6 януари 2012 г.

2 Кино-ревютата на Богдан Русев - част I

Текстът, който ще последва беше достъпен в продължение може би на 7-8 години на два български форума, които вече не съществуват. Става дума за голяма част от страхотните ревюта за филми на Богдан Русев от времето, когато работеше за Егоист. Кратки (в много от случаите), безкомпромисно точни (в повечето случаи), но във всеки случай - истинско удоволствие за четене, те поставиха основите на този тип авторитарен изказ от първо лице в ревюирането, който оттогава куцо и сакато се напъна да използва, ставайки в най-добрия случай за смях. С други думи, на тази... акция - публикуването на тези отдавна изчезнали текстове, може да се гледа и като на нещо поучително и оздравително (лечение на хронична логорея, най-малкото).

Преди съществената част, няколко технически уточнения. Всички публикувани ревюто отдолу (и в следващите няколко части) ги пускам БЕЗ съгласието на автора им - Богдан Русев, или на който и да било от екипа на Егоист, надявайки се, че добрите намерения са по-важни от легалните гимнастики, години след спирането на списанието. Въпреки че за почти десетте години, през които текстовете бяха достъпни в Интернет на двата форума, никой не се свърза с ръководството им, за да бъдат премахнати, съм готов да ги сваля от този блог, ако това е необходимо.

Второ: целият този колосален текстов материал беше набран символ по символ от Lithium - един от потребителите на стария форум на Gamers' Workshop. Тъй като съм изгубил следите му, публикувам тези постове и БЕЗ неговото изрично съгласие, но доколкото го познавам, той не би имал нищо против. Моята "заслуга" в това начинание е практически нулева - интернет-еквилибристики с кеша на google, за да възстановя безвъзвратно изгубеното, както и подходящо форматиране, за да изглежда добре тук. Във всеки случай, беше истински кеф да прочета и да си спомня всичко това отново.

Последно: снимката на Богдан по-горе е публикувана БЕЗ изричното съгласие на когото и да било. Публично достояние в Интернет я направи бившият му колега по неволя от времето на книгите-игри, и по съвместителство неуспял чалга-певец - Александър Александров (по настоящем... Султанов), който дори издава някакви подобия на книги-игри с името Блонд на корицата, но без знанието и участието на Русев.

И така, след толкова много прегрешения, време е за ревютата. Enjoy!


СПОСОБНИЯТ УЧЕНИК 
Брайън Сингър, който е горе-долу на твоите години, се изстреля директно във филмовата стратосфера на 1997 с Обичайните заподозрени, който за мен си остава най-добре разказаната история в киното. За Брайън Сингър е напълно безопасно да се твърди, че няма слаб филм - защото Прилежният ученик, втори негов филм и тазгодишното му enfant terrible, с лекота прескача летвата, която той сам си постави. А в този случай по горния ръб на летвата има три реда ръждиви пирони. Прилежният ученик е една от трудно определимите в жанрово отношение новели в книгата на Стивън Кинг Особени сезони и е напълно вероятно това да се окаже втората свястна екранизация (след Сиянието на Кубрик), която Машината за Книги някога е получавал. Безмерно камерна режисура, клаустрофобична операторска работа и силна, силна музика от композитора, който писа и за Обичайните заподозрени. Плюс двама актьори с напълно неизвестни лица, за които никак не е трудно да повярваш, че биха могли да ти бъдат съседи. И точно в това е големият ужас. Така че следващия път, когато решиш, че Рейф Файенс в Списъкът на Шиндлер е голям пич с оная пушка с оптичен мерник на терасата, да си спомниш дългото, дълго стълбище към светлината в мазето на Денкер/Дюсандър. Бе направо ausgezeichnet.

ПАТРИОТ
Типичният филм със Стивън Сегал има четири фази.
Първа фаза - Стивън Сегал е мълчалив, но дружелюбен тип с обикновена професия, например готвач или ветеринарен лекар. Всички го обичат, защото винаги е готов да помогне на хората в беда и се облича в народните носии на местната репресирана общност, например ескимоси или индианци.
Втора фаза - Зловеща тайнствена организация решава, че е необходимо да разгони фамилията на местните жители, за да задоволи гадните си корпоративни интереси.
Трета фаза - Стивън Сегал се оказва бивш суперкомандос-айкидист и завира корпоративните интереси в гъза на приносителя, докато чупи ръце и челюсти с отегчена физиономия.
Четвърта фаза - на финала Стивън Сегал предизвиква на двубой шефа на организацията, смила го от бой и накрая го убива по особено гаден начин с леко отвратена физиономия тип "мръсна работа, но все някой трябва да я свърши".
Ранните филми на Сегал, екстаз за екшън-фена, претупваха първите две фази за десетина минути, отделяха час и нещо на третата и още десет минути на четвъртата. След Под обсада, за съжаление, Сегалчето започна да се пробва в непривични роли (продуцент-режисьор на Опасна зона) и прогресивно да нарушава класическото разпределение. Още по-за съжаление, Патриотът е крайната точка в тази неприятна тенденция. Този филм НЯМА трета и четвърта фаза. Ако сте чели внимателно, това би трябвало да ви е достатъчно. Сивън Сегал в ролята на д-р Куин лечителката, аре нема нужда. Пък и като разбрахме и как дърварски си е поискал от Джени Маккарти - да не сте посмели да гледате този филм.

