3 април 2011 г.

4 Удар в топките / Sucker Punch


"Само така, момиче, сега изтанцувай нещо"
- anonymous forplayer

"You will be unprepared"
- Zack Snyder

Натрапчивото ми усещане преди да се занеса до киното за челен удар с новото отроче на Зак Снайдър – “Sucker Punch, беше, че първо ще си загубя двата часа, после ще попсувам кротко на няколкото форума, където все още ме търпят, после ще обясня на харесалите го колко са зле, и после форумите на които все още ме търпят ще останат по-малко. След въпросните два часа обаче, положението е малко по-различно – сега ще трябва да се обяснява на нехаресалите филма, че са пропуснали лодката. И като се има предвид, че това обяснение идва от човек, за когото името на Снайдър е било синоним на ненужния МТВ-кич в киното през последните години, ще се наложи да ми повярвате.

Математиката за Sucker Punch по известните сайтове за кино показва масиран погром на всички фронтове – 20% на rottentomatoes.com (при това - 10% от топ-критиците), 33/100 на metacrtitic.com, загуба в бокс-офиса от филмче за сополиви първокласници, както и пожелания към Зак Снайдър на imdb.com форума, съпоставими само с тези към Маной Шаямалан след пускането на „Последният повелител на въздуха” по кината (и забравянето да пусне и водата след него). Рекламната кампания на филма, която разби всякакви рекорди по нелепост, обяснимо можеше да доведе до нагласата, че човек ще се подложи на някаква малоумна визуална дъвка, в която, както обикновено, Зак фетишистки ще ни показва от различни ъгли и fps-та безкрайно важни за сторителинга и тематичната дълбочина на филма обекти, като търкалящи се копчета, хвърчащи брадвички и разсипани кофи с обелени картофи. В известен смисъл, това може да служи за разумно оправдание на хората, които са решили, че максимата turn off your brain and enjoy the ride, която обикновено се пласира (и като оправдание) покрай кретении като „Трансформърс”, е подходящата опция и тук. Проблемът обаче, който обяснява и цифрите/нагласите отгоре, е, че сценарият на Sucker Punch” е изпълнен с толкова безпрецедентна тъпота, че колкото и очевидна да е нейната нарочност, пак е изключително трудно за човек да направи компромис и да погледне отвъд нея, а какво да говорим за сериозно замисляне върху това, какво всъщност представлява филмът. За щастие обаче, тук си имаме работа с екземпляр, при който класическият appeal to intentional mediocrity (първото нещо, което се развява при липса на аргументи в защита на откровената нагла посредственост), не е нужно да бъде намесван. Филмът е ценен с нещо, което се среща крайно рядко във високобюджетното киното – личното отношение на автора на филма към зрителя (в този случай) или това, което по-умните хора (в общия случай) наричат метакоментар. Ако трябва да продължа мисълта си отново с Шаямалан, Sucker Punch е „Явлението” (и явлението) на Зак Снайдър.


Предполагайки, че този текст може да е от някакъв интерес само за хора, вече гледали филма, мисля да пропусна досадното преразказване на сюжета, който стана ясен и от самите трейлъри. Ако отворите произволен форум, блог или дори мнения на реномирани критици ще имате възможността да се насладите на love/hate реакции с преобладаващ hate, за който не е като да няма основания, но в общия случай е изцяло сляп към истинската цел на филма. И колкото и дразнещо да е пълното отричане заради болезнената му тъпота, истинският майтап е на гърба на малката, но шумна групичка на sci-fi/фентъзи феновете, които безкритично нагъват всичко, съдържащо яка пукотевица. Нека не го увъртаме повече – екшън продукцията в четирите фентъзи свята, където пет яки мацки колят последователно нинджи с базуки, немски войници-зомбита задвижвани с пара, орки в замък с прилежащ дракон и андроиди в скоростен влак,  и която продукция е еквивалента на прословутия танц в нивото на бордея, във фентъзи реалността на филма се консумира от похотливи прасета, гнусни подкупни типове, и въобще от главния злодей. Това е размаханият пръст в случая – слепите фенове на безкрайни кичозни битки в slo-mo, безумни каскади и безцелно носене в абсурден сюжет, който не дава елементарни признаци на смисъл, са посочени като тъпи мастурбатори и жалки отрепки. И тъй като самият Снайдър явно принадлежи към тази група, след като е производител предимно на подобна продукция, Sucker Punch е стряскащо разсъбличане и директна демонстрация на гузна съвест. Имайки предвид заигравката с практически всички жанрове, които влекат след себе си неприятни вълни от нърдщина – филми за бойни изкуства, филми за зомбита, военни филми, класическо фентъзи и sci-fi, и особено имайки предвид, че Снайдър се е пробвал в една или в друга степен във всеки един от тях, на практика той приравнява жанровите си опити с проституция, едновременно с това характеризирайки консуматорите й. В този смисъл, “Sucker Punchе уникално изследване на феномена “guilty pleasure”, бидейки сам по себе си класически “guilty pleasure” със силен автоироничен момент.

