7 януари 2012 г.

0 Кино-ревютата на Богдан Русев - част II

ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН
Макар че пристига у нас точно с една година закъснение, авторският филм на Роберто Бенини (неслучайно сравняван с Чаплин както заради актьорския си стил, така и заради деспотичното си отношение към правенето на филми изобщо) не е загубил нищо от своята актуалност. След сериозната вълна от американски продукции, които митологизират Втората световна война като много по-"чиста" от досегашния им фаворит (Виетнамската), всички европейски зрители имат известна нужда от напомняне за какво всъщност става въпрос. За най-голямата обида в историята на човечеството.
И така, първата половина от Животът е прекрасен запрята ръкави и се заема да докаже, че Роберто Бенини ("италианско национално богатство", според трейлъра) е велик комик. Ами велик е. Сценарият просто блика от остроумие, както на ниво разказ, така и в прословутата ултравербалност на всички замесени. И когато нещата започват да се закучват, реакцията ти е по-скоро на досада и съжаление, че става така. Защото ако не се бяха появили гадните нацисти, този филм можеше да си остане комедия.
Втората половина убедително показва, че животът може и да е прекрасен, но освен това е истински. Повечето хора, с които говорих, са останали шокирани в най-голяма степен от сцената, в която Бенини случайно се натъква на купчината трупове, подготвени за изгаряне в пещите на концлагера. Лично за мен най-страшното беше в средата на филма, точно на границата между двете така различни в идейно и визуално отношение половини. Бенини пътува с малкото си момиченце в претъпкан камион към концлагера и когато то го пита къде отиват, той - невероятният татко, разказвачът на истории, вълшебникът на лъжите - за момент изгубва контрол върху себе си и казва просто: "Не знам."

ТАЛАНТЛИВИЯТ МИСТЪР РИПЛИ

Едно от най-важните неща, които се пропускат около този филм, е неговата историчност. Точно както и Английският пациент, новата творба на Антъни Мингела е екранизация по роман (в случая на Патриша Хайсмит), който улавя в перфектно изработена снимка духа на някаква отминала епоха. Или нещо подобно.
Това има две основни последствия: Талантливият мистър Рипли е визуално пиршество; Талантливият мистър Рипли е смайващо скучен. Човек би си помислил, че Мат Деймън (единственият актьор в момента, чийто специалитет са роли на гении) ще използва възможността да се превъплащава на корем, ще изиграе десетина различни роли и ще удари в земята всички останали. Вместо това той доста успешно се превъплъщава в една-единствена роля: на латентен хомосексуалист-некадърник. Джъд Лоу и Гуинет Полтроу са прелестни, блестящи и повърхностни, както се полага на неприлично богатите американци в Европа от късния джаз-период. Останалите герои се изпаряват от паметта ти горе-долу със същата скорост, с която Мат Деймън ги трепе с разни тъпи предмети. В крайна сметка, час след края на филма ти остава единствено неясното чувство за нещо безвъзвратно пропиляно. Два часа, например.

УРАГАНА
Истинската история на боксьора Рубин Картър-Урагана, затворен до живот по скалъпено расистко обвинение и изкаран от пандиза от едно момче и канадските му настойници, плаче за мощна екранизация. Когато излиза автобиографията на Картър, мейджърите и самият Дензъл Уошингтън се мятат върху нея като пантери и купуват правата - напълно оправдана инвестиция за най-успешния чернокож актьор, който за пореден път получи кимване от Академията за маниакално изпълнената си роля. Както е пределно ясно на всички обаче, само с добър сценарий и култов актьор филм не се прави, така че на ринга излиза и канадският режисьор Норман Джуисън (50-годишна кариера в киното, Исус Христос суперзвезда, Ролърбол, Лунатици и награда Ървинг Талбърт за цялостно творчество). Първата половина на Урагана е истинско угощение за любителите на многопластови и многолинейни истории, защото смесва случки от три различни времеви потока с лекотата на ветеран-майстор на коктейли. Освен усет към свръхчовешката драма, Джуисън проявява и завидно чувство за хумор - както в комичната канадска линия (която получи неочакван атестат за модерност с номинацията на "Виновна е Канада" от Саут парк за най-добра оригинална песен), така и в работата с изненадващо талантливата Дебра Кара Ънгър (Екзистенц). Талантът на Дензъл Уошингтън, от друга страна, не е никаква изненада, и Урагана съдържа поне една христоматийна сцена: персонализирането на добрата и лошата страна на боксьора, познато от ангелчето и дяволчето над главите на анимационните герои, което тук е гръбнакът на няколко важни епизода.

МОМИЧЕ НА МОСТА
Освен всичките си останали достойнства (виж по-долу), този лековат в най-добрия смисъл на думата френски филм е решаващо доказателство, че малката сладка Ванеса Паради вече е голямата сладка Ванеса Паради. Момиченцето, което едно време пееше с писклив гласец и предизвикваше вселенска завист към Лени Кравиц, от известно време се опитва да стане актриса и комай най-сетне е успяла. Партньорът й в Момиче на моста е Даниел Отьой (Сезар за ролята), а идейните партньори на режисьора могат да се подредят в списък, който започва с Фелини, минава през авторите на немите уестърни от зората на киното и завършва с екипа на fashion TV.
Първоначалното недоумение от черно-бялата лента буквално се разтапя в топлата веселост на откритието, че нещата, които се случват на главните герои, могат да бъдат наречени единствено "приключения". От първите минути по задъханите улици на Париж до края на филма, потопен в документалната екзотика на Истанбул, Момиче на моста поддържа невероятно живо темпо, което за щастие започва да характеризира новата вълна във френското кино.

