13 Животът на Пи

Пореден ден от Новата година, в който обаче нагълтвам не предпремиера на дълго чакан филм, а наваксвам с нелепо пропуснат такъв (обясних защо, да се таковам...). И поредно допълнение към най-добрите за 2012 - ако темпото продължава през следващите дни, когато на ред са The Master (най-сетне по кината наоколо), Ана Каренина (все още по кината наоколо), Седемте психопата, и Половин час след като Катрин Бигълоу не беше номинирана за Оскар (ха-ха), може и в крайна сметка да докараме до Топ 10 на изминалата година. Истината е, че прочетох много булшит за Пи и, предвид тематиката, бях почти сигурен, че ще мрънкам доста, ако някой реши да ми набутва под носа крещящата необходимост да избера да вярвам в Господ, ако имам намерение да се броя за одухотворена персона. Обаче не само филмът се оказа нещо съвсем различно, ами Анг Лий успя да изрежисира приказката си по такъв начин, че тези два часа и нещо да се изнижат като минути. В нито един момент през ума ми не мина мисълта, какво би се получило от тази или онази сцена, ако съдбата на Пи беше останала в ръцете на Шаямалан или Жьоне, а това трябва да се брои за сериозно постижение, предвид отношението ми към последните двама.

Този филм разби на пух и прах очакванията ми и по двете критични линии. Първо, оказа се много, МНОГО, МНОГО по-красив отколкото си мислех, че ще бъде. Трейлърът навяваше лекото усещане за кич, но още началните надписи (с този почти незабележим начин, по който буквите пунтират поведението на животните в зоологическата градина) показаха, че нищо подобно няма да се случи. Животът на Пи е филм на взуалните контрасти и е направо невероятно как сюрреализмът на сцените в морското приключение на главния герой съжителства толкова мирно с естествеността на тези, в които вече възрастният Пи си спомня за тях (пардон - измисля ги), или с тези от детството му. От всички кадри, които не включват епични корабокрушения; кристална морска шир, в която се блъска небе, обсипано със звезди или с ванилени облаци; индигови дълбини с фосфоресциращ планктон, който оформя лица на загърбени любови; летящи риби в умопомрачително 3D; и кръвожадни острови, които светят в тъмното, изяждат обитателите си и изплюват кътиците им... лъха някакво усещане за чистота и спретнатост, в много силен контраст с досегашната работа на оператора Клаудио Миранда за Финчър. Всичко е светло и цветно (но, пак повтарям - не и кичозно), като че ли Джон Тол или Родриго Прието снимат за Камерън Кроу. Направо е чудесно, че Миранда започва да работи самостоятелно и пълноценно, защото окото и техниката му в повечето моменти са спиращи дъха, без непременно да привличат цялото внимание върху себе си с някаква самоцелност.

Разбира се, не може да се подмине гвоздеят на цирковата програма - бенгалският тигър, който винаги е наричан по име и фамилия: Ричард Паркър. Филмът предлага много интересно предизвикателство за зрителя - да познае кога въпросното животинче е истинско и кога е изцяло CG. Не знам дали е заради това, че съм бил улисан в красотите на филма, или заради това, че само по симулацията на козината на тигъра са работили към 50-тина артиста, не можах да се справя със задачата. Знам само, че това трябва да е най-добре реализираното фотореалистично компютърно създание, което някога е било под лупа във филм. (Да, чувам мрънкането за Цезар, обаче онова играеше нечестно, защото беше животно, което се правеше през цялото време на човек.) На практика единственият начин, по който може да се познае, че Ричард Паркър е CG е, че повечето от сцените с негово участие просто не могат да бъдат реализирани с истински тигър, както ще да е дресиран. Изключително заслужена оскарова номинация за специални ефекти и отсега - честита победа (т.е. честито подухване, Хобит, който един Господ знае какво изобщо търсиш сред претендентите).

Няколко думи за 3D-то. Точно както най-красивия филм за 2011 година - Хюго, и този за 2012 се възползва чудесно от третото измерение. Анг Лий е решил, че няма нужда да ни боде в очите в "реалистичната" част от филма, макар че има няколко изключително впечатляващи подводни кадъра, както и още няколко, в които за пръв път виждам плиткият DOF не само да изглежда добре в 3D, ами и да е използван по доста креативен начин. Истнското шоу обаче започва, когато бурята катурва кораба на Пи за Канада. Ричард Паркър изкарва акъла на целия киносалон преди да сръфа врата на хиената, а после - то не са хвърчащи риби, светкавици, водни пръски, цопващи консервени кутии... Много рядко филм те оставя с усещането, че всеки негов визуален аспект е премислен как ще стои в 3D. Поздравления за Пи - филмите, които осмислят използването на третото измерение вече могат спокойно да се преброят на пръстите на една ръка, без компромиси.

