1 юни 2013 г.

0 Zimmer Done Right / Част I

Така е - като отлагам и се натрупат 100 дребни неща, резултатът е мултифункционална серия постове, в която ще цари хаос. Темата касае два от четирите блокбастъра, които чакам с умерен интерес това лято - After Earth (защото наизлязоха ревютата, а и саундтрака) и Man of Steel (защото има музикална връзка с предния - твърде интересна, за да я подмина). От една страна, музиката на Джеймс Нютън Хауърд за, както се вижда, последния пирон в ковчега на Шаямалан се очаква да се превърне в наистина специална чак в самия филм, че сега да заслужава самостоятелен подробен пост. От друга пък, тя ми дава много удобна възможност да си развия една отдавнашна идея, че цимерската музика всъщност може да звучи много добре (yeah, seriously). От много развиване на идеи обаче, май въпросните два филма взеха, че останаха за следващия път.

За да не разбивам традицията, ще започна с хейта, пък каквото ще да става.

"Обичта" ми към Ханс Цимер и шайката около него в студиото му за конвейрен бомбастичен блокбастърски саунд дизайн - Remote Control, е известна отдавна на хората, които наминават оттук. С риск да повторя част от канонадата отпреди последния Батман (която в крайна сметка се оказа меко формулирана), ще резюмирам накратко причините. Дори да оставим настрана очевидната липса на музикална култура у Цимер (партитурите му, доколкото въобще за подобен тип музициране такива са от някаква полза, се генерират от софтуер); дори да игнорираме престъпно колосалния хайп по всичко, за което името му е лепнато; дори да забравим, че зад всеки един негов саундтрак се крият десетки ко-композитори (често по-талантливи от самия него), чиито имена остават в сянката му... пак се набива на очи най-сериозният проблем: Цимер е тотално неспособен да придаде музикална идентичност на произволен филм, различен от майкълбейски екшън. В резултат на което, всеки филм, който попадне в ръцете му, зазвучава като майкълбейски екшън с трагичните последици от това.

Ясно е, че всеки композитор си има определен стил, в който се чувства най-добре. Проблемът обаче е, че когато са налице всички изброени фактори, включително и наивитетът на Цимер в идеите му по отношение на тематичността, тогава е нормално да се мине под общ знаменател и саундтраците на 90% от филмите му да са взаимнозаменями, без последствия.

Процесът, който води до Music composed by: HANS ZIMMER на финалните надписи е следният: някой (продуцент, по-рядко режисьор) решава, че му трябва "силна" и "ефектна" музика с "присъствие" и "тежест", за предпочитане от добре известно име (което само дето не взеха вече да изписват върху трейлъри); ако Цимер е свободен, той запрята ръкави; ако не е - поверява задълженията на някой от колабораторите си (на принципа на взаимнозаменяемостта, да). И в двата случая обаче се стига до продуциране на нещо, което 15 години по-рано би могло да намери място на семплърите на Media Ventures (настоящи Remote Control) - колекция от синтетично звучаща ушна кал. Разликата е, че във втория, секцията "additional music" е по-дълга.

Процесът, който води до Music composed by: ALEXANDRE DESPLAT (например) е следният: Дейвид Финчър (който иначе си пада по Хауърд Шор, Дъст Брадърс и Трент Резнър) решава, че Бенджамин Бътън има нужда от мрачен и тематичен романтизъм, почесва се по главата и решава, че Деспла ще свърши тази работа. Деспла от своя страна хваща всеки кадър и впряга целия си талант, за да му даде на него всичко, от което има нужда (а не, като при горния, да го префасонира в каквото му отърва и каквото му е по силите). Доказателството? Достатъчно е човек да чуе музиката на Zero Dark Thirty; после да си пусне The Golden Compass; после The Painted Veil; после The Hostage; после Fantastic Mr. Fox...

Това е разликата между Цимер и талантливите композитори с усет към хармонията и тематичността. Последните, когато се налага, могат с лекота да я загърбят, и да започнат да произвеждат звуци, вместо музика (Деспла в Syriana и Argo). Цимер е ограничен единствено до бомбастичните звуци и лууп-базираните прогресии, събличайки ги изцяло от каквато и да било нюансираност.

