5 декември 2011 г.

2 Теслите на HBO - част I: Bored to Death

HBO са известни с две неща: 1) правят най-добрата ТВ-продукция във вселената (хиперболизацията, да не се чудите, е заради току-що погълнатия на екс втори сезон на Boardwalk Empire) и 2) от време на време ръководството го хващат лудите, то на свой ред хваща сатъра и почва да сече сериалите си. Миналата седмица излезе новината, че HBO са решили да поокастрят краткотрайната си комедийна програма. След третите си сезони си заминават Bored to Death и Hung (както и How to Make it in America след два сезона, за качеството на които нямам информация от първа ръка). В програмната схема остават единствено новоизлюпеният Enlightened с Лора Дърн (вероятно заради скорошните номинации за Златен глобус), както и финалният трети сезон на Eastbound and Down с турбо-селянина Дани МакБрайд (но финален не заради нищожния рейтинг, а заради това, че на хората дето го правят им се струва, че е време да приключват, вместо да се чудят как да цедят още серии с одисеята на Кени Пауърс - похвално!). Въпросът, с който ще се занимава този и следващия пост е свързан с потърпевшите Bored to Death и Hung, които поне допреди да приключа с последните им, както се оказа, епизоди, ми се струваха като второто пришествие в 20-минутния комедиен жанр. И така - заслужено ли си го отнесоха?

  To dream the impossible dream
To fight the unbeatable foe
To bear with unbearable sorrow
To run where the brave dare not go
To right the unrightable wrong...

Преди 2 години HBO пуснаха Bored to Death (BTD) малко като на майтап. Малцина се позаинтересуваха какво представлява, а повечето, след 1-2 епизода, побързаха да се направят на умни на гърба на заглавието - "офф, наистина сме отегчени до смърт, айде да почва Hung". Програмиран в неделя между носа на Стив Бушеми и патката на Томас Джейн, BTD беше това, което в телевизионния бизнес наричат "хамак" - когато рейтингите на съседните два сериала са много по-високи, а хората гледат на това по средата като на рекламна пауза, в която могат да идат до кенефа или нещо подобно. HBO обаче са известни с това, че дават шанс на сериали с авторски почерк, който персонално радва ръководството, дори да не изкъртват някакви рекорди в рейтингите (стига да не струват майка и баща, де). Поне досега на BTD му вървеше предимно по тази линия - шоуто нямаше нито рейтинг, нито кой знае какви награди (освен Еми за страхотните си отварящи надписи), но някак оцеляваше.

Въпросният авторския почерк в BTD си е дебел от самото начало. Създателят на шоуто - Джонатан Еймс - е нюйоркски писател и журналист, който обича да се разголва в произведенията си като сексуален нещастник. Вследствие, филмовият герой също се (о)казва Джонатан Еймс, също е нюйоркски писател(-неудачник) и поради специфичната комбинация от невинност, наивност и несръчност, която трябва да излъчва, особено когато е нощна смяна и се прави на частен детектив, е поверен в актьорските ръце на Джейсън Шварцман. Около него постоянно се върти вродено нещастният Рей Хюстън (Зак Галифанакис), художник на комикси, който в свободното си време се рисува като супергерой с огромен чеп, в който се крие силата му, а в останалото е емоционално и сексуално малтретиран от приятелката си Лия. От другата (определено по-аристократична) страна на Джонатан пък е Джордж Кристофър (Тед Дансън), редактор на нюйоркско списание, който живее с мартини в ръка и два до три пъти по-млада от него жена в скута си - всяка вечер различна.
Реалният Джонатан Еймс няма много общо с филмовия поне на пръв поглед.

Това са героите, а идеята на реалния Еймс е била сюжетно те да са замесени в несериозен до степен на пародийност ноар. Още от първия сезон сериалът си следва стандартната формула - Джонатан, опиянен от желанието си да бъде частен детектив (не без комична доза самочувствие и вяра в успеха си), се забърква в някаква досадна псевдо-кримка (преследване на нечий любовник, откриване на нечие куче или нечий загубен скейтборд...), след това  закъсва отвсякъде, а армията на спасението в лицето на напушените Джордж и Рей пристига на бял кон, за да омаже положението още повече. Това е формулата на повърхността.

