20 януари 2012 г.

15 Мъжете, които мразеха момичето с драконовата татуировка


Аксиома: Дейвид Финчър не може да направи смотан филм. Най-лошото, което може да направи е да си избере сценарий под нивото му. Случвало се е много пъти досега, сега се случи още веднъж с новия му "Мъжете, които мразеха жените" (заглавието за почитателите на книгата) или "Момичето с драконовата татуировка" (за почитателите на режисьора).

Книгите от Милениум-трилогията на Стиг Ларсон вече си имат по една адаптация, така че резонният въпрос е - имахме ли нужда от още? От една страна, първият датско-шведски филм си тежи на мястото и, изключвайки разни проблеми около завършека, работи съвсем прилично като сравнително интригуваща кримка за скелетите в гардероба на знатна шведска фамилия. В добавка, подходът е подчертано холивудски, и е твърде странно при това положение точно Холивуд да избълва римейк, само две години след успеха на първия филм. От друга страна обаче, тази история е типичен Финчър-материал - с грозни серийни убийства, брутални изнасилвания и премазани котенца пред входната врата.

Но не е само това. Има някакъв странен pattern, по който Финчър си избира проектите - перверзното садистично отношение към героите. Нека си припомним:
  • Сигърни Уийвър роди пришълец в движение, падайки към смъртта си (забравете за fascination-а по изчадието на Гигер);
  • после Брад Пит получи най-ужасния шамар в кино-историята на финала на Седем (забравете за цялата трилър-алабалогия с персонализацията на седемте смъртни гряха);
  • после Майкъл Дъглас беше докаран систематично до ръба на самоубийството (забравете за възвишения катарзис);
  • после Едуард Нортън цял филм ходи с разбит нос, вкл. разбит от самия него (забравете за антиконсуматорските идеи и цялата псевдо-ребълщина, дето омая пубери от цял свят);
  • е, после Джоди Фостър и щерката отърваха кожите сравнително леко, но то Паник стая така или иначе е малко встрани от всичко финчърово (той обяснява как след Боен клуб, с целите му 200 снимачни локации, искал да ситуира следващия си филм в една къща);
  • после Зодиакът се изсмя над трима централни герои, съсипа животите им, оставайки извън кадър, и изчезна в историята неразкрит (забравете за обсесиите и безсънните нощи на Джиленхол);
  • после Бенджамин като бебе умря в ръцете на престарялата Дейзи - мен ако питате, 'баси ужаса...
  • после Марк Зъкърбърг F5-ваше браузъра си с надежда Ерика да му бъде отново приятелка (забравете, че има 26 милиарда).
И сега имаме Момичето с драконовата татуировка. Направо си го представям в момента, в който е разбрал за тази героиня - Финчър, изплезил език и потриващ доволно ръце, мислейки си "Леле, тази е някаква татуирана турбо-травмирана bad-ass хакерка, дето лети на мотор и го връща тъпкано на всеки, който я закачи... Не давам flying fuck дали това е римейк и дали продуцентите ми ще ме накарат да им позиционирам продуктово Vaio-тата и Mac-овете през кадър. I'm in." Не се залъгвайте - нито това, че "Мъжете, които мразеха жените" е класически крими-сюжет, като по поръчка изтъкан за него, нито бруталните убийства, които ще му дадат нова възможност да гъделичка вътрешностите на аудиторията си, са причините да се захване с римейка. Причината е Лисбет Саландър и ако има нещо, което осмисля филма, това е абсолютното хлътване на Финчър по тази героиня, което прави всеки кадър, в който тя е на екран буквално да сияе.

Не искам да омаловажавам изпълнението на Нуми Рапас от оригиналния филм, обаче тя, горката, прилича на обикновена goth-chick с тежко детство, в сравнение с това, което са извадили от Руни Мара тук. Такъв герой не се пише, а се изиграва - актьор безрезервно се преврща в него и престава да бъде всичко останало (някои се нагълтват с хапчета след това). Кастингът за ролята е бил дълъг и болезнен (пиърсинг отвсякъде, бръснене на глава, изрусяване на вежди, освен всичко друго), но тук са ударили кьоравото - новата Лисбет се е оказала точно като извадена от мокър финчъров сън. Крехко същество отвън, но разярено животно, виещо от болка отвътре. И всъщност много красиво момиче изпод цялата тази траши дегизировка, правеща я да прилича на ходещо гнездо на гонококи. Първоначално си мислех как началните надписи, излезли като от Бонд с рейтинг R, са прекалено gimmicky за такъв сравнително сдържан във формата си филм, но в ретроспекция се оказват абсолютно отражение на вътрешния кошмар на главната героиня (а и освен това, надписите са задължителния еквивалент на онази нахална сцена с гребането от Социалната мрежа).

