6 Music Playlist / 2011

Няма нищо по-ужасно нечестно от един музикален топ за един коя си година. В същността си всяка една подобна класация няма как да има грам обективност по две причини: 1) огромното разнообразие от жанрове, поджанрове и стилове, на които човек робува в една или друга степен; 2) дори в отделен стил човек просто физически няма как да преслуша както трябва огромната част от албумите, които излизат. Затова и няма да правя класация, просто ще споделя нещата, които въртях през годината, без никакви амбиции за обективност (за музика тя е още по-нищожна, отколкото и за филмите). Този текст е основно за върховете и паденията на любимците ми, за нещата които открих през миналата година - и ако ще има изобщо някакъв смисъл от него е, някой евентуално да си намери нещо неочаквано (пропуснато) за слушане.

Преди да започна с изброяването на парчетата на 2011, ще направя малко престъпление, но с образователна цел и още по-добри намерения - click за архив със селекцията.

SCOTT MATTHEWS

SO LONG, MY MOONLIGHT

from WHAT THE NIGHT DELIVERS

Ако не беше сянката на Ник Дрейк, това би бил албумът на 2011. Крайно трудно ми e да избера само едно от превъзходните парчета в What The Night Delivers - всички са задушаващо меланхолични, невероятно продуцирани до последния призвук (на подобно нещо не се бях натъквал от Sea Change на Beck), с една и съща структура - кротко акустично начало, което постепенно се разгръща и започва да прелива извън дефинираната от него форма. И така 10 пъти. Новият албум на Матюс е много по-хомогенен от предните му два и сигурно това завладяващо внимание към музикалния детайл ми пречи да го нарека по-еднообразен от тях (както направиха всички критици). Във всеки случай, е много, много тъжно, че остава така незабелязан. Мога само горещо да препоръчам нахлупване на най-добрите налични слушалки, които да дадат дължимото на цялото това музикално съвършенство, и прослушване на всичко негово от дебюта му през 2006 - Passing Strangers насам.

GUILLEMOTS

DANCING IN THE DEVIL'S SHOES

from WALK THE RIVER

Fyfe просто не може да сбърка и това си е. Walk The River се оказа толкова очаквано вдъхновяващ, че се разпрострях малко по-нашироко тук. Затова, без много приказки (и с малко съжаление, че се самозаставих да пускам само по едно парче от албум) - личният ми фаворит: Dancing in the Devil's Shoes, с много малко пред... всичко останало в тези разглобяващи уши 65 минути.

BRETT ANDERSON

I COUNT THE TIMES

from BLACK RAINBOWS

Носталгичният ми локум по загубените Suede е налице (т.е. съвестта ми е чиста), така че тук ми остава само да споделя още веднъж, че новото отроче на Брет Андерсън си го бива, и то доста, предвид обстоятелствата. И че I Count The Times по някаква причина, която не мога да събера в съобщително изречение ме побърква отвсякъде.

KATE BUSH

WILD MAN

from 50 WORDS FOR SNOW

Признавам, че този албум като цяло ми е много труден за смилане (което е следствие от това, че Буш има кариера, простираща се с десетилетия). Концепция и изпълнение - всичко е 6+, обаче като че ли на места драгва повече, отколкото би ми се искало. Въпреки това, внезапният реверанс към Бауи в Wild Man, темпото и тази 70-тарска синтетика, го правят абсолютен хайлайт, който не може да се подмине с лека ръка.

DEVOTCHKA

THE MAN FROM SAN SEBASTIAN

from 100 LOVERS

Открити: наскоро (10х Cel). Жанр: джипси-пънк. Резултат: крайно изненадващ, защото това по принцип НЕ е моята музика по никакъв начин. Обаче сега дори не знам коя от песните в страхотния им последен албум да спомена изрично: дали да е All the Band in all the Sea (много Interpol-like), дали да е Ruthless (което започва познато и тривиално, обаче после идва разсипващия припев), дали да е инструменталния завършек Sunshine... Май ще е The Man from San Sebastian, за което бих се заклел, че е композирано и продуцирано от Анджело Бадаламенти за някоя Линч-психария.

