12 Кино-ревютата на Богдан Русев - част III

МУЛЕН РУЖ

Истинският мюзикъл за хората, които не обичат мюзикъли (а не онова измъчено потискащо усилие на Ларс "да бъдеш или не" фон Триер). Мулен Руж е толкова визуално главозамайващ, че във феерията не успяваш да видиш колко е тъп. Точно както и в предишната екстраваганца на Баз Лурман, Ромео+Жулиета, поп-инфузията в класически сюжет буквално се задъхва от препратки, миксове и цитати (Фетбой Слим прави фет-бийт интерпретация на кан-кан; Бек пее Дейвид Боуи в симфоничен аранжимент; "Roxanne" на Стинг се превръща в танго; Кайли Миноуг има малка роля като Зелената фея). За разлика от Ромео+Жулиета,тук Лурман и австралийският му сценарист нямат солиден драматургичен текст, на който да се облегнат, а очевидно и двамата са твърде далеч от гения на Шекспир. Може да се поспори, че баналостта на Мулен Руж всъщност е митологичност, а плоските герои - архетипи, но не на мене тия. Джон Легуизамо (Тулуз-Лотрек) се изпусна, че преди началото на снимките Лурман е изпратил на всичките си актьори запечатана бележка с текст: "Предизвиквам ви да ме накарате да кажа, че преигравате". Така принципно талантливите Юън Макгрегър (влюбеният поет Крисчън, попаднал изневиделица в най-добрия клуб в Париж през 1899) и Никол Кидман (едновременно вулгарна и крехка във великолепните костюми на Мартин и Ангъс Стратие) са принудени да изливат чувствата си в песен всеки път, когато те заплашват да ги задушат - точно както китайските актьори на Анг Лий в Тигър и дракон изригваха в хореографирани въздушни битки, когато думите им се струваха недостатъчни. Резултатът е трескава, бляскава, пулсираща творба, която изобщо не се страхува да се изложи поради прекомерната си любов към уникалните възможности на филмовото изкуство. И, неизбежно, понякога се излага.

ПЪРВИЧНИ ЦВЕТОВЕ
Да изгледаш този филм, без да си мислиш за президентската двойка Бил/Хилъри Клинтън, е като да се опитваш да слушаш В двореца на планинския крал на Едуард Григ, без да се сещаш за Таралежчето Соник. Повечето хора ще се провалят. И все пак имай предвид, че премиерата на филма е през 1998, а екранизираният роман е още по-стар - дълги години преди аферата Люински и последните президентски избори да смалят дотогава титаничната фигура на Клинтън до любим пародиен модел за Джо Картуун. Въпреки приятното усещане a la Западното крило, че подслушваш точно зад ъгъла на съвременната американска история, Първични цветове е преди всичко политически трилър - интелигентен, противоречив, но в крайна сметка банален в изводите си.
Истинското пиршество за киномани в този филм е тандемът Джон Траволта/Ема Томпсън. Двама толкова различни актьори с тотално разминаващи се професионални трикове изграждат едно пълноценно представление и те оставят с мистериозното чувство, че гледаш двете страни на една и съща монета. В по-малки, очаквано ексцентрични роли - Били-Боб Торнтън и Кати Бейтс, ако случайно си падаш по тях.

ШРЕК
В единствения случай, когато някоя традиционна вълшебна приказка е достатъчно невнимателна, за да се появи в Шрек, тя свършва във външния клозет на главния герой, свиреп зелен трол с име, което означава "ужас" на иврит. (И, кой знае защо, на немски.) Шрек, приятно озвучен от невъзможния шотландски акцент на канадеца Майк Майърс, е саможиво чудовище, което се оттегля от света в едно далечно блато. До деня, в който едно говорещо магаре (Еди Мърфи, с няколко нюанса по-ентусиазиран от миниатюрния си дракон в Мулан) се тръсва в къщата му и с непоклатима логика заявява, че всеки анимационен герой трябва да си има комичен спътник, като го въвлича в приключение със спасяване на принцеса и всички екстри.
Дори ако оставим настрана щастливите твърдения, че Шрек е най-добрият анимационен филм на всички времена, очевидно от Аладин насам не е имало толкова модерна и остроумна трактовка на класически приказен сюжет. Ако оставим и това настрана, Шрек просто е ужасно смешен - при това за хора като теб и мен, а не за деца. (Главният герой за магарето: "Да, да, той е говорещо магаре. Ще те призная за магьосник, ако го накараш да млъкне"; Вълшебното огледалце в рецензия за Снежанка: "Не гледай, че живее със седем мъже, хич не е лесна".) Брилянтно конструирана и в същото време заразително глупава, тази история всъщност е класическа с посланието си: най-важното в приказките е добрият разказ.