И цял филм, по сценарий, Финчър (напълно в духа на горните точки) систематично издевателства над любимата си героиня - липсващо детство и родителска фигура, хаотични сексуални контакти, наркотици, свирки, изнасилвания, случайни пребивания в метрото, още изнасилвания... По-важното обаче - за разлика от оригиналния филм, който свършва като турски сериал, сценаристът на римейка Стивън Зейлиън избира финала от книгата: надписите кротко потичат, оставяйки в главите ни не толкова Лисбет с триумфиращ интелект, победил и надхитрил всички злодеи на филма, а Лисбет с наранено за пореден път сърце, този път от страна на човека, зад който е стояла цял филм, чийто живот е спасила, и не на последно място - единственият мъж в живота й, от който може да поиска пари, без да се опасява, че за да ги получи, обезателно трябва да го остави буквално да я разнебити от чукане.

Фиксацията на Финчър по главната героиня е причината за тематичното преразпределение на материала от книгата. Очевидно по-интересно му е как Лисбет е малтретирана и експлоатирана (в тази връзка трябва да се спомене и в пъти по-нюансирания подход към гадния изнасилвач Бюрман, който тук показва някакви намеци за гризяща го съвест, докато в първия филм си беше просто чудовище от пъкъла и толкова), отколкото проблемите на разследващата журналистика в Стокхолм и околните села (които си идват на автомат със сюжета) или про-нацистките настроения, оцелели 30 години по-късно (които пък изплуват само заради решението да не се променя шведския сетинг).

Куртоазията изисква да мина и през останалите задължителни точки. Даниъл Крейг е почти точно копие на Микаел Блумквист от предния филм, само че е по-умен от него, защото сам се сеща за библейските цитати, без да му подсказват. Той, както и всички останали герои са ефективни, без да са ефектни, но това е нормално - звездата на филма е в заглавието, така или иначе. (Отварям прочувствена скоба - винаги ми е драго да видя Робин Райт от плът и кръв, но каквото и да направи тази жена, за мен винаги ще си остане Джени.) Резнър/Рос дуото този път се излага доста сериозно - "Момичето..." е изненадващо и изнервящо... глух филм с някои откровени грешки, които звучат като инерция след "Мрежата" с това почти буквално цитиране оттам. Много стабилен звуков монтаж обаче, особено в кулмиацията, докато Крейг души около бърлогата на звяра, а дърветата шумолят отзад, предвещавайки да се случат много кофти неща. Някъде там дойде и ултимативният ташак с Orinoco Flow, като че излязъл от "Американски психар" минус ревюто, но плюс признанието на Стелан Скарсгаард, че Крейг му е първия мъж в мазето (и явно затова не е много добре музикално подготвен - точно като Резнър/Рос). Абе не е лесно да умираш с мисълта, че последното нещо, което ще чуеш в живота си е шибаната Еня.

Дигиталната камера на Джеф Кроненует този път е безупречна - няма нито едно място, помрачено от цифрови артефакти - мазаниците явно вече са минало и сега дори оскъдно осветените сцени изглеждат отлично. Няма и визуални чудесии и фокуси, но пък обичайният пословичен перфекционизъм си е налице. Както и склонността на Финчър да разпъва локума, колкото си поиска (в случая - 2 часа и 40 минути). Това последното да не се чете като мрънкане, де - материалът просто няма как да се компресира повече, без да пострада.

И на финала се връщам към фенбойщината (ми) към Финчър. Не че нещо кой знае какво се е променило след "Момичето..." Намирам го за същия адски талантлив режисьор, който винаги ще харесвам, в каквото и да се забърка - с маниакално авторитарно отношение към продукцията си и перфектен усет към атмосферата, която трябва да носи всеки негов кадър. Горчилката обаче идва, когато човек осъзнае, че мотивацията на този същия режисьор да се захване с някакъв проект се е състояла примерно в кутия за обувки с главата на Гуинет Полтроу вътре; или в това да прекара камерата си през дръжка на чайник; или в това да направи състарено CG-копие на Брад Пит, което да заблуждава зрителите в продължение на час, че е жив човек... Или в случая - да татуира и раздупчи отвсякъде Руни Мара, да я качи на мотор и да я накара да се държи по този непоносимо култов начин. Всичко във филмографията му е диктувано от думата cool, която хората често погрешно разбират като deep. В крайна сметка, Финчър е просто наемна работна ръка, която рови из купищата холивудски сценарии в търсене на детайл, който да го вдъхнови. И тъй като този детайл в Милениум-трилогията вече е експлоатиран докрай (Финчър се възползва от Лисбет), почти убеден съм, че той ще откаже да е режисьор на вече обявените продължения на "Момичето..." - просто няма какво повече да търси вътре.

