0 Интернешънъл / The International

Мнозина сигурно са запознати с творчеството на четвъртия по известност (след Уве Бол, Ханеке и Херцог) швабски режисьор – Том Тиквер. То се характеризира или с претенциозността на драми за преплетени човешки съдби, предизвикващи летаргична астения (Wintersleepers), или представлява трансцендентни любовни али-бали („Принцесата и войникът“), или пък раздрънчани трилъри, в които Франка Потенте търчи като разгонена коза цял филм наляво надясно на фона на диво техно („Бягай Лола“). Последният му филм обаче – екранизацията на „Парфюмът” на Патрик Зюскинд – се беше получил опасно близо до идеите на книгата, превръщайки се в едно от най-смислените, увлекателни и аудио-визуално изпипани изследвания на акта на творене, който буквално изяжда твореца. (Също така, една от убитите вътре мацки имаше прилични цици.) Винаги в предишните филми на Тиквер се намираше нещо, което да го издигне над масата, но историята за Грьонуи беше това, което ме накара да чакам трепетно всеки следващ негов проект.

Това, което не беше правил Тиквер до момента бе задъхан трилър за международни банкови катаклизми и политически интриги. Точно това е „Интернешънъл“ – студен, изчислен, изцяло лишен от емоционалност… накратко – нищо общо с предишните му филми, които можеха да докарат по-чувствителните от зрителите на ръба на хипервентилация. Изненадваща смяна на посоката, а може би глътка свеж въздух? Единственото общо с предните му творения е това, че отново няма нито един кадър, в който камерата дори на милиметър и радиан да се отклонява от правилната посока и ъгъл. Светлината винаги е толкова, колкото трябва, за да направи и най-обикновената сцена да изглежда впечатляваща… и изобщо, евала Тикво, че си такъв майстор и перфекционист.

Сюжетът няма да го преразказвам – както споменах, в „Интернешънъл“ са наблъскани могъщи люксембургски банки, убийства на влиятелни политически личности, комплоти за световна доминация и пр. безинтересни неща, с които е пълно във всеки втори филм. Това, което прави този специален не е основната сюжетна линия, а начинът, по който е разработена. За да илюстрирам това, нека, вместо да ви разказвам подробности за сюжета му, да ви изредя какво би се получило, ако този филм беше направен от някоя умна холивудска глава:

1. В ролята на Клайв Оуен би бил поставен Уил Смит, което да гарантира небивал касов успех (ако сме късметлии можеше и да ни спестят детайли от изпълнения му с пот тренировъчен ден).
2. От сценария грижливо биха били изтрити трите пъти, в които героя му казва „fuck“ и двата пъти, в които Наоми Уотс казва „shit“ в името на благоприличието. Все пак, ушните мембрани на невръстната аудитория, за която филмът всъщност изобщо не е предназначен, трябва да бъдат щадени.
3. Щеше да се заложи на изпитана рецепта, с която Холивуд учи 13-годишните малчугани, че когато застреляш някой в главата от раната му не тече кръв. Когато пък някой е надупчен в гърдите и кръвта му трябва да изригва като гейзер в Йелоустоун, психологически целесъобразно е да се покаже close-up на умиращата му физиономия, която изрича нещо умно и/или сърцераздирателно.
4. Наоми щеше да се скара с мъжа си поне 4 пъти и да се сдобри поне 3 пъти. При това, Оуен щеше да изчука Наоми на всяка цена.
5. Детето й най-вероятно щеше да бъде отвлечено от лошите и тя щеше да се обърне към Клайв Оуен за още повече помощ, вместо на финала кротко да го остави да прави каквото си иска.
6. От двамата детективи, подкрепящи Оуен по време на престрелката в музея Гугенхайм (единствена, но жестока екшън-сцена), поне единият щеше да казва поне по една комична реплика на всеки 2 минути.
7. За всички персонажи, които не са англо-говорящи (например – италианският премиер-министър и неговите синове), кастинг директорите биха наели средно известни американски актьори, които да сричат на развален чужд език от ауто-кюто.
8. Вместо филмът да бъде заснет из улиците на Милано, Истанбул, Лион, Берлин и Ню Йорк, героите биха били забутани да го играят в Хале N.145 в Ел Ей пред зелен екран, а после продуцентите биха купили третокласен stock footage, за да им го сложат отзад. Защо не – в пъти по-евтино е, а и в „Наречена още“ работеше перфектно.
9. Миналото на главния герой щеше да бъде щателно разчепкано и анализирано за зрителите, обяснявайки всяка бръчка на свъсения като за световно Клайв Оуен. Вероятно щеше да е претърпял тежък развод, след който се е отдал на самотен алкохолизъм.
10. Във филма щеше да има поне една нереалистично изглеждаща и несъразмерна CG-експлозия.