ПАРОЛА: РИБА-МЕЧ
В този филм участва Вини Джоунс. Вини Джоунс е изрядно облечен, има много голям пистолет и няма много реплики. В една от най-вълнуващите сцени Вини Джоунс държи големия си пистолет опрян в слепоочието на главния герой, докато последният, позамаян от две бързи текили и безмилостно разсейван от Мими Флечър, която му прави свирка, се опитва за 60 секунди да пробие код, който отнема на най-добрите хакери 60 минути. В тази сцена Вини Джоунс не казва нищо. В друга от най-вълнуващите сцени Вини Джоунс подготвя базуката си за стрелба, докато пътува в един автобус, под ужасения поглед на един от заложниците. Този път той казва: "Знам какво си мислиш. Чудиш се дали този голям лош човек ще набута тази голяма ракета в гъза ти". Казва го с работнически английски акцент.
Знам какво си мислиш. Този филм вече си го гледал, обаче се казваше Да изчезнеш за 60 секунди. Режисьорът действително е същият и според мен не е научил нищо ново за една година. Това, което си знаеше още тогава, беше как да оползотворява огромни бюджети (откриващият кръгов кадър със стоманените топчета действително реже глави), да троши скъпи машини и съоръжения и да се опитва да се прави на ироничен, като наема самобитни британски актьори.

АМЕРИКАНСКИ ПАЙ 2
Много ясно. След като уж се разделиха завинаги след абитуриентския си бал, старите приятели отново се събират след първата година в колежа и този път сключват устен договор не да преспят с едно момиче в най-важната вечер в живота си, а с колкото се може повече жени в първото свободно лято в живота си. Очаквай същите актьори, същия режисьор, същите сценаристи и повече грубовати шегички, отколкото можеш да понесеш, плюс някакъв нескопосан опит за хибрид между Американски пай и плажната серия на Приятели. Специално за феновете отново играе лудата флейтистка от първата част.

ЖИВОТНОТО
В областта на пошлите комедии от години насам царува жестока, безмилостна война. Животното е подъл удар в тила на феновете на Джим Кери (като Ейс Вентура), нанесен от феновете-командоси на Роб Шнайдер (като жиголото Дюс Бигълоу). Предвид на последните интелектуалски роли на Кери, тази атака може да се окаже решаваща в борбата за титлата "най-откровено и самоотвержено тъп физически комедиант". Шнайдер буквално си скъсва задника, докато се превъплъщава в закърпен от десетина различни животни провинциален полицай с невероятни умения. Доста смешно, всъщност.

ЛЮБИМЦИТЕ НА АМЕРИКА
Ако се интересуваш от засечките в работата на гигантската, добре смазана с огромни зелени суми холивудска машина, този филм е точно за теб. Макар че дори не се доближава до острия, кривоглед и кисел поглед на Игра на пари, например, Любимците на Америка си има всичко - вездесъщи продуценти, лукави PR-специалисти, откачени режисьори (Кристофър Уокън, обаче за малко) и искрено, енергично глупави звезди. Ако обаче ти е точно през оная работа как точно функционира машината за лайна, на която дължим и Любимците на Америка, стой по-далеч от кината.

НИТО ДУМА
Едно от (сравнително) големите достойнства на този трилър е сценарият, адаптация по роман на Андрю Клаван (авторът на Да убиеш Аманда). Следвайки правилата на големите филми от края на 70-те, Нито дума обръща гръб на изкушението да търси самоцелна оригиналност и изненада на всяка цена, и се придържа към класическа, елегантна история с класически, елегантен и предсказуем край. Досадно богатият и доволен от живота психиатър (Майкъл Дъглас, донякъде повтарящ номерата си от Играта) има всичко - любяща съпруга (Фамке Дженсън, коя друга), божествена тлъстичка дъщеричка (като захарно мече панда, благодаря), модерен манхатънски апартамент (снимките са правени в комплекса Ансония в северната част на Уест Сайд, тенк ю вери мач). Клише? По-скоро стабилна основа, би възразил режисьорът Гари Фледър. Чакай сега да видиш какво става.
Навръх Деня на благодарността богатият психиатър се кани да се прибере в идеалния си дом, когато бившият му колега Оливър Плат му се качва на главата и започва да го навива да му помогне с някакъв особено труден случай. Богатите психиатри в Манхатън явно не са много по киното, защото появата на Оливър Плат в американски филм винаги означава само едно нещо: неприятности с британски психопати.
Особено трудният случай се оказва Бритъни Мърфи, която се зъби и пени в едно легло и отказва да разговаря с лекуващите лекари, като ентусиазирано си пробива път към психиатрична клиника с тапицирани стени без прозорци. Към този момент става ясно, че богатите психиатри в Манхатън ама наистина изобщо не са по киното, защото Бритъни Мърфи тази роля вече я е играла, при това в бродирания с Оскари Луди години.
Двайсетина минути по-късно дъщерята на психиатъра е отвлечена от Шон Бийн (британски психопати ли казах?), който подчертано вежливо обяснява на Дъглас, че ще наблюдава всяка негова крачка и ще сложи край на идилията, ако Дъглас се раздрънка (виж заглавието). Задачата на психиатъра е да проникне в главата на кататоничната си пациентка, където се крие някакво твърде важно за лошите шестцифрено число. И така нататък.
Въпреки че добре утъпканите коловози на трилъра дразнят по-претенциозния европейски зрител (Клетката и серията за д-р Ханибал Лектър са само най-близките роднини на Нито дума), този филм някакси успява да се размине на една боя с определението "американски комерсиален боклук" - може би защото, подобно на Колекционерът, е толкова американски и комерсиален, че чак драго да ти стане. Майкъл Дъглас безмилостно пришпорва звездните си способности, всички останали се напъват да играят като за световно, а след тях тичат оператори и монтажисти и с бойни викове най-сетне успяват да те убедят, че ти разказват една наистина напрегната, важна и интелигентно предадена история.

