3 Кино-ревютата на Богдан Русев - част IV

С голяма благодарност към pope 

за ъплоуднатите сканове от броевете

на Егоист с ревюта на Богдан Русев,

липсващи в предните части.

ГЛАДИАТОР

Разказват, че когато продуцентите на Гладиатор се спрели на Ридли Скот като единственият режисьор, способен да предаде нормални чо­вешки емоции посред екшън-сцени с невъзможно епични пропорции, му за­несли една репродукция, на която римски император с вдигната ръка и пълни устни се готвел да определи съдбата на бойците на арената. Въп­росният кадър наистина го има и Хоакин Финикс изиграва узурпатора Комодус с невероятна сплав от мрачна нежност и кървава амбиция, спо­собни да решат съдбата на цели нации с един-единствен жест. Но ми се струва, че най-силният момент в Гладиатор все пак е в самото начало, когато Максимус (Ръсел Кроу в блестяща форма), доблестен, солиден и безмилостен, прокарва ръка през житните класове на мястото на пос­ледната битка на Империята срещу варварите - битка, която продължа­ва почти 20 минути и засенчва всяка батална сцена в киното с оглуши­телна експлозия от огън, кръв и удари с тежест, разтърсваща седалките в салона. След насилствената смърт на император Марк Аврелий (Ричард Харис, стара школа) верният Максимус е продаден в робство, а семейст­вото му е избито. Следващите два часа от филма проследяват пътя му към отмъщението, което неизбежно минава през единственото място в Рим, където робите имат силата на императори: арената. Гладиатор е гигантски, агресивен, задъхан и потресаващо исторически - Спартак или Бен Хур на новото хилядолетие. Гладиатор също така е лиричен, визуа­лен, изтънчен и тихо човешки, какъвто трябва да бъде всеки филм за другата страна на насилието, финалният сблъсък между Кроу и Финикс неизбежно придобива митологични пропорции, в който всеки детайл в огромното пано е плътно наситен с учудващо простото послание, познато още от трейлърите: "Това, което правим в живота си, отеква във веч­ността". За мен обаче незабравимият цитат идва от разговора на Кроу с един от приятелите му гладиатори в навечерието на битката, когато го откриват да се моли пред статуетките на избитото си семейство. "Какво казваш на сина си?", пита робът. "Да бъде смел и честен и да внимава, когато язди". "А на жена си?" Кроу мрачно се усмихва: "Не е твоя работа".

ПАТРИОТЪТ

Роланд Емерих доста умно се е покрил в този филм - как­то в рекламната кампания, която разчита далеч повече на безотказното присъствие на Мел Гибсън и неизбежните сравнения със Смело сърце, отколкото на фрази от типа "от създателите на Годзила", така и на самата лен­та, където доброволно е отстъпил водещата роля на оператора (Калеб Дешанел, Ана и кралят). Резултатът е съвсем приличен епос за Войната за независимост, към който непредубеденият зрител може да изпита дори симпатия. Патриотът в никакъв случай не е гениален - най-малко заради безочливо милитаристичното си посла­ние, което отделни герои неубедително се опитват да тушират с разни култови реплики ("Кой може да оправ­дае смъртта?"), но излъчва успокояващото послание, че някъде все още има хора, които просто отиват и си вър­шат работата. Като Мел Гибсън например, който си я върши по обичайния завладяващ начин. Ако си говорим съвсем конкретно, в Патриотът има две сцени, които няма да забравиш още на излизане от салона: атаката на Гибсън срещу английската рота, пленила най-големия му син (при която самостоятелно убива двадесет души в близък план); и първите думи на отчуждената му дъще­ричка му Сюзън ("Ще кажа каквото поискаш, само не за­минавай отново"). Тук и най-коравосърдечните критици преглъщат тежко и избърсват по една издайническа съл­за. Както се полага на исторически филм от такава величи­на (виж Жана Д'Арк), в него участва Чеки Карио. Чеки Карио би могъл да бъде тема на отделна студия, така че тук ще цитирам само една реплика на героя му - френски лейтенант, изпратен на помощ на американското опълче­ние, който продължително се кипри в палатката си пре­ди решителната битка: "Ако ще умирам, поне да бъда добре облечен". Vive le France, vive le liberte.