ЧОВЕК НА ЛУНАТА

В съвременната история на Щатите все повече се налага вниманието към така наречените sub-altern дисциплини - изучаването на събитията и личностите, които са променили живота на американците, без да използват традиционните начини за това (да стават войни и президенти, примерно). Ако някога там основат Субалтернативен университет, Милош Форман ще стане ректор. След Народът срещу Лари Флинт той си хвана Къртни Лов под ръчичка и направи още един филм за някакъв крайно ексцентричен тип, любен и мразен от милиони, който е правил нещата по свои собствени закони. Влиянието на Анди Кауфман продължава да се усеща двайсет години след смъртта му (както в творчеството на R.E.M., така и в стила на публични изяви на хора като Спайк Джоунз).
Човек на луната е виртуозно разказан, както и се полага за биографията на човек като Кауфман. Всичко от модерното кино, за което успееш да се сетиш, мърда някъде в двата часа екранно време: от интерактивното начало (в което Джим Кери се опитва да те изгони от салона), до коварния сценарий, който прави възстановка на оригиналните изпълнения на Кауфман и нагло си играе с емоциите ти в поредица от постановки, отварящи се една в друга като матрьошки.
Филм-учебник за всички хора, свързани по някакъв начин с производството и консумирането на забавления. Иначе казано, филм за всички хора.

КЕДРИ В СНЕГА

От японско-американските отношения около Втората световна излизат сериозни, гигантски романи и сериозни, гигантски екранизации (спомни си Империя на слънцето). Кедри в снега не прави изключение - предстои ти да гледаш един разточителен, тежък филм със сравнително простичък сюжет, който се компенсира от задълбоченото разглеждане на всички моменти от него. Преди съдебното решение по обвинението в убийство на американски рибар от японския му съсед престарелият Макс фон Сюдов казва нещо в смисъл, че това не е просто малко дело в един малък град, а изпитание на цивилизоваността. Същото може да се каже и за филма. Привидно мъничката история засяга опасно дълбоки теми с професионален замах, който не я допуска в минното поле на морализаторстването. Операторската работа е замайваща, а Итън Хоук прави силна роля като провинциален журналист без особено бъдеще, комуто се налага да направи избор между любовта и дълга.

ДЮС БИГАЛОУ: МЪЖКОТО ЖИГОЛО
Един добър отскок за уикенда, ако си падаш по комедии с майтапи за слепци и хора с изкуствени крайници. Роб Шнайдер е перфектният избор както за главната роля (дребен, мазен чистач на аквариуми, чийто специалитет е измъкване на златни рибки от кенефа), така и за сценарист (Роб Шнайдер слиза от автобус с капещ аквариум под мишница; вървящата след него бабка се подлъзва на стъпалата и си строшава врата). Освен с професионалната селекция на хора със смешни за гледане заболявания, този филм вероятно ще се запомни и с категоричното доказателство за това, че американците са ебати кретените.

РАЗДЕЛЕНИ ЗАЕДНО
Брус Уилис по някаква причина е решил да снима като побъркан и в последно време изкарва горе-долу по един филм на две седмици, което неминуемо се отразява на качеството. Отгоре на това, Разделени заедно е филм на Роб Райнър, режисьор и на най-слабия филм на Уилис изобщо (Север), така че не знам какво изобщо искат от нас. Ако чак толкова си падаш по такива работи, и двамата с Мишел Пфайфър си тежат на мястото като актьори, а епизодичните герои са умерено забавни. Проблемът е, че идеята за изкуството като огледало на реалността май е влязла твърде дълбоко под кожата на Райнър и с изключение на разчупената структура филмът твърде често залита в някакъв капиталистически реализъм, който май не е интересен на никого. Финалният монолог на Пфайфър е разплакващ, но всичко останало тътрузи крачка из мъртвата зона на скуката.

9 ЯРДА
Предполагам, че тази порядъчно плитка и противно приятна комедия няма да изненада никого, освен няколкото наивника, които са очаквали Брус Уилис да е в главната роля. В главната роля е Матю Пери, скъпи наивници, а Брус Уилис е най-отпред на плаката, за да вземат парите на такива като вас. Матю Пери, ако случайно не се сещаш, е комплексарят от Приятели (който винаги се връща при ужасяващата си бивша приятелка). 9 ярда определено е скок в кариерата му - както чисто географски (по-голямата част от действието се развива в Торонто), така и духовно (защото забива Наташа Хенстридж, което от Видове насам е съвременният кино-еквивалент на дзен-просветление). Наташа Хенстридж обаче е госпожа Тудески, а господин Тудески "Лалето" е легендарен наемен убиец на унгарската мафия. И прочее, и прочее. Следват безброй приключения, които са твърде предвидими, за да са остроумни, и твърде буржоазни, за да минат за черен хумор.
Най-приятното нещо в 9 ярда безспорно са етюдните роли на Уилис (атентатор с нежно сърце, който побеснява, когато тъпите канадци сложат майонеза в сандвича му), Кевин Полак (Яни Гоголак, чудовищно разсеяният шеф на мафията), Розана Аркет (нечистоплътна верижна пушачка с тежък френски акцент, която смуче мъжа си за пари, в някои случаи буквално) и Майкъл Кларк Дънкан, който е зарязал Оскаровите си претенции и прави това, което може най-добре: приятелски млати хората в бъбреците. Аманда Пийт ще ти хареса, ако случайно си падаш по ентусиазирани млади голи пички.

БАБЕЛ
Този филм е симпатичен паметник на едно друго време, когато повечето от нас все още точеха лиги пред афишите на кварталното кино преди прожекцията на Текс и властелинът на вулкана или Лабиринт. Зъл финансов гений (приятно преигран от Чеки Карио) се опитва да се докопа до заровения в тайнствени подземия камък от върха на Вавилонската кула, който ще му даде власт над идващия Апокалипсис. Срещу него се изправят едно хлапе, сладурчестата му учителка по информатика и три джуджета, които изглеждат като умалена версия на Зи Зи Топ. Повечето сцени (злодеят стиска хлапето за врата като заложник, докато то се мята и пищи; някой изненадващо го удря с талпа по темето и всички се измъкват на бегом) те карат да се чудиш дали да се смееш или да виеш от досада, но като цяло Бабел оставя впечатление за нелошо изгубено време. Ако имаш някакви познати деца, можеш да се опиташ да ги завлечеш, но надали ще се впечатлят особено.