ЦЕЛУВАЙ МЕ
Този филм е толкова култов, че смърди. Ако случайно си запознат с досегашната работа на двойката сценаристи/режисьори - Корали и Виржини Деспент, те признавам за истински киноексперт, защото досегашната им работа включва единствено свирки и анален секс във второразредни френски порнопродукции с имена като Cunt Sucking Sluts 5. Когато две порноактриси във Франция решат да направят пълнометражна, широкоекранна мейнстрийм-продукция, това неизбежно се превръща в събитие, цензорите започват да точат големите си брадви, а критиците (освен мен, аз внимавам) - баш-лафовете от сорта на "истинските Телма и Луиз на 2001", "немигащ поглед, устремен директно в канавата на съществуването" и "постмодерният филмов отговор на История на окото".
За да опростя нещата, ще се опитам да ти представя Целувай ме (оригиналното заглавие Baise-moi се превежда по-скоро Чукай ме, но и аз бих се позамислил, ако трябваше да го продам на верига от арт-киносалони) такъв, какъвто го видях. Целувай ме е доста грубичък порнофилм, в който главните героини (Рафаела Андерсън и Карен Лонком, възгрознички) изваждат големи блестящи револвери и пръсват главите/ташаците/анусите на партньорите си непосредствено след акта. Повечето хора както тук, така и във Франция и останалите европейски страни, които са се престрашили да го пуснат на екран, смятат, че в това има нещо много артистично и модерно. На мен ми изглежда голяма глупост, но сигурно пропускам нещо. Освен това съм почти сигурен, че ще го гледаш така или иначе. "Приятно гледане", ама друг път.

ЕДНА ВЕЧЕР В БАР МАККУЛ
Формулата на американския индепендънт се оказа по-жизнена, отколкото изглеждаше по времето на Бъфало 66 и Да почувстваш Минесота, и продължава да служи за основа на по-скоро комерсиални филми с немалък потенциал за култов статус (ако вече ми бърчиш нос, спомни си как се валяше на канапето на Големият Лебовски). Норвежкият режисьор на Една нощ... с уважение следва повечето от правилата й: комичното преклонение пред здравия, румен американски сексапил от малкия град (отлична роля на приятно натежалата в последно време Лив Тайлър), щедра употреба на светлинни филтри за придаване на емоционална атмосфера, граничеща с откровена пародия, търпеливо разказване на една и съща история от различни гледни точки, докато привидно делничният сюжет се разгърне в цялата си дълбочина. Една догма, която повечето режисьори също спазват с удоволствие, е ексцентрично кървавото и безмислено насилие - в случая решено с доста смешно визуално кимване към Пропадане, ърбън-дистракшън драмата с Майкъл Дъглас. Майкъл Дъглас впрочем е един от стълбовете в и без това стабилния като надървен слон актьорски ансамбъл, събран в Една нощ...
Най-приятното качество на този филм е постепенното и ненатрапчиво разгръщане на каста в течение на историята: от наивния до припадък барман-сексбомба-новоизлюпен крадец (Мат Дилън), през симпатично дразнещия адвокат-гадняр-садомазо ентусиаст (Пол Райзър), до прекалено-дебелия-за-да-е-смешен детектив (Джон Гудман), всички мъже в Една нощ... попадат под властта на стихийно, неудържимо сексапилната Джуъл чак до финалната престрелка.

