1 Кино-ревютата на Богдан Русев - част V

13-ЯТ ВОИН

От книгите на Майкъл Крайтън обикновено струи хуманизъм на талази, но когато нещо трябва да се продаде за филмиране на крайно-заетия-това-лято Джон Мактиърнън, най-богати­ят сценарист на света става брутално безмилос­тен. 13-ят воин е екранизация на новелката Eaters Of The Dead, която Крайтън е написал пре­ди около двайсет години. Историята е постен опит легендата за Беоулф да бъде обяснена със средствата на нещо като капиталистически ре­ализъм. В резултат анонимният човекояден звяр, измъчвал преди десет века въображението на не един и двама автори, се превръща в съседско гладно племе, решило да се преоблече като меч­ки за по-страшно и да се прехранва с нашите; ужасната майка на звяра, която подгонва Беоулф за отмъщение, става евтин символ на матриархатния обществен строй сред варварите от Се­верна Европа; а (безпрецедентен свински жест!) драконът, когото Беоулф сразява на пенсионна възраст и сам погива в огнените му прегръдки, според Майкъл Крайтън е колона от ездачи с фак­ли, недовидяна отдалеч в мъглата.

Докато Крайтън се мъчи с кавъра на прочута­та легенда, от другата страна на океана Кристофър Ламбърт реша­ва, че Беоулф хич не е лоша идея, намира в килера меча от Шотландс­ки боец и отпрашва за Румъния, за да снима собствена версия на исто­рията, в която - според слуховете - ще има истинско чудовище и ис­тински дракон. Стреснат, Крайтън решава да го отнесе като Армагедон - Смъртоносно влияние, и залепя към собствения си Беоулф още една история - този път истинските мемоари на някакъв арабски поет-юпи, който преспал не с когото трябва и за поощрение прекарал остатъка от живота си като дипломатически представител на еми­ратите в днешна Дания. С няколко думи - екуменизъм плюс чудесната възможност да привлечеш в проекта и Антонио Бандерас, все още намахан, въоръжен и опасен след Маската на Зоро. А, да, и неизбежният Омар Шариф - щом има араби, не може да няма роля за него, нали?

Единственото, което спасява 13-ят воин и го отличава от тъпите викингски фентъзи-екшъни, е Джон Мактиърнън. Средновековният въргал, с цялата му примитивност, суров заряд и кървав ентусиазъм, не е бил сниман толкова вярно от Смело сърце насам и вероятно няма и да бъде повече. За разлика от едромащабния Мел Гибсън обаче, Мак­тиърнън мести камерата от главата на Бандерас на върха на ятагана му и обратно, докато ти се придрайфа. Така че когато той разпори някого, кръвта те опръсква по лицето и трупът пада в краката ти... почти. Ако това не те изпълва със здравословен ентусиазъм, може би ще ти хареса недоосветената, недоизмита атмосфера на викингските пещери, където се пие здраво и после се наплискваш с водата, в коя­то бойните ти другари са се изсекнали по няколко пъти; или пък страхотно филмираната сцена, в която Бандерас започва да разбира езика на варварите и в бъркотията от смътно познати думи започват да се чуват по две-три на английски; или пък ненатрапчивата ирония на свръхцивилизования арабски дипломат, принуден да живее с някакви високи руси хора, които смятат кравешките лайна за най-доброто ле­карство за прорезни рани.