ДОГМА
Този филм определено не се вписва в милениумната вълна от апокалиптични истории и ако очакваш ужасяващи специални ефекти и демони, които изригват от Ада сред пламтящи обърнати петолъчки, ще останеш дълбоко разочарован. Единственият демон в Догма изригва от кенефа сред вонящи разпльокани лайна и пада покосен от спрей за премахване на неприятни миризми, ловко употребен от Кевин Смит. Ще останеш мъничко разочарован и ако очакваш филм за Бен Афлек и Мат Деймън, които се надиграват с видимо удоволствие, защото в Догма всъщност има толкова много герои, че за двамцата паднали ангели не остава чак толкова време. Ако изключим заплетените доктрини на католическото вероизповедание, които всичко живо си умира да изяснява в продължителни диалози, Догма е общо взето комедия за малките хора и като такава е доста забавна. За мен черешката в мелбата е 3-минутното участие на Аланис Морисет като Господ, което е в състояние да трогне и най-закоравелия атеист и да го накара да се запита защо всъщност сме тук. Отговорът, както ще разбереш,е  "бибип!".

АНА И КРАЛЯТ
Един филм, който с носталгия си припомня времето на величието на Британската империя, когато бъдещето на Англия е било бъдещето на света. Английска вдовица-учителка пристига в Тайланд (тогава Сиам), за да преподава на 58-те деца на краля, и посява семената на европейската култура сред тях, като междувременно спасява страната от бушуващата гражданска война. Изкушените от пост-колониалната културология вероятно ще цвилят от кеф някъде на първите редове, докато отбелязват тънката ирония, с която са предадени дебелашките шегички от дневниците на истинската Ана, които са послужили за основа на сюжета. За останалите са предвидени незабравими широкоекранни гледки, масирана атака от екзотична култура и някакъв намек за любовна история. Лично за мен приятната изненада в този филм беше Чоу Юн-Фат, който очевидно е обърнал гръб на славата си на международна екшън-звезда и смело се впуска във все по-сложни и радващи окото роли.

СТЮАРТ ЛИТЪЛ
След като и последните бариери пред компютърната анимация паднаха благодарение на Джурасик парк и Епизод I, в киното вече може да се направи абсолютно всичко. Окрилени от този факт, мейджърите гладно се озъртат какво още не са филмирали от детската класика и преди още да кажеш "Е.Б.Уайт", екранизацията по едноименната му книжка отпреди 50 години вече се подвизава и по нашите екрани. С изключение на напрегнатото преследване с пет котки и миниатюрен форд мустанг в Сентръл Парк, филмовите приключения на печената мишка Стюарт едва ли ще променят мирогледа ти.
Със сигурност обаче има няколкостотин хиляди зрители, които ще луднат по Стюарт Литъл - аудиторията на възраст под 5 години, която за пръв път няма да скучае през половината филм и да измъчва всичко живо с въпроса: "Какво става бе, мамо? Ама чети ми деееее". След първоначалния шок от българското озвучаване на ролите, предизвикан от непривичното усещане за родна реч, която се лее от SDDS-колони, за всеки би трябвало да стане ясно, че идеята е страхотна и завидно изпълена. Тончо Токмакчиев като сардоничният котарак Сноубел, Виктор Калев в ролята на Монти ("Окей, води ме при варения дроб и пали клечката, защото от такава храна получавам газове") и Кръстьо Лафазанов в ролята на нисък, дебел мишок, са просто изключителни. Колкото до Павел Стефанов (в оригинала: добре познатото от Джери Магуайър очилато хлапе), надявам се в скоро време да го видя и в кадър.

ДРОГА
Ако един филм твърди, че е направен по действителен случай, той най-често е направен по друг филм. (Джони Деп вече е играл в един такъв, Дони Браско.) Очевидно нещо в самата същност на действителните случаи кара режисьорите да прибягват до безотказните филмови класики, които вече са се занимавали с подобна тематика. Това е особено вярно, когато става въпрос за наркотици и нещата, които можеш да направиш с тях. В този смисъл Дрога просто поема щафетата от Белязания и Добри момчета, след което се спъва още на първата обиколка и пълзи на разранени колене до злополучния финал. Вероятно си мислиш, че след тези филми и безупречно обективния Страх и омраза в Лас Вегас няма и къде толкова да се отиде. Прав си. Създателите на Трафик са се измъкнали с три преплетени истории и мегазвезден каст. Създателят на Дрога, Тед Дем, така и не успява да се измъкне, защото преплита крака на двадесетата минута и оставя Джони Деп (вълнуващ, както винаги) да се оправя сам до края със сценарий, който може да се обобщи в едно изречение: "Когато се хванеш с наркотиците, трябва да знаеш, че не можеш да ги пуснеш". Житейски урок, който повечето зрители знаят още от двора на гимназията.
Джордж Юнг (Джони Деп), умно провинциално момче от бедно търговско семейство (Рей Лиота в ролята на бащата е една носталгична глътка въздух от времената, когато повечето неща в киното бяха свежи), напуска родителите си и се заклева никога повече да не бъде беден като тях. Когато слиза от автобуса в Калифорния, той се озовава в оживялата мечта на всеки джойнтър - облечен като пича от Скуби Ду и излегнат сред група сексапилни стюардеси, напушени като самолети. Джордж веднага открива, че може да съчетава полезното с приятното, и започва да снабдява мацките с трева, да печели пари и да спи с Барбара (великолепната и неузнаваема Франка Потенте).
Веселата част от Дрога (Буги нощи на филмите за наркотици) свършва, когато Джони Деп завалено обяснява на съдията, че нищо лошо не е искал да направи, и логично завършва в затвора. Съкилийникът му се оказва не друг, а фамозният Диего Делгадо (съвестно и маниакално изпълнен от Жорди Мола), който му описва бляскавото бъдеще на колумбийския кокаин и го запознава с шефа на съответния картел, който произвежда Джордж в единствения оторизиран дилър на кока за Съединените щати. Оттук нататък филмът върви надолу. Джони Деп епично твърди в глас зад кадър, че притежава 85% от пазара през 70-те. (Започваш да се чудиш защо си играят с някакъв филм, вместо направо да му издигнат паметник.) Джони Деп се оженва за Пенелопе Круз, задължителната трофейна съпруга на всеки истински наркобос.(Чудиш се защо тя, принципно добра актриса още от 1992-а и Бел Епок, е такава едноизмерна кучка.) Джони Деп си построява специална къща, в която да си държи парите. (Чудиш се защо изобщо гледаш този филм.) Дългият, бавен финал осигурява прехода между професионалния и семеен разпад на Джордж и самоубийственото му съжаление в затвора.
Кофти работа е дрогата.