АТЛАНТИДА: ИЗГУБЕНАТА ИМПЕРИЯ
В епохата на Шрек е почти невъзможно да изненадаш претенциозната си публика с пълнометражен анимационен филм, но старите кучета от Дисни неслучайно са измислили тази игра и продължават да са най-добрите в нея, въпреки зъбенето и лаенето на Dreamworks и Fox. Атлантида достолепно обръща гръб на триизмерната компютърна симулация (освен в няколкото ключови и подбрани с вкус екшън-сцени) и демонстрира визия в най-добрите традиции на детската анимация - стилизирани фигури и лица, грубовати квадратни пръсти и онова неподражаемо приплъзване в движенията на героите, което носталгично отпраща към времената на Аладин и Цар Лъв. Сюжетът на Атлантида е прилично заплетен около съдбата на потъналия континент (предпазван от могъщ енергиен източник с естетика, силно повлияна от японското аниме) и американската експедиция, която се опитва да намери път към него с помощта на смотания лингвист Майло. Всичко това се случва в края на XIX век - гениален ход от страна на сценаристи и дизайнери, защото по този начин Атлнтида директно се озовава в адски модерната зона на стиймпънка: високи технологии на демодирана основа (подводница с парен двигател, например), типични както за творчеството на Жул Верн (почти директно цитиран от Двадесет хиляди левги под водата), така и за пост-пост-романите на Гибсън и Стърлинг.
Допълнителна екстра за българските зрители (и особено за тези, които не могат да четат субтитри) е озвученият превод на филма, който е рядко добър и изобщо не дразни с гласовете на някакви местни "звезди", а просто си върши работата.

КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО
Младо момиче е зарязано от гнусния си приятел на паркинга на някакъв супермаркет в най-забитото малко градче в Средните щати, бременно в деветия месец. След кратък, но изпълнен с премеждия първоначален период на ориентиране, през който тя живее в супермаркета, момичето постепенно започва да опознава жителите на градчето (ексцентрични, но дълбоко добри по душа обикновени американци), сдобива се с приятели, бебе, гадже, къща, професия, хоби (което се превръща в професия, когато хората осъзнават колко е добра в него) и прочее, и прочее. Понякога й върви, понякога не, понякога е нещастна, а понякога си седи на верандата на масичка с чадърче, пие какао и си мисли, че никога не е искала повече от живота. Звучи като невероятна боза, нельзя? Обаче не е. От мига, в който видиш мърлявата Натали Портмън, глътнала топката и с най-селската коса на света, да крещи на най-селския възможен американски английски, че глупавите й розови чехли са паднали през дупката на пода на колата, Където е сърцето те спечелва завинаги. В крайна сметка не всичко е остър като бръснач британски хумор, градски легенди и герои, култови като ада. Естествен до болка, изпълнен с човешка топлина и смешен/тъжен до сълзи, този филм те хваща там, където ти е сърцето, и не те пуска до края. Брилянтни поддържащи роли начело с Ашли Джъд, най-безобразната и симпатична крава след Милка.

СТРАШЕН ФИЛМ 2

Дори да поддържаш спорната теза, че Страшен филм е сравнително смешна пародия на серията Писъци и Знам какво направи миналото лято, продължението му просто няма полезен ход. Още в самото начало на филма нивото на хумора слиза някъде под пъпа и упорито отказва да мръдне оттам до края - шегички за полови органи, шегички за отделителната система, шегички за ебане, шегички за хора, които силно и щастливо се удрят между краката. Вече почти цяла година в специализираните среди се шири мнението, че тъпанарските "пост-модерни" комедии вече не са толкова актуални, колкото бяха през 1999, но Кийнън Айвъри Уейънс и двамата му братя-идиоти-съсценаристи (които впрочем участват в две от главните роли) очевидно не са му обърнали никакво внимание.

УБИЕЦ НА ПЪТЯ
Истинският страшен филм този месец е последната работа на майстора на американския нео-ноар Джон Дал (Ред Рок Уест и Последното изкушение с Линда Фиорентино). Въпреки колебливата главна роля на Пол Уокър, съмнителната звезда от Бързи и яростни, Убиец на пътя поддържа изненадващо високо ниво на напрежение и неизвестност, като редува стилизирани екшън-сцени с мрачни, бездънни пейзажи, накъсвани единствено от студените неонови светлини на бензиностанции и мотели. Роуд-мууви, плюс модерна и изпълнена с уважение версия на първия филм на Спилбърг - Дуел, плюс черна комедия.

ВИРУС

Представи си извънземно същество с електрическа, а не протоплазмена природа, и ще разбереш каква е основната идея в този филм. Представи си как в едно от студиата на Фокс остават декорите и макетите от Сфера (или, по-вероятно, даже Подводна звезда 6 или Бездната), а Доналд Съдърланд, Уилям Болдуин и Джейми Лий Къртис имат нужда от пари и не са обременени от никакви скрупули по отношение на халтурката, и ще разбереш как тази идея се е превърнала в действителност. Честно, не знам как очакват да продължаваме да гледаме тези лайна. Оглеждай се за странната роля на Джоана Пакула, ако някой те завлече насила в киното.