Някой може да се възпротиви на всичко написано с аргумента, че пак хейтърствам на поразия, само защото Цимер-стилистиката не ми е по вкуса, както черният метъл и музиката на Софи Маринова не са ми по вкуса. Всъщност, подходът на Цимер (събран до онова в края на предния абзац) може да е изключително подходящ в определен контекст и с по-внимателно пипане. Аз всъщност... харесвам тази музика. Това, което ненавиждам е като че ли нарочното свръхсимплифициране, което Цимер предлага. И което я прави някак... лесна.

Ако имах някакво минимално музикално образование, бих демонстрирал нагледно кое е НЕЩОТО, което липсва на композициите му, за да престанат да бъдат такава болка за ушите. Тъй като съм музикален инвалид, обаче, се налага да прибегна до общи формулировки и метафори: изключително бедната му звукова палитра най-често води до постни композиции, които в най-добрия случай биха могли да служат за основа на нещо по-комплексно. Те са като пейзаж, на който с едра четка е нацапан само далечния план и просто няма какво да ти привлече вниманието отпред и да го направи различен от всички останали пейзажи. Добавянето на интересен щрих върху тази основа, дори дребен на пръв поглед, би променило всичко.

По-добър обаче е позитивният подход, който да отговаря на заглавието на темата, затова вместо да меля за стотен път едно и също, ще си дойда на думата - кратък списък на няколко от най-добрите Цимер-лайк парчета от разни саундтраци, които не са писани от самия него, но са по-добри (поне в моите уши) от почти всичко, което самият той е писал през последното десетилетие. Критерият за включване е наличието на пулсиращи натрапчиви прогресии в долния регистър + онова ОЩЕ нещо, което прави композициите... някак специални. (Също така съм се старал да елаборират върху отделни аспекти, споменати по-горе.)

DAFT PUNK / Recognizer от Tron: Legacy

Къде е Цимер: All over the place. Ако някой не успее да се сети от първите милисекунди, инсепшънското изпърдяване на 0:14 (което всъщност е батманско, което всъщност е кралартурско...) е повече от достатъчно. Ако пък и това не стигне - билдът е толкова типичен Цимер като структура, че чак е престъпно.
Онова ОЩЕ нещо: Хм... тук е тънко (и признавам много субективно). Въпросният билд след 1:45 продължава да е смазващо синтетичен, но изведнъж насред възвисяващата се епика се случва изненадващият завой от 2:05, който променя всичко.
И още нещо: Чудесен пример за филм, който просто плаче за тази стилистика (за разлика от Карибските пирати и Гладиатор). Скорошният Oblivion също опита да я яхне, но падна от коня и се преби като куче.

LORNE BALFE / Onwards от Call of Duty: Modern Warfare 2

Къде е Цимер: Но обложката на саундтрака от играта, докато цялата работа е свършена от Лорн Балфи, който се котира само за дребен шрифт отдолу. (Същото се случи с нашия Борислав Славов, който остана в сянката на Цимер в Crysis 2, при положение, че неговата работа, подкрепена доколкото видях и чух от Бат' Ази, беше в пъти по-кадърна от цвиленето в основната тема). Това настрана, Onwards е като писано за Майкъл Бей (а и сцената в играта, в която звучи, хич не е далеч).
Онова ОЩЕ нещо: Първо: начинът, по който се включва "струнната секция" на 0:33 и после на 1:04. Второ: повтарящата се басова част тук всъщност започва да придобива идея за тематичност и структура. Трето: it's fucking epic. На порядъци повече от всичко в The Dark Knight Rises.
И още нещо: Балфи е един от по-талантливите ghost-composers на Цимер. Потвърждава го и страхотната им колаборация в Megamind, която не мога да повярвам, че е продукция на Remote Control. Ако продуцентите на Игра на тронове толкова държаха на синтетиката, можеха да вземат него, вместо другия известен минион - Рамин Джавади.

MARCO BELTRAMI / Bible Study от 3:10 to Yuma

Къде е Цимер: Как къде? Омаскарява Ранго с безумни интерпретации по Валкириите на Вагнер, вместо да слуша и да се учи как се правят нещата.
Онова ОЩЕ нещо: Китарата и наслагването на струнните (и после ударните) върху пулсиращия ритъм + правилният класически уестърн-over-the-top към финала.
И още нещо: Бонус за почитателите на Белтрами е, че началото на парчето е много типично като развитие за него - чували сме подобни неща и в Писъците и в Аз Роботът... Връщайки се към Цимер - досега ни вест, ни кост от музиката му за Самотния Рейнджър, което ми навява много лоши предчувствия (скалъпен в последния момент и в сянката на Man of Steel ужас като онзи от Пиратите?).