СИНЯТА БЕЗДНА

Този филм за генетично усъвършенствани акули разбива стройното правило за филмите на Рени Харлин, което гла­сеше, че те не са хубави, освен ако не участва бившата му жена Джина Дейвис (примери: Дълга целувка за лека нощ, Ост­ровът на главорезите; контрапример: Умирай трудно 2). В Си­нята бездна няма и помен от Джина, а вманиачената ученка, която инжектира на едни грамадански акули човешка мозъчна тъкан, за да ги направи изобретателни и отмъстителни (официалната причина е, че иска да синтезира лекар­ство против Паркинсон, но ние си знаем, че това е само из­винение на сценаристите), е изиграна от Сафрон Бъроуз. Тя изглежда сексапилна до полуда през голяма част от време­то, докато пищи и бяга насам-натам из полуразрушената океанска база, без дори да се съблича. В края на филма пък взема, та се съблича в нагло окраден от Пришълецът мо­мент - но никой не тръгва да й се сърди. Останалите в база­та са Томас Джейн, който прилича на малкия брат-олигофрен на Кристофър Ламбърт, готвачът Ел Ел Куул Джей (йо, брадър, голяма роля) и Самюъл Джексън, който избива риба­та. Съвсем буквално. Не искам да ви разказвам най-интересното, но от истори­ята наистина може да се очаква всичко. И ако сценарият по­тъпква повечето познати закони на екшъна, режисурата на Рени Харлин е точно по учебника, което в този филм е плюс. Вълнуващ за публиката в по-добрите киносалони е тънкият момент с озвучаването, където Синята бездна направо се олива. Очакват те два до три незабравими кадъра, в които акулата преминава над камерата с рев, който слага в малкото си джобче двигателите на Star Destroyer-ите от Епизод IV: Нова надежда. От какво е предиз­викан, не е ясно, но те побиват тръпки.

ТРАФИК

Трябва да си призная, че с изк­лючение на филмите на Люк Бесон и сериите за Емануела като подрастващ никога не съм си па­дал по френското кино и доскоро си мислех, че "франкофон" е вид озвучителна система, а Renault се чете "ренаулт". Сред филмите на следващия век, заради които про­дължавам да живея в трепетно очакване, има само един френски и той е Астерикс с Жерар Депардийо в ролята на Обеликс. Ще разбереш защо, ако гле­даш Трафик. Лансиран като екшън-комедия и скромно сравнен от собствения си режисьор с не­щата на Джон By, филмът е на светлинни години не само от Хон­конг, но и от Доберман. Двамата корумпирани депутати, които би трябвало да осигуряват смешната двойка несъвместими характери (познай откъде им е хрумнало за това: мъничко, червеничко, с Ник Нолти и Еди Мърфи; или пък мъ­ничко, червеничко, Робърт де Ниро от пътя отбива), са френски комедианти до мозъка на костите си, което за жителите на целия останал свят се превежда "ad nauseam". Печената полицайка, която би трябвало да ги закара в затвора през безброй перипетии, е по-скоро нервозна, отколкото печена. Въпросните перипетии са по европейски дребномащабни и където един Джон By би сложил апокалиптичен наплив от вманиа­чени убийци с тиктакащи бомби в мозъците и реактивни дюзи на задника, Доминик Фаружиа се спира на обща стачка и произти­чащите от нея задръствания. Аре сега, нямаше нужда.

ИНСПЕКТОР ГАДЖЕТ

По природа подозрителна и дребна душица, аз бях ужасен от перспективата да гледам игрален филм на Дисни, който на това от­горе е екранизация на популярен френски комикс. Представи си само нещо средно между филмче­тата за Ласи в събота следобед и Пиф и Еркюл. Матю Бродерик, държа да отбележа, не е люби­мият ми актьор и още не мога да му простя, че прецака Годзилата. Една приятелка обаче ми каза, че Рупърт Еверет бил много добър, аз й възразих, че хич даже не е много добър, ами е някакъв педал, ама тя ми обясни, че едно време не бил педал и Пола Иейтс е казала, че бил голяма загуба за женската половина от човечеството; така че стиснах зъби и си ку­пих пуканки от големите и седнах да го видя тоя инспектор Гаджет. (Между другото, името му означава "инспектор Джаджа", а не "инспектор Сваляч", и не ми е много ясно що не са го превели, ама нейсе.) После забравих да гледам Рупърт Еверет, братче, защото той има само някаква кука вместо ръка, а инспекторът има телеско­пичен врат, хидравлични крака като на паяка от Този див, див За­пад, ръце на пружини, изскачащи зъркели и стотина екстри под шлифера, които вероятно карат типове като Рупърт Еверет с тре­пет да си представят какво ли пък представлява оная му работа. И хич не ти пречи, че ефектите по същество вече си ги гледал в Маската; нито пък, че сюжетът е по-плосък и от продукцията на Дисни не в събота, ами в неделя следобед. Голям фън за цялото семейство, дето викат американците. Ако ня­маш семейство като за кино, взе­ми детското меню на Макдоналдс и го гледайте двамата. Аз съм тоя, дето хрупа на задния ред и ти рита седалката.

