12 Накратко за саундтрака на Хобита

Преди седмица Empire пуснаха целия саундтрак на Хобита, обаче направиха епичната глупост да ни лишат от възможност за пауза и прескачане във флаш-стрийминга. В резултат, ако ти дойде до гуша от епос, и решиш да си вземеш глътка въздух, или просто да идеш да се изпикаеш - сори, ще трябва да слушаш всичко отначало. Признавам си, че успях да изкарам някъде до към края на първия диск, което като цяло ме остави със смесени чувства. Тези дни обаче някакви добри хорица явно са успели да свършат черната работа, рипнали са стрийма, и саундтракът вече вилнее из торентите - с не особено вдъхновяващо качество, но пък надлежно сцепен на 26 части. Това вече предполага и малко по-концентрирано слушане, а кратките впечатления от първото такова следват отдолу.

Естествено, първото похвално нещо, което се набива на очи е, че минималният вариант на албума съдържа някъде към час и 50 минути музика. Със сигурност ще се наплодят един куп специални и разширени издания, complete recordings и пр. чаркове от машината за безборазно милкване на феновете, обаче фактът си остава - Хауърд Шор е подходил много сериозно към задачата си, и въпреки сдърпването между него и Джаксън месец преди премиерата на Кинг Конг (което за всеобщо учудване резултира в един от най-добрите саундтраци на Джеймс Нютън Хауърд извън връзката му с Шаямалан), не е карал през просото.

Малко е трудно човек да стигне до този извод на базата само на първия диск, де, защото той се състои предимно от вариации на хобитската тема, и някакъв особено епичен, но не особено интересен filler, който ако човек вече е минал през пълните версии на саундтраците на LOTR може да намери за леко досаден на места (и даже да обърка с музиката към Twilight: Eclipse). Най-значителното нещо, което се случва в тази първа част е прокарването на Новата Основна Тема на филма в Misty Mountains (песничката от първия трейлър), която нататък из саундтрака съвсем нормално се среща под път и над път (The World Ahead, Roast Mutton и т.н.). Най-добрата трактовка обаче остава драматичния откъс между 2:15 и 3:00 в Over Hill.

Който момент всъщност се оказа повратна точка в отношението ми към саундтрака като цяло, защото след него се леят предимно първокласни музикални прелест и разкош в най-добрите традиции на оригиналната трилогия. Този около половин час е първото нещо около Хобита, откакто този проект е обявен, което ми дава някаква плаха надежда, че чудото може да се случи и всичко да свърши с happy end. Ясно е, че там ще е големият ешкън, обаче там са и големите музикални идеи - A Thunder Battle, Under Hill, Brass Buttons, Out of the Frying-Pan са разбиващ, безкомпромисен, класически Шор-епос. Това обаче не е особено изненадващо или интересно за коментиране - то просто може да възбуди и хвърли в екстаз децата, които са изслушали цели 4 саундтрака през живота си (трите на LOTR и този на Гладиатор, естествено), и да ги накара да обявят Хобита за САУНДТРАКА НА ГОДИНАТА!!!

Причините това вероятно да се окаже санудтракът на годината са малко по-различни. Първо, Хауърд Шор не се е поколебал да навлезе в нови (за поредицата) води. Най-показателен е любимият ми, както се оказа, момент от първия диск - Radagast the Brown, за който вече писах. Началото му крета далеч зад десетките подобни моменти от LOTR, но пък солото на челото и включването на хора от Хари Потър са разковаващи. Ако човек се заслуша малко повече може да открие доста бисери - примерно невъзможно ниското пиано в самото начало на An Ancient Enemy (създаващо доста по-демонична атмосфера от последващия развълнуван хор), странната извивката на 0:10 от A Troll-hoard, или пък валдхорната от Moon Runes (между 2:20 и 2:40), която насред толкова струни и гласове успява да довее усещането за първокласен оркестрален джаз. Издребнявам ли? Не се усещам понякога...

Второто и по-важно нещо обаче е отношението на Шор към собствения му колосален тематичен материал от LOTR, който остави в историята на филмовата музика. Хобитската тема разбира се е пренесена непокътната от FOTR (и пак - с няколко интересни трактовки), но всичко останало е изненадващо далеч от скучното и мързеливо самоцитиране, от което се опасявах. Темата на пръстена се появява в прото-вариант по време на играта на гатанки, като някакво злокобно далечно ехо от бъдещето (Riddles in the Dark, особено в 0:45, е просто учебникарски пример как човек трябва да се връща към собственото си творчество). На 2:20 в Axe or Sword се чува нещо, което аха да прерастне в темата на Мория от FOTR и утихва. В Out of the Frying-Pan (2:00) се понася окастрена версия на Марша на ентите от TTT. В същото парче на 4:20 пък започва нещо, което преди 10 години е било темата на насгулите. И т.н. Сигурно пропускам десетки други моменти, които ще изплуват на второ, трето и десето слушане, но и това е достатъчно доказателство, че Хауърд Шор е напипал почти перфектния баланс в начина и количеството на рефериране към собствения материал. Много съм изненадан, че усещането за рециклиране не ме споходи в нито един момент, а вместо това се случи нещото, което най-малко очаквах - носталгията изплува и наистина се оказах където бях като хлапе преди 10 години. Сега на фона на всичко това просто ще е срамота, ако Джаксън сложи чавките в онези десет квадратчета. Хауърд Шор за пореден път му е дал всичко, от което имат нужда детските му пориви, за да изглеждат солидно.

P.S. Само две думи да спомена и за песента от филма - Song of the Lonely Mountain, която на първо слушане ми се стори като да е поверена на някакъв новозеландски Къци Вапцаров, но всъщност се оказа, че е grower. По принцип никой не очаква Пинк Флойд-ревелейшъни от подобни неща, така че поп-рок разработката на основната тема си е съвсем прилична, с всичките изчуквания оттук-оттам и с нелошото подплатяване със струнни. Макар и далеч от класата на Gollum's Song на Емилиана Торини или скорошното задушаващо тръшване на Мат Бернинджър в Дъждовете на Кастамир от Игра на тронове ми се струва, че Самотната планина е по-добро предложение от Еня, и някъде на нивото на Ани Ленъкс от ROTK - със също толкова парадоксално съжителстващи пристъпи на изобретателност и индуциранa досада. Задълбаването малко по-подробно в дискографията на новозеландеца Нийл Фин засега ме оставя с предимно положителни впечатления.