ОТ ЗДРАЧ ДО ЗОРИ
По-добре късно,отколкото никога. Нищо,че Блейд разрина екраните на страната и до голяма степен показа всичко, което можеш да направиш с един вампир и няколко прости неща от домакинството (чеснова паста за готвене, сребърни куршуми, дървени колове и т.н.) Нищо, че еуфорията от Десперадо и весело-идиотската режисура на Робърт Родригес междувременно отстъпиха място на вялото учудване "Аре бе, кво стана с тоя?" Нищо, че новият и помъдрял Куентин Тарантино вече изглежда странно с два патлака и тапирската си мутра. Нищо, че вече не е 1996, а последната година на века, и всички сме лепнали по три лазарника на физиономиите си, включая Джулиет Луис. Нищо, че От здрач до зори го даваха десет пъти по руската и шведските телевизии. Може пък някой да го е изтървал. Или просто да няма телевизор. Въпросният има втори шанс да види: разпятие, вертикалната част на което е пушка-помпа; бормашина за разбиване на асфалт, острието на която е заменено с ясенов кол; воден пистолет със светена вода; мутрата на Джордж Клуни. Приятно гледане, наистина - приятно.

РЕДНИК ДЖЕЙН
Ридли Скот е адски добър режисьор, но тоя феминизъм ще му изяде главата. Несериозно е да правиш военен филм, в който няма война, главният герой е обръсната нула номер Деми Мур и кулминацията е моментът, в който тя изплюва няколко зъба и процежда към командира си "яж ми кура!" Признавам, че мускулите на бившата мадам Уилис наистина заслужават страхопочитание, но амбицията й да се превърне в женския Шварценегер на тия години ми се струва необяснима. Изобщо, странна история. И тъпа. По-добре редник Райън.

ОБЩЕСТВЕН ВРАГ
Джери Брукхаймър
е от онези типове, които жълтата преса с кеф нарича "могули". Когато поредният му филм хит-не екраните и настане времето на звонка, Джери сяда на любимия си шезлонг с изглед към Тихия океан, точно под "W"-то на надписа HOLLYWOOD, и започва да прави следващия. Ето как:
1. Режисьор. По правило, Джери се обажда на режисьори с доказан талант за разрушения, които обичат да снимат сцени от типа "носител на Оскар мъжествено крещи на по-млад номиниран за Оскар, за да наложи волята си - по-младият всъщност е прав - те двамата дълбоко в себе си си приличат и в края на филма ще станат приятели, но още не го знаят". В случая, Тони "Поредният бойскаут" Скот.
2. Пробивен актьор. Човек с чар и разнопосочна филмова биография (христоматиен пример: Никълъс Кейдж, който Брукхаймър превърна, с извинение, в екшън-звезда). От него се очаква да изиграе обикновен човек, попаднал в необикновени обстоятелства, който разбива лошите с добра дума и пистолет. Накрая отива при семейството си. В случая, Уил "ставам все по-добър" Смит.
3. Зловеща организация-октопод, предвождана от отблъскващ влечугоподобен безскрупулен злодей. В повечето случаи, Джон Войт, да е жив и здрав.
4. Банда колоритни мачос, които пускат лафове, разсейват напрежението и придават хумор на продукцията; по правило единият е любим актьор на независимите режисьори, примерно Стив Бусеми.
5. Ключов предмет (от рода на плюшеното мече във Въздушен конвой). Функцията му е същата като на колоритните мачос. В случая: миксер за сокове, неизвестно защо наречен от преводача "мелачка".
Обществен враг оправдава очакванията, подобно на сандвич от реномирана верига за бързо хранене. За острото око дори има бонус: Лиса Боней, която тук - тюй! - не си показва малките цицки като в Ангелско сърце. И все пак, с риск да избълвам най-дългото ревю в историята на Егоист, имам няколко въпоса:
1. Защо на плаката за филма пише Джийн Хекман, след като единственото, което показва за двайсетината си минути екранно време, е колко много прилича на Тодор Живков?
2. Какво правеше Гейбриъл Бърн в този филм и от кои беше?
3. Дали Джери Брукхаймър осъзнава,че е продуцирал първия филм, в който трейлърчето с името му е по-ефектно от следващите 125 минути? Пишете ми на познатия адрес, с надпис "За боклука".

