9 февруари 2012 г.

2 Кино-ревютата на Богдан Русев - част VI

МЕМЕНТО
Мога и с едно изречение: "по-добре кьсно, отколкото никога - култовата анти-история от Кристъфър Ноулън с жестоко татуи­рания амнезиак Гай Пиърс и Кари-Ан Мос в единствената си яка роля извън Матрицата", но чувствам, че му трябват още. Например: тежки струи кръв текат към отворена рана. Гилза скача от пода с обичайния гилзен звън и се прибира в писто­лет. Тялото става и то от пода, за да се изправи срещу дулото. Следва онова, което англичаните обичат да наричат на недел­ните си разходки "a bright flash". Внезапно тялото си е живо, здраво и моли за милост. Вече се досети: първите пет минути от Мементо вървят изцяло наобратно. Остатъкът от този ра­зигран в Ел Ей психо-ноар вървят, как да кажа, напред-назад, т.е. започва с края, върви до началото, но принципно се разг­ръща най-вече чрез едни петминутни парченца линеарно-темпорален наратив, да ме прощаваш. Прибави и главен герой, който търси убийците на жена си, но няма краткосрочна памет (с други думи, започва да търси убийците наново всеки пет-шест минути) и получаваш бравурна анти-холивудска лудост, която е много, мноого slick.

СИМОН
Необяснимо защо написан, режисиран и продуциран от Андрю Никьл, който свърши такава великолепна работа в Гатака и Шоуто на Труман, Симон е толкова неприятен, холивудски, лъскав и безмилостно плитък, че дори зловещото преиграване на Ал Пачино не е най-лошото нещо в него. Наистина е болез­нено да видиш как екип от умни и талантливи хора правят обидно тъп филм, но случаят е точно такъв. Лъчът надежда е Рейчъл Робъртс, но това вече го знаеш.

СМОКИНГ
Последната комерсиална издънка на Джаки Чан започва с дъ­лъг и сложен кадър, в който кристално чистата минерална вода в един завод за бутилиране се проследява обратно до планинския поток, в който тъкмо пикае една сърна. И това ве­роятно е най-изтънчената шега във филма. Ако стиснеш зъби, Дженифър Лов Хюит в ролята на начинаещ таен агент е ра­дост за окото, но до ключовата й сцена в един басейн има толкова много време, че задрямваш.

НЕБЕСА
След Бягай, Лола - истеричната градска приказка с три раз­лични края а-ла Джани Родари, която отвори очите на повече­то европейски зрители за новото немско кино - Том Тиквер малко се поизложи с колебливия Принцесата и воинът, но Не­беса определено го връща в първа Бундеслига. Сценарият на филма е на покойния маестро Кшищов Киешловски, а Кейт Бланшет и вундеркиндът Джовани Рибизи са идеален избор за този замислен, вторачен в красотата на всекидневието и почти анти-наративен филм.

ЛУД ПО ТЕБ
Малко позакъсняла абитуриентска комедийка, която като нищо мо­жеше да даде някоя и друга фашън-идея на позакъсалите местни гимназисти. Откъдето и да погледнеш това филмче, то е жалко - неизвестен ръб и руса патка в главните роли, клиширани до болка ситуацийки и саундтрак на Бритни Спиърс и Бекстрийт Бойс. Лидерката на гимназията иска да свали капитана на баскетболния отбор, но той ходи с една мажоретка и тя решава да му отмъсти, като сваля бунтаря на гимназията; бунтарят на гимназията се променя под благотворното й влияние и започва да си слага гел и да ходи с дрехи от Gap. Бррррр.

ОСТИН ПАУЪРС - ШПИОНИНЪТ ЛЮБОВНИК
Продължението на International Man of Mystery е все така свенливо пре­ведено на български (оригиналното заглавие е игра на думи с Шпиони­нът, който ме обичаше с Роджър Мур, 1977) и все така неразбираемо за голяма част от туземната пуб­лика в една страна, където Бонд-културата на практика отсъства.Този път английският таен агент от клипа на Мадона се връща в лю­бимите си години, 1960-те, където осуетява поредния зловещ план на д-р Злобил. (Майк Майърс изпълнява и двете роли. Естествено.) Нови­те неща: още един злодей, умалено копие на оригинала, няколко убийст­вени разкрития и Хедър Греъм. Ве­роятно си заслужава да го гледаш дори само заради откриващата сцена, в която Майърс вири косма­тите си крака заедно с един от­бор по синхронно плуване.

