6 март 2012 г.

2 Артистът / The Artist



2011 се оказа годината на реверансите в степен, каквато досега не се беше случвала. Ако не беше комиксова глупост, то най-ми беше стърчащ в някаква посока задник. На практика всеки що-годе нормален филм се оказа, че се покланя пред нещо отдавна забравено, а основната задача на зрителя се превърна в това да се чеше по главата и да рови в миналото. Изброявам и напомням (горе-долу хронологично):
  • Sucker Punch - бомба със закъснител, но обвита в почти тарантиновска фенбойщина към жанровото кино (повече тук);
  • Ранго - анимиран Чайнатаун с направо безсрамно очевидни референции към сигурно 100 неща;
  • Супер 8 - не особено кадърен опит на Джей Джей Ейбрамс да се прави на Спилбърг, явно показващ, че само с lens-flare ефектите от "Близки срещи..." не става;
  • Drive - обикновен трилър, ситуиран в съвремието, превърнал се в необикновен заради парадоксалното подчинение на похвати, простиращи се 4 десетилетия (повече тук, особено в коментарите);
  • Приключенията на Тинтин - макар и не най-крещящият пример за реверанс (по скоро низ от намигвания), но все пак, твърде "Индиана Джоунс" за да се подмине това с лека ръка (повече тук);
  • Hugo - е втората половина директно си изплюва в очите на зрителите за какво се бори (повече тук);
  • War Horse - нямам какво да добавя след вчера - засега;
  • The Artist - време е да добавя (след дискусията вчера, стараейки се да не цикля много върху вече обсъдени неща, но е почти неизбежно):

"Скандалното" сравнение с "Боен кон", което направих, разбира се е породено от външни фактори, обаче какво да направя като тези по принцип са трудни за игнориране и понякога си струват коментирането. На първо място "Артистът" няма как да бъде по-очевиден реверанс чисто като форма... пардон - като структура, към времената на нямото кино. ("Боен кон" е реверанс, но някак по-малко очевиден, към времената малко след края на немия период и нататък.) Всичко живо на планетата ще загрее това само от бегъл поглед към случаен кадър от филма, което поставя под въпрос нужен ли е час и половина от подобно нещо 100 години по-късно, и ако да - защо. (В "Боен кон" пък нещата не се забелязват чак толкова, поне не и от повечето хора, защото похватите там принципно са малко по-чужди от тоталното обезцветяване, и все свързани с неща, за които на повечето хора не им пука.) По принцип не си задавам подобни въпроси, обаче сега се налагат, защото този филм извърша де що имаше оскарови номинации и се налага да бъде подведен под отговорност. Какво се опитва да направи "Артистът"? Да ни разкаже трогателна романтична история? (Когато тя няма как да е по-плитка и по-банална - точно както й се полага.) Да ни върне в онези отдавна забравени времена? (Когато можем да се върнем и сами, отскачайки до съответния сайт за филми от отдавна забравени времена.) Сигурно - не се съмнявам в добрите намерения на авторите на "Артистът". Съмнявам се само в необходимостта от крайния резултат - намирам я за не по-сериозна от необходимостта от правенето на "Трансформърс 4". Чудейки се как ще реагират зрители и Академия, ако някой гениален италианец внезапно реши да съживи неореализма на Де Сика и направи черно-бял филм с изцяло непрофесионален екип и актьори събирани от улицата. Някои неща са си умрели завинаги, и си има причини за това.

Както и да е - на второ място идва простичката история, с простичка емоционална и идейна стойност, който факт по някаква причина се игнорира и прикрива зад любимото "това е очарователен портрет на едно отминало време". И едновременно с това простичката история с простичка емоционална и идейна стойност в "Боен кон" (показваща повече, отколкото казваща, горе-долу в същата степен, колкото това се случва в "Артистът") е подложена на обичайния цинизъм по адрес на изпадналия в сантименталности Спилбърг. Тези двойни стандарти просто няма как да се обосноват.

Така... След това отклонение, което всъщност не беше планирано, но се оказа неизбежно след дискусията под писаницата за "Боен кон", време е за поглед директно към "Артистът" и до каква степен той успява да бъде това, което е планиран. За идейния пласт няма какво толкова да се каже - както споменах, филмът е точно толкова плосък и захаросан, колкото трябва да бъде романтична драмедия от 20-те. От време на време се случват и някакви дребни готини неща - като това, че кучето успява да обясни на полицая, че стопанинът му се е подпалил, на неговия собствен кинематографичен език (btw, след Тарантино сцените с горящи кино-ленти трябва да се забранят, защото няма как от тях да се извади повече); това "Bang!" на финала, което показва главния герой като неописуем кретен, който не знае ще се самоубива ли или не, и ако да, то защо; или пък намека, че сладкото Пепи всъщност е някаква обсесивно-компулсивна кучка (намек, който нямаше да имам нищо против да бъде разгърнат извън пропорции - поне щеше да направи цялото преживяване по-малко заспало)... Та, накратко, в "Артистът" си имаме напълно функционална история. И нищо повече.

