счупения Бат-сигнал, това е сигурен знак, че Брус Уейн е жив. И в същото време игнорират монтажа 5 секунди преди взрива, когато ни се показва съсредоточеното лице на Батман, видимо летящ към смъртта си. Във всеки случай, филмът е така конструиран, че Нолан ни третира като тотални идиоти. И в крайна сметка - вместо да ни дава две възможности, той не ни оставя нито една логична.

Жалко, много жалко е това, което се случи с този франчайз. Дори с подобна структура и при всички сценарни безумия и недоглеждания, които мога да изброявам до утре, от Възраждането можеше да се получи достоен завършек, който, дето се вика - makes sense. Най-ужасното е, че този филм поставя таланта на братята Нолан в много подозрителна светлина. Допреди седмица бях почти убеден, че те, когато са заедно, просто не могат да сбъркат. Сега не само, че не съм сигурен, че следващият им проект ще си струва очакванията (дано само да се освободят от тоя досаден комиксов водовъртеж), но и ме е страх да погледна назад към филмографията им, защото като нищо може да се окаже, че представата ми за стройните структури на (почти) всичките им филми до момента, е добре отгледан wishful thinking.