ТРЕСКА ЗА ШОУ

Един чудесен и невероятно глу­пав филм за най-елитното танцо­во училище в Ню Йорк, което при­ема по 15 души годишно от цяла­та планета. Както можеш да предположиш, въпросните 15 души са: симпатична руса мацка с добра душа, която не е перфек­тната балерина, но наистина обича танца; най-добрият й прия­тел, който е весел чернокож гей; една нахакана мулатка, която прикрива ранимата си душев­ност зад агресивно поведение; един почти нечленоразделен рус­нак, който пие водка и танцува като фавн; една злобна, но адски талантлива кучка, която всъщ­ност май не е чак толкова лоша, особено след като открива лю­бовта; и 10 истински танцьора, които придават достоверност на цялата история. Както си пише и на плаката, Треска за шоу е новият Флашданс: главозамай­ващо тъп, тотално едноизмерен и адски забавен.

СПОКОЙНОТО ЕЗЕРО

Ако вече си видял рекламата на този филм (огромен бутафорен крокодил е зейнал зад изрусената Бриджит фонда), вероятно е късно да те убеждавам, че всъщ­ност не е чак толкова лош. Сравненията с Анаконда (заради сюже­та) или Туистър (заради Бил Пулман) не са съвсем неуместни, но наистина трябва да се признае, че Спокойното езеро е на няколко метра по-долу от тях в класация­та от "мигновена класика" до "направо на видео". Крокодилът обаче хич не е лош, напрежение не липсва, а Оливър Плат е чуде­сен в ролята на ненормален про­фесор по митология, който обожествява влечугите и предлага на местните полицайки да се съвъкупляват с него след втора­та реплика от разговора. (Първа­та е: "Трябва да ти кажа, че имаш страхотни големи цици".) Има и една разтърсваща сцена, но за да не ти издам историята, мога само да изброя участници­те в нея: крава, бабичка и влечуго с размерите на автобус.

ВЪРНИ СЕ ПРИ МЕН

Окей, ето за какво става въпрос: Дейвид Духовни е способен архи­тект и любящ съпруг на способна любяща зооложка; двамата имат куче, правят всичко заедно и са много щастливи, способни и лю­бящи. Мини Драйвър е млада жена със сърдечна недостатъчност, която се нуждае от трансплантация на сърце. Семейство Ду­ховни катастрофира; съпругата загива; сърцето й отива при Мини Драйвър. Година по-късно Дейвид Духовни и Мини Драйвър се запознават случайно в един италиано-ирландски ресторант, където тя сервира, а той яде, влюбват се и са много щастливи. После тя случайно разбира чие сърце носи и му казва. Той я на­пуска, но после се връща. Край. Изборът е твой, скъпи читате­лю.

ЩАСТЛИВИ В ТЕКСАС

Леко тъпичка независима амери­канска комедия, на моменти твърде ексцентрична за предполагаемата си публика (отегчени от живота и жегите редови зри­тели), а през останалото време твърде плоска за когото и да било. Двама избягали затворници се озовават в малкото градче Хепи, където няма варненски рес­торант за бързо хранене, а не­достиг на организатори за кон­курси за красота. След като ги вземат за двама липсващи мениджъри-гейове, те решават да изиграят ролята докрай, за да приспят вниманието на полиция­та и да оберат местната банка. Следват безброй забавни перипе­тии. Една от малкото причини да не повърнеш още сега, е Уилям Мейси, който прави чудесна мал­ка роля като шериф-хомосексуалист, влюбен до уши в Джеръми Нортъм.

ФАНТАЗИЯ 2000

Повече от петдесет години след ори­гиналния филм, Дисни отново се зав­ръща към идеята си да прави concert pictures, вероятно разчитайки на тех­нологията IMAX, която би трябвало да превърне фантазия 2000 във визуално-звукова феерия. Дори с IMAX обаче филмът си остава доста странна некомерсиална приумица и нещо ми подсказва, че следващата серия от продълженията ще се казва поне Фантазия 2050. От седемте пи­еси във филма впечатляват Римски пинии (Оторино Респиги; сънищата за летене на семейство арктически китове); Рапсодия в синьо (Гершуин; Ню Йорк от времето на композитора в свръхскоростна карикатурна плете­ница от истории); Помпозен марш (Едуард Енгър; историята за Ноевия ковчег, starring Доналд Дък); и Жар-птица на Стравински (невероятно мащабна анимация с митологичен уклон, напомняща на стилистиката на Принцеса Мононоке).