ДО ЖИВОТ

От една страна, това е амбици­озен филм за американската исто­рия от последните шейсет години, видяна през очите на двама доживотно затворени афроамериканци; от друга, си е комедия за чернилки с Еди Мърфи и Мартин Лорънс. Докато гледаш и се чудиш какво е точно, лентата преминава от битови майтапи към философс­ки обобщения и оставя публиката в ступор. Тъкмо почнеш да усе­щаш някакво послание - пример­но, че доживотните затвори в Америка всъщност са едно доста приятно място, където са събрани колоритни, чувствителни хора от всички възрасти, за да се научат как да бъдат по-добри един към друг - и филмът вземе, че преско­чи двайсет години, когато Еди Мърфи, с неутолимата си страст към преобразява не, насъска спе­циалистите по грима да ги съста­рят с Мартин по най-безобразен начин. Тъкмо свикнеш с мисълта, че просто са те прецакали да гле­даш нещо, което не е точно коме­дия, за да може въпросните спе­циалисти по грима да си вземат техническия Оскар, и филмът ряз­ко свърне в полето на реализма и притчата за отмъщението и опро­щението, т.е. в територията на Изкуплението Шоушенк. Абсурд­ният финал те изритва от киното със стомашни напъни и наблюде­нието, че Мартин Лорънс може би вече е по-добър от Еди Мърфи, но ти това си го знаеш така или ина­че. Палци долу.

АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ
Добре, няма да говоря за Оскари, но съм длъжен да припомня, че Американски пре­лести вече забърса де що Златни глобуси имаше, още преди да излезе на българс­ки екран. Дебютният филм на британския театрален режисьор Сам Мендес (до­сега известен главно с това, че накара Никол Кидман да се съблече в лондонска­та му постановка на Синята стая), страховито предвождан от деспотичната игра на Кевин Спейси, на практика успява да направи за следващата възрастова група това, което Боен клуб стори за трийсетгодишните: да им даде манифест и идеология за, с извинение, новото хилядолетие. Ненатрапчиво виртуозен в разказвачески смисъл, Американски прелести започва с кротко споделената от Спейси информация, че е мъртъв и разказва историята на последните си дни. Жанровата закачка с класическия криминален трилър (повърхностната зрителска прогноза за самоличността на убиеца весело се проме­ня поне четири пъти, като преминава през общо взето всички останали герои) е само началото на играта в един филм, безпомощно определен като "комедия". Американски прелести е любовна история (всъщност две любовни истории). Как­то и семейна драма. И филм за изкуството. Освен това е самолетоносач за звезди. Анет Бенинг очевидно е влязла в ролята си чрез осмоза, защото и най-безмилостният анализ на второ гледане не успява да я отдели от нея - както в умопомрачителното й амплоа на маниакална работохоличка, която отглежда рози и, вирнала крака, крещи на Питър Галахър "Чукай­те ме, Ваше Величество!", така и в ефирния намек за момичето, което някога е била. Тора Бърч и Мина Сувари са тема на отделен разговор, в който най-често употребяваните думи ще бъдат "страшна" и "пичка". Уес Бентли (съседчето на Спейси, който го зарежда с тревица) е съсредоточен като лазер и според мен един ден Антонио Бандерас ще съжалява, че се е опитал да го прецака с Мошени­ците от Сейнт Мортимър. (Не си го гледал, защото е толкова тъп, че разпрост­ранителите се отказаха да го пускат на екран.) В крайна сметка обаче този филм е едно грамаданско платно, по което Кевин Спейси рисува с всички възможни цветове и заразителен егоизъм, засенчващ всичко останало. Думата "зрялост", принципно доста неуместна, вероятно е единственият подходящ епитет за Американски прелести. Посланието "Това е животът ти и той свършва с всяка изминала минута" (Боен клуб) получава своя сдържан, но унищожителен отговор: "Умираш за един миг, но той се разтегля във вечността, така че имаш време да си помислиш за всичко. Не мога да ти го раз­кажа. Някой ден сам ще разбереш."