ПРЕЦАКВАНЕТО
Франк Оз: любимият режисьор на мис Пиги, създателят на езотеричната видеолегенда Тъмният кристал и абсолютно култовата видеокомедия Dirty Rotten Scoundrels (разпространявана на пиратски копия в края на 80-те с вариации в заглавието от скромното Мошениците до фамозното Мръсните копелета), гласът на учителя-джедай Йода... и човекът на сгъваемото столче зад филма на месеца, ако не и на годината.
Сравненията с Жега, които ще започнеш да шепнеш в ухото на съседката си още по време на откриващите надписи, този път по изключение са напълно основателни. Да, вече не ги правят такива филмите. От първата си минута до класически отиграния край (да, знам, че ще се сетиш как ще прецакат Едуард Нортън половин час по-рано от филма; това е целта, идиотче) Прецакването е с няколко класи над всичко останало, което върви по кината тази зима. Топли, меки и сдържани интериори на джаз-клубове в Монреал, павирани улици, където продавачите на вестници и великолепно кафе чукат лафче с Боби де Ниро на канадски френски, местопрестъпление: каменното здание на монреалската митница - дори в този филм да не се случваше абсолютно нищо, пак щеше да е изтънчено удоволствие да поживееш три часа в него. В Прецакването обаче се случва нещо, и още как: класическият сюжет за последния обир в живота на майстора-крадец, след който той ще се откаже от бизнеса и почтено ще се пенсионира (всичко това - изиграно от тримата най-големи актьори за три последователни поколения). Марлон Брандо е менторът на Майстора, самоуверено дебел и непривично комичен; Робърт де Ниро е самият Майстор, извратено принуден от сценариста да изпълнява физическата част от операцията (т.е. да виси от разни тръби надолу с главата, докато култовият му фейс стане доматеночервен); Едуард Нортън е мозъкът на последния удар, напрегнат като струна и със самочувствието на плашещо интелигентната младост, който се опитва да прецака всички и - естествено - открива, че старите кучета все още имат на какво да го научат. Внимавай да не пропуснеш Анджела Басет, която би стояла великолепно до всеки от тримата, но избира да остане сама и вдъхновява единствено минорен акорд в спокойния джаз-саундтрак на Хауърд Шор.

ШИВАЧЪТ ОТ ПАНАМА
Поредната режисьорска фръцня на Джон Бърнам, който се е подписвал както под класически ноарета, когато вашите още не са знаели какво значи "филм ноар" (Point Blank, 1967), така и под мегаизцепки като Екзорсистът II: Еретикът. Въпреки че и Джон льо Каре, авторът на адаптирания тук роман, и титанът Харолд Пинтър (в епизодичната роля на чичо Бени) са дали благословията си на Шивачът от Панама, не очаквай интелигентен и английски сдържан разказ за шпиони с бели костюми и упадъчен морал, които бършат потните си чела с кърпички и се наливат с джин от обяд. Тоест очаквай точно това и гледай какво ще стане. Пиърс Броснън наистина спортва бял костюм, налива се с джин и прочие, но всъщност е плъхоподобен, безпринципен мръсник. Джефри Ръш е не по-малко безпринципен, но освен всичко останало е абсурдно комичен в ролята си на прокуден от Савил Роу шивач, принуден да обслужва тлъстите туземни големци ("Мамка му,ако не можете да издържите десетина проби за костюма, идете и си купете конфекция от шибания Армани!"). Накратко, ако си позатвориш очите за малко безцелното оригиналничене в операторската работа и особено за безподобния финал, Шивачът от Панама си е фън. Малки, но важни за феновете роли на Катрин Маккормак (изгората от Смело сърце, тук порочна и по цици) и Даниъл Радклиф (преди Хари Потър).

ТРЕНИРОВЪЧЕН ДЕН
Дензъл Уошингтън е старо ченге, което оперира с нестандартни, ултравиолентни методи на ръба на закона. Итън Хоук е младок, който има на разположение само 24 часа, за да му докаже, че има място в елитната му група за борба с наркодилърите. Снууп Дог е неприятен уличен дилър. Мейси Грей е съпруга на друг наркодилър, която се мотае рошава насам-натам и току казва по нещо с глас като шкурка. Жанрът е полицейски трилър. Мястото са инфектираните с насилие негърски квартали на Ел Ей. Това, което спасява този филм от гилотината на определението "жанрово клише", е самоотвержената игра на Уошингтън, който става все по-интензивен, качествен и консистентен актьор. Героят му ходи облечен в лъскава черна кожа, с лъскави златни ланци и в лъскава ретрокола, която му служи за офис, осъдените с негово участие престъпници излежават общо 15 000 години в затвора, а девизът му е "Ако искаш да пазиш овцете, трябва да хванеш вълка, а за да хванеш вълка, трябва да намериш друг вълк". Увлечени от енергията, и режисьорът (досега снимал предимно клипове), и Итън Хок (винаги играл предимно добри, безцветни пичове), и донякъде баналният каст от второстепенни герои дават най-доброто от себе си.