ГРАДСКИ ЛЕГЕНДИ
Това се е случило на някакъв познат на някой, когото познавате. Например: маниак с бинокъл живее в Студентски град и наблюдава стаите в отсрещния блок, дебнейки самотни жертви, след което идва на гости и изнасилва въпросното момиче/момче/домашно животно; група уикенд-туристи се разхождат из Витоша и неволно стават свидетели на екзекуцията на застрахователен бос, след което ги очистват; трамвай блъсва баба пред ЦУМ, отрязаната й глава се заклещва над колелото и трамваят я влачи до НДК. Градски легенди - модерният вариант на фолклора, разпространяван по клубове, вместо по седенки, но със същата съмнителна функция от времето на Червената шапчица насам: не ходете сами в гората.
Концепцията на филма (подозрително близка до Писък): изобретателен убиец-психар трепе учащите в един американски ВУЗ, като драматизира популярни легенди от градския фолклор. Само дето вътре няма Роуз Макгауън, Нев Кембъл и Дру Баримор. Нито пък Кевин Уилямсън или Уес Крейвън. Изобщо, "новият ужас" се е позадъхал от цялото тичане (не прекалено бързо) и пищене (силно) и вече се препъва опасно близо до оня с брадвата. Дайте да спрем да си поемем дъх. Тя, брадвата, няма къде да избяга.

ТЕКСАСКОТО КЛАНЕ
Покрай вълната на "новия ужас" вече дори децата знаят, че ремиксът на Психо от Гас ван Сант е пълен боклук и че The Texas Chainsaw Massacre е вторият най-добър чернобял хорър след оригиналното Психо. Само дето тази касета, която - не дай си Боже! - си взел от видеотеката, е с оригиналното заглавие The Texas Chainsaw Massacre: The Next Generation, и всъщност е най-безумно некадърното продължение, което съм гледал. А продажният преводач-мошеник, който е спестил половината заглавие, заслужава да е следващата жертва на прословутия електрически трион на Ледърфейс.
Дори да се абстрахираме от смазващата сянка на оригинала, Тексаското клане: следващото поколение си остава невероятна боза, в която никой не е наясно какво прави, включително и иначе гледаемия Матю Макконъхи. "Златна малинка" за сценарий и режисура и Наградата на цирковите артисти-инвалиди за оня скок на Рене Зелуегър през прозореца. Ако беше прелетяла още петдесетина сантиметра, мъчението можеше да свърши още тогава. Жалко.

ПИСМО В БУТИЛКА
Докато се разхожда по един безлюден плаж, Робин Райт Пен намира мазнява бутилка от олио, в която някой е напъхал смачкана лепкава салфетка. Вместо да й тегли един шут и да продължи разходката си и възходящата си кариера в Чикаго Трибюн, тъпата патка измъква салфетката и открива, че тя е гъсто изписана с неясни обещания за страст и подписана просто "Г." (като "гъз"). Дори тогава можеше да спре, мама му стара, ама тя не - авторът на писмото я заинтригува и тя се отправя да го търси. Оттук нататък тя си заслужава всичко, което предстои да й се случи - и това, че авторът на писмото е самотен чекиджия,к ойто строи лодки; и това, че живее в нещо като американското Царево; и най-страшното, че го играе Кевин Костнър. Няма да й помогне - нито режисьорът, който все пак се казва Луис Мандоки (!), нито сценаристът Джералд Дипеджо (!!), нито дори алкохолизираният баща на Кевин Костнър, вещо изигран от Пол Нюман. Нещо като Безсъници в Сиатъл 3 или Имате пощ@ 2, но по море и значително по-бавно. Изобщо, филм за истинския ужас от Кевин Костнър, а не като ония бози на Кевин Уилямсън.

МОМЧЕ ЗА ВСИЧКО
На пръв поглед може да ти се стори, че Момче за всичко е един ужасяващо тъп, безумен и досаден филм. Абсолютно си прав. Само дето ако мислиш така, изобщо не трябваше да ходиш да го гледаш. Плакатите и трейлърът пределно ясно показваха, че това не е продължението на Мостовете на Медисън и партньорката на Сандлър не е Джоуди Фостър, а Файруза "Да ми падне в кукуруза" Болк. Всъщност още от Непробиваем стана ясно,че Адам Сандлър никога няма да играе в продължението на Мостовете на Медисън, а след Ах,тази Мери би трябвало да си разбрал, че и с Джоуди Фостър никога няма да играе, освен ако не направят Мълчанието на агнетата 2 и там не участва сина на оня изрод, дето в първата част се изхвърли в косата й. На Адам Сандлър му дай да се изхвърля по възможност на мокрия пясък и по възможност след това да се подхлъзва в него, да пада по гъз и да прави тъпи физиономии. Повечето хора смятаме, че това е смешно.