ХЪРЛИБЪРЛИ
Единственото, което спасява екранизацията на най-известната пие­са на Дейвид Рейб от неприятната прилика с рубриката Телевизионен театър от близкото минало, е самоотверженото актьорско присъс­твие. Очакват те много и продъл­жителни сцени в театрателен стил, които ту приличат на пос­ледния епизод от Четири стаи, ту (особено в края) на нищо не прили­чат. И все пак, винаги остава удо­волствието да гледаш как Шон Пен (в обичайното си истерично/чувс­твително амплоа, с мустачки), Кевин Спейси (пред-Американски пре­лести, с изрусена коса), Чаз Палминтери (голям и прост, както обикно­вено) и дори Мег Райън (най-добрата свирка в Холивуд от средата на 80-те) смъркат, пафкат и остроумничат на високо литературен аме­рикански. Ана Пакуин (момиченцето от Пианото) пък директно влиза в групата на бившите талантливи момиченца, превърнали се в насто­ящи независими икони с големи бюстове (Кристина Ричи, Кирстен Дънст и прочее). Силно начало, ня­колко безумно професионални сцени в средата, размазан от протяжни монолози край и финални реплики на Пакуин: "Искаш ли да ме чукаш или нещо друго, преди да заспя?" Шон Пен: "Не, не". Пакуин: "Чудесно. Не че не искам, но съм малко уморена". Всички останали също изглеждат малко уморени, но сигурно е нарочно.

РАПСОДИЯ В БЯЛО
В донякъде истеричната вълна от "ново българско кино", коя­то заля фестивалите и специализираните салони в късната есен, първият филм на Теди Москов беше единственото нещо, с което не можеш да сбъркаш. Епизодични скечове, извадени едно към едно от Улицата и разплескани на голям екран без никаква видима връзка? Налице. Маниакална кон­центрация на камерата върху Мая Новоселска (вземаш опе­ратора на Открадната красота, наяждаш го с нещо, което расте по усойни планински склонове, и му казваш да снима онова дребното с кубинките по същия начин, по който е сни­мал Лив Тайлър)? Налице. Много, много говорене зад кадър, което варира от гоголски умно до пълни глупости? Налице. Москов е един от малкото хора с визия, която безпогрешно се подчинява на уникалните му артистични критерии и зато­ва си остава безусловен любимец на егоист, дори когато в кратки моменти се представя под нивото си. (Всички легенди на третата възраст в българското кино, снимани на каданс как се смеят със светнали очи на куклено представление, на фона на саундтрак на Антони Дончев, който ти казва как точно да се чувстваш в този момент? Първата слабичка роля на Гърбов в шибаната му кариера? Все някой трябва да е вино­вен за това.) Иначе Рапсодия в бяло си има приличен сюжет, забавни моменти и дори звук, който не дудне като обичайни­те хтонични напъни в българското кино - повече от достатъч­ни качества, за да бъде събитие.