ДНЕВНИКЪТ НА БРИДЖИТ ДЖОУНС
Пост-феминистки американски филм по бест-селинг английски роман? С Хю Грант и Рене Зелуегър (Аз,моя милост и Айрин)? Не бързай. Авторката на романа Хелън Филдинг не само поръсва ироничния си, сдържано истеричен текст с препратки към Джейн Остин - тя е сравнявана с нея. Когато Дневникът на Бриджит Джоунс излиза от печат, самият Салман Рушди се разлива в хвалебствия по нея (и - вероятно в знак на благодарност - е получил малка роля във филма). А щом той я харесва, какъв си ти да ми разправяш, че е женска боза?
Основният проблем на всички фенове на романа беше кастингът на Рене Зелуегър (слабичка, късогледа американска селянка) в ролята на Бриджит (пълничка, злобничка, 32-годишна лондончанка). Бъди спокоен. Зелуегър е фантастична. Личната учителка по английски на Гуинет Полтроу за Влюбеният Шекспир се е погрижла да закръгли гласните й. Тримесечна диета от пици и млечни шейкове е закръглила всичко останало. Дори в най-безумните сцени, които Филдинг е успяла да сътвори (Бриджит вдига телефона с дрезгавото: "Здравей, аз съм разгонена сексуална богиня с един мнооого лош мъж между бедрата си", за да открие, че разговаря с майка си), Зелуегър нито веднъж не звучи фалшиво. Колин Фърт е приятно муден в ролята на Марк Дарси (която все пак твърде му отива, защото вече е играл Марк Дарси, при това истинския - в Гордост и предразсъдъци), а Хю Грант е зарязал мънкането си и се справя като змей с предизвикателството на Даниъл Клийвър, сексуално разпуснат, ленив курвар със склонност към кратки мръсни и-мейли. Колкото до чисто филмовите решения (първи игрален филм на документалистката Шарън Магуайър), Дневникът на Бриджит Джоунс няма грешка - от незабравимия бой на двамата съперници за сърцето й до пробягващите в телевизионен стил субтитри, които информират зрителя колко цигари е изпушила на предния ден и с колко килограма е напълняла.
Накратко: английска чувствителност и американска физическа комедия. A must.

МУМИЯТА СЕ ЗАВРЪЩА
При всичките си недостатъци (плиткоумен сценарий, тъпи майтапчета след всяка екшън-сцена и таргет-аудиторията на Скалата) Мумията беше Индиана Джоунс от края на 90-те: безупречно динамична, разточително лъскава и поръсена с щипка пиперлива ирония. Мумията се завръща, от друга страна, е безочлив анален напън на продуцентите, режисьора и Скалата да съберат пари за третата част (Кралят на скорпионите, разбирай Скалата се завръща). Филмът започва няколко години по-късно с презумпцията, че Брендън Фрейзър и Рейчъл Уайз са се оженили и имат хлапе, което се мъчи да го докара на малкото китайче от Индиана Джоунс и храмът на обречените, ама не може. Мумията, точно така, се завръща и пътува с ред превозни средства (двуетажен автобус, влак и левитация) из редица екзотични места (Лондон, Египет и някакъв оазис), докато Брендън Фрейзър най-сетне успява да я разкатае от бой. Междувременно всички останали герои пътуват с дирижабъла от Мечето Ръкспин из безобразно нарисувани пейзажи и им се случват куп забавни приключения, в които участват хора с глави на чакали, хора с размерите на чакал и няколко истински чакала, попаднали случайно на снимачната площадка. В края на филма за втори път излиза и Скалата, когото зрителите са чакали през цялото време. За разлика от първия път, сега Скалата е монтиран по компютърен път върху тялото на гигантски скорпион като някакъв съвременен кентавър и своеобразното биологично устройство му служи като чудесно извинение за това, че няма нито една реплика. Накрая Мумията предава щафетата на Скорпиона и се продънва в ада, където впрочем е и мястото на режисьора/сценарист Стивън Сомърс.
Единственото, което може да се каже в защита на този филм, е че никой не е пестил пари и време за дигитални ефекти, така че има няколко наистина главозамайващи кадъра. Предлагам ти да ги изгледаш на трейлъра.

Д-Р ДУЛИТЪЛ 2
Един от най-ярките спомени от детството ми са старите издания на Хю Лофтинг с твърди корици, които с непозната за онова време сдържаност описваха приключенията на добрия, шишкав, бял доктор Дулитъл. Първата екранизация от 1992 беше най-смъртоносната обида за феновете след съветската версия на Чуковски Д-р Охболи. След серията за Смахнатия професор пък Еди Мърфи е най-голямата обида за комедията изобщо. Доктор Дулитъл 2, подобно на другата голяма повърня в жанра - Ейс Вентура, е принудена да излезе от градски условия, за да оправдае микроскопичния си сюжет. Воден от безкористни екологични подбуди, Дулитъл се заема да върне цирковия мечок Танк (единственият що-годе приличен актьор в цялата продукция) в естествената му среда, където той се опитва да забие една местна баба меца (озвучавана от Лиса Кудроу с характерната за нея глуповата истеричност и всемогъща мнителност). Гордостта на режисьора очевидно са стотиците различни животни, които се мотаят на син екран през цялото време и чакат да бъдат монтирани на и без това претрупаната лента. Една гнусна подробност от снимачния период: тъй като мечките са свръхчувствителни към изкуствени миризми, никой от актьорите и екипа не е имал право да се къпе или да използва дезодоранти, пасти за зъби или ментови дъвки. Какво да ти кажа, този филм направо си вони отвсякъде.