15 коментара:

  1. Резнър/Рос дуото този път се излага доста сериозно - прав си . Освен двата кавъра не чух нищо интересно . А Финчър играе насигурно . Което е тъпо . И започва да заприличва на Содърбърг - отлични филми, но не гениални :)

    ОтговорИзтриване
  2. много ми харесва стила на ревютата ви - знам че е малко извън темата, но снимки на Руни Мара от френския Воуг:
    http://www.vogue.fr/mode/en-vogue/diaporama/rooney-mara-la-revolution-minimaliste/6853/image/460647

    ОтговорИзтриване
  3. Напълно съм съгласен с ревюто, което в основата си прилича на моето, само дето аз написах всичко в по-съкратен вариант xD Руни Мара е абсолютно неповторима <3 Още не мога да приема изказването в един форум как някой си нямало да гледа филма на Финчър с Даниел Крейг и "някакво грозновато момиче"... обикновено не се нервирам много на такива изказвания, but damn! И също съм малко недоволен от това, че Трент/Атикус дуото се е опитало да компенсира липсата на добър саундтрак с присъствието на убийствен кавър на LZ (поне по мое мнение е такъв xD). А филмът, че няма да стане класика, това предполагам дори най-заклетите фенове на Финчър са го приели (:

    ОтговорИзтриване
  4. Страшно много се разочаровах точно от проекта, който е избрал. Филмът наистина беше много добре направен, но умрях от скука (като изключим сцените на садизъм, които бяха много надъхващи и при други обстоятелства сигурно леко бих се гърчил). Може да ми е повлияло това, че го гледах на кино, а не вкъщи концентрирано с нужните паузи и връщания в случай на блеене. Може да го пробвам пак след време.

    Но наистина се забелязва, че дори при такъв скучен сценарий Финчър изкарва всичко възможно от него (че и повече) и е чак болен перфекционист. На едно място лъчовете, които излизаха от две срещуположни лампи, се съединиха в един сноп заснети под определен ъгъл (не разбирам много от физика, но предполагам, че така би станало и наистина; напомни ми за страшно добре заснета сцена от Se7en, когато лющеха надписите на вратата на офиса на Фриймън)

    Бе надявам се за нещо по-интересно все пак следващия път с 20,000 Leagues Under the Sea. А и най-вероятно ще е от това, което прочетох.

    Тия неща в скобите за патърна бяха доста интересни. Добре че като бях гледал Fight Club не четях толкова по нета още. Това с псевдо-ребелските идеи е просто смешно, не знам откъде го вадят. Антиконсуматорството пък сега се замислих хич не се връзва и е напълно излишно, но Паланюк е писал книгата. Той обича да вкарва ненавистта си към всичко ортодоксално и да омазва всичко в нихилизъм (което си е супер), но го прави много ненасочено.

    ОтговорИзтриване
  5. (това сигурно ще стане дълго, но ми даваш твърде удобен контекст на мислите :))

    Има и още нещо, освен изтезаваните герои. Финчър обича да прави филми за силно дистърбнати по един или друг начин мъже. Всъщност тая особено характерна хладна маскулинност липсва само в Бътън, който и без друго е извън всякакъв Финчъров патърн и вероятно е направен тайно от Земекис, както и в Паник стая, който пък е ужасно стъпване накриво. А тук има възможност да наложи модела си върху женски персонаж, без да го развали, което вероятно му е било основното предизвикателство. Всъщност той тоя модел го започва по подобен начни (с Рипли). Героини, които не са съвсем жени, щото ‘съвсем жените’ тоя режисьор ги използва колкото да им направи фейсбук профили или да им сложи главите в кашони.
    Освен това и другият финчъров трейдмарк – изолацията или някаквата социална абнорма, също присъства в пълен вид, та наистина, Лисбет е идеална за Финчърова фиксация. Още повече, че тук дистърбнатостта кара героя (героинята) да си общува по-добре с компютъра, отколкото със себеподобните, което звучи доста познато. Като цяло оглеждането в предния филм чрез разни елементи е доста интересно (включително това с цветовете пак го има и да – чрез мюзик-видео изригването, изнесено в началото този път; дори си мисля, че хич не е случайно избирането на точно тази актриса, а и на музиката) и предполагам, че това също е било от значение за мотивацията зад Момичето.

    Иначе, че човекът търси дребното нещо в плявата, което да го вдъхнови, не е лошо, то не прави ли така всеки творец, във всяко изкуство в крайна сметка. Това по-скоро го отграничава от обикновената работна ръка, ако ме питаш мен.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. "Финчър обича да прави филми за силно дистърбнати по един или друг начин мъже." - имаш предвид героите или зрителите? :)

      Не знам тази систематична хладна маскулинност дали не е всъщност илюзия за такава, която вадим от най-добрите му филми - Боен клуб и Седем, и после екстраполираме върху останалото. И то с уговорки де, защото дори в хипер маскулинния Боен клуб, в крайна сметка пойнтът всъщност е в "демаскулинизацията" на Нортън, ако говорим за "маскулинност" каквато зрителите виждат ултимативно в Брад Пит. Вярно е, че Финчър, както и Нолан всъщност, прави филми по-скоро за интересни мъжки герои, отколкото за интересни женски (и все пак Хелена Бонъм Картър винаги ще е Марла, каквотото и да направи Бъртън от нея), но на преден план ми излиза по-скоро перверзният систематичен тормоз над тях.