ПАНИК-СТАЯ
Началните надписи на Паник-стая те предизвик­ват доволно да потриеш ръце, да се наведеш към съседката си в киното и възбудено да й прошеп­неш нещо за безкомпромисния, демоничен профе­сионализъм на Дейвид Финчър - който очевидно отново се е просмукал от първия до последния метър на лентата. Внимавай обаче през следващите 111 минути от филма. Паник-стая е безкрайно далеч от ди­намиката на Боен клуб и съмнителните му ърбън-философски лафчета, които вероятно знаеш наизуст. (Единственият очевиден свързващ приз­нак между двата филма е невиждано прецизната операторска работа на същия Конрад Хол.) Как­то става ясно съвсем скоро, цялото действие се развива в една-единствена къща и включва пе­тима актьори: трима крадци-взломаджии (чу­десният тандем Форест Уитакър - Джаред Лето плюс фарсово мистериозния Дуайт Йоукъм), и двете обитателки на къщата - млада майка и още по-младата й дъщеря. Противно на очаква­нията, няма абсолютно никакво значение кой иг­рае майката (първоначалният избор Никол Кидман все пак има необявена епизодична роля във филма като гласа на новото гадже на съпруга по телефона). Въпреки че дава нов смисъл на опреде­лението "камерен", Паник-стая е много далеч от драматизма и дълбоката характеризация на телевизионния театър, и всъщност изобщо не разчита на актьорите си (добре де, Джоди Фостър е майката). Подобно на Прецакването, той не разчита и на изненади в сюжета. Дo последния нощен кадър, в който вятърът подхваща прокле­тите пари и ги разпилява във въздуха, Паник-стая е архетипен до баналност. Точно в това е смисълът му - от всички филми на Финчър досега (дори незаслужено подценявания Играта) този се доближава най-плътно до идеята за модерна градска приказка. Мит за доброто, злото и неиз­вестното, които продължават играта си с нови пионки в любимите на Финчър безлични градове, но все още завършват наравно.
Така. Казах си го. Вече можем да въздъхнем с об­лекчение и да чакаме двайсет и първия филм за Джеймс Бонд, който Финчър е обещал да режиси­ра.

БЛЕЙД II
Уесли Снайпс е близо до абсолютната нула на куул-термометъра, издържан в черно (очила, кожени дре­хи, черни татуировки на черна кожа) и сребърно (кур­шуми, покритие на меча, шипове, бумеранги и сприн­цовки за мятане, пълни с чеснов разтвор). Блейд II е по-остър, по-бърз и просто по-добър от оригинала, колкото и да ти е трудно да го повярваш. За тези, които са пристигнали току-що: Блейд е по­ловин човек, половин вампир и пълен негодник, когато нещата опрат до сражения с неприятните му нощни братовчеди. Сраженията така или иначе заемат по-голямата част от работния му ден, но този път за­лозите са още по-големи, защото на сцената изли­зат Жетварите - половин вампири, половин гигант­ски насекомоиди (предишният филм на режисьора Гилермо Дел Торо все пак е Мимикрия), които пият кръвта на вампири и хора наред, и изобщо са много кофти копелета. Дамаскинос, шефът на нелегалната вампирска организация, е принуден да прибегне до помощта на Блейд, за да ги избие до крак, но понеже това се оказва прекалено трудно дори за Снайпс, за­числява към него Кървавата глутница: нещо като елитни вампирски военни части, предвождани от забележителния Рон Пърлман.

40 ДНИ И 40 НОЩИ
Непретенциозна комедия за отказването от секса, която започва като новия Любовни квартири, продължава като новия Ах, тази Мери и завършва като новия Безсъници в Сиатъл. Идеалният филм за двойки - достатъчно романтичен и стилен за Нея, и достатъчно просташки и секси за Него. Джош Хартнет, все по-самоуверен в ролята на подрастващ секс-символ на годината (нещо като новия Мат Деймън, но без пъпки), е уеб-дизайнер в малка дот-ком фирма в Сан Франциско, където всички служители са двай­сет и нещо годишни, всички момчета носят Т-шърти върху фанелки с дълги ръкави, а всич­ки момичета са ебати яките пички. Насърча­ван от приличащия на пор свой съкварти­рант (Паоло Костанзо - нещо като новия Джейсън Бигс, но по-кльощав), той системно рути за по една нощ десетки разнообразни мацки, за които ти би убивал, като се опит­ва да преодолее загубата на приятелката си, сгодена за друг. Това не върши работа и в на­чалото на Великите пости Джош взема екст­ремното решение да се откаже от секса за 40 денонощия, за да си възвърне контрола върху живота си. Никакъв секс. Никакво (ци­тирам доста точно) целуване, смучене, щипане, пляскане и оборване. Никакви чекии. Приятелите му, естествено, веднага орга­низират интернет-залагане за точния ден, в който ще наруши клетвата. Залагащите, ес­тествено, веднага започват да играят не­честно, като му пускат виагра в сока, колежки-нимфоманки и предложения да се предаде, за да делкат джакпота. Някъде към този момент във филма влиза, и тук ще те помоля да станеш и да си свалиш шапката, Шанин Сосамън във втората си роля след Като рицарите. Шанин (нещо като новата секс-икона в киното), е почти непоно­симо градска парти-гърла, която работи в интернет-цензора CyberNanny и след обичаен работен ден в офиса й се драйфа дори при ми­сълта за свирка. Двамата, естествено, се влюбват до полуда, но Джош отказва да на­руши обета си, така че след разни досадни перипетии (вече сме в Безсъници в Сан Фран­циско) се стига до една смазваща сцена, в ко­ято двамата правят едни неща с няколко стръка азалия, а Шанин е само по едни мини­атюрни черни бикини, извинявай, отивам да си излея една кана натрошен лед в боксерите. На Джош Хартнет му свърши работа.