РЕАЛНА ФАНТАЗИЯ
Първият разрушителен летен блокбъстър в тази страна е факт. Премиерната дата за България съвпада с тази за Съединените щати, което означава, че ще имаш възможност да се насладиш на най-голямата революция в киното след изобретяването на озвучените филми - при това в точния момент. Наскоро Джордж Лукас заяви, че игралното кино си отива, защото е "ограничена медия". Малко по-късно повечето български журналисти, поканени на ултрасекретната предварителна прожекция на Реална фантазия, изобщо не разбраха, че не става въпрос за игрален филм. Хиронобу Сакагучи, създателят на игралната империя Final Fantasy и продуцент на настоящия филм, просто е повторил успеха си в друга медия. Реална фантазия наистина е final. Вече никой аниматор в света няма да може да спи спокойно. В сравнение с този филм дори нелошият в техническо отношение Titan A.E. изглежда като Крокодила Гена.
Аки Рос (озвучавана от култовата китайска актриса Минг-На Уен, дала гласа си и на Мулан) е един от последните учени на Земята, инфестирана от доста гадните извънземни, познати ти от конзолната игра. В името на екшъна Аки е зачислена в група елитни командоси (предвождани от Алек Болдуин и включващи задължителните за всеки екип елитни командоси Винг Реймс и Стив Бушеми), за да се опита да приведе в изпълнение психарския си план за освобождение на планетата. Освен извънземните, естествено, пръчка в колелото на психарския й план е и крайнодесния генерал Хайм (Джеймс Удс), който държи да използва галактическия еквивалент на атомна бомба срещу гадините, ако ще да разгемби и собствената ни планета. Просто, но ефективно. И не ми казвай, че не ти пука колко месеца са работили най-добрите японски аниматори, за да постигнат това ниво на реалност. Точно така стават шедьоврите.

ПЪРЛ ХАРБЪР
За всички, които очакват нещо като Титаник, но по-секси: бинго. Бен Афлек, раздут до юнашки пропорции от треньори, шивачи на униформи и специално разположени камери, е идеалният любовник за всяка медицинска сестра - добре сложен, безупречно красив, бодряшки-дързък и верен до гроб (в случая: до вече познатите ледени води на Атлантика, където и той се изхитря да се удави). Кейт Бекинсейл, забележително по-висока и слаба от последния филм, в който си я гледал (Дворец на илюзиите), от своя страна е идеалната медицинска сестра - много добре сложена, благодаря, с великолепна гарвановочерна коса под касинката, яркочервени устни и видима готовност да си легне с всеки американски пилот, който я изведе на вечеря и се покаже по потник. Любовната им история, от която и без това хвърчи тестостерон и естроген в холивудски количества, се нажежава допълнително от присъствието на Джош Хартнет, по-красив и сексапилно непохватен отвсякога и аски наточен да я превърне в любовен триъгълник. Освен това е дълга 105 минути от общо 180. Приятно гледане.
За всички, които очакват нещо като Армагедон, но с повече бомби: сори. Майкъл Бей, който още в метеоритната си сага проявяваше склонност към невъздържан драматизъм и близки планове на чернокоси красавици, които са останали в базата и се притесняват, е попаднал в рая на невъздържания драматизъм - началото на американското участие във Втората световна война, когато веселите, невинни и здрави американски морячета са нападнати вероломно в неделя сутринта, докато хъркат по койките в тропическия перъдайз на Пърл Харбър, Хаваи. С изключение на британските сцени, които не са лоши, но идват малко рано, първата половина на филма показва предимно лигавите момичешки приключения на Бекинсейл, която пише писма до любимия си на живописни вълноломи и се чука с най-добрия му приятел сред едни живописно опънати чаршафи. Когато япончугите все пак идват с бомбите под мишница, Пърл Харбър за малко стъпва на правия път, но веднага се подхлъзва отново в някаква идиотска мисия за отмъщение, липсваща както в учебниците по история, така и в тези по повествователна логика. Реална продължителност на бомбардировката, която е дала заглавието на филма: 25 минути от общо 180. Скука.
За всички, които очакват нещо като Спасяването на редник Райън, но със самолети: топло,топло. Сред грамаданските картини на развихрена военна епика се мяркат просълзяващи човешки миниатюри: кученце гони топка между краката на английските пилоти, които тичат по тревога към изтребителите си; две момчета пикаят от ръба на един каньон, когато през него профучават японските самолети-еднодръвки, натоварени със самоделни торпеда; неприятният баща на Дани изпуска нервите си, когато Рейф го обижда на "германец", и почти рухва на браздата под тежестта на нечовешките спомени. Алек Болдуин в ролята на суровия, но справедлив майор; Джон Войт в ролята на суровия, но справедлив американски президент; японците,които изглеждат по-чужди и неразбираеми от пришълците в Денят на независимостта - почти всяка минута (от общо 180) в този филм е ярко доказателство, че Втората световна война е фотогенична.
За всички останали: Пърл Харбър е с продължителност 180 минути.

АНТИТРЪСТ
Очакванията за първия филм, който интелигентно да подхване темата за новите информационни реалности, без да прибягва до субкултурната ирония на Хакери или хаотичната терминологичност на Мрежата, забиват още на третата минута от Антитръст, когато Тим Робинс се появява по телевизията и внимателният зрител започва да брои приликите между NERV - измислената мултикорпорация от филма, и Майкрософт - очевидната жертва на всички холивудски драскачи. (Очаквай филм за Напстър, Flash и филм за създателите на компютърджийски филми.) За съжаление, рестартът в киното все още е невъзможен. Ако просто си тръгнеш, ще изпуснеш една мноооого хот Клеър Форлани и съвсем приличен трилърски край, макар че тая история с разменените дискове съм я гледал едно десетина пъти. Ако останеш, ще ти се наложи да изтърпиш няколко хакерски манифеста ("Знанието принадлежи на хората") и няколко десетки дизайнерски напъна да превърнат централата на NERV в нещо като новата Гатака с разни там лего-масички и картини, които се променят по вкуса ти, когато влезеш в стаята. Цялата история в Антитръст се върти около типичната компютърджийско-американска параноя, че един ден някоя свръхбогата компания може да пожелае услугите ти и да те лиши от хакерската ти независимост, което някакси не хваща зрителя за гърлото в страната на минималната работна заплата и нелегалния софтуер. Колкото до техническото чудо Синапс, за което се избиват главните герои, проблемът е познат още от Хакери: докато успееш да направиш филм за революционно изобретение, то вече се продава в IT-магазина до киното.