ERIC SERRA / Noon от Leon

Къде е Цимер: Басовото повтарящо се дуднене, което трябва да извади драматизъм от ада и да го вкара във филма. Както многократно съм казвал, това е ЕДИНСТВЕНИЯТ начин, по който Цимер е способен да нагнетява атмосферата.
Онова ОЩЕ нещо: Виещата върху всичко това цигулка. Десетките атмосферични призвуци, които идват и си отиват като призраци. Кулминацията на 1:43. Дори типично-ориенталските извивки към финала.
И още нещо: Пригледа ми се пак тоя филм... Не съм го правил от десетилетие, но настръхвам от спомена за светлината, която облива Матилда, когато отваря вратата или от финала с Shape of My Heart на Стинг.

DANNY ELFMAN / Main Title от Proof of Life

Къде е Цимер: В изключително тежкия синтетичен пулс на този трак, състоящ се от електронно изкривени инструменти - един от типичните прийоми, които използва.
Онова ОЩЕ нещо: Дани Елфман обаче, колкото и да е далеч от готическото си звучене за фантасмагориите на Бъртън, е успял да акцентира с някакъв призвук всяко помръдване в кадър и монтажно решение от първите пет минути на този иначе не особено сносен филм. Интересно е как парчето сменя ритъм и посока през половин минута и пак в него има повече музика и изобретателност, отколкото в каквото и да е цимерско от последните години. В добавка, струнните са кристални и неманипулирани, а пък използването на нетрадиционни, южноамерикански звучащи инструменти, твори атмосфера, та се къса. Това е брилянтен пример как трябва да звучи музиката на модерния задъхан екшън, локализиран някъде на майната си.
И още нещо: Онова там, от средата на 90-те до края на века беше пиковият период на Дани Елфман. Напоследък нещо много е заспал, но то с доста композитори стана така...

MARK ISHAM / A Really Good Cloak и No Such Things as Monsters от Crash


Къде е Цимер: Твърде рядко (и вече твърде в миналото), Цимер решава, че простотата и наивността на композицията може да е в плюс. Правилно решение - поне навремето в  Истински романс. Горните два примера също разчитат на това, а и са (почти) изцяло синтетични - първото с някакво грандиозно повлияване от Вангелис (което доколкото се дочува Цимер ще впрегне в Man of Steel), а второто - с пиано, което е подложено на такива реверберации, като че идва от отвъдното).
Онова ОЩЕ нещо: Обаче забележете, че една и съща тема (и то каква!) намира своя облик по два толкова противоположни начина - настръхнал катарзис срещу отворена музикална кутийка. Мисля, че половината от силата на тоя филм се дължи на Марк Ишам...
И още нещо: ...който между другото е способен и на тази синтетика, и на брилянтния оркестрален ноар от Черната Далия.

ALEXANDRE DESPLAT / Obliviate и Statues от Harry Potter 7/8



Тук вече ще изляза от структурата (за да завърша тази първа част). Иронията с последните два примера е, че възможно най-противоположния по стил на Цимер композитор - Александър Деспла, е успял да сътвори двете най-потресаващи демонстрации на тема Zimmer Done Right. Есенцията - репетативните градации - разбира се е тук. Обаче върху тази основа цъфти и връзва покъртителен симфонизъм, в който всеки инструмент е внимателно подреден да удари с максимална сила в точния момент: (в Obliviate) плахата поддръжка на ритъма от обой на 0:39; хорната на 0:55; експлозията и на струнните и на духовите на 1:37; драматичното чело на 1:47... И никой от тях, дори нестихващите пулсации, не носят и намек от типичния за Цимер постпроцесинг на оркестровия запис, след който камък върху камък не остава. Statues пък показва как трябва да се работи с ударните и как долният регистър не е самодостатъчен за нагнетяване на обстановката. Иска се до тях да застане нещо от рода на 0:45 - 1:15, което да внесе истинския апокалиптичен тон. Ей това е майсторство - да докараш апокалиптичен тон.. с флейти. Мисля, че Цимер не е виждал дървени духови в живота си.

Надявам се, че тази първа част, освен обсесията ми по Ханс, показва нагледно и че "неговият стил музика" всъщност би могла да звучи страхотно, ако той я чуваше с ушите си, вместо да използва тялото си, за да долови вибрациите от децибелите. Във втората част обаче (която първоначално беше предвидено да съществува тук, но вижте пак какво стана...) нещата могат да се обърнат в негова полза.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.