ПОСЛЕДНИЯТ ЗАМЪК
Робърт Редфорд, остарял като цар-лъв, е легендарен генерал от великата американска армия, пленяван във Виетнам, избивал камили в Залива, охранявал бежанци в Босна и т.н. Вместо да се пенсионира обаче, както си му е редът, той попада в лапите на Род Лури - единственият холивудски режисьор, получил висшето си образование в Уест Пойнт. Приблизителен цитат: "Това, което най-силно ме привлече в сценария, беше възможността да изправя един срещу друг двама истински мъже, единият от които е сгрешил, но все още е с по-висок чин от другия. Кой на кого трябва да отдава чест?" Отговорът, разказан в два часа и половина простостерон, съдържа около две хиляди яки мъжаги, които се трепят един друг и така оформят характерите си. Единствената кинаджийска находка, която спасява този мъжествен трилър от окончателно потъване в лепкавото блато на мъжествените трилъри, е двойката началник на затвора-верен капитан, изиграна с чудесна доза самоирония и почти хомоеротична несигурност от Джеймс Гандолфини (педалът-убиец от Мексиканеца и оня, дето би Патриша Аркет в Истински романс) и някакъв Стийв Бъртън, който очевидно е незаконороденият брат-близнак на фронтмена на Лемб.

ЕДИНСТВЕНИЯТ
Ако се напънеш малко, вероятно ще си спомниш Максимален риск - екшън с претенции за психологичност от "златния" период на Жан-Клод Ван Дам (играеше едновременно двама братя близнаци, единият добър, а другият лош, и чукаше Наташа Хенстридж, а героинята й се казваше... Алекс Минети). Ако се напънеш наистина здравата, нищо чудно да си спомниш и Двоен удар, друг екшън с претенции за психологичност, обаче от ранния период на Жан-Клод Ван Дам (играеше едновременно двама близнаци, и двамата добри, които се обединяват срещу едни други изроди).
Е, Единственият е Двоен удар и Максимален риск на новото десетилетие. Освен това е Ромео трябва да умре, Ченге във времето и Матрицата на новото десетилетие, с елементи на Шотландски боец на новото десетилетие ("Ще остане сааааамо едииииин!!!") Разбира се, никой не очаква сериозен прочит на вечната тема за допелгенгера от Джет Ли, който засега се чувства като риба във вода (с разтворен вътре спийд) предимно в сцени, където подритва един полицай във въздуха и му нанася четири ритника в жизненоважни точки, преди да е паднал. Или спира два форсирани мотоциклета с ръце, вдига ги във въздуха, изтръсква собствениците им по околните сгради и използва мотоциклетите, за да смачка един нещастен човечец между тях. Или лети. Или прави някакви други малоумни работи, които всъщност правят всеки екшън с дръпнати очи култов.

ОГЛЕДАЛОТО НА ДЯВОЛА
Има само два вида филми: а) хубави и б) претенциозни, изкуствени, гнусни. Ти от кои искаш да гледаш? Като се изключат смехотворните екшън-сцени, които така или иначе можеш да видиш в трейлъра, Огледалото на дявола е дългометражна, супермалоумна версия на Дунав мост, в която мъжете са истински пияндурници, жените са истински пачаври, а сюжетно извинение за бруталното ниво на насилие просто отсъства.

ХИМАЛАЯ: ДЕТСТВОТО НА ЕДИН ВОЖД
Разтърсващ дори твоята прозападна душица рев на непалски рогове. Волно препускащи стада тибетски якове (много са яки), които се сурват по почти отвесните склонове на Хималаите. Някъде зад хоризонта: годишният пазар в покрайнините на Лхаса, на който номадските племена разменят торби с каменна сол за брашно, с което да се изхранват. Героично безвремие, широки скули и мъжествени подвизи в мирно време. Да влезе фар ийстърнът - новото превъплъщение на уестърна.

ЧЕРНОТО КУЧЕ
Когато на плаката на един филм под заглавието пише "Той е отново на волана. За да направи курс от Джорджия до Чикаго за 10 000 долара. Товарът не е тоалетни чинии" и филмът не е комедия, можеш да направиш само едно - да намериш товар от тоалетни чинии и да повърнеш в една от тях. В главните роли: Патрик Суейзи и Мийт Лоуф. Ебати глупостите.

