64 Lost & Found: филмите, които ми липсват в IMDb Top 250

Постът за топ 250 на IMDb съдържаше повече математика и статистика, отколкото някакъв персонален поглед (макар и да не се сдържах да натъртя за пореден път колко шитав е завършващият Батман). След запитване в коментарите към него, ето на какви мисли ме доведе преминаването през класацията. Този пост съдържа 40 много любими филма, които ми липсват в Топ-а на IMDb. На някои места дори съм пробвал да обоснова обективните причини, поради които ми се струва, че филмът трябва да е в Top 250, но като цяло всичко, което следва хич не трябва да се приема насериозно. Подреждането е по азбучен ред. И така:

Американски психар (1999)

Крисчън Бейл, в ролята на нюйоркско психясало юпи, със съвършено поддържано тяло, коли проститутки с моторни резачки на фона на песни на Уитни Хюстън, както и колеги с по-красиви визитки от неговите, на фона на песни на Дженезис. Обаче вместо тази смразяваща кръвта сатира, в Топ 250 се мъдри далеч по-тривиалния American History X. Извинявам се, но трябва да върна едни видеокасети.

Бандите на Ню Йорк (2002)

Грандиозен, могъщ епос за въздигането на Ню Йорк от прахта, в пъти по-труден и размахан от правения като на автопилот The Departed (в който на всичкото отгоре няма кой дори малко да се доближи до интензивността на Даниел Дей-Люис).

Бартън Финк (1991)

Това винаги ми е бил препъни камъкът, когато съм си мислел да спретна преглед на филмографията на братя Коен. Не защото не знам какво да напиша, а защото не знам откъде да го подхвана. Този филм е толкова много неща едновременно - и схватка East Coast/West Coast, и размисъл на тема writer's block, и period-movie от зората на WWII с изригващия зад океана фашизъм... да не говорим как жонглира с жанровете, бидейки едновременно и комедия, и ноар, и драма, та чак до сюрреалистичен хорър. Направо е кощунствено как подобен филм никога не е присъствал дори за малко в Топ 250 на IMDb.

Батман се завръща (1992)

След като в Топ 250 ще има Батмани, по-добре да са рошави... т.е. на рошавия. Не знам дали е заради искрящата връзка между Пфайфър и Кийтън, развита страхотно и на двата фронта, дали е заради това, че Бъртън тотално е оставил настрана всякакво чувство за мярка (то изобщо съществува ли при него?), дали е заради безпрецедентния "Реквием за един Батман", който Дани Елфман е написал, или е заради някаква носталгия, обаче тази комбинация между гуфинеса на героите/сценария и адската драма/готическия мрак, поставя този филм поне за мен с едни гърди пред Началото и Черния рицар. (Излишно е да казвам, че Възраждането бива издухан по всички линии.)

Вътрешен човек (1999)

Последният свестен филм на Майкъл Ман спокойно би могъл да намери своето място някъде след средата на Топ 250, основно заради вдъхновеното изпълнение на Ръсел Кроу. (Защо на тоя тип така драстично му падна гарда след Джефри Уиганд, Максимий и Бъд Уайт - нямам идея. Все играе за Оскар, ама все в едни такива никакви филми.) Също така, по едно време се включват Ян Гарбарек с Rites и Густаво Сантаолала с Iguazu.

Децата на хората (2006)

Липсата на този филм е един от позорите на Топ 250. Технически съвършен, с направо отвяваща разума операторска работа, с брутален чорлав както винаги Клайв Оуен в главната роля, с Лондон (и свят въобще) на ръба на социален апокалипсис, който може да се случи утре; и с красив, тъжен, приказен финал, който може и никога да не се случи. Какво още искате от Куарон, бе деца на хора, които гласувате в IMDb?

Джархед (2005)

Американските проблеми придобиват специфична окраска, когато са пречупени през сардоничния поглед на британеца Сам Мендес. Прелестите на тихото предградие, в което кипят психози, се оказват торбичка от бунището, носена от вятъра (заслужено присъствие в Топ 50). А горките изтрещели американски войничета цяла Пустинна буря се зверят в мерниците си за пушечно месо и накрая какво? Изпразват... ъм... пълнителите си в небето, почерняло от запалените кладенци. Дори и без да взимаме предвид страхотното попадение със Soldier's Things на Том Уейтс от финала, Джархед пак се доближава опасно близо до класиките в жанра антивоенна лудница - Апокалипсис сега и Пълно бойно снаряжение.