Оттук, както и в „Явлението”, идва необходимата тъпота на филма – дефектът му е нужен, за да може да функционира по предназначение. Целият сценарий е откровено карикатурен, пълен с безочливи клишета, които се носят на равни интервали от кого ли не (забележете, обаче – репликите с преобладаваща концентрация на поп-траш философия са преди всичко в устата на ментора на гърлите, неслучайно кръстен The Wise Man), началото и финалът са ужасяващи войс-оувъри, от които ушите ти могат да закървят, а цялата измислена драма с „това не е моята история, а твоята” е изнасилена пред очите ти както биха били главните героини, ако филмът беше Rated R. Човек просто трябва да умствено възпрепятстван, за да не разбере, че всичката тази помия, излязла буквално от главата на филмова блондинка, е поставена там нарочно. Което, разбира се, не е геройство. Геройството се състои в това, че недостатъците са функционални, а това автоматично изключва възможността да бъдат третирани като истински недостатъци. Ако те бяха изгладени, превръщайки филма в умен миш-маш от жанрове (по някакво чудо, не знам как точно, комбинирайки тази умност с 4 х 10 минути безумни схватки), предполагам повечето хора биха останали сравнително доволни, но силата на Sucker Punchкато (само)ироничен коментар над този тип кино и неговата аудитория, би се изпарила.


Връщайки се към автора на този удар под пояса, трябва изненадано да призная, че подходът на Снайдър тук е по-тарантиновски, отколкото еклектичната му и пълна с недостатъци филмография до момента би предположила. В Sucker Punch го има и реверансът към съответното жанрово кино в комплект с иронията към самото него от „Убий Бил”; и girl power моментът от Death Proof; и мета-развръзката на силно личния, направо автобиографичен Inglorious Basterds (с двете страни на самия Тарантино – Алдо и Ланда – от който конфликт изходът е самопризнание, в което тъпото копеле безцеремонно изрязва свастика на челото на адски умния манипулатор, обявявайки я за своя шедьовър). Възможно е всичко това да се случва прекалено рано в кариерата на Снайдър, но независимо дали човек го харесва или не, разголването в Sucker Punch я прави по-симпатична в някаква степен, както „признат грях е вече половин грях”.

При все абсурдната несериозност на сценария обаче, този филм до момента е най-зрелият като форма от страна на Снайдър (изключвайки, разбира се, анимационния му опит със совите, който визуално почти не търпеше критика). И „300” и „Пазителите” даваха едновременно усещането за старание във визуален план, но имаха сериозни недостатъци при изпълнението (прекалено очевидния green screen и лошата синхронизация на осветлението със CG-сцените, недоносените на места визуални ефекти…). Имайки предвид, че концептуално „Sucker Punch е аудио-визуален фойерверк, че струва смешните 83 милиона долара, и че Снайдър определено даде да се разбере, че няма намерение да се откаже от първосигналните акценти на забавен каданс, този филм с лекота можеше да се превърне в непоносимо интро от кофти видео-игра. Ключовите фактори, които му вдигат нивото чисто като естетическо преживяване обаче са два:
  1. Операторът Лари Фонг си е свършил чудесно работата с осветлението в лудницата, вследствие на което сцените там си имат тежест, и то не само защото са снимани на филм с Panavision, а не на смотан digital. Също така, се изисква и сериозно количество топки, за да удържиш поривите на студията в момента за некадърна пост-конверсия в 3D, на която Снайдър е отявлен противник (иронията е, че Sucker Punchби изглеждал размазващо в истинско 3D).
  2. За разлика от предните си филми, тук Снайдър се е възползвал от услугите на първокласен дизайнер – Рик Картър, който е работил по половината филми на Спилбърг в последно време (вкл. по „Джурасик парк”), по всички смислени филми на Робърт Земекис, и по „Аватар”, за който получи Оскар. В резултат на това и на ефективното използване на бюджета, Sucker Punch изглежда като суперпродукция за 200 милиона, докато два пъти по-скъпи филми, като третата „Нарния”, едва-едва се добират до някакво ниво поносимо за „Холмарк”.
Най-голямото ми опасение беше, че в киното ме очаква двучасов непрекъснат slo-mo-fest, но трябва да призная, че с малки изключения, напасването на монтажа с музиката и звуковите ефекти (от което на практика зависи адекватността на сцените на забавен каданс, ако изключим компромисите по съдържанието) функционираше. Най-добрият, най-трудният и може би най-премисленият в цялата кариера на Снайдър момент, е интрото на филма, което може и да е низ от кадри от другаде (отваряне като от „Мулен Руж”, копчето/значката от „Пазителите”, сцената в гробището пак оттам, сцената с ритника пак оттам…), но темпото на заснемане и симфоничните акценти в кавъра на Sweet Dreams са в десятката. Оливането се е случило основно в сцената във влака, където го има онова грозно преминаване от една скорост на друга и от един герой на друг, но там поне го има бонусът, че всичко е направено с илюзията за един непрекъснат шот.

