23 януари 2012 г.

10 Брет Андерсън / Black Rainbows


Въпреки ужасяващата си обложка, Черните дъги на Брет Андерсън в очите на човек, който се е спуквал от слушане на Suede в първите си години на по-сериозно отношение към музиката, се брои за събитие. Добро, или лошо - това зависи от оценката на самостоятелната кариера на Андерсън след разпадането на групата, но все пак събитие. (Да се чуди човек защо чак сега се сещам да драсна няколко реда за него, нищо че го въртя от септември миналата година.)

Не мога да се въздържа от кратко историческо отстъпление, защото независимо какво е отношението на човек към бритпопа (чието начало беше сложено от Suede), тази група беше явление за алернативната музикална сцена от началото на 90-те. Dog Man Star трябва да е един от най-епохалните албуми правени някога, както и може би най-артистичният продукт на хероиновата зависимост, независимо от медиума. Винаги, когато започвам да го слушам си представям отработеното движение, с което Андерсън си бухва носа в цяла торба бял прах, после гъстата мелодраматична атмосфера започва да задушава, и финалните 20 минути със симфоничния епос от завършека на Still Life са нещо, от което човек може да умре, ако не внимава с дозите. Преди да се хванат за косите, Андерсън и Бернард Бътлър успяха дори да пуснат двудискова компилация от B-sides Sci-Fi Lullabies, която съдържаше толкова първокласен материал, че приличаше на завършен албум, какъвто повечето групи не биха могли да направят за цяла кариера. Да, Suede от онова време нямаха равни в поетичната меланхолия.

След раздялата Бернард Бътлър се отдаде на самостоятелна кариера (с два нелоши албума и масирано продуциране, което продължава и до днес), а Андерсън извади изпод шапката на Suede последователно Coming Up, Head Music и A New Morning - все поп-ориентирани албуми, встрани от рфинираното глам-рок звучене на предните, които не успяха да се докоснат до онази грандиозност, но все пак бяха пълни с първокласна музика и сингли, късащи уши. Същото нещо горе-долу представляваше и Here Come The Tears на помиреното за кратко дуо - но тежестта на сравнението с отминалите времена си каза думата, и албумът остана масово недооценен. И отново всеки пое по пътя си.

През последните 5 години Брет Андерсън успя да извади 4 албума, които без особено напъване могат да се класифицират като... експериментални. Не защото са експериментален рок, а защото във всеки от тях опита да жонглира с различни неща. Brett Anderson от 2007 беше твърде близо до късния Suede, но с още по-малко от онази енергия, която не се подчинява толкова на старанието, колкото на времето - то просто е 15 години по-късно. Wilderness от 2008 пък се оказа пълен завой към изцяло акустичното звучене, което по-скоро показваше красотата на гласа на Андерсън, отколкото някакви свръхспособности в songwriting-а. И нов завой една година по-късно - със Slow Attack, който сигурно е единственият поп-албум в природата с толкова поетична и настоятелна (изведена почти до бутафорност) роля на духовите инструменти. Грандиозните аранжименти някак успяха да избутат повърхностността на текстовете и да наместят на нейно място трогателна пасторалност, извън която нищо няма значение - човек просто си затваря очите и в главата му никнат картини на разлюлени жита. Спорно е дали човек иска да си представя точно това, когато слуша албум на онзи дето изпя Europe is Our Playground или My Dark Star (добре де, не е честно да сравнявам така, но не можех да не пробутам още няколко линка към любими стари неща), обаче Slow Attack, колкото и плитък да е, със сигурност е и един от най-неочаквано приятните на 2009.

И сега - Black Rainbows... Мнозина, вкл. самият му автор, видяха в новия албум завръщане към корените, но тук това отново значи завръщане към късните Suede, просто защото към ранните няма как. Черните дъги определено е много старателен опит на Андерсън да донесе пак онзи декадентски чар с мирис на прах и изгоряло от 90-те, обаче като че ли ритъмът и животът в музиката, които са дошли на смяна на кротката интроспективност и меланхолия от предните му два проекта, карат настоящия албум просто да хвърчи във въздуха. И не се оплаквам, най-чудесното в него не е лириката за "ashtray eyes", дупки в килима, игри с кибритени клечки и изпепелени сърца (честно, половината текстове са като производство на освидетелстван пироман), а безапелационното умение на Андерсън все още да прави просто безкрайно красиво звучаща музика в най-добрите традиции на бритрока, с всички екстри - вкл. обезоръжаващи припеви, които моментално се запечатват в главата, все едно си ги слушал с години (Brittle Heart... wow!). Black Rainbows би си струвал съществуването, дори в него да се съдържаха само I Count The Times (one chorus to rule them all) и дефиницията за музикална елегантност Possession, с която всичко свършва - неприятно бързо, защото нямаше да имам нищо против още 5 минути от последната му минута и нещо.

Ще ми се да се надявам, че този албум е бил само генерална репетиция за завръщането на Suede, обаче човек трябва да е реалист и да не реве по миналото. По-добрата идея е да си пусне пак CD-тата с него.

10 коментара:

  1. "човек трябва да е реалист и да не реве по миналото" - this

    90-те са безвъзвратно отминали, с тях и пиковите точки в кариерата и уменията на Suede. Повече никога няма да направят нещо ново и on the cutting edge. Остава една общност хора, които са живели с музиката на Suede през 90-те да продължават да ги слушат от семи-носталгия, семи-меломанщина, но процента на новите им фенове е пренебрежимо малък, щото новата младеж е друга, цайтгайста също. Така или иначе всички от групата са или на възрастта/или по-стари от аудиторията си, така че една сигурна фен база им е гарантирана до края на живота им, колкото да не умрат от глад. :D

    Хубав текст иначе, браво за него. :)

    ОтговорИзтриване
  2. 10х. Всъщност този текст го съдрах от един импровизиран пост с някакъв закъснял музикален топ за 2011 (който още се чудя дали има смисъл да пускам). Стана прекалено раздуто и ретроспективно, та реших да го е отделно.

    Иначе, на кого му дреме за новите им фенове :). Важното е, че комбото The 2 of Us + Black or Blue + The Asphalt World + Still Life = музикална история и който не смята така, независимо дали е металист или чалгаджия, не разбира от музика. :)

    ОтговорИзтриване
  3. Suede е история във всеки смисъл и именно затова един нов албум ми се струва много лоша идея. То е така с 90% от групите, но това е друга тема.

    Иначе пусни го тоя топ, ще ми е интересно на мен лично. Може да съм изтървала нещо, заслужаващо внимание. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Е пуснах го, макар и точно за тебе няма да е кой знае каква изненада, нито пък има шанс да си изтървала нещо. :)

      Изтриване
    2. Абе има едно-две непознати неща и едно-две познати, но неочаквани.

      Изтриване
  4. Леко офтопик:

    какво мислиш за Oasis като заговори за бритрок?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Маниерниченето на Галахър ми идва вповече понякога, но имат хубави неща. Последното от които май е I'm Outta Time.

      Изтриване
    2. Falling Down от същия албум(Dig Out Your Soul) е едно от най-силните неща, които са правили въобще, особено на фона на албумите им след The Masterplan.

      П.П. С тази статия почнах усилено да си припомням дискографията на Suede :D Соловите им проекти обаче въобще не съм слушал, а ще трябва.

      Изтриване
  5. Стига рева.Суйед ше имат нова тава.Анаунсмънт на нови парчета в ен-ем-ииии:
    http://www.nme.com/news/suede/68206
    Добра статия.

    Свет

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.