СЪДБА НА КУРТИЗАНКА
Синесансът все още задържа мощния импулс, който преминава през Елизабет и Влюбеният Шекспир - подобно на опитна куртизанка, която имитира оргазъм след оргазъм. Ако изобщо има място, по-ефектно от ренесансова Англия, това е ренесансова Венеция - и пичовете скачат отгоре й с уверения ентусиазъм на паркетен хищник, който сваля поредната придворна дама. Вместо театри и Темза, гондоли и Канале Гранде. Вместо премрежения поглед на Джоузеф Файенс, деловата енергия на Катрин Маккормак. Вместо драматурзи - курви. Разликата не е чак толкова драстична, колкото би си помислил човек. Новите неща: войната с Турция, която е плътният идеологически фон на града-република през 16 век и дефинира мисленето на момента така, както сега го правят миротворческите мисии недалеч от нея; постоянно хилещата се холера, пред която разните там пандемии на 20 век са просто смешни; Инквизицията, която сигурно е най-ефективният културно-политически-сексуален цензор в европейската история. Изобщо, Ренесанс до дупка и мадригалите на макс. (Може би не става ясно дали филмът ми хареса. Адски ми хареса, благодаря и да ти се връща.)
ПАЧ АДАМС
Робин Уилямс
, за съжаление, изгуби чувството си за мярка. Строго специфичният кинематографичен жанр "филм с Робин Уилямс" се търпи веднъж годишно, но всяко нарушаване на този ритъм обижда и те кара да си задаваш съдбоносния въпрос дали да продължаваш да ги гледаш изобщо. По принцип не съм злобен и издържам по малко захаросан хуманизъм и топло чувство за хумор на човек, който е запазил контакта с детето у себе си - но наистина по малко. Толкова скоро след В какво се превръщат мечтите Уилямс се завръща с поредния си портрет на силно окосмен забавко и, честно казано, по средата на портрета започват да се виждат въпросните Пач-ове, т.е. кръпки. Които са прикрепени към сюжета (по истински случай) с прословутите бели конци. И хич не са полезни за твоя Gesundheit. Ако вече си гледал филма, знаеш за какво става въпрос. Ако не си, не си прави труда.

ГРАЖДАНСКО ДЕЛО
Поредният юридически трилър (в оригинал жанрът се определя с чудесно озвучаващата дума "лийгъл") притежава всички гадняви черти на събратята си - ненормална дължина, мудно действие, крещене в разни съдебни зали и много, много драматична музика - но може да се похвали и с две нови неща, които в крайна сметка го спасяват. Едното е, че сценарият не е по книга на Джон Гришъм, което означава съвсем свестен край вместо обичайната пледоария + хепиенд, и значително по-малко буржоазно морализаторстване преди това. Второто е Джон Траволта, който може да създаде готин пич дори когато по сценарий е адвокат-акула, преосмислил жизнената си философия след трагично дело за обезщетение на осем детски живота. На няколко пъти гласът му зад кадър, който обяснява тънките мръсотии (мръсните тънкости?) на професията, почти успява да бутне целия филм от релсите в неразораната целина на черния хумор (като в Игра на пари, примерно), но за съжаление режисьорът дебне неотклонно и някак все успява да го върне в буквата на закона. Между другото, какво стана с Първични цветове? (Последният въпрос е към разпространителите - Ред.)

КЛАДА НА СУЕТИТЕ
Тактиката на видеоразпространителите "по-добре късно, отколкото никога" (понякога изпълзяваща и на голям екран, виж Писък и Английският пациент, ама наистина ги виж) дава странни резултати при зрители, склонни към обобщения от типа "Том Хенкс е леке, Брус Уилис е пич, а Мелани Грифит е голяма крава". Щото Клада на суетите показва, че Том Хенкс едно време е давал израз на тъмно/паническата си страна, преди разните там космонавти и редници окончателно да я погребат, и това май е било доста забавно; и че Брус Уилис също е човек и не се е родил научен да се хили накриво и да трепе наред, а едно време май не е знаел какво точно се прави, когато започнат да те снимат, поне не през цялото време; и че Мелани Грифит е била млада стръвница, преди да се увлече по Антонио Бандерас и сладкото. Показва още как Брайън де Палма прави кино, а на мен това ми харесва дори и в Мисия: невъзможна и Змийски очи. И, най-вече, демонстрира що е то видеото. А видеото, казва Тарантино, е второто най-яко изпълнение на Бог след потопа.

ВИДОВЕ 2
Науката за филмовите чудовища убедително е доказала, че оптималната екологична ниша за мутанти е видеолентата. (Любимото ми доказателство: площта на екрана в киното е многократно по-голяма, а дебелината на слоя от фотони е равна на дебелината на слоя от електрони на телевизионния екран, следователно повърхностното напрежение е много по-високо. Подложени на подобно налягане, свикналите на видеоразпространение мутанти просто издишат в киното.) Видове 2 стои многократно по-добре на касета по три основни причини. 1, така е малко по-евтин. 2, можеш да превърташ сюжетните недомлъвки, обясняващи завръщането на Майкъл Мадсън и компания в лоното на силите за залавяне на извънземни, за да не ги гледаш. И 3, можеш да превърташ почти всички моменти с Наташа Хенстридж, за да ги гледаш по няколко пъти. Въпреки двата допълнителни сантиметра обиколка на ханша от времето на първите Видове, отбелязани от стотината журналисти, това няма да е изгубено време.