Това, което изненадва по отношение на визията обаче са дребните хрумвания, показващи обмисленост и креативност, и които на практика доказват, че колкото и тъп да е тоя филм, той със сигурност не е правен от тъпак. Напълно неочаквано, царят на непоносимия брутален in-your-face каданс ми поднесе един плавен дълъг шот с огледала, който може и да не е на нивото на онзи от „Контакт” (макар и пак с отражение на Джена Малоун в него), но със сигурност доведе до онова приятно усещане, когато „схванеш” какво всъщност прави камерата в момента. И на фона на генеричността на куеста с четирите предмета, необходими за измъкване от лудницата, които уж били (и всъщност са) елементарен plot-device, имаме дребни ненатрапващи се детайлчета в реалността, които по-късно намират отражение във фентъзи света по неподозиран начин: бащата отваря завещанието с миниатюрна катана, вместо с нож за писма, а всички противници по-късно имат елементи, които вече сме видели (парата от застреляния радиатор/парата от застреляните зомбита; разбитата светеща крушка/разбитите глави на андроидите/светещите вътрешности на нинджите; огънят в камината/огнедишащия дракон). Тези дреболии нямат никакво значение за съдържанието на филма, но въпреки незначителността си показват едно – обезоръжаващо старание по отношение на детайлите.


И след изненадите, които поднася Снайдър на смислово и визуално ниво, е време за последната: музикалното оформление. Филмите му досега не са блестели с кой знае колко добри саундтраци, основно заради постоянната колаборация с Тайлър Бейтс (известен предимно с безсрамния си rip-off на „Victorious Titus” за ”300”) и не особено добрият усет при използване на песни. Проблемът основно идва от това, че за да работи една over-the-top визия, тя трябва да е съпътствана и перфектно акцентирана от over-the-top музика, а до момента във филмографията на Снайдер, музиката винаги е била в най-добрия случай на поносимо ниво – ефективна, но никога ефектна, и винаги догонваща ставащото на екран. И тъй като Sucker Punchсе очертаваше като връх на визуалната мастурбация, а Бейтс беше отново писан като композитор, опасенията ми, че и тук няма да се получи, бяха основателни. При цялата MTV-video концепция на филма, Снайдър обаче резонно е привлякъл и Мариус де Ври, който е работил като продуцент за почти всяко известно име в британската музикална индустрия за последните десетилетия. Тъй като, с малки изключения, във филма звучат кавъри на известни песни в изпълнение на Емили Браунинг, е невъзможно да се сложи границата на взаимодействието между Бейтс и Де Ври, но колаборацията е успешна в много голяма степен, най-малкото заради така често споменаваното интро, което ще остане със сигурност като един от кино-моментите на 2011, независимо какво още се случи през нея. Разбира се, има ситуации, в които тонът не е уцелен добре (Бьорк е прекалено абразивна, а драконовият рок определено е за отпадъците и в тази сцена е пропусната златна възможност за интересни преходи между хард-рок и класически оркестрален епос), но като се има предвид колко сложно е да се докара филм с подобна концепция дори до минимална гледаемост, саундтракът си е постижение, въпреки дефектите.