      Иначе, аз хич не го обвинявам с това за "наемната работна ръка" - Финчър е режисьор (а не режисьор-сценарист като Коен, Шаямалан, Тарантино...) и винаги режисира като за световно - та дори и падението му Паник стая. По-скоро леко съжалявам, че проектите му не са изцяло лични, а лични само в детайлите. Някак си го няма усещането за тази авторова близост до тях и за хомогенността, ако ги погледнеш един след друг - хомогенност извън техническото съвършенство (както е при Уес Андерсън, примерно).

      Но, както казах, точно аз не трябва да съм човекът, който да мрънка срещу това. :)

      Изтриване
    2. Героите. А това може би води и към зрителите донякъде.
      Да, в Боен клуб и Седем е най-силно изразена, но, замисли се, навсякъде другаде, без двете изключения, жените (в смисъл жените-жени, не Риплита и Лисбети) са практически заменяеми. Просто не е непременно маскулинност във вид на мачовщина. Иначе систематичният тормоз е безспорен.

      Те точно затова проектите му не успяват да са толкова лични - защото текстът не е негов, но пак е постижение, че при такова положение успява да има патърн, който не е свързан само с минаването на камери през ключалки и с омазани с катран истерии в началните надписи. :)

      Изтриване
    3. Е да, то и Бланшет просто разпъваше крака... така си е. От тази гледна точка ще е доста по-интересно Финчър да прескочи разните му там Капитан Немовци (с петте сценариста) и да мине към Клеопатра.

      В крайна сметка, тази хладина дето е пропила целия му визуалвн му стил, си е съвсем в тон с дистанцираността към проектите. Като съм му гледал интервюта, винаги съм оставал с впечатление, че не е много наясно защо се захваща с това или онова (или по-скоро не е особено добър в скриването на истинските причини, които в повечето случаи биха звучали несериозно). В това отношение, другият перфекционист и "наемна работна ръка" - Земекис, е по-отработен и винаги дава някакво разумно обяснение защо прави глупости като Полярен експрес и Коледна песен.

      Изтриване
  6. Четох книгата и ми хареса. Гледах и първата екранизация, която обаче е някак so-so; прилича на "холивудска" чернова. Тия дни ще гледам и версията на Финчър, която уж обещава да е беловата... уж, де. От трейлърите Руни Мара ти докарва ебати тръпките и определено изглежда съвършената Лисбет.

    PS Digital storytelling: "The Girl with the Dragon Tattoo".

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. PS-ът е добър отговор за всички, които се чудят за какво са отишли 100 милиона.

      Изтриване
    2. Ако не бях гледал това видео изобщо нямаше да се усетя, че колата например е анимационна. А по принцип съм от хората, които забелязват тези неща.

      Изтриване
  7. Интересен поглед върху творчеството на Финчър. Не се бях замислял. А филмът, без да е нещо велико, ми хареса много. Хубаво е, когато излезеш от киното, видяното да породи размисли.
    За кога се очакват продълженията, има ли информация?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. От Сони искат да започнат asap по очевидни причини - да използват бокс-офис инерцията от първата част. Не че филмът чупи инякакви рекорди, но все пак като за брутален R се справя прилично (да не говорим, че огромна част от бюджета е върната от product placement-а). Това, което засега се знае е, че Крейг и Мара са подписали договор и за продълженията (Финчър - не), и че двата филма ще се снимат паралелно.

      Изтриване
  8. Точно наблюдение. Без да съм някакъв голям познавач на Финчър, гледам с всеки следващ филм смисъла все повече остава на заден план за сметка на нещо дето да е шаренко. Помня като гледах Зодиак за първи път си казах, а сложна работа. След това на второ, трето гледане, еми нищо не остава в главата. Онова с Бенджамин е три часа стилна реклама ама на какво точно. Соц. мрежата задържа вниманието и е пълно с яки кадри и супер саундтрак, но не ти пука за героите, историята или фейса на момчето с луничките. И сега този “трилър” дето ако нарежеш отделните парчета можеш да си направиш 100 супер филми, но не и един цял. Щеше наистина да е хубаво да има какво да ни каже човека.

    ОтговорИзтриване
  9. "Казването" е надценено. "Смисълът" в изкуството е ... какво?

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.