СНЕЖНИ КУЧЕТА

Куба Гудинг Джуниър е млад, добре гле­дан зъболекар с практика в Маями, кой­то обича бледозелените кабриолети, момичетата по алеите за джогинг и собствената си физиономия, която е разлепена по автобусите (кой ли пък в Маями се вози на автобус?). Той е много забавен, но забавното всъщност тепър­ва предстои, защото - дръж се - асис­тентът му в зъболекарския кабинет е не друг, а Сиско. Един слънчев ден Куба полу­чава завещание, от което се разбира, че е осиновен, а истинските му родители са от Аляска. Чернокожият зиморничав зъболекар хваща самолета, за да си при­бере завещаното, което се оказва един впряг злобни хъскита и шейна за състе­зания. Това е много смешно. На това място си тръгнах, но си забравих шапка­та в киното, така че се наложи да се върна към края на филма, когато Куба участваше в някакво състезание за шей­ни с хъскита, а истинският му баща (Скот Глен, явно неизбежен във всички филми за дивата природа) си беше счу­пил крака или нещо подобно. Накрая Куба спечели състезанието и се ожени за една мазничка ескимоска, баща му - за вто­рата му майка от Маями, а алфа-кучето от впряга - за помиярката Нана. Го­тово, няма нужда да го гледаш.

МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО
Този филм не е първият случай, когато Холивуд е пуснал добър класически роман в блендера, за да го направи на кайма, но според мен е първият, в който копчето на блендера е натиснато от роднина на автора. Машината на времето е режи­сиран от Саймън Уелс, правнукът на писателя, който самодоволно обясни ре­шението си да извади сатиричното представяне на класовата борба от своята версия, защото "днес не е актуална". Очевидно интелигентността не се предава по наследство. В новата версия пътешественикът във времето, изигран от Гай Пиърс, не прос­то отива 800 000 години в бъдещето, а успява да предизвика огромна експлозия, която избива всички Морлоци - но не и преди да успее да избяга на косъм с плонж. Вместо да се хване с интересните пара­докси на пътуването във времето (за­гатнати дори в откровено семейни фил­ми като Завръщане в бъдещето и Терминатор), сценарият на филма предпочита да се дъни по най-тъпите начини (например, ако Гай Пиърс е човек, който може да вле­зе в ръкопашен бой с няколко триметро­ви Морлока, защо просто не изби зъбите на онзи бандит в началото, заради кого­то изобщо започна цялата история?). Не си губи времето.

ЗНАК НА СЪДБАТА
Новият Един прекрасен ден - безсрамна, самодоволна любовна история, изтъкана от романтични съвпадения, гротескни комедийни моменти, театрални емоции и много, много чаровни муцки - както от страна на Кейт Бекинсейл (уверено продължаваща падението си след Пърл Харбър), така и на принципно нелошия Джон Кюсак. Те се срещат в Блумингдейлс, представи си, ня­колко дни преди Коледа, където едновременно посягат към последния чифт черни кашмирени ръкавици. (И аз много мразя, когато кашмирените ръкавици свършат точно пред мен, побърквам се направо.) Те имат гадже­та. Затова тя предлага всеки да си напише номера на произволно избран носител (съответно Любов по време на холера на Маркес и банкнота от пет долара, любопитко) и да си го завре отзад, така че съдбата да реши дали някога да се видят отново. Предполагам, че в края на филма и това е станало.

