18 Най-добрите саундтраци към екстра-тъпи филми

И това го има, популярната категория "гледам и не вярвам на ушите си" - когато 2 часа по екрана се носи умопомрачаващо малоумен филм, но пък композиторът си е свършил работата за 6 и половина. Като попадна на някой бисер, хвърлен на прасетата, ми става тъжно, тъжно... Обаче човек пък винаги може да си пусне саундтрака и дори за момент да се отърси от посредственото филмово преживяване, наслаждавайки се на нотите. По-долу, в съвсем произволен ред следват над 30 филма от последните 20-тина години, които могат да се характеризират като тъповати в една или друга степен, но общото между тях е, че със сигурност музиката им е много повече, отколкото заслужават.

 Марк Ишам / Черната Далия

Браян Депалма се захваща с нещо като продължение на Поверително от Ел Ей... Как можеше всичко в този филм да се обърка толкова много (и защо Финчър не се реши да режисира, когато му беше времето)? На първо място за това допринесе ужасният каст. На второ - китната ни родина, в която филмът беше заснет (в резултат 3/4 от кредитите завършват на -ов и -ова, което почти винаги е гаранция за преждевременно излизане от киното). Не знам при това положение откъде Марк Ишам е почерпил вдъхновение, но Черната Далия е най-страхотната и завършена работа в кариерата му: богато орнаментиран оркестрален джаз с невероятни сола, който улавя за ушите епохата и а-ха да вземе да измъкне от блатото неспасяемия филм. Ако саундтраците можеха да се самоубиват от срам, че се налага да звучат в нещо толкова непоносимо, 9 кръга на ада под нивото им, този щеше да го направи 2 пъти за по-сигурно. Слушайте това (и всичко останало):

 Греъм Ревъл / Светецът

Пост-студеновоенното екшънче на Филип Нойс издишаше от всяка сюжетна дупка, Том Круз в Невъзможна мисия беше силно за предпочитане пред Вал Килмър от времето си на секс-символ, а Елизабет Шу като горда носителка на PhD по ядрена физика беше единствено добра мишена за подигравки (и тя, милата, не си взе поука, защото после със самочувствие направи Човек без сянка). Орбитъл и Дюран Дюран звучаха баш на мястото си към финала, но тук става дума за непопулярния и почти винаги на ниво Греъм Ревъл, който сътвори за филма разтърсваща тема, около която разви цялата откриваща композиция на албума. Толкова е добра, че сама успя от всъщност смешното начало на филма да направи нещо почти драматично.

Джон Пауъл / Заплащането

Бен Афлек търчи наляво-надясно, събира някакви вълшебни предмети и вози Ума Търман отзад на мотора си. Едва ли точно това трябваше да представлява адаптация по Филип К. Дик, но едва ли пък и някой се е съмнявал във възможностите на Джон Ву да направи пореден тъп екшън с много визуално самочувствие без покритие. Джон Пауъл обаче написа еклектичен саундтрак, в който нито едно парче няма общо с другото и може да служи като демо-диск какво трябва да представлява този тип плоска симбиоза между оркестър и електроника. Плоска, плоска, ама чуйте това:

Картър Бъруел, Александър Деспла, Хауърд Шор / Здрач

Господи... Някой има ли обяснение каква сила е накарала тези първокласни композитори да се забъркат с кифленската поредица? И още по-труден въпрос: как, по дяволите, и тримата са успели да се вдъхновят до такава степен, че да запишат три албума, които макар и да не са върхове в кариерите им, със сигурност са сред най-добрите им постижения? Тези неща отдолу могат да докарат човек буквално до сълзи от яд:

Картър Бъруел в невероятно епичен  режим:

Александър Деспла, по-романтичен отвсякога:

Lord of the Rings meets electric guitar... Behold:

Джеймс Нютън Хауърд / Кедри в снега

Точно така, Кедри в снега не е тъп филм пер се.  Тъпото е, че най-епичната композиция, която някога се е раждала в главата на безкрайно талантливия Джеймс Нютън Хауърд е залепена за толкова абсурдно кротък филм. What a waste of music...

Дарио Марианели / Агора

Този филм просто нямаше право да бъде толкова сбъркан. Как можа бе, Алехандро, да сервираш тази ученическа, досадно дидактична пиеска за първата жена астроном в историята (Рейчъл Уайз отдавна отърсила се от срама, който влачи с години след Мумиите)? Дарио Марианели обаче за пореден път сътвори чудеса в саундтрака (помните ли го - онзи същия с брилянтния Изкупление, за който взе най-заслужения Оскар в музикалната оскарова история). Какво повече може да иска човек в исторически епос (какъвто филмът трябваше да бъде) от това:

Александър Деспла / Заложникът

Да, това е нещастното трилърче за Брус Уилис и трогателното му пълзене из разни шахти, в което единственото запомнящо се нещо са началните надписи.  Плюс очевидния факт, че Деспла отново е извънземно талантлив, както се чува примерно тук:

Джон Дебни / Островът на главорезите

Класически приключенски score, който трябваше да бъде използван не в малоумието на Рени Харлин, а в епос като Карибските Пирати, вместо недоразумението Ханс Цимер да пуска пипалата си върху него.