МЪДРОСТТА НА КРОКОДИЛИТЕ

Необичайното заглавие на този филм вероятно ще подведе жестоко любителите на екзотични влечуги. Според западната традиция крокодилът плаче, дока­то изяжда жертвите си; според източната във всеки от нас се крият погребани влечугото и вълка, едва-едва покрити с мозъчната кора на човека. Сливането на тези два начина на мислене (присъстващо впрочем на всички нива на филма) поражда елегантен, сложен разказ за живота на един млад лондонски лекар (Джъд Лоу), който търси начин да излекува аристократичната си хемофилия, като пие кръвта на обичаните от него жени. Елина Льовенсон е артистична строител­на инженерка, която в свободното си от синтезира­не на нови видове бетон време успява да го накара да се влюби в нея буквално до смърт. На стилизирания естетски фон на всичко това особено силно изпък­ват две сцени, които отмерват най-високата и най-ниската точка на емоцията от филма. Едната е изящно хореографираната схватка с бандитите в метрото, пред която Джон By би трябвало да бие чело в лондонския бетон. Другата е вечерята в рес­торанта, на която Лоу обяснява произхода на странното си име (Mr. Grlscz) по следния начин: "Името ми е българско. Моята страна е толкова бедна, че тряб­ва да се редиш на опашка, за да получиш гласна във фамилията си, а ако искаш да започва с А, трябва да спиш с началника на полицията". Хм.

ПРОКЛЯТИЕТО БЛЕЪР
Ако през последните два месеца си живял в неотоплен външен кенеф някъде край Грудово, без ка­белна телевизия и интернет-връзка, е доста веро­ятно този филм да ти се стори страшничък. Ако обаче си бил подложен на информационното цунами, скромна част от което бях и аз, Проклятието Блеър ще те разочарова горчиво. След всичките приказки за завръщането към корените на ужаса, гениалния минимализъм и параноята на субектив­ността, всъщност те очаква една зле скроена мътна история, която писва след първите шей­сет минути. Нощните сцени са абсурдни, краят е неясен, а Хедър Донахю е дебела. Съжалявам. Ос­вен с поредното доказателство, че вкусовете на американците не отиват по-далеч от пълните им с пуканки и здрави зъби усти, филмът ще се запом­ни единствено с действително брилянтната сце­на, в която печалната съдба на туристическата им карта за пръв път ги изправя един срещу друг.

САМО ЕДИН СВЯТ НЕ СТИГА

Новият Бонд на Броснън изглежда по-добре отбсякога: както и следва да се очаква след още две години, които са ъпгрейднали лицето му с така нужни­те за един истински мъжага обветрени бръчки и поредното ниво на ранима твърдост. Софи Марсо изглежда се забавлява страхотно и говори съвсем приличен руски. Робърт Карлайл като босненския терорист Ренард понякога задълбава в упорития минимализъм, който е избрал за ролята си, и се доближава опасно близо до чара и излъчването на добре ошлайфана талпа - но дори тогава е значително по-добър от предишния злодей (екшън-версия на Петьо Блъсков, ако си забравил). Т. нар. "gadgets" включват убийствено яке за предпазване от лавини (апропо, Бонд консервативно се придържа към ски­те), рентгенови очила, алпийска лебедка в часовника и поредното ново беемве с ракети под фаровете, но пуристите вероятно ще възразят срещу подготвяната замяна на Q с Джон Клийз (вече - R). Интересното решение на продуцентската империя Броколи да наеме бри­тански драматичен режисьор (Майкъл Аптид) се изплаща напълно: Само един свят не стига с лекота издържа напрежението на традиционните за новите Бонд-филми 150 минути, без да се издъни нито в средата (Златното око), нито в края (Винаги ще има утре). Слабата точка в Само един свят е Денийз Ричърдс - най-тъпата патка, ко­ято е висяла на лакътя на Бонд от Пуси Галор насам. Участието й във фи­нала е направо вбесяващо. Другата издънка за съжаление е Голди, който се е продал твърде евтино за един-два ремикса в саундтрака и са го нацепи­ли с ужасна, унизителна и жалко комична роля. Но пък музиката е един път.