БЪРЗИ И ЯРОСТНИ
Летният хит в сянка Бързи и яростни профучава с такава скорост през кината, че нищо чудно и да го изпуснеш. Недей. Въпреки че не може да се похвали с участието на Анджелина Жоли или Вини Джоунс, тази грапава, твърда и градска като бетон история оставя Да изчезнеш за 60 секунди да й гълта праха още на десетата секунда (времето, за което специално модифицираните автомобили в този филм ускоряват до 225 км/ч). Колата на харизматичния злодей Доми Торето (в ролята - адски якото и адски подходящо наречено копеле Вин Дийзъл), червен RX7 с два турбокомпресора, има 600 коня под капака и когато достигне максималната си скорост, периферията на картината се изкривява от напрежение. В ролята на полицая под прикритие мъчително се превъплъщава някакъв русоляв мърляч, който е по-неподходящ за екшън-герой дори от Киану Рийвс в Точка на пречупване. В ролята на сценаристи пък се подвизават цели четирима халтураджии, имената на които ме е гнус да спомена, защото Бързи и яростни старателно се блъсва във всички възможни клишета, свързвани с младежките субкултурни екшъни (главният герой всъщност е ченге; но любовта му към сестрата на злодея е истинска; а главният злодей всъщност е с добра душа; така че нашият пич е принуден да избира между дълга и любовта; а накрая се оказва, че дори любовта не е по-силна от приятелството). Всичко това обаче няма абсолютно никакво значение, защото този филм така и не спира, за да зареди с бензин, емоции или психологическа характеризация, а пере с двеста километра в час по откраднати от уличното движение улици, изоставени летища и напечени магистрали чак до гръмотевичния финал. Специално за маниаците, все още влюбени в пост-модерната ирония: познай кой видеофилм гледат пичовете в къщата на Торето, докато русолявият педераст мие чиниите с грозноватата му сестра. Дракон: историята на Брус Ли, копеле.От същия режисьор.

2001: КОСМИЧЕСКИ ЩУРОТИИ
Не мисля,че на който и да е земен език съществуват достатъчно силни думи, за да опишат този филм. Вероятно трябва да постъпя като създателите му и безцеремонно, просташки и с вселенска безвкусица да отмъкна някое лафче от вогонската поезия, примерно. "Създателите му" всъщност означава Лесли Нилсен, вечното импотентно голо оръжие, който тук е надминал себе си и се изживява едновременно като режисьор, сценарист, продуцент и изпълнител на главната роля. Бих искал да го сравня с Ед Уд, но сърце не ми дава. Останалите некадърници в тази eurotrash-екстраваганца са Офелия Уинтър, Питър Игън и разни други типове, които можеш да видиш само в най-ужасния си кошмар. Лесли Нилсен в ролята на шериф Дик Дикс (хаха) е изпратен на свръхсекретна космическа мисия на Луната, за да спаси отвлечения от извънземни и клониран Бил Клинтън и неговия саксофон (хахахаха). Грандиозният финал на 2001: Space Travesty (много по-подходящото оригинално заглавие, спестено на българските зрители от цензурни съображения) включва двойници на тримата тенори, папата, Хълк Хоугън и Чичолина, които се бият със саксофони, бъркат си в гъза и пърдят. Честно. Мъча се да се сетя поне за един що-годе смешен момент, за да оправдая съществуването на този филм, но не мога. В сравнение с 2001: космически щуротии Остин Пауърс е като филм на Антониони. Не бих ти го препоръчал дори да си толкова прост, че си гледаш домашно прасе. Като се замисля, не бих го препоръчал дори на домашното ти прасе.

КОТКИ И КУЧЕТА
Бих искал официално да обявя квотата за филми с говорещи животни за тази година за изпълнена - въпреки че Котки и кучета, слава Богу, няма нищо общо със сатанинския Д-р Дулитъл. Сравненията вървят по-скоро по посока на последните филми за Джеймс Бонд и Итън Хънт. И така, във времената на Второто египетско царство котките са стигнали дотам, че управляват човечеството. Кучетата започват война срещу тях, за да възстановят господарите си на власт - война, която продължава във високотехнологична, секретна и студена версия и до днес. Диаболичният мистър Тинкъл (озвучаван от Шон Хейз и според мен вдъхновен от героя на Ричард Е. Грант в Хъдзън Хоук) е отвлякъл най-добрия кучешки войн, който охранява изключително важния от сюжетна гледна точка професор Броуди (Джеф Голдблум). Така задачата на бодигард се пада на някакво помиярче, което се сблъсква с натъпкани с амфетамини сиамски нинджа-котки, хвърлящи ножове котки и разни други, до една неприлично добре дресирани/тренирани/нарисувани и изключително злобни котки.
Звучи тъпо, но все пак това е детски филм с водоизместимостта на Деца-шпиони и като такъв би трябвало да мине добре. Единственият ми истински проблем с него е холивудската обсесия с кучетата. Откъде-накъде котките винаги са демонични, елегантни и в крайна сметка тъпи и губещи? В цялата история върви някаква бинарна опозиция, подобна на тази в "нормалните" екшъни (лошият винаги е ексцентричен гениален англичанин, преебаван единствено с прословутото американско упорство и силата на доброто). Има ли нужда да ти казвам на чия страна бях през цялото време? Да ти опиша ли разочарованието си от края на Котки и кучета? Както казва мистър Тинкъл, cats rule.