Ако не сте разбрали още, току-що ви дадох десет причини да гледате „Интернешънъл“. Може и да не е най-дълбокият филм на света, може тази история да сме я гледали 100 пъти преди това, може и да ви се стори изненадващо беден откъм екшън, дори ако имате скромни изисквания и очаквания. Най-голямото му достойнство, обаче е, че поднася историята си честно и почтено, и в нито един момент зрителят не се чувства, че го правят на селския идиот. Няма фалшиви манипулативни емоции. Няма евтини трикове и нелогични изсмукани от пръстите туистове, инкорпорирани с цел финално шашване на аудиторията (а ги има всички елементи, които можеха да доведат до тях). Химията между героите я има, но изкуствената романтика ни е спестена. Няма семейни драми под форма на четири реда сълзи и два реда сополи. Няма властни началници, които действат рамо до рамо с лошите и накрая главният герой триумфално ги посочва с пръст… „Интернешънъл“ е от редките напоследък мейнстрийм филми, които нагледно показват, че креативната сила зад него трябва да бъде оставена на спокойствие и да си го направи, както е планиран. Тиквер си е получил цялата творческа свобода, както обикновено, и е направил филм без компромиси – за нормални зрители, които искат два неангажиращи приятно прекарани часа, а не киндер-сюрпризи.

The International е от редките напоследък филми, които не спестяват нищо на зрителя и показват точно толкова, колкото сюжетът и тематиката изискват.

Всички актьори във филма са подбрани чудесно, а самите те адекватно и ефективно изпълняват това, което се е искало от тях, без излишни залитания. Клайв Оуен е в типичната си брадясало-рошава кондиция на клошар, който току що е бил събуден и изселен принудително от кофата си за смет заради непопълнена данъчна декларация. Кондиция, демонстрирана със завидно постоянство във всеки божи филм, до който го допуснат от "Крал Артур" насам. Но няма какво да си кривим душата, Оуен е пич. Може и ролята на Лу Селинджър да не е сложна, колкото емоционално изстискващия катарзис, на който Куарон го подложи в „Децата на хората“, но и тук има многобройни дребни актьорски находки – предимно привидно случайни погледи и мимики, но всъщност допринасящи много за образа. Героят му е тотално лишен от традиционната за подобни филми мачовщина/пичовщина, от която струи куулнес на талази (а-ла Борн) – Селинджър е просто изморен човек, който си върши работата, а най-свръхестественото нещо, което преживява през целия филм е, че оцелява, след като му откъсват парче от ухото. Наоми Уотс също показва адекватност, с малки изключения (можеше примерно леко да се приземи в сцената, в която обсъжда с шефа идеалите си, и как са на крачка от сгащване на лошите, но това не е сериозна катастрофа).

Всичко описано горе, може и да звучи прекрасно, но вече ни докараха до това – да ръсим суперлативи дори по сравнително деривативни като идея трилъри, само защото не ни правят на пълни малоумници в 99% от времето. Та така – ако ви се гледа относително интелигентен, перфектно изпипан технически съвременен трилър, със солиден каст и плавна, неподценяваща зрителския ум сюжетна линия, или ако просто ви е любопитно дали Тиквер е взел добре острия завой след „Парфюмът“, „Интернешънъл“ вероятно няма да ви разочарова. Със сигурност трябва да завърша с напомняне за следващия му проект - Cloud Atlas по романа на Дейвид Мичъл, който той смята да напише и изрежисира с помощта на брат и сестра Уашовски. Предвид епичния размах на историята, тук може да се се случи нещо голямо, така че предлагам да го държим под око.

Оценка: 6/10

Писано за cinemascrotum.