BELL X1

BUILТ TO LAST

from BLOODLESS CUP

Като чух как отварящото Hey Anna Lena се разгръща, се обнадеждих, че сме получили нещо поне толкова добро, колкото Flock от 2005 (със страхотния завършек в лицето на последователните Just Like Mr Benn, My First Born For A Song, Trampoline и Lamposts). Истината се оказа малко по-горчива (и то, само едно парче по-късно - абсурдно тъпото Velcro) - Bloodless Cup е слабоват като цяло. И все пак, Haloumi е твърде приятно странно, като за тази група, а пък Built to Last надгражда чудесно над скучния ритъм и в крайна сметка става специално.

GAVIN FRIDAY

THE SUN & THE MOON & THE STARS

from CATHOLIC

Гевин Фрайдей е странно същество - като му слуша човек музиката, има натрапчивото усещане, че май ще лепне нещо кофти на гениталиите си, ако не побърза. Поне досега беше така де - с плътния декадентски поп-траш на предните му албуми (ужасяващата атмосфера на Caruso от Shag Tobacco направо се реже с нож - нека напомня: "do we really need these pissy pop stars... when there's not enough of me!"). Повечето хора са чували за Фрайдей покрай кичозното Angel от Ромео+Жулиета на Баз Лурман, но по-добра идея би била да го познават от неща като Adam 'n' Eve (с I Want to Live и Wind and Rain). Както и да е, 16 години по-късно - нов албум. Кръстен Catholic... И изпълнен от някаква по-кротнала се версия на Гевин. От всички нелоши парчета вътре (наистина всички) си избирам The Sun & The Moon & The Stars, защото е най-фалшиво изпято. Точно както в доброто старо време.

LOW

WITCHES

from C'MON

Много, много читав албум на група, с чието минало (признавам) трябва да се запозная подробно. Witches, което идва след две първокласни парчета (Try to Sleep), и е последвано от още няколко такива (Nightingale), прилича на Verve, но само до момента, в който човек се заслуша малко по-добре какво му се пее.

CAT PEOPLE

SECRET LIFE (A JAPANESE STORY)

from LOVE BATTLE

Още една новооткрита за мен през 2011 група. Тези испанци са такова безсрамно копие на Интерпол, че човек наистина може да почне да се чеше по главата и да се чуди какво по дяволите става тук. И как не са ги погнали някакви адвокати. Обаче няма лошо - поне го правят като за световно. А и новият им албум, за добро или лошо се е поразделил от чистия пост-пънк. Трудно ми е да отделя парче на парчетата, при което е странно, че с последващите слушания Love Battle някак се превърна в любимия ми техен албум. И все пак, най-големи сантименти като че ли имам към Secret Life (A Japanese Story).

DEATH CAB FOR CUTIE

PORTABLE TELEVISION

from CODES & KEYS

Отново много труден избор, защото албумът е фрашкан с първокласни неща - Home Is A Fire, You Are A Tourist, St. Peter's Cathedral... да се чуди човек откъде да подхване. Но, да речем, че Portable TV е твърде приятно catchy, за да не е абсолютен win.

PATRICK WOLF

THE DAYS

from LUPERCALIA

Обсебената от всичко вълче (и космато) нежна душа - Патрик Улф - пак пее като за световно (щом успява да направи нещо слушаемо дори от боза като Together, правете си сметката). Обаче проблемът е, че в албума няма нищо, което да е и на половината от грандиозността и гениалността на The Libertine. При това положение си избирам The Days и толкова.

THE FELICE BROTHERS

PONZI

from CELEBRATION, FLORIDA

Писах за този албум поради една много прозаична причина - на нищо не прилича, особено пък в контекста на групата и предните им музикални прояви. В дадения случай цялото, във вида си на несглобяем пъзел, е много по-интересно от отделните му части, но Ponzi издържа на многократно слушане, и още как.

FLEET FOXES

THE SHRINE / AN ARGUMENT

from HELPLESSNESS BLUES

Тези типове ги открих случайно покрай включването им в Due Date с неповторимото Myconos. После като взех да дълбая в дискографията им, изненадващо наизлизаха бисер след бисер (и то какви - English House, кой вече ги прави така нещата...). Helplessness Blues е солидно ново предложение като цяло, но в него човек може да намери по-скоро хубави разхвърляни музикални идеи, отколкото истински грабващи парчета. Доказателства са приятните Lorelai, The Cascades, The Plains / Bitter Dancer... Колкото до кулминацията The Shrine / An Argument - речникът ми, беден откъм музикална терминология, не намира друг начин за описанието на тези 8 минути, освен прог-фолк на макс.