СЕКРЕТНА ОТБРАНА

Неясна и мрачна френска исто­рия, издържана в затворени пространства и параноични диалози. Перспективен учен, който работи по секретен проект за производство на оръжие, заги­ва при неизяснени обстоятелс­тва. Дъщерята (нервна парижанка с хибернирал емоциона­ен живот) и синът му (един от онези френски младежи, кои­то много се вълнуват и карат мотопед) с известно право ре­шават, че го е убил съдружни­кът му (полудемоничен мъжага с импозантното излъчване на Дюма). Последният от своя страна спи с майка им. Сек­ретна отбрана разчита на вбе­сяващо муден развой и стара­телно стилизирани сцени, кои­то някакси се запомнят, въпре­ки че са напълно безмислени.

СЕМЕЙСТВО ФЛИНТСТОУН 2

Безбрежно глупав филм, който стои на светлинни години дори от предшественика си (покрай Кайл Маклоклън в първия флин­тстоун все пак пробляскваха отделни искрици хумор). Някакви неизвестни кретени играят ролите на нетолкова-любимите ни анимационни герои (Стивън Болдуин е Барни, беднички­ят), сценарият на практика от съства, шегичките са просташки, а животните - нарису­вани на компютър и залепени толкова некадърно до актьорите, че страх те хваща. Дори на дечицата този филм едва ли ще хареса, защото Уилма е абсолютна вещица с басов глас, който ще ги прогони с писъци от салона. Историята накрат­ко: Барни и Фред се запознават с Бети и Уилма. Последната е богата като Крез, а Фред е тъп като гъз. Общо взето, това е. Този път дори саундтракът не струва.

ЛОША КОМПАНИЯ

Тийнейджърка от неголямо френско градче, която доста прилича на една моя съученичка от гимназията, изпитва обичайните за възрастта си терзания: какво да облече сутрин, ще я пуснат ли на купон за Нова година и т.н. После си намира по-голяма приятел­ка, която пуши Марлборо и е спала с четири момчета. Още по-после си намира и едно чорлаво бунтарско гадже. Двамата се дър­жат за ръце, тичат по улиците и спят заедно. Точно когато за­почваш да се унасяш, гаджето решава да замине за Ямайка и му трябват пари за билет. За да ги спечели, малката му сладка прия­телка започва да прави свирки в местния парк всеки ден от 17:30 до 18:00, по 50 франка парчето. Честно. Ако си падаш по подобни обрати или те вълнува европейският дебат за възрастовите гра­ници на педофилията, Лоша компания е точно за теб. Иначе е ослепително тъп.

ДО КРАЕН ПРЕДЕЛ

Мартин Скорсезе се връща на улиците на Ню Йорк В началото на 90-те, но ако очакваш от него нещо като Шофьор на линейка, ще останеш излъ­ган. Въпреки темата си (Никълъс Кейдж е преуморен, алкохолизиран сани­тар от Бърза помощ, който вижда духовете на загиналите пациенти), До краен предел нито веднъж не залита в техническата вакханалия, която човек има право да очаква тези дни. С изключение на няколко накриво пос­тавени камери и един-единствен халюцинаторен момент (декоративни рибки обясняват на Кейдж, че собственикът им е японският Сънчо), този филм спокойно би могъл да бъде сниман в същата година като Шофьор на такси, фактът, че го гледаме сега, сигурно трябва да означава нещо. Например това, че Скорсезе (подобно на Тарантино с Джаки Браун) може да си позволи да бъде зрял, без да стане скучен. Няма много режисьори, на които да им се разминат два часа мръсни улици, изперкали типове и една болница, която изглежда като тъмната страна на Спешно отделение. Нещо повече, Скорсезе като че ли е успял да зарази целия си екип с този номер: Джон Гудман играе вечния си истеричен дебелак, Том Сайзмор - аг­ресивното тумбесто копеле, Патриша Аркет - кучката от крайния квар­тал, а Никълъс Кейдж - проблемния небръснат тип със зачервени очи. Но това, което в друг филм би било преговаряне на роли, в До краен предел носи силата на някаква нова архетипност - сякаш гледаш как пред очите ти се прави легенда. От друга страна, не е изключено - ако за миг забравиш, че Скорсезе под­лежи на безпрекословно уважение в качеството си на култов режисьор - и да му теглиш една майна за изгубеното време. Защото в годината на Боен клуб няма как да не ти хрумне еретичната мисъл, че за съвременно­то кино динозаврите на 70-те все повече се превръщат в херметична тайфа чичковци, които си разказват един на друг колко са велики. И може би е време да спреш да им вярваш.