МЪЖЕ С ТОКЧЕТА
Този филм е позор за седмото изкуство, американския начин на живот и човешката цивилизация изобщо. В сравнение с Мъже с токчета дори Американски пай 2 при­лича на екранизация по Анаис Нин. Трима пръдливи изроди от общежитието К.О.К. (като "кур" на английски, ха-ха) са изхвърлени оттам и се нана­сят в женското общежитие Д.O.Г. (като "джофра" на анг­лийски, ха-ха-ха), преоблечени като три много грозни жени. Една седмица там ги кара да осъзнаят, че отноше­нието на мъжете към жените е неправилно, защото дори новите им съквартирантки (например момиче-гигант и французойка с кичури под мишниците и брада) са интерес­ни и нежни човешки същества. Междувременно най-женственият от тях става най-добрата приятелка на вма­ниачената на тема права на жените председателка на Д.О.Г. (Сейджмилър) и двете стоят до късно, за да си клюкарят и да си лакират ноктите на краката.

ДЖОН КЮ
Дензъл Уошингтън, във върхова форма след Оскара си за Тренировъчен ден, с лекота се превъплъщава в Джон Куинси "Кю" Арчибалд: ядосан, но солиден съпруг и баща на единствено дете в бедно семейство, което изпитва се­риозни финансови затруднения в мелачката на съвре­менната американска икономика. След един инцидент в час по физическо малкият му син получава някаква непри­ятна сърдечна криза и е откаран в скъпа високотехноло­гична болница, където трябва да го оперират, Джон Кю е шокиран, а после и бесен, когато научава, че шибаната му медицинска осигуровка не покрива цената на операцията, а шибаната здравна каса не може да направи нищо по въпроса. Робърт Дювал, Джеймс Удс, Ан Хеши и Рей Лиота (в роля­та на паметно нареченият шеф на полицията Гъз Монро) са многобройните лица на системата, която отказ­ва да разбере проблема на отделния данъкоплатец.

КРАЛЯТ НА СКОРПИОНИТЕ
Дуейн "Скалата" Джонсън с нечовешки усилия успява да прегази час и половина екранно време, без нито веднъж да повдигне прословутата си дясна вежда, но това е единс­твената изненада във филма. Всички останали актьори излизат пред камерата с огромни плакати-сандвичи, на предната страна на които пише "Аз съм ходещо клише", а на задната "Обаче не ми пука". Действието се развива в абсурдно неясното минало, което съществува единст­вено зад стените на няколко снимачни павилиона в Запа­ден Холивуд, и включва злия пълководец Мемнон и пророчицата Касандра, които управляват град на име Содом, докато Скалата (героят му, кой знае защо, се казва Матей и е от "Акадия") не отива да им обясни кой е новият Арнолд Шварценегер. По екраните този месец: бой със закривени мечове, стрелба с пет-шест горящи стрели едновременно и брадати злодеи, които се хвърлят срещу Скалата с боен вик "Аллах!"

СВАЛЯЧЪТ ХАЛ
Странно нежен, лиричен и (почти) благовъзпитан, Свалячът Хал отбелязва следващата стъпка в кариерата на братята Фарели. Главният герой Хал, както става ясно от българското заглавие, е компулсивен сваляч. Както пък става ясно от един поглед към изпълнителя на роля­та, той не отбелязва особени успехи в това отношение. Омагьосаният кръг се разкъсва едва когато Хал попада в един заседнал асансьор със специалиста по самоактуализация Тони Робинс (изигран със смел кастинг-прийом от специалиста по самоактуализация Тони Робинс), който го убеждава, че трябва да търси в жените само вътрешна­та красота. Мигновеният резултат от това е серия ус­пешни свалки на жени, които Хал възприема като поре­дица сексбомби. Най-добрият му приятел, шампионът по пръдни ("лиричен" ли казах?) Маврицио, ги възприема та­кива, каквито изглеждат. Повярвай ми, никоя от тях няма да се снима за Playboy.