Първите 6 минути от "Sucker Punch"

Ако трябва да завърша с някакъв реалистичен проблем на филма, това със сигурност би бил рейтингът му. По принцип тази история не изисква задължителен R и това може да се заобиколи по много начини, но в случая прекалено силно личи как Снайдър много е искал да покаже истински бруталните моменти, както им се полага, но е бил с вързани ръце, заради студиото. Което е странно предвид това, че бюджетът е само с малко над този на „300”, а и пак от Уорнър са давали парите. Ако рейтингът беше какъвто е бил първоначалния замисъл, със сигурност поне половината нелепи “shit” щяха да бъдат заменени на не толкова нелепи “fuck”; mute-натото “motherf…” при появата на майката-дракон би било продължено; а кой знае, може би бихме зърнали и цици... Но, което е по-важно – Снайдър щеше да има уникалната възможност да покаже как злодеят на филма на финала брутално изнасилва лоботомизираната Бейбидол – тази, която досега го е забавлявала с танца си/фантазиите си (което на мета-нивото се транслира като армията фентъзи нърдове вербално изнасилващи в момента Зак Снайдър по форуми, блогове и седенки – онзи Зак, който досега, а и сега, бълва филми със завишено количество фенсървис, специално за тях). Но да се надяваме, че тази грешка ще бъде поправена в задължителния unrated cut, класирайки по този начин режисьора непосредствено до Шаямалан с неговото предричащо „I will be killed because of this?” от „Жената от водата”.


Не съм сигурен до каква степен е станало ясно, че аз самият съм изненадан от собствената си реакция на Sucker Punch, при все предубежденията ми към Снайдър, очакванията и масовото мнение.  Склонен съм дори да преразгледам досегашните му филми в светлината на новия, макар и да не допускам, че това ще има някакъв драматичен ефект. Въпреки неоспоримото старание, той все още не изглежда като зрял режисьор с авторитарен контрол, на който можеш да имаш пълно доверие и сигурност, че дори когато сгреши, ще разбереш и приемеш причините за грешките му. Хубавото на Sucker Punch не е чак толкова това, че е ироничен ритник в топките на безмозъчната сган, която нагъва безкритично всякакви безсъдържателни буламачи и писка за още, а това, че поставя режисьора си в специална светлина – на човек, който наистина има лично отношение към филмите си и живее с тях. И независимо, че се проваля на много нива, независимо, че стилът му може би винаги ще си остане предпуберски микс от hits & misses, това последното само по себе си е достойно за уважение, особено в момент, в който 99% от високобюджетната продукция на Холивуд е подчинена изцяло на студийни сметки и в нея няма вложено нищо друго, освен фиксация към портфейла на средния тъп американец. Донякъде съжалявам, че следващият му проект ще е пореден опит за съживяване на Супермен – нещо, от което наистина няма никаква нужда. Ако след подобна канонада от 5 напълно различни филма, и особено след подобно последно заявление като това в "Sucker Punch", Снайдър бе опитал да навлезе в нова територия (ако ще мендесова драма или романтична комедия), нещата наистина щяха да станат крайно интересни. Сега остава в зоната си на комфорт, но проектът поне е по-предизвикателен от prequel на „300”. Във всички случаи, развитието на този тип ще се държи под око – чудото в някакъв момент може наистина да се случи.

4 коментара:

  1. Радвам се, че ти хареса филма :)

    ОтговорИзтриване
  2. Да, по един особен начин ми хареса.

    ОтговорИзтриване
  3. Уф, гледах го заради теб.. Едва издържах като прескачах на моменти... Има някакво мета послание сигурно, да.. За мен лично е добро олицетворение на това що е порнография и предупреждение, че киното вече почва да става извратено. Също на склонността ни да рационализираме/ да се радваме на чуждото нещастие, което по принцип е именно основата на думата 'порнография'.

    Бе струваше си май гледането.

    ОтговорИзтриване
  4. Beast ей такива, като теб много ме дразнят.
    Ти сам казваш, че си прескачал на моменти и се обзалагам, че е на тези, където се намира въпросната "порнография"! "Има някакво мета послание сигурно" е как искаш да разбереш филма като си "прескачах на моменти". прочети анализа за филма и пак напиши коментар: http://parallelreality-bg.com/analizi/kratkianalizi/352-sucker-punch-.html

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.