Джеси Джеймс (2007)

Филмът не само вади голямо заглавие, но и го вади голям. От една страна - кротко изследване на обсесиите и култът към личността, които водят към неизбежното падение. От друга - просто страхотна деконструкция на класическия уестърн герой: лудата звезда на холивудския А-лист, Брад Пит, е в ролята на залязващата обречена звезда на Дивия Запад, която някак си успява да сама да реши как да остане в историята. Да не говорим за винаги страхотния Дийкинс (зад камерата) и за Ник Кейв (като композитор). Сори Серджо, сори Клинт, това е истинският уестърн. Или поне уестърнът на новото хилядолетие.

Джурасик парк (1993)

Seriously? Нали уж Топ 250 трябва да е доминиран от гласовете на пишльовци, които са били на 6-7, когато този филм е излизал по кината и са се насирали от страх на кадъра с пластмасовата чашка? И до днес този празник на ужаса и съспенса е еталонен в режисирането на CG. Дори само това е достатъчно, за да бъде в топ 10.

Жената от водата (2006)

Съжалявам, може и в момента да влизам в ролята на Шаямалан-фенбойче, но филм, от който може да се извади това с удоволствие бих запратил някъде в края на Топ 250.

Завръщане в бъдещето 2 (1989)

Това (непланирано) продължение е най-оригиналното и изобретателно такова в историята на киното. И трите филма са само на една малка крачка от съвършенството, но да речем, че истерията е част от времето и жанровите изисквания.

Зодиак (2007)

Тричасовият епос на Финчър изобщо не се чете като такъв (като епос) и може би единствената причина да не се намира в Топ 250 е, че хората масово са очаквали от него да бъде нещо като Седем. Съвсем изненадващо обаче, Зодиак прецака не само живота на тримата си главни герои, но и публиката, а след това изчезна в нищото. Освен за традиционната елегантност на Финчър, филмът е нагледна демонстрация и за смазващото присъствие на времето и мястото, от което много режисьори могат да си вземат поука.

Истински романс (1993)

Филмът, който можеше да е достойна част от режисьорската филмография на Тарантино, всъщност е единственото наистина страхотно заглавие от тази на Тони Скот. Един от бруталните символи на екшъна на 90-те.

Изкуствен интелект (2001)

Много хора смятат A.I. за прекомерно сълзлив, типично по спилбъргски, но малко от тях са наясно, че точно най-сълзливите моменти са оставени така, както Кубрик ги е искал. Почти съвършен филм (с последното разбиващо изпълнение на детето-чудо Хейли Джоуел Осмънт, преди да изчезне от кино-радара) с толкова много awe-inspiring и същевременно chill-inducing визуални картини, че по някое време наистина става болезнено за гледане.

Контакт (1997)

Тук ми простете върлия субективизъм, но Контакт все още ми е много, много любим филм, което може и да показва някакво забавено развитие от ниво 1997, но fuck it. Вярно е, че стоварва темите си с елегантността на скротум, ревюиращ TDKR, обаче пък е триумф на технологиите и на ниво филмова реалност, и чисто като правене на кино. Не, сериозно, на филм, който съдържа ТОВА начало, и ОНОВА отражение в огледалото, му е простено всяко прегрешение.

Кланът Тененбаум (2001)

Казвал ли съм, че това е най-добрият филм на Уес Андерсън?

Кралството на Пълнолунието (2012)

Може би съм казвал, но съм грешал. Кралството на пълнолунието е най-добрият му филм. Поне докато не изгледам пак някой от другите му. Този тип трябва да стои срещу думата auteur в речника, а е представен в Топ 250 точно от една кръгла нула.

Лемъни Сникет (2004)

Сега, знам каква е реакцията тук - този какви ги нарежда? Да, обаче като си говорим за класация, в която присъстват Карибските пирати, мога ако искам да се направя на луд и да сложа Постал без да ме досрамее кой знае колко. Та, за Лемъни - сериозно, филмът има убийствен сет дизайн и музика, която прави чудеса, когато е заедно с меланхоличния войс-оувър на Джъд Лоу. Един от най-недооценените детски филми на всички времена.