ОТМЪСТИТЕЛИТЕ
Новата версия на поредния телевизионен сериал от 60-те, който падна под ножа на настървените мейджъри, ти предоставя възможността да видиш Шон Конъри с шотландска поличка, Ума Търман - с плътно прилепнали кожени панталони, а Рейф Файенс - ъ-ъ, с двуреден костюм в благороден миши цвят. Отмъстителите са Джон Стийд (Джеймс Бонд плюс перфекционизъм по отношение на чадърите и машинка за правене на чай в колата точно до червеното копче за картечницата) и д-р Ема Пийл (Джеймс Бонд минус необходимостта единият крачол на панталоните му да е по-дълъг от другия, плюс добра боя за коса и склонност към километрични игри на думи). Лошият (Джеймс Бонд двадесет години по-късно) този път решава да завземе Земята, като манипулира глобалния климат, и за запазване на репутацията на мъгливото лондонско време е наложително Отмъстителите да се намесят. Те се намесват в стил, по-подходящ за Пинки енд дъ Брейн, нежели за Бони и Клайд, спасяват Земята и изискано се свалят на чаша чай. Да се гледа само от англофили. Всеки друг при сблъсъка си с толкова много култура наведнъж изпитва неистово желание да се налива с бира, да чопли семки и шумно да ги плюе по съседите от долния етаж.

КОМАНДО
Както е видно от филмографията му, Стивън де Соуза е измислил екшъна. Командо надлежно илюстрира Петте Закона на Екшъна, дефинирани от него, които между другото са приложими и за анализ на видеоигри и миротворчески мисии на НАТО. Ето ги:
Първи Закон: Праволинеен главен герой с гръдна обиколка, по-голяма от коефициента му на интелигентност. Арнолд Шварценегер, разбира се, е най-добрият избор от съответната реколта, макар Слай да му диша във врата. Главният герой е бивш възпитаник на елитна бойна част ("тюлените", Делта форс, зелените барети, СОД, СУ или нещо подобно), но твърдо е решил да се откаже от убийствата и да заживее спокоен живот. По правило, спокойният живот се изразява в усамотение в планински район, където главният герой живее в собственоръчно построена вила и цепи дърва. В случая главният герой освен това ги носи на рамото си, в непостижимия отварящ кадър на Командо.
Втори Закон: Ясно дефинирана цел. Към десетата минута от филма уединението на главния герой е нарушено от Полковника (мистериозен мъж с мустаци, който ходи и говори така, все едно е поел бастун - орално или анално - и е като баща за главния герой), който му казва нещо като: "Командо/Рамбо/Джон/Дик, имаме нужда от теб. Знам, че твоята лична война вече приключи, но никой друг не може да се справи с това. Направи го заради мен, синко." По правило, това не е достатъчно да убеди главния герой, но до петнадесетата минута се появява лична причина. В случая лошите отвличат дъщерята на Командо. Ебаси малоумниците. Все едно да спънеш Трифон Иванов отзад.
Трети Закон: Ясно дефиниран противник. Гадовете са два типа: редови лоши (огромен брой малоумни, яки, нечистоплътни типове от етническите малцинства) и Главни мръсници (малък брой тиранични зловещо интелигентни нечистоплътни типове от етническите малцинства - напр. руски лейтенанти, иракски диктатори или Слободан Милошевич). Първите мрат като мухи, вторите трябва да ги убиеш най-малко два пъти.
Четвърти Закон: Времево ограничение. Екшънът се съобразява със средния обхват на внимание, който за повечето хора е от порядъка на 2x45 минути. На ниво сценарий, главният герой има няколко часа да изтрепе лошите и да открие Ясно дефинираната цел (дъщерята, заплашена със смърт, бомбата със закъснител, мутиращият вирус). В Командо този механизъм е брилянтно експлициран във втория непостижим кадър, където бате Арни показва един часовник като водомер и го наглася на обратно броене за 10 часа.
Пети Закон: Мацка за цвят. Тя пищи, кара колата, комично убива някои от лошите, веднъж спасява живота на главния герой и веднъж го изчуква, обикновено зад кадър или след края на филма. Поредното потвърждение, че Командо е огромен филм: Мацката за цвят наистина е цветна, което за съответната година е направо футуристичен жест.
Смятам, че това е достатъчно. Гледай и цвили от кеф.
БЕЛИ ПЯСЪЦИ
Уилъм Дейфоу
е един неуловим пич, чиято смачкана мутра можеш да видиш в маргинални роли от Английския пациент до Взвод (уви, през Скорост 2) и когото би трябвало горещо да любиш, ако си с всичкия си. Въпреки физиката си, силно наподобяваща корабно въже, изплетено от чирози и оставено за няколко седмици насред пустинята, той притежава неимоверно присъствие и нещо като нажежена плътност (спомни си Боби Перу), която повечето актьори предпочитат да постигнат посредством пускането на малки, добре оформени шкембенца (спомни си Джон Траволта). В Бели пясъци Дейфоу се справя не по-зле с главната роля, въпреки не особено внушителния сценарий и компанията на оная облещена гъска Мери Елизабет Мастрантонио. Дребен провинциален шериф влиза в голямата игра на пари, организирана престъпност и разни агенции с по три букви и някак успява да излезе от нея, без дори да изгуби каубойската си шапка. Допълнително очарование носят шефовете на организираната престъпност (Мики Рурк, отказал цигарите, жвакащ дъвка и много нервен) и на една от агенциите (Самюъл Джаксън, млад и злобен). Ако си падаш по такива перверзии, белите пясъци от заглавието всъщност са уникален природен резерват, където има нещо като пустиня от гипс.

