6 Х-мен: Първа вълна / X-Men: First Class

Брутално, стъписващо... депресиращо ненужен филм. Изгубих два часа от живота си заради тази чудовищна некомпетентност, а сега трябва да загубя още толкова в обяснения защо е такава... Преди всичко друго, First Class е странна птица... Още от отварящия си кадър в Аушвиц, с изкривената ограда и отделянето на малкото Магнитче от майка му, става ясно, че цял филм ще ни занимават с нещо, за което първите 5 минути в първия X-мен на Браян Сингър бяха напълно достатъчни. В този смисъл, настоящото продължение на франчайза е всъщност прикуъл, пръскащ светлина върху израстването на двамата главни герои - Чарлз Екзейвиър (Професор Х) и Ерик Леншър (Магнито). Едновременно с това обаче е и опит за рибуут след дебелата точка на предната трилогия, която бе ударена от Брет Ратнър, след като изпотрепа заслужено половината главни герои.

Само две са възможностите, в които има смисъл човек да се занимава със съвременния комиксов филм: 1) или е нърд, който спи с пластмасови реплики на любимите си герои и всяка мисъл за тях го кара изпада в jizz-in-the-pants-mode; или 2) просто иска за 2 часа да изплакне окото с малко фантасмагорична пукотевица. Ако човек е Марвъл-фенбойче и приема присърце всяко приключение на генетично увредените си идоли - First Class е нещо, което вероятно ще го докара до състояние на умопомрачение от щастие, защото във всяка секунда от филма на Матю Вон се случва нещо, а фрийковете видимо се забавляват от играта със свръхспособностите си и рядко изпадат в депресии като кучката Плевел навремето. Ако трябва да изсмуча някакъв сериозен плюс за филма, това трябва да е Джеймс Макавой като младия Чарлз Екзейвиър, който вкарва лъч светлина в пустошта от рециклирани до безобразие (още в Х2) теми за различността и репресията над различните, за проклятието на свръхспособностите и компромисите между желанието да бъдеш специален и да водиш нормален живот. Младият Професор Х във First Class е оксфордчанче, което през деня защитава PhD-та по микробиология, а през нощта се алкохолизира из пъбовете и сваля мадами, като им чете мислите. Няма и помен от контрол-фрийк-поведението с фиксация върху обединението и защитата на неоправданите, което ще се развие по-късно, за сметка на това героят му показва много приятен... fascination от самия феномен на мутирането; а и Макавой през цялото време се държи като  анти-комиксов герой - приземен и без маниерничене. Същото може да се каже и за Дженифър Лорънс (която явно не знае какво да прави с кариерата си след Winter's Bone) като Рейвън/Мистик, показваща кротко и ненатрапчиво момичешкото страдание от различността си, без да изпада в кризи, цупене и фръцкане като Ана Пакуин. Братско-сестринските им взаимоотношения с Чарлз, които спокойно можеха да преминат границата и да се превърнат в ром-ком изстъпления с драматичен привкус, са кажи-речи единственото свежо и интересно нещо откъм герои във First Class. И то, защото не са натрапени сценарно, а по-скоро оставени да бъдат акцентирани от добрите актьори.

Магнито е изигран горе-долу адекватно от Майкъл Фасбендър (Центурион), но героят му, както може да се предположи, е воден от желание за мъст кон с капаци. Обектът на мъстта му е Себастиян - нацистки поданик с претенции да консумира и акумулира енергия, която може да изстрелва във вид на огнени топки срещу хората, които му вдигат кръвното. Себастиян е убил майката на малкия Магнитчо пред очите му, само за да го накара да демонстрира способността си да огъва с поглед лъжици и други метални обекти. Изборът на Кевин Бейкън е очевиден, след като изигра горе-долу същото нещо в "Човек без сянка". Или поне се казваше по същия начин. Нещо интересно можеше да се извади от Ханк - гениалното момченце (Никълъс Хоулт от Skins) с ръце, вместо крака, което има умението да виси от тавана. Недоволно от косматите си крайници, то решава да се отърве от безсмислената си дарба, като се инжектира с антимутаген, но вместо в пич се превръща в нещо синьо и зъбато, като излязло от Monster Inc. (познато ни като Бийст). Всички останали герои - от Дарвин с хрилете, до диамантената дясна ръка на Себастиян, са третостепенни карикатури.