Магнолия (1999)

Не, че Буги нощи не заслужава място в топа, но Магнолия ми е някак по-любим. Може би е заради тази пълзяща из целия филм ужасяваща съдбовност (започната още в потресаващото интро), може да е заради убийствения саундтрак на Джон Брион, може да е заради операторските подвизи на Робърт Елсуит... А може и да е просто защото Пол Т. Андерсън е това, което децата сега наричат Кристофър Нолан - новият Кубрик (БУАХАХАХАХА... кхъм - извинете, прочетох си пак последното съставно в изречението и някак не издържах).

Мюнхен (2005)

Не знам кое е по-якото - че Мюнхен, по същество филм за развилял се Мосад, е по сценарий на Тони Къшнър (и Ерик Рот) или това, че този филм е режисиран от Спилбърг. Каквото и да е, кариерата на последния още се търкаля надолу в подножието на този връх, и дано Линкълн и Робопокалипсис да променят тенденцията.

Най-дългият годеж (2004)

A.k.a. най-красивият филм. Визуалната и сценарна лудост на Жьоне този път съвсем са избухнали извън всякакви прилични пропорции, и гарнирани с може би най-добрия саундтрак на Анджело Бадаламенти, превръщат Най-дългия годеж в нещо, което още се колебая къде да сложа спрямо Амели. Като се сетя за онези "военните" сцени обаче "преди"-то натежава сериозно.

Небесно царство (2005)

Потресаващ исторически епос, който върви почти рамо до рамо с Гладиатор и на практика е само на един сопол (Орландо) разстояние след него. Жалко, че кината видяха един от най-епичните филми на всички времена в окаяния си theatrical cut.

Неуязвимият (2000)

Не се учудвам, че на хората, които плесват разни Отмъстители и разни Възраждания на Черни рицари в Топ 250, им е трудно да загреят и оценят какво криво жанрово огледало е Неуязвимият. Шаямалан много прецизно изважда всички чаркове, които движат типичния супергеройски филм, издухва ги, излъсква ги и прави часовников механизъм за бомба, която да взриви цял един жанр.

Нов свят (2005)

За да не се повтарям, ще реферирам абзаца за филма в ревюто за Дървото на живота. С други думи - Топ 250 има нужда от малко повече Терънс Малик. "Малко повече" ли казах? Грешка - Топ 250 има нужда от някакъв Терънс Малик.

Парфюмът: Историята на един убиец (2006)

Изключителна адаптация, която за разлика от първоизточника си е колкото изключително съдържание, толкова и изключителна форма (книгата е само първото). Потресаваща кинематографична интерпретация на материала на Зюскинд, потресаващ саундтрак и потресаваща визия - и трите дело на Том Тиквер. Понякога стават чудеса и дано да получим още едно със задаващия се Облачен атлас.

Проходът на Милър (1990)

При все, че обичайната ирония към жанра и типичната коенова налудност, изкристализирала във всеки персонаж, са налице, дори не искам да започвам да обяснявам защо този филм ми харесва повече от разните му там Кърстници.

Път към отмъщение (2002)

В изпълнението на Ханкс (Форест от Форест Факин Гъмп) има толкова много самоувереност, че човек може да погледне сериозно на тая вглъбеност в образа, само ако си представи, че Майкъл Съливан е супергерой от комикс. Сцената под дъжда, както и Lexington Hotel, Room 1432 на финала, на практика наистина правят Пътя един от най-добрите, ако не и най-добрият комиксов филм. Също така показват, че Сам Мендес може да направи буквално всичко. (Както съвсем скоро ще демострира с новия Бонд.)

Ранго (2011)

ILM с пълнометражна анимация. Под ръководството на Гор Вербински. Резултатът на места е по-фотореалистичен от реалността. Одисеята на загубения уестърн герой пък е приземена само от спорадичните fart-jokes (вкл. най-голямата от тях - Ханс Цимер), без които това филмче спокойно се засилваше към 10/10 или нещо подобно. ('Айде, че нямам търпение за The Lone Ranger.)