Ако има дребни технически проблеми, те се заключват в смяната на aspect ratio-то, както стана модерно напоследък покрай любовта на Нолан към 70-те милиметра. В Пи на едно място картината буквално става в съотношение 4:3, на което просто не намирам каквато и да било обосновка. Вярно е, че Анг Лий е привърженик на show-offy монтажа и странното кадриране (които постави на пиедестал в неговия Хълк - една от най-свестните комиксови адаптации, кой каквото ще да говори), обаче нещо хич не ми допада това прескачане между форматите. Другата дреболия е мазаницата в няколко изолирани кадъра с явно не добре преценено осветление - мислех си, че тези проблеми са вече в миналото, но уви. Явно логистиката по заснемането е била толкова сложна, че не е имало време за пълен контрол (сега като се замисля, подобни проблеми Миранда имаше и в Бенджамин Бътън, и в Трон, та няма да е лошо да внимава малко с дигиталните камери). Но тези неща наистина са маловажни и не мога да ги посоча като хвърлящи сянка върху колосалното аудио-визуално преживяване, което е Пи.

А е аудио-визуално и защото композиторът Майкъл Дана е натворил чуден саундтрак, лишен от всякаква манипулативност, във филм, който с лекота би могъл да бъде съсипан от музиката си при по-очевиден подход. Всъщност, Дана ми направи много хубаво впечатление в това отношение и в Moneyball, където имаше подобни предпоставки.  Преди да видя филма бях леко учуден как точно "френската" част ще пасне в история за индийски корабокрушенец, обаче както и предположих, това е било просто неинформираност от моя страна по отношение на сорс-материала - всичко в крайна сметка е по местата си. Като особен highlight на саундтрака стоят First Night, First Day и God Storm - наистина много умело създаващи атмосфера и когато трябва да е тихо, и когато all hell breaks loose.

Сега, след залитанията по техническата част е време за несбъднатите ми, за щастие, опасения по повод съдържанието.

В идеалния случай, във всеки филм трябва да има момент, в който биваш спечелен изцяло и си казваш, че каквото и да последва оттук нататък, преживяването ще си е струвало. Е, в Животът на Пи този момент за мен дойде съвсем рано. По някаква странна причина, целият разказ на Пи за детските и младежките му години ми напомни за Империя на Слънцето - не заради тона (той няма как да е по-различен), а заради тази инвазия на цивилизования свят в Пондичери, с цялата произтичаща от това смесица между несъвместими култури. Този елемент винаги работи добре, дори във филми като The Painted Veil, които имат свойството да изветряват доста бързо. В крайна сметка обаче Пи е основан на смесването на несъвместими неща - главният герой, като дете, решава да бъде едновременно индуист, християнин и мюсюлманин.

И тук вече си идваме на думата. А думата е "Бог", и е спомената точно толкова пъти (98, ако трябва да сме точни), колкото "негър" в Джанго. Предполагам това, както и директното изплюване на няколко пъти от страна на възрастния Пи (Ирфан Кхан, известен повече като единственото смислено нещо в третия сезон на In Treatment), че до края на историята ще направи така, че писателя-мечтател да повярва в Господ, е накарало почти всички да почнат да оценяват филма от такава перспектива. Или Животът на Пи е много трогателната история за вярата, надеждата и крещящата необходимост животът на човек да се върти около свръхестествено същество, което дирижира всичко (вероятно това обяснява безбройните му номинации за Оскар). Или, ако зрителят е цинично настроен - Животът на Пи е манипулативен, анти-атеистичен, анти-рационален булшит, от който в крайна сметка няма да хванеш диабет, само ако мисловните ти процеси закъсняват с няколко века.

Ами не, и двата лагера не са прави. Много е лесно за мислещия съвременен човек да почне да се прозява при наличието на подобни идеи, обаче за да стигне дотам трябва да не е бил много мислещ и да е проспал очевидната ирония, с която филмът се отнася към "божествената" си конкретика. Малкият Пи не просто търси Бог в началото (което търсене е реакция на това, че социалният му живот не се подобрява съществено, след като се прекръства от Пикльо на Пи, и знае новото си име с точност три черни дъски и половина след десетичната запетая). Малкият Пи изтърсва реплика, която е може би единственият момент през последната година, накарал ме да избухна в смях в киносалон: "Благодаря ти, Вишну, че ме накара да открия Исус." После, край масата за вечеря баща му започва да бълва разни неща за ползата от рационалното мислене и безсмислието на вярата, все едно е туитър канал на Рики Жерве (с индийски акцент, вместо received pronunciation) и след кратка пауза Пи му изцепва в лицето: "Искам да бъда кръстен". В смисъл - сериозно, как при това положение филмът може да бъде приет за про-религиозна и анти-атеистична пропаганда? 