Елмър Бърнстийн / Добрият син

Спомням си, че гледах този филм като хлапе на кино и бях ужасяващо впечатлен от музиката и операторска работа, както и ужасен по принцип от това как може Маколи Кълкин да е такова говедце. Днес цялата драма на филма вероятно би ми се сторила по-скоро смешна, но темата за пиано на Бърнстийн си е останала в главата ми.

Джон Пауъл / Mars Needs Moms

CG-филмът, който успя да погребе цяло студио (виж тук) с апокалиптичните си бокс-офис резултати дори май си няма българско име. Не че Mars Needs Moms е по-смотан от обичайните глупости, които хвърчат от анимационните отдели на Дриймуъркс и Фокс, но е пълен с разни абсолютно ненужни глупости и като цяло е пропиляна възможност, оставяща неприятно горчив вкус. Джон Пауъл обаче е и-з-р-о-д. Как е успял да напише подобна сърцеразкъсваща тема, изобщо не ми е ясно. (Всъщност, ясно ми е, защото по миналата година написа още една такава, за щастие към хубав филм.) Наред с това от Дракончето, Gribble's Loss е един от върховете в кариерата на този тип.

Дейвид Арнолд / Старгейт, Денят на независимостта, Годзила

Повечето може би се сещат поне за първите два филма като щастлив спомен от детството. Уви, при мен спомените са от нещо досадно и инфантилно - Роланд Емерих, класически стил. Обаче Дейвид Арнолд така се е развихрил, че ако безпределно епичната му музика всъщност беше сложена в някой хубав приключенски филм, камък върху камък нямаше да остане. Жалко, жалко, жалко... (Колкото до последното "жалко" - едно вмъкване: Арнолд опита да съживи темата си от Годзила за последната нещастна Нарния. Да, толкова си я харесва.)

Дейвид Арнолд / Само един свят не стига

Жалко, жалко, жалко - отново - и за трите Броснан-Бонда преди Казино Роял, които се характеризират с безмерно количество глупости в тях, както и с това, че Арнолд успя да надскочи Джон Бари с много. [Една вметка - когато Арнолд е намесен в заглавната песен на филма, както това се случи в Само един свят не стига и Винаги ще има утре (и после в Казино Роял), се получават разни готини за слушане и гледане неща като тези на Garbage и Шерил Кроу (и после - Крис Корнел) - песни, които тематично са продължени в самия саундтрак; когато пък не е - случва се онази гротеска, която Мадона направи за Не умирай днес (или Алиша Кийс/Джак Уайт за Quantum of Solace).] От всички примери, които могат да се дадат - линк към лудешкия екшън с моторните лодки из Темза:

Джон Пауъл / Лице назаем

Отново Джон Пауъл, отново в сравнително глупав филм на Джон Ву, за чието извинение може да служи само времето. Интрото обаче е толкова добро, че заедно с кадрите може да залъже човек с лекота, че в следващите два часа ще гледа нещо повече от тъп екшън. (В интерес на истината обаче, трябва да спомена, че останалата част на саундтрака е дженерик булкрап, точно в стила на ранните Media Ventures - да се чуди човек как такива неща могат да ко-съществуват на едно CD.)

Джоел Макнийли / Отмъстителите

Въпреки че не смятам филма за абсолютното дъно, за което всички го обявиха, все пак си е пропиляна възможност. Макнийли обаче е написал невероятно атмосферен саундтрак, който залепнал за интрото ме накара истински да съжалявам, че останалото не е на това ниво:

Джери Голдсмит / Тринайстият воин

"Екстра-тъп" не е най-удачната дефиниция за филма на Джон Мактиърнън, но успява да го докара с лекота до категорията "филм с незаслужено добра музика". Малко тривия, вместо празни приказки: шедьовърът на Голдсмит до такава степен омая Ридли Скот и Хари Грегсън-Уилямс, че двамата не посмяха да го махнат от Небесно царство, където беше използван като темп-трак и после си остана и във финалната версия на филма.