ДАРБАТА / ПЛАН БЕЗ ГРЕШКА
Често, когато часовникът над камината уютно се доближава към полунощ, а някое красиво създание с табелка, на която е написано само първото име, грациозно понася към масата още една табла с тумбести чаши Наполеон, най-верните ми приятели ме питат дали бих избрал живота на някой друг вместо своя собствен. Почти винаги отговарям: "Ако наистина се налага, нека това да бъде Самюъл Райми". Режисьорът на двата представени тук филма е автор както на непоносимо култовите Злите мъртви (1982), Злите мъртви II: Продължение на най-великото преживяване на кървавия ужас (1987) и Злите мъртви III/Армия на мрака: Най-великото преживяване на средновековния ужас (1993), така и на несправедливо подценявания Бърз или мъртъв (където извади Ръсел Кроу много преди Майкъл Ман, Ридли Скот или Мег Райън да се усетят, а кастингът на Леонардо ди Каприо беше проява на гениалност, достойна за ренесансовия му съименник). Един от най-очакваните филми тази година, Човекът-паяк, пак е негов.
Дарбата и План без грешка, естествено, нямат нищо общо с екшъна и специалните ефекти, а просто са два урока по непретенциозна, но силна и истинска като романите на ранния Стивън Кинг кинематография. Действието им се развива в почти аналогични забутани американски градчета, съответно през лятото и зимата, а сюжетите са опростени до минимум: простовата гледачка на карти е привикана от полицията, за да помогне при разкриването на убийство (Дарбата); двама простовати братя намират чанта с пари в един паднал самолет и се чудят какво да правят с нея (План без грешка). И в двата филма има мощно, но ненатрапчиво актьорско присъствие в главната роля (невероятната Кейт Бланшет и увереният Бил Пакстън), колоритни поддържащи роли (Хилъри Суонк и Киану Рийвс чупят амплоа като чинии в Дарбата, Били Боб Торнтън е трудно управляем идиот, но и най-свястно човешко същество в План без грешка; като стана дума, в Дарбата играе Джовани Рибизи, който също е трудно управляем идиот и най-свястно човешко същество). И двата са много добре написани - Дарбата отново от Били Боб, а План без грешка от Скот Б. Смит по собствения му отрупан с награди роман. Темата и на двата филма е отчаянието и начините да се справиш с него, като останеш верен на себе си. Тайната им любов също е една и съща: към задния двор на Америка, кален, пълен с прасета и с по някой и друг заровен труп, но изграден върху истинска, плодородна почва. Гледай бавно.

ОТ АДА
Екранизацията на култовия комикс-роман на Алън Мур и Еди Кембъл, трепетно очаквана в определени среди (обикновено облечени в черна коприна и с лакирани в черно нокти), нагледно демонстрира - за пръв път от Интервю с вампир насам - как компании от рода на 20th Century Fox разбират готическата естетика. Викториански Лондон от 1888 година? Хм... дай да направим компютърно ошлайфан макет на Уайтчапъл в холивудско студио, вместо да се разкарваме за снимки до Лондон. Мрачна, заплетена история със задушаващо тежка атмосфера? Ами най-добре да поканим двама братя-режисьори на двайсетина години, които никога не са снимали нищо сериозно през живота си. Главният герой е детектив с пророчески способности, тежко минало и страст към опиума? Джони Деп, кой друг, нищо че игра същата роля преди няма и две години в далеч по-сериозния Слийпи Холоу. Какво друго... А, да, невъзможно червенокосата и прекрасна проститутка от ирландски произход с кожа от реклама на козметика. Хедър Греъм с неубедителен акцент? Става. And... Action!
Бих нарекъл От ада просто обиден за интелекта на европейския зрител, ако не бяха героичните усилия на Йън Холм да го измъкне от калта. Изпълнението му ще се изучава в школите по актьорско майсторство в дисциплината "Зловеща метаморфоза от добродушен чичко-лекар в побъркан хирург-масон". Опа, издадох сюжета.

ЧАС ПИК 2
Най-есенциалната сцена в продължението на епопеята за най-бързите ръце на Изтока и най-голямата уста на Запада е по време на финалните надписи, когато в светлата традиция на филмите с Джеки Чан вървят най-смешните неуспешни дубли от снимачната площадка. След като един от лошите пада от ръба на някаква сграда, Крис Тъкър предпазливо се навежда оттам, угрижено цъка с език и се обръща към азиатския си партньор: "Е, тоя със сигурност няма да участва в Час пик 3". Както можеше да екстраполира дори твърдото ядро фенове, продължението на Час пик започва с обръщане на ролите: Тъкър е на гости на Чан в Хонконг, където се забърква в някакви афери на някакви триади, забележителни единствено с участието на малката мацка от Тигър и дракон в ролята на лошата. Един час глупости и акробатики по-късно героите се пренасят в Лас Вегас, където следват още глупости и акробатики, пиротехнически оргазъм и вече споменатите финални надписи. Не искам да звуча като стожер на бригадирското движение, но Час пик-ът на своето време - Смъртоносно оръжие,си беше друга работа.