Комиксовите гийкчета с наслада ще поглъщат кадрите на мокрите си сънища - как Магнито получава предпазната си каска, която да удържа мозъчните му вълни; или как Професор Х бива пронизан в задника от заблуден куршум, в резултат на което получава способността си да не може да става от инвалидната количка (от която позиция ще сее мъдрост в следващите филми от поредицата). Сигурно носталгичното усещане е яко, ако човек е фен на тези герои, не знам... Бедата обаче е, че всичко това изглежда като най-първосигналното обяснение на фактологията, с която вече сме наясно, и дума не може да става за сравнение с начина, по който Нолан преоткри батмановата митология и я приземи в реалността. Разбира се, това е само пример - не е наложително светът на мутантите да се прави на реалистичен, напротив, даже е противопоказно, но във First Class няма нито едно решение, което да показва обмисленост зад тези обяснения.

Друг, много по-важен проблем на филма е трансформацията на Ерик от подивяло от болка заради загубата на родителите си дете, през пръв приятел на Чарлз, до критичния момент на финала, в който се превръща в Магнито. Провалът на филма по тази линия не е кой знае колко неочакван, защото дори сценарните гении на Кристофър и Джонатан Нолан не успяха докрай в "Тъмния рицар" с трансформацията на Харви в Двуликия. И все пак, разделянето на фракции преди да потекат ужасните финални надписи на First Class е повече от изкуствено (с малкото изключение на Мистик, която адекватно показа защо е привлечена от Ерик и разочарована от Чарли). На мен така и не ми стана ясно откъде се появиха тези ционистични позиви от страна на бъдещия Магнито, и от какъв зор за нула време той успя да посади в себе си семената на нещо, което току-що унищожи - мечтаещ за мутантска доминация Себастиян. Сардоничен жанров коментар на Матю Вон или кофти character development?... Второто.

Но всичко това са бели кахъри, ако принадлежите към втората група - на нормалните хора, надрасли привързаността си към ГМО-смешници и просто искате аудио-визуален спектакъл, който да ви извади от реалността за няколко часа. Разглеждан по този начин, First Class е противопоказно преживяване, което е под нивото дори на недоклатената "Вулверина", споходила ни преди 2 години. Сигурно си спомняте, че през далечната 2006 Брет Ратнър получи сериозна доза хейт заради това, че скапал франчайза на Браян Сингър и безценните му герои. Въпросът, доколко могат да се скапят въжделенията за равнопоставеност и надмощие на цялата тази мутантска сган, не представлява интерес. По-интересното е, че Ратнър - този неприятен и неособено кадърен холивудски баровец, който ако беше българин щеше да се казва Митю Пайнера - беше успял да даде на франчайза нещо, за което нежната ръчица на Сингър може само да мечтае (доказателство? - Супермен, разбира се): усещането за the epic of epic epicness. Вярно е, че X1 и X2 успяваха да бъдат по-кохерентни чисто като филми - с по-добра структура и характеризация на главните герои. Но какъв е смисълът, след като по правило никой нормален човек не би погледал сериозно на тези аспекти във филм по комикс? Това, което осмисли жанрово поредицата бе въведено точно от Ратнър - усещането за градяща се пред очите ти митология с библейски пропорции, заради което без проблем можеш да изключиш мозъка си и да се насладиш на аудио-визуален спектакъл, комбиниращ специални ефекти, музика и монтаж (учудващо в доста приличен синхрон с драмата на героите) без аналог досега. Ако има нещо хубаво, което този франчайз е оставил на кино историята - това са последната страхотна музикална тема на Майкъл Кеймън от X1 и въпросните три сцени със смазваща атмосфера от X3 - тази с къщата, тази на моста и тази на финала.