Ако толкова държим да задълбаем във въпросната конкретика и да разберем къде е мястото на религиите в Живота на Пи, то правилният отговор е - филмът е особено впечатляващо, но не особено задълбочено изследване на тема психология на религиите. Той (за разлика от досадния в това отношение Flight) не се интересува дали животът на малкия Пи е преобърнат от Господ, който иска да постави психиката и физиката му на изпитание и да го превърне от дете в мъж; нито се интересува от това дали спасението на Пи е отново an act of God. Може това да звучи парадоксално, при положение, че във филма има един косонастръхващ момент, в който Господ буквално се появява от облаците и лично праща горкото момче на изгладнял остров, където да бъде изядено. Обаче въпреки това, и въпреки директната реплика към безименното Брадли-Купър-wanna-be, на което Пи разказва историята на живота си, целта на филма не е да те накара да повярваш в Господ. Целта е да покаже защо хората имат тенденцията да вярват в Господ. В частния случай.

А в общия - защо хората са склонни да предпочетат една красива приказка пред скучната и брутална истина (на мета-ниво - защо по-скоро Животът на Пи трябва да спечели Оскар, отколкото Арго, да му се невиди и Златния глобус). В продължение на два часа, филмът е тази безкрайно, направо свръхестествено красива приказка (с което искам да кажа, че всичките визуални фантасмагории не са просто самоцел от джаксънов тип, а филмът просто има нужда да е красив по точно този начин). Обаче в последните десет минути Пи разказва на японските застрахователи истинския и истински ужас за това, което се е случило на лодката след катастрофата. Въобще, амбициите на филма с въпроса "коя история предпочиташ" са толкова ясни, че присъствието на Исус, вместо на Зевс или Гандалф може да се обясни единствено с това, че Анг Лий е поискал бая солиден бюджет от Том Ротман - главата на Фокс. И се учудвам как въобще около този филм може да се заформи полемика в каква степен е про-религиозен.

Даже ми е малко неудобно, че отделих толкова място на този елемент от филма - като че ли откривам топлата вода. В контекста на развръзката си филмът поставя много по-интересен въпрос от "трябва ли да приемаме за истина една недоказана/недоказуема история?" Или от въпроса "защо хората биват запленявани от фантастични, нереални, психологически привлекателни истории, които издигат в своя философия?" По-интересният въпрос е "каква е функцията на тази красива история, която Пи си измисля?" Не за някой друг, а за самия него.

[S] И отговорът е точно в аналогията с реалните събития, които стават ясни на финала. Пи е Ричард Паркър. Пи е оцелял, защото му се е наложило да бъде жесток - да прегризе врата на модерния напоследък Депардийо (хиената), който е убил майка му (маймуната), за да не умре от глад. Затова и трогателната сцена, в която Пи лежи полужив на мексиканския пясък, а Ричард Паркър с бавна, но уверена крачка се изгубва в джунглата, само на пръв поглед прилича на (и функционира като) сълзливия момент, в който Том Ханкс крещи "Уилсън!". Ричард Паркър не се обръща за сбогом, защото е частта от Пи, от която той вече няма нужда и никога няма да има в цивилизования свят. Тая сцена е изключително силна и сама по себе си, обаче когато е натоварена с взаимовръзката (борбата на човек със звяра отвътре; контролирането на звяра отвътре; помирението със звяра отвътре; оцеляването и спасението заради звяра отвътре), направо осмисля филма и прави абсолютно простимо цялото брутално повърхностно и in-the-face дуднене за връзката на човек с Господ.

Що се отнася до функцията на измислената история за останалите хора - извън критичното значение за преживелия катастрофата Пи - то тя е ясна. Начинът, по който имагинерните премеждия на главния герой са реализирани чисто като форма показва, че те спокойно биха могли да резултират във вдъхновяваща книга да речем (да, осъзнавам какво се получи току-що). Така както фантастичната приказка за Исус, освен до безкрайни несправедливости (кръстоносни походи, инквизиция, Джордж Буш, Дан Браун...), е довела и до Сикстинската капела, Реквиема на Моцарт, парижкия Нотр Дам, Последното изкушение на Казандзакис, Индиана Джоунс и Последният кръстоносен поход, Until The End of the World на U2, Gabriel Knight: Blood of the Sacred, Blood of the Damned... Ако една измислена история ти дава сили да минеш през живота по-безболезнено - добре. За всички останали, тя може да е само вдъхновение. Нищо повече.