ЛАРА КРОФТ: TOMB RAIDER
Вероятно най-популярната компютърна игра на всички времена. Вероятно най-общопризнатата интелигентна сексбомба в киното в момента. Със сигурност най-доброто парче, което Ю Ту някога са писали за филм. Режисьорът, който успя да превърне Никълъс Кейдж в екшън-герой, а посивелия жанр на самолетното отвличане - в щедро поръсения с хаплива ирония tour de force Въздушен конвой. Какво можеше да се обърка?
Както се оказва,всичко.
Лара Крофт е толкова далеч от Индиана Джоунс на XXI-и век, колкото това изобщо е възможно. Мисли си за Смъртоносна битка. Мисли си за Уличен боец. Мисли си за най-тъпата филмова версия на комикс или игра, за която успееш да се сетиш. После умножи силата на преживяването по допълнителния ефект на горчиво разочарование (все пак Лара Крофт беше най-очакваният филм тази година, с очевидното изключение на Властелинът на пръстените).
Съгласен съм, че ролята на Лара Крофт не предполага наградата на Академията. Не съм съгласен, че е абсолютно задължително да бъде изиграна в две измерения, в които всеки кадър включва статична поза със стърчащ задник и нацупени устнички, а всяка реплика е произнесена с изкуствено равен тон и повдигане на лявата вежда. Което ни води към останалите актьори в тази пошлост. Джон Войт, който има епизодична поява с мустаци в ролята на отдавна починалия лорд Крофт, изглежда объркан като баща, завлечен от дъщеря си на техно-парти. Предводителят на лошите Илюминати, шотландецът Йън Глен, изглежда крайно несигурен в себе си и това, което се очаква от него. Дейвид Крейг също се навира между шамарите (вероятно някакво загатване за любовно-професионален триъгълник), но единственото му постижение е с крайно своеобразния си гей-чар да доближи Лара Крофт с още няколко кадъра към другия титан на развлекателната индустрия - Бодлива тел с Памела Андерсън.
Сюжетът? Сигурен ли си? Лара Крофт включва, най-грубо казано, една учебна мисия (с робота, който вече познаваш от трейлъра), предварително проучване (с мотоциклет из Лондон) и две истински мисии за снабдяване с идентичните половини на някакъв древен часовник за връщане на времето назад (или нещо подобно): едната в Камбоджа, където Жоли избива рибата с перфектното си владеене на камбоджански; другата - в Сибир, където Жоли избива рибата с перфектното си владеене на руски. Приеми го като горчив съвет от човек, който половин година имаше официален Tomb Raider-десктоп на редакционния си компютър - Лара Крофт наистина не става за гледане.

КАТО РИЦАРИТЕ
Не оставяй заглавието да те подведе. Оригиналното A Knight's Tale е директна алюзия с един от Кентърбърийските разкази на Джефри Чосър - напълно уместна, предвид факта, че самият Чосър е нещо като PR-агент/конферансие на главния герой, а Като рицарите изобилства с препратки както към класически произведения на английската литература, така и към: културата на английските футболни фенове; роксцената на 70-те; парти-модата на 90-те; класическите каубойски филми от 60-те; и невъзможния за имитиране дързък и енергичен кич, възможен единствено при работата на австралийски режисьор в чешко филмово студио. Веселата и нахална енергия, която блика от всяка сцена, може да се опише единствено с аналогии. Ако беше германски филм, Като рицарите щеше да бъде Бягай, Лола. Ако беше алкохол, щеше да е текила със спрайт, трясната в бара. Ако беше плод, щеше да е четири килограма праскови.
Чудесна история за израстването и откриването на истинската идентичност, разказана между смехотворно брутални рицарски сблъсъци (бронята на Хийт Леджър има изковано лого с подозрително познат продълговат сопол); великолепни,безкомпромисни изпълнения от дузина британски актьори (когато тръбачите вдигнат роговете си, за да обявят началото на състезанието, вместо тръбен звук се чува китарно соло на Брайън Мей); искряща от вдъхновение любовна история (Шанин Сосамън носи прически, оформени с лак и спрей в най-добрите традиции на рейв-културата, и се появява в абсолютно всяка сцена с различна рокля, с която и Трики не би се посрамил). Изненадващо, чисто и бляскаво забавление, след което не можеш да изтриеш усмивката си дни наред.

ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ
Мрачна, изкривена и дълбока хай-тек версия на Пинокио. Тревожно изследване на дълбините на невинноста. Филм за семейната любов, в който най-хуманните герои са роботи, а хората са студени като машини. Ако всичко това ти звучи неприятно и противоречиво, но неустоимо привлекателно, вече схващаш същността на проблема. Хладната аналитична дистанцираност на Кубрик (автор на първоначалната идея за екранизация на разказа на Брайън Олдис "Supertoys Last All Summer Long") е неспасяемо далеч от трудно удържаната страст на Спилбърг да осигурява на верните си почитатели удобни за употреба емоции в класическа кинематографична форма. Резултатът е красиво, но болезнено произведение на изкуството, разтърсвано от вътрешните противоречия между различните си теми, емоционални нюанси и дори сюжетни линии.
Безупречният Хейли Джоуел Осмънт е момчето-робот Дейвид, прототип на ново поколение меха (андроиди), програмиран да се интегрира в човешки семейства като заместител на истинско дете. Първи завой: биологичният син на семейство Суинтън, дотогава затворен в криогенна камера, оздравява и се връща в дома си, където доста предвидимо започва да ревнува от Дейвид. Втори завой: доведената майка на Дейвид го оставя сам в една гора, за да не го върнат за унищожение. Трети завой: на сцената излиза буквалната сексмашина Жиголо Джо (Джъд Лоо, кой друг), който се заема да покаже на Дейвид истинския, мрачен и мръсен свят на отношенията между хора и роботи.
Визуално Изкуствен интелект е пиршество; едва след края му обаче започваш да разбираш какъв е действителният вкус, който оставя в устата.

МЕРАКЛИИ
Джери О'Конъл е млад и забавен. Отива в Лас Вегас и губи 51 000 долара. Собственикът на казиното му казва да се върне след месец с парите или да се прости с живота си. Flashback - седем години по-рано. Джери О'Конъл е член на бандата на Мераклиите, които весело гонят фусти из Съединените американски щати и учредяват финансов фонд за награда на последния от тях, който остане ерген. Flash forward - единствено нашият човек и Джейк Бъзи са ергени. Какво да прави Джери? Да намери жена на Джейк. Окей.
След като "решава" проблема със сюжета, режисьорът/сценарист Грегъри Поарие е напълно свободен да снима всякакви дивотии, изобилстващи от груб сексуален хумор. Веселяшката му безвкусица се изсипва в такива количества, че в един момент всъщност ти става смешно - особено когато се оказва, че Поарие е в състояние да изстиска комичен ефект от най-малко смешното нещо на света: рака на тестисите. (Преди го е правил само Дейвид Финчър, а това си е сериозна препоръка.)
Ако обичаш европейски филми с тих диалог, Мераклии ще ти се стори същата простотия като Американски пай и Голямото пътуване. Ако при споменаването на последните два филма радостно кимаш с глава, отивай за билет.