MANCHESTER ORCHESTRA

PALE BLACK EYE

from SIMPLE MATH

И за новото отроче на Анди Хъл писах вече, защото и то се оказа в категорията "бе, откъде пък се взе това чудо сега". Колкото и да ми харесва парчето от заглавието на албума (и Virgin, и още 3-4...), все пак избирам Pale Black Eye заради почти непоносимата енергия към финала.

SHILPA RAY AND HER HAPPY HOOKERS

HOOKERS

from TEENAGE AND TORTURE

Ах, Милено, виж как се правят нещата... Тази Шилпа е истинска шибана кучка. С шибано страхотен глас при това. Шизофреничното Hookers не подлежи на описание - ей така се отваря (почти) дебютен албум, а хубавото е, че не е самотен връх в него - нататък следват Venus Shaver, Stick It To The Woman, Erotolepsy и т.н. и т.н. Не е чаша чай за всеки, обаче силно препоръчвам слушане от - до. Ей така, за обща... култура.

BRITISH SEA POWER

LUNA

from VALHALLA DANCEHALL

Ян пак не си е изчистил носа, и пак е направил от Luna нещо абсолютно сюблимно. Едно от най-страхотните парчета за 2011, които не съм спрял да въртя, та покрай него взех, че оцених и останалото. Особено Georgie Ray (с момент на колебание дали пък това не е върхът на Valhalla-та). Или пък 11 минутното Once More Now. Абе ужасно добър албум, няма никакво съмнение.

COLDPLAY

MOVING TO MARS

from EVERY TEARDROP IS A WATERFALL

Shame on you, Coldplay... MYLOXYLOTOMGWTF е нещо като концентриран естетически кошмар, от който ми се прииска да си избода очите (вижте стайлинга - от обложката до парцалките по клиповете) и тъпанчетата (дует с Риана? След Trouble и A Rush of Blood to the Head? Срамота...). Усети се, че нещата с тез момци отиват много на зле още в края на 2010 с онова коледно лайняно сингълче с камбанките в него, ама все пак някаква надежда имаше... Какво се оказа сега - че си имаме т.нар. концептуален албум за влюбени гълъбчета. Мен ако ме питат, единственото концептуално нещо в Mylo Xyloto (ок, падате си по X&Y, знаем го това от 7 години някъде...), че е съставен от глупави, претенциозни и скучни песни. Като че ли съвсем в тон с тази му концептуалност, Moving to Mars - единственото наистина добро парче, което Coldplay са правили в последните години (7 някъде), всъщност не е част от този разочароващ албум.

RADIOHEAD

LOTUS FLOWER

from THE KING OF LIMBS

Рейдиохеад както винаги държат страшно ниво, обаче и тук се промъква повече разочарование, отколкото еуфория. Обичайната експерименталност е налице, но защо новият им албум трябваше да е 35 минутна кръпка? И защо вътре няма нищо толкова здраво, колкото Bodysnatchers или Jigsaw Falling Into Place (да не ровя пък по-назад). Все пак Том Йорк е луд и по другия начин: Lotus Flower rules.

THE NATIONAL

EXILE VILIFY

from PORTAL 2

През 2010 имахме сензационен албум на The National (High Violet), през 2011 имахме сензационен сингъл. (Към втора част на сензационна игра, но няма значение.) Каквото и да се каже за Exile Vilify ще е малко, затова просто заключвам, че не съм го свалял от плеъра си откакто се появи.

ELBOW

АБСОЛЮТНО НИЩО

from BUILD A ROCKET BOYS!

И завършвам с разочарованието на годината. За Елбоу и прилежащият Гай Гарви от време на време си мисля като за любимата ми британска група или нещо подобно, обаче това дето го сервираха на нищо не прилича. След The Seldom Seen Kid, в който нямаше празно от първата до последната секунда, сега да направиш толкова... тривиален и глух албум... Как може, бе? Глух е разбира се навсякъде, освен в моментите, в които Гарви не насърчава публиката да пляска и пее с него (ridiculous). Не, може би нещата с Build a Rocket Boys! не са чак толкова трагични - има проблясъци в The Birds, и нататък в Jesus Is A Rochdale Girl, обаче не мога да се отърва от усещането, че са го давали на сигурно, без да мръднат на милиметър в някаква неочаквана посока. Единственото, което му остава на човек след слушането на този албум, е да си пусне на repeat примерно Fugitive Motel и да си пореве.