ВСЯКА ЕДНА НЕДЕЛЯ

Новият филм на Оливър Стоун като нищо ще стане причина за въвеждането на задължителни каски в киносалоните. Определен от собствения си режисьор като военен филм, Всяка една неделя излиза на фронтовата линия на амери­канския футбол с енергията на новобранец във Виетнам, на когото ей-сега ще му пръснат главата. В калейдоскопа от счупени вратове, хвърчащи наляво-надясно прешлени и едно извадено на терена око обаче най-сериозно ще пост­рада невинната душа на зрителя, защото Стоун работи с големия парен чук на емоциите по-добре отвсякога. Повечето от парчетата в саундтрака зала­гат на тътнещ бас, който предизвиква почти физическа реакция (така че след прожекцията се чувстваш като пребит) - и визията сякаш постоянно бърза да ги догони с яростни близки планове като удари в мутрата, следвана по петите от сериозен диалог и разни технически шашми (звукът заглъхва, цветовете падат, камерата се тресе, знаеш го Оливър Стоун). Вероятно вече ти е направило впечатление, че на плаката няма нито едно случайно лице. Оказва се, че няма нито едно случайно лице в целия филм. Стоун не си играе на шикалки и дори когато му трябва човек за епизодичната роля на спортен лекар, той си вика Джеймс Удс. Отборът е предвождан от Ал Пачино в поредната му безупречна композиция на тема "застаряващ вълк-единак със старомодни, но верни мъжки разбирания за живота" и Камерън Диаз, която този път е избрала варианта "фригидна амбициозна кучка с ледено сърце, оли­цетворяваща безмилостната ефективност на съвремеността". Крайният ре­зултат е тъчдаун за филма.

ПОЧТИ ИДЕАЛНО

Почти идеално друг път. След чудесните подгряващи клипове на Мадона и подгряващата роля на Рупърт Евърет в Сватбата на най-добрия ми прия­тел средностатистическият зрител весело ще награби най-добрата си при­ятелка и ще се понесе към киносалоните за порция смях, но наместо туй ще се натресе на една доволно дълга и тъпа драма. Мадона е най-лошата актриса на годината, особено когато има реплики; Евърет нещо се е позакръглил и прилича повече на Драгомир Драганов от Чай, нежели на гей-версия на Джеймс Бонд; колкото до наистина остроумните моменти от трейлъра, това на практика са всички остроумни моменти. Съжалявам, и на мен ми се гледаше.

ГОЛЕМИЯТ БОЙ

В зората на видеото, когато мъжете бяха истински мъже и овцете бяха нервни, един филм завинаги промени начина, по който се псуваме. Една ис­тория за черни (Уесли Снайпс), бели (Уди Харелсън) и зелени (пачки), Белите не могат да скачат на Рон Шелтън беше филм-високоговорител на първото поколение, което се интересуваше повече от новия модел Найки, отколкото от... ами, от каквото и да било друго. За съжаление още тогава в него има­ше нещо сбъркано: любовната история, която дразнещо се намесваше в съ­вършените баскетболни дневници. Годинките не са простили на Шелтън и Големият бой с въодушевление подх­ваща именно темата за мъжете и жените, вместо да остави Антонио Бандерас и Уди Харелсън (потенциално най-смешната двойка на годината) да се блъскат на ринга и да пускат лафчета извън него. Лафчета впрочем има, но недостатъчно. Екшън също, но концентриран в едни-единствени блестящи 20 минути точно преди тъпия финал. Всичко останало е безкраен, дразнещ и скучен актьорски етюд на абсолютната патица Долита Давидович. Искрено се надявам Шелтън да я опъва по всички възможни начини, защото нищо дру­го не оправдава включването й в този филм. Епизодичните роли на Том Сайзмор (Джо Домино, верижно пафкащ боксов мениджър със селски анцуг) и Луси Лиу (Лиа, верижно чукаща китайка, която в кулминационния момент на филма дефилира под ръка с Род Стюърт as himself и му отмъква портфейла) са просто недостатъчни да спасят цялата история.