ГАДНЯРЪТ

Честно казано, историята на този филм (римейк на кла­сическия Най-дългият ярд на Робърт Олдрич, с Бърт Рей- нълдс, 1974), към днешна дата ме интересува също тол­кова, колкото и резултатите от световното в Мексико - т.е. много, много малко. За зрителите от това поко­ление Гаднярът не е нищо повече от прозрачно усилие на Матю Вон (продуцент на Две димящи дула и Гепи, да из­кара малко кинти в обедната почивка, докато Гай Ричи е отишъл да удари една пишка на Мадона. Бившият капитан на английския национален отбор Дани Миън (в ролята: бившия капитан на уелския национален отбор Вини Джоунс) попада в един от затворите на Ней­но Величество, след като се напива като куче и удря два-три шамара на няколко полицаи в един бар. В крайна сметка той отново излиза на терена като капитан на отбора на затворниците за най-важния мач в живота си, и т.н., и т.н.

СПАЙДЪРМЕН
Човекьт-паяк е най-куул от всички супергерои от комиксите на Marvel. Ето защо:
■ той е по-човечен от Блейд, пo-харизматичен от всички Х-Men, взе­ти заедно, пo-уязвим от Батман и no-ефектен от Хълк 
■ той е един­ственият супергерой, който сам шие характерния си костюм; имиджът му се променя, докато набира опит и самочувствие
■ животът му е най-реалистичен и близък до този на зрителя - Питър Паркър учи в колеж, работи като фотограф на свободна практика, грижи се за възрастната си леля-вдовица, поддържа някакъв социален живот с приятелите си и ухажва Мери Джейн, докато еднолично се бори с престъпността.
Спайдърмен е най-великолепният игрален филм, правен по комикс на Marvel. Ето защо:
■ декорите и специалните ефекти, за които е отишла основната част от бюджета, са проектирани от Стан Лий, създателят на оригинални­те комикси, така че атмосферата е максимално близка до най-добрия им период от края на 70-те, когато много критици ги смятат за пъл­ноправен поп-арт
■ Сам Райми е успял да извади най-доброто от и без това талантливите си актьори, които с измамна лекота балансират между емоционалната сложност и дълбочина на истинския живот и турбо-усещанията, свързани с живота на супергерои
■ филмът включ­ва епизодична, но ужасно важна роля на независимата икона Питър Стормаре (Фарго, Танцьорка в мрака).
Спайдърмен 2: през 2004.


Край.

2 коментара:

  1. Ще призная, че съм чел ревютата на Русев (и не само неговите, а и тези на Жеков и Нойзи) с настървен интерес и плаха боязън, дали тези серсеми, не са нахрачили филм който съм харесал. И ми ставаше густо, когато техните вкусове съвпадаха с моите. ОБАЧЕ... така беше тогава. С времето осъзнах, че подобен тип ревюта, колкото и да са оригинални приучават идващите и следващите, да им подражават и да не ги ебе за това дали трябва да имат някаква кинокултура, за да правят ревюта по списания, вестници и телевизия. Всеки изгледал 100-200 филма на компютъра ставаше кинокритик и всяка година нещата ставаха все по неспасяеми и отвратителни. Докато се стигна до откровена чалга. ДА, въпросните момчета от сп. Егоист имаха и имат дар слово, но точно защото го притежаваха, можеха да си позволят, да не са наясно с киното, но да правят интересно тълкуването на заглавия и сюжети. Бедата е, че тези които взеха пример от модела, нямаха покритие в писането... за познаване на въпросното изкуство да не говорим. Предполагам, че Русев този казус едва ли го е занимавал- просто се е радвал на интереса който предизвиква и как реди думичките. А и едва ли има вина, че критерия след него е бил точно никакъв и че всеки с word и cd, практически е бил готов критик. Та, да... едно време ме забавляваха... с времето обаче разбрах, че по скоро не са били полезни...

    п.п. а и след това ревютата на Борето Колев ми показаха, че можеш да познаваш киното и въпреки това, да пишеш от сърце и талантливо...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Нямаш представа колко си прав. :) Дори мога да боравя с имена/никове по въпроса кой как се е influence-нал. :)

      Изтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.