ШЕСТО ЧУВСТВО
Ужасът най-после разбра какво е станало миналото лято и за щастие тази година промени тактиката. С изключение на Свърталище на духове, хорър-филмите до един се върнаха в мястото, където се ражда истинският страх: главата ти. И ако от Блеърската вещица все пак можеш да се спасиш - като не ходиш в гората, от мъртвите в Шесто чувство не помага дори прословутото одеало презглава. Брус Уилис е детски психолог, травмиран от един неуспешен случай, но все така адски талантлив. Към този момент всички започват да сумтят скептично, но очакванията за новия Цвят на нощ се стопяват с обезпокояваща бързина, прогонени от студения дъх на мъртвите. Новият му клиент е хлапе, измъчвано от постоянни видения на хора, загинали от насилствена смърт. Хлапето се казва Хейли Джоуел Осмънт и искам да те помоля да прочетеш името му толкова пъти, колкото е нужно, за да го запомниш. Хейли е изправен пред абсурдно трудната за възрастта му задача да играе човек, уплашен до смърт от неща, които никой друг - включително и публиката - не вижда. И се справя с мрачен финес, без да спира да реве, докато дойде време да се усмихне уморено и тъжно.
Шесто чувство се движи с изнервящо мудно темпо - тихи разговори в полутъмни стаи, липса на поддържащи актьри, продължителни кадри на лица в едър план - докато окончателно се разложиш в седалката на киното с полузатворени очи. После ти вкарва един-единствен кадър, все така спокойно, от който подскачаш, преглъщаш учестено и тайничко се оглеждаш. Играта на нерви продължава до самия край на филма, когато Брус Уилис най-сетне спасява хлапето от кошмарите му и в мътните стаи започва да се процежда колеблива светлина. И точно когато си мислиш, че нещо не е наред и Шесто чувство просто не би могъл да свърши по този начин, филмът ти сервира изумителния си финал - едно бавно, мъчително осъзнаване на истината, която е драскала по подсъзнанието ти през цялото време и сега изплува наяве с такава сила, че ти спира дъха. По шоково въздействие финалът на Шесто чувство застава веднага след Обичайните заподозрени и Седем. Честно.
И все пак този филм не може да се гледа втори път. Остава ти единствено да го превърташ в главата си отново и отново, като откриваш обяснение за необяснимите детайли в светлината на финалното разкритие.

КРАЯТ НА ДНИТЕ
Този филм просто трябваше да се случи. Ако светът вземе, та наистина свърши, кога ще стане това? Естествено, че в последния ден на 1999. Ако Сатаната наистина реши да излезе от Ада, за да си вземе каквото му се полага, кой ще е най-подходящия град за това - Вавилонът на 20 век? Ню Йорк, много ясно. И кой може да го спре? (всички заедно, три-четири) Шварценегер! На практика единственият въпрос, който стои пред Принца на мрака, е в чие тяло да се въплъти и във филма ясно се вижда, че той доста се лута по Бродуей и Пето авеню, преди да се спре на Гейбриъл Бърн. В избора на Сатанаил личи типичната за него ирония, защото в другия голям филм за Апокалипсиса тази година (Стигмата) Гейбриъл Бърн играе ватикански свещеник. Отначало не става особено ясно защо точно Робин Тъни трябва да роди Антихриста, но черната рокля с цепки, използвана от нея в сцената с жертвоприношението, оправдава и този ход.
Големият номер на Краят на дните е, че не спира дотам. Въздигането на Черният принц е представено като перфектно организирана терористична акция, подготвяна цяло хилядолетие от мистериозна сатанинска секта. И както си му е редът, срещу сектата се бори друга мистериозна секта от ватикански свещеници-снайперисти. Както и трета - от крайнодесни католически ултраси. Така големият, объркан Шварценегер е въвлечен във вихрените фигури на някакъв сценаристки мадригал, който сменя темпото и посоката си поне три пъти и всеки път те кара да се отпускаш с нови сили на седалката в киното и да мълвиш "Ехааа".
С изключение на малоумното обяснение за обръщането на дяволското число и имената на главните герои (Арни се казва Джерико, т.е. "Йерихон"; невестата на Сатаната е Кристин Йорк, т.е. "Христос в Ню Йорк"), Краят на дните е перфектен як екшън с дяволски добър сценарий. И ако истинският край е леко помрачен от бутафорното чудовище на Стан Уинстън, саможертвата на Шварци измива срама с кръв. Хилядолетието свършва, да живее следващото.