ЕДНО ЛУДО ЧЕНГЕ

Сандра Бълок е продуцент на този крайно съмнителен филмов продукт, който неуверено балан­сира по ръба между класическото гангстерско инди и ексцентрич­ната любовна история (Лиъм Нийсън се залюбва с лекарката, коя­то му прави клизми), за да цопне най-накрая в територията на пълната лайняна боза. Големият тъп ирландец демонстрира забележи­телни усилия да измъкне филма от блатото на абсолютната пос­редственост, но дори майстор-джедай не би се справил. Оливър Плат е пич, ако и да не показва нищо ново, но Сандра Бълок този път просто прекалява. Поредно­то доказателство, че зад идиот­ските заглавия обикновено се крият идиотски филми.

ФЛАМЕНКО

Ултрасите на Карлос Саура вече изгледаха този филм по няколко пъти на първия ред, като трака­ха с кастанети и въодушевено ви­каха "Оле!", така че няма какво да им се обяснява как вътре има Пако де Лусия, Хоаким Кортес, яко китари и фламенко нон-стоп на мах. Ако не ходиш по латино-партита всеки четвъртък и фантата за теб е просто нещо като по-модерна лимонада, направо заб­рави за този филм. Забележите­лен пример за тясно целева ауди­тория от мургави сноби с тънки мустачки, за които една песен не е песен, ако в нея не се чуе дума­та "корасон".

МОМИЧЕТА ОТ КЛАСА

Не че момичетата са лоши (като изключим Катрин Зита-Джоунс, от която малко ми писна), но не е в това работата. Друго си е High Fidelity. От истинското заглавие може и да ти хрумне да поглед­неш кой е режисьорът и да ви­диш, че става въпрос за Стивън Фриърс и че Момичета от класа току-виж се оказал новите Опас­ни връзки. В края на краищата се оказва, че е по-скоро новите Емпайър рекърдс, но и това хич не е малко. Джон Кюсак е заразително симпатичен, във филма има поне десетина култови дреболии а-ла Хапки от реалността и една чудно смешна роличка на Тим Робинс, който си е посивил косата на ки­чури, носи малки кръгли очилца и яде с клечки.

ЕРИН БРОКОВИЧ

Резонно описван като "Вътрешен човек с къса пола и цици", Ерин Брокович като нищо ще направи за кариерата на Джулия Робъртс това, което Криминале направи за Джон Траволта, а Завръщане­то на чудовището от ямата с катран - за актьора, който там играе чудовището от ямата с катран. Стивън Содърбърг (Секс, лъжи и видео) е избарал силен, го­рещ и много човешки филм, в кой­то всяка реплика и кадър са точно на мястото си - подобно на парчетата на Шерил Кроу, с кои­то е обилно гарниран. Ако имаш естествена непоносимост към Хубавата жена, този филм може би ще я излекува. Наистина, тол­кова е добър.

БУЛКАТА БЕГЛЕЦ

Всичко обаче си има граници. Джулия Робъртс (а по-вероятно - българските й разпространите­ли) няма право да очаква, че ще преглътнем два филма с нея за две седмици и ще си траем. Хуба­ва жена 2 представя най-дразнещата двойка в историята на ки­ното десет години по-късно с абсолютно същия ефект - желание да се разкрещиш от досада. Ри­чард Гиър, който все така малоумно присвива свинските си очички, този път е култов столичен журналист. Джулия Робъртс е принцесата на малкия американс­ки град, която преобръща живота му. На финала, след многоброй­ни брачни перипетии, двамата щастливо яздят коне. Джоан Колинс, която в последно време иг­рае във всички филми, осигурява допълнителна доза неприятни гледки.

ЗВЕЗДЕН ГЛАС

Подозрително английска продук­ция, която представлява филмова версия на умерено успешната пи­еса с подобно заглавие. Джейн Торъкс, която от няколко години го вдига на любителите на стари мюзикъли в Уест Енд с перфект­ните си имитации на Джуди Гарлънд и Мерилин Монро, играе главната роля и във филма. В остана­лите са доста актуалният в момента Майкъл Кейн (застаряващ провинциален плейбой, който се опитва да се прави на мениджър), очарователната стара чанта Бленда Блетин и Юън Макгрегър, който малко не знае какво точно прави в Звезден глас. В цялата ис­тория има някакво особено позагнило изящество, но получаваш първо предупреждение за крайно специфична творба.

Следва продължение...