КОЛЕКЦИОНЕРЪТ
В годината на дълго чака­ния Ханибал, когато на хо­ризонта изникна зловеща­та черна сянка на сър Антъни Хопкинс, а във възду­ха се понесе леденият дъх на следващите Оскари, е трудничко да направиш трилър за масов убиец. Не е чудно, че жанрово Ко­лекционерът куца и с два­та крака. Килърът, извес­тен като "the bone collec­tor" (букв. събирач на кос­ти, т.е. не много по-откачен от някой филателист, да речем), не може да стъ­пи и на малкото пръстче на д-р Лектър с изпълнения­та си. Да не говорим, че старателно пазената му в тайна самоличност е тол­кова мижава, че нямаше нужда да се крие толкова, защото и без това никой нямаше да го забележи. По всички останали точки обаче филмът стряска. Фи­лип Нойс (Светецът) вади от шапката с кинематог­рафичните фокуси не зай­ци, а цели бултериери - при това толкова между друго­то, че ти изкарва акъла. Дензъл Уошингтън е убеди­телен колкото си щеш. За Анджелина Джоли вече знаеш. И макар че финалът дотяга с баналната си вну­ши телност, Колекционе­рът уверено изплува в зона­та на култа заради задъха­ното безсилие в първите шейсет минути.

ДЕЦАТА НА ВЕКА

Децата на века, който за­нимава зрителя с живота на Жорж Санд, предлага френска разточителност, безкрайни страстни разго­вори, опустошителни чувс­тва, смертелни раздели и опияняващи събирания. Жулиет Бинош е перфектна в ролята си на изначалната femme fatale - едновремен­но вулгарна и нежна, агре­сивна и ранима, гениална и неспособна да разбере простите истини за собс­твения си живот. Сценари­ят е плътен и (предпола­гам) честно следва живо­та на разните известни хора, които се размота­ват по безкрайни декаден­тски балове. Единствено­то, което ми липсваше в този филм (с изключение на нещо свястно за гледане, но това си е само между мен и френското кино), беше някакво покритие на връзката на Санд с Шопен, която ми се струва не по-малко важна, особено като се има предвид неговият дял в саундтрака.

НЯКЪДЕ НАЗАПАД
Оригиналното заглавие на този филм (Anywhere But Here) е по-добро дори само заради възможността да го цитираш, ако те питат защо се измъкваш от киносалона и къде си мислиш, че отиваш. След нелошите откриващи десет ми­нути, в които Сюзън Сарандън и Натали Портмън демонс­трират смразяващи актьорски умения, в побелялата и покрита с белези глава на зрителя-ветеран на десетки соц-филми за майка и дъщеря бавно започва да кристализи­ра едно ужасно прозрение. Когато за миг се мярва и коишмарно остарялата Бони Беделия (заради която Брус Уилис трепеше лошите в Умирай трудно, колкото и да не е за вярване), работата става дебела. И грозна. Ако отхвърлим възможността да си падаш по дълги и драматични разкази за женското съзряване, единственото из­винение на Някъде на запад е Натали Портмън. За съжале­ние, режисьорката някакси е успяла да я изцеди от всякак­ва сексуалност.

ТРИМА КРАЛЕ

Тримата крале, подобно на тримата мускетари, всъщ­ност са четирима. Чет­въртият се казва Спайк Джоунз и въпреки че го няма на плаката, той е ре­жисьорът на Being John Malkovich (номинация за познай какво), човекът зад камерата в дузина култови клипа на Бийсти Бойз и чо­векът пред нея в "Praise You" на фатбой Слим. Па­ралелите със Стив Бушеми в Армагедон или Възду­шен конвой са съвсем осно­вателни - звезда на незави­симото кино с характерна физиономия на гризач, хва­нат да осигурява псевдо-интелигентските майтапи в иначе грамаданския и бе­зупречен екшън. Изобщо в Тримата крале има много псевдо - като се започне от самата война в Залива (не е много ясно кой кого бие и защо) и се стигне до отявлената визуалност на разказа, която насича почти двата часа екранно време на три сти­лово обособени части, не­разривно свързани с посла­нията на режисьора във всяка от тях: опалената до избеляване първа част, търсеща документалността в сякаш надрасканата от песъчинките на Пустинна буря лента; сюрреалистично ярката втора част, където камерата лу­дешки се върти в търсене на ориентир, подобно на самите главни герои; дъл­боко и широкоекранната трета част, от която вну­шенията бликат на талази. Опит за постмодерен ек­шън, който за съжаление не успява да изпълзи от бе­бешкия поглед на амери­канците върху собствена­та им военна история. В главната роля: Джордж Клуни.