Сега - към по-интересното: амбициите формата да ни завладее / пренесе тогава / накара да пророним кристална сълза по отдавна отминалото време / или да съжалим, че вече не ги правят такива... (Част от тези амбиции споделяни и от "Боен кон" по подобен начин.) На пръв поглед всичко изглежда ок - черно/бяла визия, снимане на 22 кадъра в секунда, приятно goofy актьорска игра, без да се стига до ексцесии (и все пак - Оскар за изкуствена крива усмивка? - come on...). Тези неща бяха определени (от корли) като фини реверанси към методологията от онова време, без да се прекалява. С което можех да се съглася, ако не ме глождеше натрапчивото усещане, че стилистиката е "като от едно време, но не съвсем" не защото това е била ултимативната цел, а защото франсетата толкова си могат. Примери? Веднага:

В голяма част от времето си личи, че "Артистът" е сниман на цветен филм, като че ли без да се има предвид, че след това трябва да бъде пост-конвертиран в черно/бяло. В отделни сцени осветлението е внимателно подбрано, много други обаче (основно нощни) изглеждат като оставени на самотек (което сигурно в цвят си е изглеждало добре, но крайният резултат е с доста сбъркан контраст). Много показателна е класическата сцена с пушещите и цъкащи с език продуценти в киносалона, която просто нямаше как да е по-лишена от атмосферност. Вместо цигареният дим да бъде светнат и подчертан истински като в доброто старо време, стаята прилича на потънала в почти равномерна мъгла. Не мога да се сетя за кадър, който наистина да ме е оставил с впечатлението за обмисленост (а, сещам се един - онази сцена с отражението, ама тя е пък просто е cool анахронизъм). Като че ли авторите на филма са си казали - "абе, дайте просто да унищожим цветното и хората ще клъвнат". Прави са - хората клъвнаха, явно малко им трябва. (В същото време, спомнете си какво направиха братя Коен в "извънземния" си филм The Man Who Wasn't There. Вярно е, че това е ноар - отпратка към малко по-късен период, но дори не съм си помислял да посегна към случайно изтеклата цветна версия, след като видях какво чудо е направил Роджър Дийкинс със светлината и контраста в оригиналната по замисъл - от първия до последния кадър.)

В крайна сметка основното, което държи "Артистът" да не се разлепи, при всички прозрачни намерения и не особено старателна визия (каквато е абсолютно задължителна за по същество строго аудио-визуален филм), е музиката на Людовик Бурсе, която на практика изнася цялото настроение и бас ловя, че е основното, което подсъзнателно е пленило публиката и критиката (другото е кучето, естествено). Ако същата година Александър Деспла не беше надскочил себе си (и Джон Уилямс), раждайки най-мащабния скор, който човек може да си представи за финала на "Хари Потър", щях да кажа, че Оскарът за Бурсе е повече от заслужен. Ако имам някаква критика към това, което е съчинил, то е, че можеше малко по-добре да следи монтажа, а не да оставя впечатлението, че човек просто си е пуснал албума и към него се точат някакви силно подходящи кадри. Към финала има дори момент, в който музиката внезапно се сменя с абсурден фейд, което пак говори за недоглеждане.

Отваряйки дума за звука като цяло пък - в подобен филм той е от критично значение. И жалко, че е подходено толкова повърхностно в сцената, в която всичко в главния герой се пречупва - тази с кошмара. Идеята, разбира се, е чудесна (макар и леко предвидима), обаче изпълнението е могло да бъде много, много по-добро. Като че ли е използвана някаква стандартна библиотека от записани звуци, вместо звуковите дизайнери да впрегнат съвременните технологии и да докарат кристален и добре синхронизиран звук, който да шашне и герой и публика (защо не и full-force съраунд).

Въпреки на места аматьорския почерк, като че ли показващ повече вдъхновение, отколкото способности то да бъде реализирано, "Артистът" в крайна сметка постига целта си, макар и куцайки. Факт е, че е рискован експеримент като идея, но пък зрителите през цялото време са с добре затегнати предпазни колани и просто не им е оставен друг избор освен да се... очароват от симпатичните актьори (и кучето, естествено). В това отношение филмът много напомня на "Хюго", който е също толкова праволинеен, искрен и директен, без грам изненада (игнорирайки разликата в класите по отношение на визията). Ако си говорим за любовни писма към онова време - имаме далеч по-убедителни и майсторски екземпляри от близкото минало. "Кой натопи Заека Роджър" имаше еквивалентни цели и ефект, което е причината за многобройните му награди, но дори днес носталгичната му нотка работи безотказно (тук оставям настрана колко предизвикателен и иновативен е, погледнат чисто технически). Продуцираният от Финчър The Fall пък съвсем внезапно към финала се превърна от сюрреалистична приказка в неочаквано топло и искрено обръщане към златните времена на нямото кино, при това без Тарсем (да, онзи същият с Immortals) да жертва и частица от over-the-topness-а си. И двата примера всъщност показват как директното цитиране на похватите от онова време не са задължителни, за да направиш филм за възхитата си от него. В "Артистът" просто е играно на сигурно, а всеки може така.

И, за да затворя цикъла в този план, понеже в коментарите за "Боен кон" някой спомена, че Спилбърг никога не би могъл да направи филм, толкова искрен, емоционален, истински, etc. колкото "Артистът" - няма как да проверим това, но предвид досегашната му кариера, имам силното усещане, че с Камински и Уилямс до себе си, дори и със затворени очи би могъл да скрие топките на Азанависюс.

2 коментара:

  1. Анонимен5 юли 2012 г., 10:13

    невероятна досада...маниак педантично дупчи пеперуди с карфици

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.