ЖЕНАТА НА АСТРОНАВТА
Стилът на този малък, сдържан филм е в начина, по който разиграва очакванията около себе си. Мисълта, с която си отишъл на кино - очаквайки някаква интелектуална версия на Видове 2, леко и приятно се разтапя в хладна, бездушна визия като от някаква не-интелектуална версия на Гатака - само за да бъде разбита от идиотския финал, който те изплюва от салона с готова псувня по адрес на цялата история. Опитвам се да я преглътна, но ми е трудно. Въпреки противоречивата концепция за актьорски филм с Шарлийз Теърън (защото тя, в края на краищата, не е актриса, а модел), тя доблестно издържа непривичната тежест на скафандъра - особено когато няма реплики. Джони Деп, поизрусен на кичури, бегло се появява в кадър заедно с нея. От наслагването на тези моменти се получава точно това, което трябва - почти неясното усещане за някаква все по-осезаема заплаха. С развитието на историята постепенно се отпускаш в странния ритъм на филма - дребни, но разтеглени нашироко случки, обилно поръсени със стряскащи визуални решения. И точно когато всичко това започва да ти харесва, играта на параноя преминава в доста долен екшън-трилър, който логично завършва с отвратителен, изсмукан от пръстите отворен край. Единственото обяснение, което ми хрумва, е следното: готовата лента е била пусната на тъпите американски тестови групи за предварителна прожекция и те са решили, че той не може така да умре в края и кви са тия глупости; понеже обаче никой от оригиналния екип на Жената на астронавта не е искал да го пипа повече, продуцентите са наели монтажиста на Полтъргайст 3 да плясне там един-два специални ефекта и да редактира финала. Резултатът е такъв, че си заслужава да излезеш 10 минути преди края дори само за да не видиш как вълнуващата прическа на Теърън се сменя с някакви лисичи букли. Копелета.

ЗАКУСКА ЗА ШАМПИОНИ
Брус Уилис е един от малцината, които могат да си позволят да поемат риска на цяла продукция, само защото идеята ги кефи. Понякога се получава (Шесто чувство), понякога - не (Цвят на нощ). Този път хич. Не е честно да изтърпиш цели два тежки часа в салона, само защото Кърт Вонегът е любимият писател на Уилис. Пък и на него трябваше да му е ясно, че дори Диалозите на Платон са по-подходящи за екранизация от Закуска за шампиони.
Не че екипът не се е помъчил здравата. Филмът изобилства от ексцентрични похвати, които целят да заковат на лента парадоксалния текст на Вонегът - от филтрирани в основни цветове едри планове на носа на Уилис до буквички, които летят във въздуха от устата на говорещия до ухото на слушащия. Поддръжката на Уилис, начело с Албърт Фини в ролята на Килгор Траут, кара актьорите от Туин Пийкс да приличат на самодейци от работническа пиеса. Ник Нолти постоянно се разхожда в кадър по розова впита рокличка. Ама не става. Дори не се доближава до Страх и омраза в Лас Вегас, където текстът се превръщаше във визия с такъв замах, че ти падаше главата.
Изобщо, ултрасите на Брус Уилис ще останат леко озадачени, а ултрасите на Вонегът - леко разочаровани. Останалите чакаме Умирай трудно 4 или Кланица 5. И в двата случая ще стане по-добре.

ТАРЗАН
Пичовете от Дисни, които си умирам да хваля, отново са на ниво. Конкуренцията на Уорнър (Анастасия) и ДриймУъркс (Принцът на Египет) не само че не ги притеснява, а изглежда ги изпълва с някакво ново дръзко нахалство от типа "Абе, майка му стара, ние можем ли да направим още един филм по най-филмирания сюжет на света, или не можем?" Ами могат. И хич няма да се учудя, ако следващото Дисни се казва Дракула.
Тарзан от една страна се завръща към класическата форма на пълнометражния анимационен филм след експериментите на Дисни с Херкулес (нестандартна карикатурна анимация) и Мулан (военен филм). От друга страна, Тарзан ловко използва горчивия опит на конкуренцията, за да избегне двете най-големи опасности на семейната анимация: моралното послание (Принцът на Египет) и прекалено многото песни (пак Принцът на Египет, ебаси тъпия филм). Тук има всичко на всичко четири парчета - рекорд за Дисни - и за щастие трите от тях са фонови, а не изпяти от главните герои. За нещастие, и трите са на Фил Колинс.
Трейлърът обаче лъже. Тарзан не е толкова мрачен, колкото всички се надявахме, и прословутата CGI-джунгла действително има обем, но е доста статична. Лошите никакви ги няма - един леопард с проблеми в координацията и един британски ловец - от което екшънът горчиво страда. Колкото до сцените, в които Тарзан се прехвърля от дърво на дърво с главозамайваща скорост, те наистина са изобилни, но скоростта е толкова прекалено главозамайваща, че картината се размазва и малко нищо не се вижда. (Хрумна ми, че филмът може би се възприема по-добре на амфетамини, но Дисни надали са имали това предвид.) Спътниците на Тарзан, Терк (Роузи О'Донъл) и розовия слон Тантор, са издържани в най-добрите традиции на комичния поддържащ герой, но лошият изобщо си няма такива.
Изобщо, с изключение на страховито ефектния финал, Тарзан е съвсееееем мъничко постничък. Чакаме следващия.