ЖАНА Д'АРК

Галската помпозност на Люк Бесон започва да ми лази по нервите. Не толко­ва отдавна бях готов с голи гърди и развят пер­чем да браня тезата, че повърхностните му фило­софски внушения ("Войната е лошо нещо"; "Любовта ще спаси света"; "Единствени­те стойностни филми са тези, в които участва жена ми") се преглъщат лесно, ако вече широко си зяпнал пред веселяшки-шарената му визия, която не­изменно подлъгва поне по­ловин дузина актьори от звездна величина. Жана Д'Арк, освен че успя да ска­ра Бесон с Мила Йовович, сериозно уронва горната теза. Всъщност вече съм готов да твърдя, че Бесон направо я закопа милата Йовович и само Вим Вендерс би могъл да я спаси. Без ни най-малко да го зас­лужава, истеричната й ге­роиня се превръща в основната пречка да възприе­меш този филм насериозно - следвана по петите от едноизмерните добри, ка­рикатурните лоши и еле­ментарното незачитане на правото на зрителя да очаква нещо все пак да се случва от време на време. Колкото до историческия мащаб на действието, в заснемането на битките може би наистина са учас­твали точно толкова вой­ници, колкото и в реалните събития, но в крайна смет­ка на кого му пука? В батално отношение Жана Д'Арк е на светлинни годи­ни от Смело сърце, при това в грешната посока. В тази връзка, причесчицата с обръснато вратле може би наистина е била най-популярна през XIV-и век във Франция, но все пак тряб­ваше да се намери някой, който да каже на Бесон, че и Мила, и Джон Малкович изглеждат адски тъпо по този начин.

ДВЕСТАГОДИШНИЯТ ЧОВЕК

Крис Кълъмбъс, който и без това е един от най-великите режи­сьори на нашия век, е възприел изумителната тактика да снима в реално време, докато разказва историята на робота Андрю Мартин. Така филмът наистина продължава двеста години - или поне така ти се струва след първия час, когато вече си опитал всички възможни начини за седене в киното и започваш да се чу­диш дали да не пробваш и няколко варианта на излизане от него. Робин Уилямс дразни съвсем откровено, въпреки че през по-голямата част от двувековните си приключения е облечен в ориги­налния костюм на Тенекиения човек от първата екранизация на Вълшебникът от Оз (с Шърли Маклейн). Подобен е дизайнът и на външните сцени, както и на интериора на къщите - очевидно според Кълъмбъс архитектурата ще се движи в обратна посока, докато всичко останало прогресира. Колкото до сценария (горе-долу базиран на един къс разказ от Айзък Азимов), той за пореден път илюстрира Шестия закон на ро­ботиката: "Когато роботите наистина станат самостоятелни същества, първата им работа ще бъде да изгорят на клада всич­ки книги от роботската серия на Азимов."