Револвер (2005)

Това последно като го проверявах май беше в класацията на най-тъпите филми на всички времена. Или поне беше обявен за най-тъпия филм на Гай Ричи. Опасявам се, че осъзнавам как филмът може да изглежда тъп, след като съдържа пълен тъпак като Стейтъм в главната роля. Обаче филмът е точно обратното на тъп: той е зловеща партия шах със зрителя, в която горкият той е абсолютно обречен да губи и да се гърчи като скротум, който опитва да напише позитивно ревю за филм на братя Коен. Честно, първия път дори не загрях какво точно гледам.

Сериозен човек (2009)

Не знам, ама аз бих обявил за персона нон грата и Джоел и Итън Коен в Израел заради това, което направиха в Сериозния. То бива ташак с цяла култура, бива, ама това тяхното на нищо не прилича. За нечие успокоение, все пак, на финала Яхве връхлита с пълна сила. Къде ви е следващия филм, бе момци?

Скот Пилгрим срещу света (2010)

Празник на чистата гийкщина, какъвто никой никога не би предположил, че може да се появи под толкова нахална форма и на всичкото отгоре да триумфира. Браво на Едгар Райт - този е като някаква безкрайно по-талантлива версия на Джос Уидън. (Като споменах последния - само сравнете експериментите на двамата с хорър жанра - Шон от мъртвите срещу Хижата в гората... Коментарът е излишен.)

Селото (2004)

Ако някой ме попита кой ми е любимия филм, вероятно първо бих се отдал на импулса да се нахиля на идиотския въпрос... после бих отговорил Селото на Шаямалан. И бих се насладил на wtf-физиономията отсреща. Това е положението - не бих променил нито кадър, нито реплика, нито звук в този филм. Този шедьовър (без извинение) съдържа всичко заради което киното съществува. Мога да обяснявам до утре защо, обаче поради формата на този пост ще се наложи да не го направя. Thank god ли дочувам? :)

Синекдоха, Ню Йорк (2008)

Ето как големите артисти (Кауфман/Котард) губели разсъдъка си... Не съм сигурен до каква степен тази претенциозна чекия е разглобяване на изтормозената психика на автора/главния герой, и замерване на публиката с парчетата, обаче във всеки случай е много интересен опит близо до класата на Eternal Sunshine... Освен това има най-страхотните последни тъжни 15 минути с онази ужасяваща fade-to-white реплика. Сигурно тя е разковничето.

Социалната мрежа (2010)

Едно време писах достатъчно. Имайки предвид историята на това... ъм... ревю, малко ме е страх да си го прочета сега.

Там, където живеят чудовищата (2009)

Един от най-въздействащите филми за неизбежното трагично порасване. Подобна потискаща носталгия по нещо безвъзвратно изчезнало не съм преживявал от последните редове на Добри поличби.

Тънка червена линия (1998)

Не може, просто не може този филм да липсва в класация, в която Спасяването на редник Райън е на 40-то място. Осъзнавам как публиката предпочита напомпания с патос екшън на Спилбърг, но е престъпление да не оцени подобаващо поетичното осъждане на войната като противоестествен феномен, в който няма нито страни, нито морал. Само загуба.

Убий Бил, част 2 (2004)

Странно, втората половина е по-добра от първата, пък за разлика от нея не е в Топ-а. И ако не бяха Копелетата, щях да посоча това като абсолютния триумф в кариерата на Тарантино. Градацията на този тип като режисьор ме оставя да си мисля немислимото - че всъщност е възможно този триумф още да не се е случил.

Фантастичният Мистър Фокс (2009)

При толкова дъвки и розови балони на Пиксар в класацията, не е чудно, че страхотният стоп-моушън опит на Андерсън (форма, която не прави филма ни най-малко по-малко негов) е пренебрегнат. И като се сетя за сцената с вълка на финала... arrrgh... Какво спечели анимационния Оскар онази година? Up? Да, разбира се, че по-добър е от Kолите 2, fuckers.

Хари Потър и Затворникът от Азкабан (2004)

Добре, щом ще има някакъв Хари Потър в класацията, нека поне да е правилният. Поредица, в която цялото е много повече от отделните части (повече тук), и правилният тон в която всъщност беше зададен точно от Алфонсо с Азкабан.

Човекът, който не беше там (2001)

Били Боб Торнтън е извънземен!

Enough said.