МАРТА И СВАЛЯЧИТЕ
Моника Потър, която най-вероятно не си забелязал нито във Въздушен конвой (женичката на Никълъс Кейдж, която имаше по-незначителна роля и от плюшеното зайче), нито в Пач Адамс, се явява тазгодишния носител на наградата за двойничка на Камерън Диаз. Моника малко прилича на Джулия Робъртс, но понеже Диаз напоследък е по-модерна, са я оформили да прилича именно на нея. Марта и свалячите обаче не е тазгодишният Ах, тази Мери. Да, историята е същата - трима приятели се влюбват от пръв поглед в една и съща жена и започват да я свалят по своите си начини, като си помагат или пречат взаимно - но действието е преместено от тъпата Калифорния в Лондон. Отсега нататък, ако някой ме попита с какво толкова Лондон превъзхожда Америка, ще му казвам: "Гледай Ах,тази Мери и Марта и свалячите, и пак ще си приказваме". Вместо сцената, в която Бен Стилър се разхожда с Диаз по брега и една въдица го закача за носа, получаваш върлото остроумие на Руфъс Сюъл в шикозния ресторант на Олдуич. Вместо сцената, в която Бен Стилър се сражава с болонката и тя го захапва за чатала, получаваш прослушването на пиесата от Чехов в Националния, пак с Руфъс Сюъл в сладко-кисел сос. При това не обелвам дума нито за Джоузеф Файенс (който според някои хора е забавен), нито за Том Холандър (който е адски забавен според хората, които са с всичкия си). При това не обелвам дума за начина, по който Лондон ненатрапчиво участва в действието - така различен от сладката рекламна брошурност в Нотинг Хил. Браво на момчетата.

АМЕРИКАНСКИ ПАЙ
Ами, това е доста глупава колежанска комедия, на която можеш да заведеш някоя доста глупава колежка, за да се похили като хиена, да се натъпче с пуканки и евентуално да се вдъхнови от филма, за да ти направи някоя свирка. Четирима загубеняци от някаква тъпа американска гимназия се заклеват, че ще изгубят девствеността си преди - или по време на - абитуриентския бал. Единият се урежда с Тара Рийд, но тя и преди му духаше. Другият не се урежда, въпреки че неговото гадже е най-готино. Третият почти се урежда с една чехкиня -нимфоманка (свеж момент), но свършва в гащите. Два пъти. После обаче все пак се урежда с една побъркана субретка от училищния оркестър, която по принцип се задоволява с флейтата си. (Всъщност този третият май е най-интересният герой, защото пак той изчуква един ябълков пай и дава заглавието на филма.) Върви, ако ти се гледа.

ПЛАЖЪТ
Разкошната атмосфера на очакване около този филм, подклаждана от медийните определения в смисъл "образец за съвременно кино и стартова площадка за зрелия период на Бойл и Ди Каприо", приятно напомняше на чувството, с което повечето от нас очакват лятната ваканция/отпуска. Така че не искам да чувам никакво мрънкане от задните редове, че Плажът представлява адски добре филмирано съчинение на тема "Как прекарах ваканцията си". Никой не трябваше и да иска нещо повече от него. С годините Дани Бойл използва все по-големите си бюджети, за да създава главозамайваща визия, и никой не може да го упреква за това, след като е видял поредните виртуозни върхове в отвесното снимане от птичи поглед (линия, отпочната още в Луд живот), красивите до болка и истерично подобни на пощенска картичка брегове и онзи интернет-клуб в Банкок, пълен с iMac-ове.
Ако Дани Бойл изобщо трябва да бъде упрекван за нещо, това е леко повърхностния начин, по който е инжектирал кинематографичност в романа на Гарлънд, като е опростил до прозявка и без това плоското му послание. Развръзката на книгата, която измива срама от обидно посредствената й средна част, тук е преработена в гнусен морализаторски финал. И никакъв саундтрак, колкото и да е божествен, не може да го спаси. Във всички останали мигове обаче Плажът е безупречно развлекателен - а, както твърди именно финалът му, ако намериш мига на истинското щастие, той ще трае вечно. Или поне това лято.


Следва продължение...

2 коментара:

  1. Яки ревюта !
    "The Texas Chainsaw Massacre е вторият най-добър чернобял хорър след оригиналното Психо."
    А номер 3 е Begotten
    http://masters-tb.com/details.php?id=66744

    ОтговорИзтриване
  2. Уоу, разкош! Присетих се и че "Прилежен ученик" съм я чел, но не съм гледал филма. Иначе за повечето заглавия впечатленията ни се припокриват. Чакам продължението!

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.