ШИРОКО ЗАТВОРЕНИ ОЧИ
Последният филм на Стенли Кубрик стана печално известен с две неща: смъртта на режисьора преди окончателното завършване на монтажа и грубата намеса на проду­центите, които цензурираха лентата преди излизането й на екран. Иска ми се да мо­жех да кажа нещо в смисъл, че докосването на гения се усеща дори при това положе­ние и Широко затворени очи е най-доброто "сбогом", което Кубрик можеше да ни каже, но истината е далеч пo-груба. Широко затворени очи е 154-минутен разказ за невъз­можността да продължаваш да правиш кино по начина, по който си го правел в послед­ните трийсет години. За съвременния зрител всички герои, начело с Том Круз, се дър­жат като умствено изостанали и това, че повтарят всичките си реплики по няколко пъти с въпросителен тон, хич не подобрява нещата. Един от епизодичните герои, рус­накът с магазинчето за театрални костюми под наем (и лошият от Светецът), неволно описва всички хора около себе си, докато говори за манекените във фоайето: "Досущ като живи са". Ключовата дума е "като". Широко затворени очи е невероятно изкуствен филм: от идиотския брак на Круз и Кидман до прословутата сцена с оргията, участниците в която се държат като зле навити кукли на пружина. Оттук до пълната отврат има само една крачка и музиката към филма, която уверено наподобява зверско малтретиране на пиано с помощта на каменарски чук, ти помага да я направиш още по-лесно. Ако в Широко затворени очи изобщо има нещо за гледане, това е Никол Кидман (с изк­лючение на сцената с унгарския граф, където и тя се заразява от всеобщата неестественост). На практика, след монолога й с джойнта можеш да си излезеш, за да се присъединиш към все по-масовите редици на зрителите, на които им е втръснало от режисьорите-динозаври на 70-те. Rest in Peace.

ЛЕГЕНДА ЗА ПИАНИСТА
Джузепе Торнаторе си умира да прави филми за магията, която се крие в изкуството (Ново кино Парадизо), и новата му творба не прави из­ключение. Легенда за пианиста изобилства от протяжни, прочувствени моменти (здраво подп­рени на музиката на Енио Мориконе), в които главните герои замислено гледат океана (пиано­то, останалите герои) и, освен известно недоумение у зрителя, нищо не се случва. В някой друг филм бих си помислил, че просто аз не съм разб­рал нещо, но Легенда за пианиста е доста прос­тичък и наивен както в нравствено ("красота­та ще спаси света" плюс "открий своя път в живота и го следвай, каквото и да ти струва това"), така и в естетическо (близки планове на развълнувани лица се редуват с по-далечни пла­нове с кафеникав филтър) отношение. Рамката на историята е горе-долу следната: един дебел тромпетист на средна възраст (в ролята - Карлсон, който живее на покрива) се отчайва от тъпия си живот и решава да продаде тромпета си на един лондонски антиквар (в ролята - онзи, който играе Q във филмите за Джеймс Бонд). После, кой знае защо, започва да му разказва историята на 1900 - роденият на презокеански лайнер гениален пианист, който никога не е стъпвал на сушата (в ролята - Тим Рот). Очевидно е, че единственото свястно нещо в цялата работа е именно Тим Рот и то главно в един паметен момент, когато побеж­дава в музикален дует някакъв черен пианист и сухо казва: "Майната му и на джаза". Всичко ос­танало напълно съответства на корабния декор - т.е. доста лайнерско е. По някакъв непонятен начин италианският ре­жисьор е успял да прекали с всичко, което е сло­жил във филма си: музиката, трагедията, любовната история и дори костюмите на пътниците. Крайният резултат е нещо като Титаник, но без Титаник и без айсберг.

28 ДНИ

Сценарият на личния ми Апокалипсис включва брак на Сандра Бълок с Робин Уилямс, след който Земята се изпълва с отв­ратителните им досадни отрочета и двамата правят нов филм в дует всеки месец. Дори поотделно заплахата от тях не е за пренебрегване, защото и двамата буквално измисли­ха нов жанр от нищото, за да могат да се продават: сълзливата трагикомедийка с щастлив край и претенции за неореализъм. В 28 дни Бълок е алкохоличка, която влиза в клиника за лечение и излиза оттам напълно променена. Според създа­телите на филма алкохолът очевидно е някакво чудодейно ве­щество, след употребата на което американците започват да се хилят с пълно гърло, "ха-ха-ха!", само защото са изпили една чашка от него. Не мога да го разбера това.

СИБИРСКИЯТ БРЪСНАР
Новият филм на Никита Михалков е толкова чудовищно добър, че всич­ки останали режисьори в света трябва да си дадат почивка от ня­колко месеца и да се замислят дали всъщност ги бива за тази работа. Единствената причина Михалков да не получи Оскар за чуждестранен филм е това, че вече си има един (Изпепелени от слънцето). Ако слу­чайно вече не го дават, когато че­теш това ревю, ще те помоля да хванеш влака и да отидеш някъде, където все още върви по кината. Грамадна, безкомпромисно изпипа­на епична творба, в която почти всяка минута от трите часа ек­ранно време заслужава да влезе в историята. Джулия Ормънд прави чудесна роля като нахакана амери­канка в царска Русия от 1885, а сце­ната с празнуването на Сирна не­деля на замръзналата Москва река е божествена. Дори когато щаст­ливата славянска истерия на първи­те два часа от филма отстъпва място на влудяващата трагичност на финала, няма място за въздишки - просто защото Сибирският бръс­нар се гледа със затаен дъх.