ДЖУРАСИК ПАРК 3
Динозаврите стават все по-умни. Хората стават все по-глупави. Много по-глупави. Кацането на острова с ограничен достъп Исла Сорна, където живеят голям брой зъбати люспести динозаври, очевидно не им е достатъчно. Новите посетители на парка крещят с все сила, когато трябва да пазят тишина, и търчат като изтървани, когато трябва да стоят неподвижно. Освен това се пъхат в леговищата на динозаврите, крадат яйцата им и изобщо се държат толкова кретенски, че когато единият отбелязва: "Повярвайте ми, това наистина беше адски глупаво решение", никой не си прави труда да му възрази.
За щастие, точно както и в предишните две части на сагата, динозаврите спасяват положението. Вече познатите велосираптори и тиранозаври проявяват все по-голяма социална софистицираност (в Джурасик 4 очаквай да си разменят въздушни целувки и да пият чай в 5 следобед), а за тръпките се грижат две нови попълнения: чудовищно грамаданския и кръвожаден спинозавър (закусва с ти-рексове) и чудовищно бързия и летящ птеранодон (автобус с крила и зъби). Както обикновено, самото физическо присъствие на динозаврите е достатъчно, за да те залепи на седалката до края на филма. Във века на фотореалистичната компютърна анимация актьорите бавно, но сигурно си отиват. Динозаврите са вечни.

ПЛАНЕТАТА НА МАЙМУНИТЕ
Очаквано визуален, почти нетърпимо мрачен и напрегнат, смразяващо истински. Освен това: доста многословен, недостатъчно динамичен и донякъде старомоден с посланието "Историята възнаграждава силните". И все пак - абсолютно, безусловно задължителен.

ИЗНУДВАЧИТЕ

Бриджит Джоунс си играе на Гепи. Този филм нито е британски гангстерски куул (защото е с Мини Драйвър, все пак), нито лека женска комедия (защото има няколко брутални убийства, все пак). Бих го гледал по телевизията. В неделя, ранен следобед. С едно око.

ПРОФЕСИЯ БЛОНДИНКА
Рийз Уидърспуун се нахвърля върху ролята на празноглава руса красавица с непредвидима енергия, но предвидимо тъпата история превръща таланта й в напразни усилия на любовта. Присъдата е "Баровки в Харвард". Без право на обжалване.

ТРАФИК
Войната с наркотиците, за разлика от употребата им, не е фотогенична. Когато събереш гениален режисьор с талантлив каст и снимаш история за единбургските хероиномани, получаваш култовия Трейнспотинг. Ако се опиташ да направиш същото, но снимаш история за падението на един наркобарон, получаваш съмнителния Дрога. Единственият начин да разкажеш добра история за наркотиците е да се откажеш веднъж завинаги от идеята за фронтова линия, за "нас" и "тях", за хепиенд и невинност. В Трафик никой не е невинен. Фронтовата линия не минава по границата между Съединените щати и Мексико, а през детската стая в къщата на неподкупния съдия Робърт Уейкфийлд (Майкъл Дъглас). Глуповатата му съпруга в реалния живот е глуповата съпруга в друга история вътре в Трафик, която с доста голямо закъснение открива откъде идват парите за парцалките й. Хепиендът е невъзможен - в нито една от трите сюжетни линии, заплетени в този чудовищно сложен, амбициозен и в крайна сметка доста добър филм.
Въпреки необяснимо закъснялата си премиера, Трафик е сниман от Стивън Содърбърг в същата 2000 година, когато другият му филм - Ерин Брокович, спечели всички вакантни награди на Академията. Приликите между двата са почти незабележими, освен ако не се хванеш за някакви специфични светлинни филтри. Содърбърг е гений. Освен всичко останало, операторската работа в Трафик (нео-документална, накъсана, задъхана камера от рамо) е дело на Питър Андрюс - псевдоним на, точно така, самия Стивън Содърбърг.
Мексиканската третина (на испански със субтитри; излята в мръснокафяво; със звездното участие на Бенисио дел Торо) очевидно е най-силната част в Трафик. Отчужденият от езика диалог постоянно се блъска в интимно близки планове, докато героят на Дел Торо най-сетне пропада в неизбежния избор, който го очаква през цялото време. Втората половина на филма представя и най-тежкотонажната звезда в Трафик, Майкъл Дъглас, току-що назначен от президента на САЩ да оглави Комитета за контрол върху борбата с наркотрафика. Солидното, самоуверено изпълнение на Дъглас се пропуква едва когато на сцената излиза чудесната Ерика Кристенсен в ролята на 16-годишната му дъщеря, която предпочита добре сготвената помпа пред консервативния плам на баща си. Ако Трафик изобщо има слаби места в сюжетно отношение, те неусетно се лепват за Катрин Зита-Джоунс, която изглежда има специален талант да привлича тъпи сценарии (Клопката и Любимците на Америка). Въпреки сдържаните, експертни изпълнения на вечно недооценяваните Денис Куейд и Дон Чийдъл, последната третина на филма тихичко се проваля.
Каквото и да се случва с героите обаче, примката на обстоятелствата продължава да се затяга около шиите им. Най-голямото постижение на Трафик е искреността, с която се вторачва в проблема с наркотиците и неподправения ужас, с който осъзнава липсата на ефективно решение за него. (В една от ключовите сцени Майкъл Дъглас изисква от сътрудниците си предложения за по-нататъшни действия и очакването се проточва непоносимо дълго, за да не даде никакъв резултат.) Най-големият недостатък на Трафик е предпазливостта, с която се излагат изводите му. Никой не очаква от филм с такъв бюджет, в който играят Майкъл Дъглас и няколко сенатори като самите себе си, да изрази ясната позиция, че наркотиците трябва да се декриминализират, за да влязат в правомощията на превантивната медицина. Но в този вид филмът увисва точно на ръба на твърдението, че сегашната политика по отношение на наркотиците не върши работа - без да предложи алтернатива. Без ясни изводи Трафик изглежда като някаква версия на Вътрешен човек, в която Ръсел Кроу казва: "Абе май са вредни, пущините, обаче не съм съвсем сигурен..."


Следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.