Казвам всичко това, защото контрастът с отрочето на Матю Вон е потресаващ. First Class има бюджет от 125 милиона долара (което наистина не е колосална сума за днешните стандарти), но изглежда като TV-боза, пусната по милост на Sci-Fi Channel. С предните си филми (Ричи-рипофът Layer Cake, поносимият единствено заради Геймън Stardust, и недоклатеният Kick Ass) Вон даваше заявки, че има склонност към визуално експериментиране, но вече съм убеден, че всичко това са просто някакви безинтересни заигравки с изкуствени изтегляния на камерата и скучни split-screens.  Филмът е компетентно режисиран, като изключим споменатите случаи на евтина сензационност, но толкова - в него няма нито една секунда, която да показва визуално въображение и изобретателност. Зад камерата е Джон Матисън - операторът на Ридли Скот - и ако след целия този стандартен и анемичен изглед на филма достигнах до някакъв извод, то той е, че Ридли, а не екипът с който работи, е еднолично виновен за това, че филмите му изглеждат като приказки от друг свят. За погребването на всеки намек за атмосфера има вина и композиторът на филма Хенри Джакман, който досега е известен единствено с това, че е писал additional music за филмите, окупирани от пипалата на Remote Control (да се чете - това е един от многобройните ghost-composers на Ханс Цимер, които му пишат музиката, докато той се разхожда по червените килимчета). Досега Матю Вон работеше предимно с Айлън Ешкери, който може и да не твори история в ноти, но поне има рафиниран симфоничен подход към композициите си. Предвид страхотната работа на Кеймън в X1 и на Джон Пауъл в X3, които дефинираха атмосферата на франчайза, съм силно учуден от какъв зор Матю Вон е решил да се довери изцяло на този келеш, който става единствено за композитор на stock-music за по 10 долара на минута. Явно става дума за колаборация на приятелски начала, но силно се надявам Джакман да не изплува от сянката на Цимер като самостоятелен композитор, защото enough is enough.

В добавка - специалните ефекти във First Class са по-некадърни и от тези във "Ван Хелсинг" преди 8 години. Дори да оставим настрана, че филмът не съдържа епични екшън сцени, които да представляват някакво CG-предизвикателство, това което го има е реализирано откровено посредствено (забележете смешните шокови вълни на едно от децата-мутантчета), а и много често личат компромиси заради ограничения бюджет (на няколко места сцената се напъва да премине в истинско зрелище, но вместо него получаваме кът с fade-to-white). Явно парите не са стигали. Освен това, целият филм е изпълнен със смехотворно долнокачествен stock-footage (на Москва, на Лас Вегас, на Аржентина), за който са залепени green-screen-натите актьори. Филмът също така се напъва да пресъздаде атмосферата на Студената война с този конфликт между САЩ и Русия (между другото, в един момент Себастиян говори руски, пригответе се психологически за това, ако можете), но няма никаква кохерентност в опитите му. Скъпи Вон, само с архивни кадри на Кенеди не става (дори Зак Снайдър в пъти по-успешно улови духа на онези времена в Пазителите). Изумен съм как нито едно ревю в западната преса не споменава колко стъписващо зле изглежда и колко анти-атмосферен филм е First Class - нещо противопоказно за подобна продукция. Като че ли от Фокс не са имали никакво доверие в този рибуут и са заделили екзистенциалния минимум, без който никой не би се съгласил да се захване с проекта.

И говорейки за парите и ревютата, стигаме до това, което ще оправдае принципно неоправдаемо ниската оценка за филма. Неоправдаема и може би нечестна, защото причината е външна. Да, филмът е зле - доста под нивото дори на последната филмирана марвълска несретност - Тор, която в определени моменти поне се стараеше да изглежда добре. Това, което прави непоносим First Class обаче е статистиката на rottentomatoes. Към днешна дата 92% от задокеанските журналисти смятат този крап-фест за едва ли не второто комиксово пришествие, а не искам дори да си помислям какво ще се случи в топ 250 на imdb след рейда на захлупената американска сган по кината идния уикенд. Единственото обяснение за този феномен, което между другото пасва перфектно с евтиния изглед на филма е, че от тези 125 милиона бюджет, като реално погълнати пари за направата са заминали 25, а останалите 100 са послужили за подкупи на цялото пишещо братство зад океана. Фокс определено извадиха доста агресивна рекламна кампания - страницата на филма на imdb беше със специален, силно нефункционален дизайн, от който човек нямаше как да се измъкне; отвсякъде никнеха банери с хиксове, които се промъкваха даже изпод AdBlock плъгините на браузърите; почти през ден се появяваха трейлъри и ТВ-спотове... защо пък да не са подхвърлили някой-друг долар на ревюистите - все пак практиката показва, че в нашето високотехнологично време това е фактор, който човек може да отчете само с 2 клика на мишката. Съжалявам, но не мога да си обясня по друг начин масовия телешки прехлас по нещо толкова посредствено. И понеже ми е трудно да измисля подходящо послание към всички, харесали този невзрачен евтинджос, ще заема единствената реплика от нелепото камео на Хю Джакман: Go fuck yourself!

Оценка: 3/10