БОГОВЕ И ЧУДОВИЩА

Биографичен филм за последните седмици от живота на създателя на филмовия франкенщайн - заста­ряващ и болен английски хомосексу­алист, изоставен от приятелите и колегите си. Както обикновено става в такива случаи, на работа при него постъпва млад, мускулест и наивен градинар. Макар и да не успява да избегне клишетата (кол­кото по-голям пич си, толкова по-вероятно е дълбоко в теб да се крие нежна и ранима душевност; цинизмът на старостта се разта­пя пред невинната доброта на мла­достта и т.н.), Богове и чудовища е спасен от разкошните изпълне­ния на великия Иън Макелън и - не се смей - един задълбочен и искрен Брендън фрейзър. финалът на фил­ма е чист като разрез, направен от гениален кардиохирург.

НАЙ-ОБИКНОВЕН ПРЕСТЪПНИК

Необикновена европейска копродук­ция, разчитаща на премерени дози суховат черен хумор и таланта на Кевин Спейси, който с лекота увли­ча целия филм след себе си и дори докарва някакъв ирландски акцент. Обичайните заподозрени лайт би било едно добро определение за сю­жета: гениален дребен престъпник разиграва полиция и прокуратура, докато планира най-великия удар на живота си. Естествено, до самия край никой не знае какво точно се случва зад леката усмивчица, с коя­то Спейси направи десет филма и взе два Оскара. Хм, сетих се за още едно сравнение: нещо средно между Аферата Томас Краун и Две димящи дула. Гледай, гледай.

КРИЛЕТЕ НА ГЪЛЪБИЦАТА

Гълъбицата в тази доста заспала екранизация на Хенри Джеймс е Хелена Бонъм Картър, което вече не е на хубаво. Останалите лоши но­вини са: скандален за времето си, но скучноват за нашето собстве­но време сюжет (любовен триъгъл­ник от обедняла англичанка, беден англичанин и богата умираща аме­риканка); сериозна и неоправдана с нищо продължителност; и най-тъпо заснетата Венеция, която съм виждал на кино. Дори шумният ша­рен карнавал, който е основа за най-важната сцена във филма, изг­лежда сив и умрял като канален плъх. В общи линии, Крилете на гъ­лъбицата е нещо като Талантливи­ят мистър Рипли, но без таланта.

ТИГЪР

Истинските ценители на А.А.Милн не сдържаха отвращението си още при първия филм на Дисни, който дръзна да захароса любимия им ге­рой, така че по тази линия и про­дължението не го чака нищо добро. Тигър се затъжава за отдавна изгу­беното си семейство и тръгва да го търси, само за да открие, че ис­тинското семейство е сред прия­телите, където най-важното е - аре стига бе - любовта. Ако случай­но си на осем години и песничките в анимационните филми не те дразнят, приятно гледане. В проти­вен случай ми пиши на познатия ад­рес, за да ти разкажа най-новия мръсен виц за Мечо Пух.

ИЗКУШЕНИЕТО

Едуард Нортън прави крачка назад с това филмче, което е продуцирал с подличката мисъл да изкара малко парици и да забие абсолютно неве­роятната Джена Елфман (къде я крихте досега?!). Второто очевид­но не се случва, поне по време на филма (Нортън е католически свещеник; Бен Стилър е равин; Елфман е дрезгава бизнес-пичка, която си държи GSM-a под жартиерата, включен на вибрационен режим; тримата са най-добри приятели от детинство и изведнъж вземат, че се срещат отново; познай какво става после). Мен ако питаш, и първото няма да стане, защото в крайна сметка Изкушението е дос­та плитка и предсказуема амери­канска комедийка.

Следва продължение...