ЗУЛЕНДЪР
Не, наистина не искам да звуча като стожер на бригадирското движение, но Чарли Чаплин беше съвсем друга работа. Бен Стилър, прилично надарен комик от твърдата нюйоркска школа, този път сериозно се е позхвърлил, като се е опитал да напише сценария, да режисира и да изиграе главната роля в един филм, който и без това е центриран като Стингър върху болезнено егоцентричния си главен герой. Дори съвсем честно да харесваш Бен Стилър, Зулендър идва малко като преекспониране. Повечето разпространителски фирми се опитват да пробутат тази продукция на VH1 като филма-с-най-многото-епизодични-участия-на-звезди-като-самите-себе-си (в сравнение с него Прет-а-порте прилича на дипломна работа на студент от НАТФИЗ), така че основното ти забавление в него би било да успееш да откриеш и назовеш всичките 38 от Томи Хилфигър до Фред Дърст в момента, в който се появят. Лично за мен по-забавни бяха неудържимо простият съперник на Зулендър, Хензел (Оуен Уилсън) и неудържимо демоничната (но също толкова проста) Катинка (Мила Йовович).

КАПИТАН КОРЕЛИ
В повечето европейски държави системата на киноразпространението се въздържа от пълния превод на заглавието - решение, което напълно подкрепям, защото в битката за добрия вкус може и трябва да се използват всички позволени средства. Мандолината на капитан Корели звучи също толкова безумно, колкото и фразата "новият филм от режисьора на Влюбеният Шекспир", но се опасявам, че и двете отговарят на истината. И така, в разгара на Втората световна война един полк млади, весели и красиви италианци окупират малко, весело и красиво гръцко селце, населено с дъвчещи маслини и омазани със зехтин весели, красиви и трудови хора: старият д-р Янис (Джон Хърт), косматата му щерка Пелагия (Пенелопе Круз), гаджето й Мандрас (почти невербален Крисчън Бейл) и още десетина образа с имена като Мастика, Лемони и Малака, изиграни от местни актьори за една шепа драхми. Полкът е предвождан от дръзкия, човечен и богато душевен Никълъс Кейдж, който се влюбва в Пелагия, обаче оня Мандрас ревнува и така нататък. 131 минути.

ХАРИ ПОТЪР И ФИЛОСОФСКИЯТ КАМЪК
Почти всички хора, които изобщо знаят откъде се влиза в киното, ще гледат Хари Потър. Доста от тях ще го гледат по два пъти. Така се бият касови рекорди. Каквото и да си говорим обаче, Хари Потър е филмовата версия на Макдоналдс и тясно свързаната с филма Кока-Кола: не са особено куул, но са вкусни и вършат работа. Има магия, хвърчат метли, емоциите са понагъделичкани, всички са доволни.

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА РОКИ И БЪЛУИНКЪЛ
Приключението да гледаш този филм, без дори да си чувал за оригиналния тв-сериал от 60-те, е като да се потопиш в дългометражната версия на Мъпет-шоу, без да си в състояние да различиш Кермит от мис Пиги. Дори участието на Де Ниро и Рене Русо не може да спаси това упражнение без ясна предполагаема публика (защото не може да е детска), а колкото до смесването на анимация и живи актьори, не е като да не сме виждали такова нещо.

ЕДИН НЕ-ТЪП АМЕРИКАНСКИ ФИЛМ
Логиката на продуцентите очевидно е следната: ако майтапите за лайна са смешни, майтапите за един тон лайна ще са адски смешни. (Сравнението не е хипотетично.) Режисьорският дебют на Джоуъл Галън (поредният идиот от MTV) дълбоко се покланя на всички клишета на тийнейджърския жанр (макар и да го прави с гъза напред), но в сравнение с него Американски пай изглежда сдържан и остроумен като пиеса на Оскар Уайлд.

ЯМАКАШИ
Един не-тъп френски филм. Новото галско кино все по-уверено излиза на ринга, където американските режисьори от екшън-федерацията доскоро бяха неоспорими монополисти. Още един от апостолите на Люк Бесон се пробва в нещо, което местните разбирачи веднага нарекоха Такси 3, и резултатът е зрелищна, забавна и вдъхновяваща екшън-комедия с отлична операторска работа и нула броя компютърно генерирани ефекти. Encore une fois, s'il vous plait.

Следва продължение...