Джон Уилямс / Междузвездни войни: Епизод I

Никога не съм бил фен на сагата на Лукас (нито на старата, нито на новата), така че тъпотата на прикуълите някак не ме обезпокои с друго, освен че ми загуби 6-7 часа от живота. Джон Уилямс обаче направо отнесе със саундтрака си за Епизод I, в който освен вече превърналия се в класика Duel of the Fates има разпръснати десетки гениални музикални идеи. В един по-справедлив свят, тази музика щеше да прави чудеса във филм на нивото й. Уви.

И докато сме на тема лукасови фъшкии с несправедливо добра музика, задължително трябва да се спомене Across the Stars от Епизод II. Sooo 80s...

А за да не се сърди Епизод III, горе-долу единственото слушаемо и гледаемо нещо във филма (но превъртете след средата, моля):

Дани Елфман / Доказано жив

Тъй като този филм се помни повече с това, че покрай него Мег Райън и Ръсел Кроу се залюбиха като пубери и завързаха краткотраен романс (не помня, той преби ли я с телефон след това или остави тази разбота на друг?) музиката на Елфман определено е с класи над лентата на Тейлър Хакфорд. Особено по време на отварящата спасителна операция:

Джон Уилямс / Патриотът

Дядо Джон е характерен с това, че рядко се забърква в посредствени помии, но тук е цопнал баш в центъра на локвата - чудя се и се мая как Емерих е успял да го убеди. И пак, не за друго, ами защото е музикалния гений на всички кино-времена, е сътворил нещо, каквото за съжаление не чухме в War Horse, а трябваше. Примерно:

Джон Уилямс / Терминалът

Добре де, дори под вещата режисура на Спилбърг, крайният резултат може да се окаже стъписваща филмова посредственост. Обаче вдъхновението на Уилямс е непокътнато и излято в половината парчета от саундтрака. Не мога да си представя друга музика към нощен Ню Йорк с прехвърчащия сняг и милионите светлини отразяващи се в стъклото на таксито; нито пък към... балканската част от филма. Намек за джаз, а след това соло на кларинет, на обой, на акордеон... Една от най-вдъхновените работи на Уилямс през новия век, която обаче не спаси една от най-нелепите такива на Спилбърг.

Джеймс Нютън Хауърд / Атлантис: Изгубената империя

За пореден път - не че имам нещо конкретно против анимацията на Дисни (отдавна съм я забравил), но (след Tarawa) този саундтрак трябва да съдържа най-епичните композиции, които Нютън Хауърд е писал. Това е толкова висок клас музика, че в момента на ум не ми идва какви кадри биха успели да се мерят с нея.

Алан Силвестри / Мумията се завръща + Ван Хелсинг

Две ужасяващи, направо непоносими посредствености на Стивън Сомърс, които обаче изненадващо извадиха на бял сват най-епичното на което Силвестри е способен:

Джеймс Хорнър / Уилоу

Това е едно от филмовите преживявания, които ме накараха да заобичам филмовата музика като жанр. Няма да обяснявам колко време съм киснал из киносалоните към края на 80-те заради инфантилната приказка на Лукас, но по-важно, заради ето това:

Не е истина как Хорнър успя да деградира в последно време...

Тревър Джоунс / Лигата на необикновените

Много подценяван композитор (спомнете си You Have The Power от Dark City, който за малко да кацне в този списък) - мрачен и тежък, като че ли композира за оркестър, съставен от парни чукове. Лигата хич не се получи, обаче пък музиката му е много, много силна и атмосферна:

Клинт Мансел / Сахара

Поредното тъповато мумиеподобно екшънче с дразнещо свеж саундтрак. При това не от кой да е, а от Клинт Мансел, който нито преди, нито след това написа нещо подобно. Някой въобще разпознава ли онзи същия от Реквием за една мечта тук?

Хари Грегсън-Уилямс / Хрониките на Нарни: Лъвът, вещицата и гардероба

Ужасната плитка и крайно зле завоалирана про-християнска пропаганда на Си Ес Люис нямаше как да се трансформира в по-блудкава, по-зле изиграна, по-скучно режисирана, и по-добре музикално подплатена кино-боза. Онази година беше много силна за Хари Грегсън-Уилямс - в нея той написа и най-добрата си творба до момента (Небесно Царство), и може би втората след нея - Хрониките на Нарния. Невероятни теми почти във всеки трак, даже се чудя кой от всички да избера да пусна тук...

Ранди Еделман / Мумията 3

Един не особено кадърен и не особено любим композитор пише за един особено прост и неприятен филм. И откъде накъде в целия посредствен саундтрак се е пръкнал бисер като Heartbreak, умът ми леко не може да го побере:

Това беше всичко за този път. Коментарите са за неизбежно пропуснатите филми, както и за също толкова неизбежните изказвания от рода - "бе как може, бе, Лице назаем е супер филм". В някакъв момент може да направя инверсия на "класацията" - най-добрите филми, принизени от музиката си. Но кой знае...