Отдолу са емоциите и взаимодействията между тримата главни герои, които е истинско удоволствие човек да проследи. Социалната прослойка в която виреят няма как да е по-различна - наздравиците им са съответно с чаша бяло вино, бутилка бира и споменатото мартини, но когато отворят уста, говорят на един и същ език - този на истинския Джонатан Еймс. Диалогът е непрестанно остроумно словесно надцакване с купища референции към класически автори и произведенията им. И дори когато хуморът се носи към кенефа, винаги го има усещането, че той е продукт на умен човек и е поверен на умни актьори, които знаят какво да правят с него (има една срутваща от стола сцена, в която Джонатан моли Рей да погледне пениса му и да го увери, че е с нормални размери - разбира се, с мотивацията, че Хемингуей е направил това за Фицджералд). Тъй като през половината време действието се развива сред облаци марихуана, това би било прекрасна възможност да се "насладим" на типичния stoner-humour в най-добрите традиции на Сет Роген и дружинката му. Този в BTD обаче няма как да е по-далеч от досадната, нахакана, елейска тъпанарщина.
Независимо дали героите са с трезви глави или са на черешата, хуморът е оставен да се получава ненатрапчиво между редовете, почти по случайност, като някаква импровизация, до степен човек да го пропусне, ако не познава характерите. Вследствие сериалът просто няма как да функционира за зрител, на който главните герои не са станали симпатични, което не е много лесна задача (заради това, за което ще стане дума след един абзац). Може би затова BTD не се харесва, колкото заслужава и масово се обявява за скучен. Ако карикатурността на ситуациите беше изчистена или поне по-пресметната обаче, това със сигурност щеше да е ТВ-еквивалентът на филм на Уес Андерсън.

Джонатан е на 30, Рей - на 40, а Джордж - на 60, но и тримата са деца. Джейсън Шварцман с невинната си физиономия е роден за подобна роля, Галифанакис пък има цяла кариера изградена върху вариации на тема man-child, а Тед Дансън може и да има вид на някой, който отстрелва пешеходци с въздушна пушка от терасата си за удоволствие, но като Джордж е в стихията си. Без точно тези трима актьори BTD би се разпаднал.

Ситуациите, в които героите се забъркват са откровено инфантилни до степен да са досадни, но в най-ценното в сериала - отношението един към друг - няма помен от инфантилизъм. Този контраст е толкова драматичен, че в някои моменти може да докара човек на ръба на нервна криза - в последния епизод на третия сезон има една ужасяващо абсурдна сцена на бейзболно игрище, по което Джонатан е гонен от лошите, а Джордж го напътства от коментаторската кабина по микрофона: "Бягай на зиг-заг, Джонатан!", и когато след разигралата се пукотевица положението става животозастрашаващо, той буквално не издържа психически и изкрещява на лошите "Спрете да стреляте, моля ви, ще го нараните!" почти падайки на колене.
Първата съвместна операция на тримата герои е lol след lol-а. Блестящ пример как кроткия подход към ефектите от напушването може да надвие агресивния, на който обикновено попадаме по филмите.

BTD е комедия с комични герои в комични ситуации, като главен двигател за цялата тази комедийност е извънземната наивност на персонажите. По същество обаче, може би заради автобиографичния момент на сериала, героите му са дълбоко драматични образи. Споменах, че общото между тримата е това, че са деца, обаче по-важното е, че са деца с големи добри сърца. И сериалът е трагикомично изследване на това, какво причиняват доминантните жени на мъжете с големи добри сърца. Джонатан Еймс всъщност е младият амбициозен човек, с пълна увереност в способността си да се справи с всяка ситуация. Този човек обаче е 1) зарязан от приятелката си заради това, че пие чаша бяло вино на вечер и си дръпва от време на време, като всеки опит да закърпи нещата със Сюзан в първия сезон свършват с някакви гримаси на досада от нейна страна; 2) въвлечен да участва в тройка от страна на новата си приятелка с нейния бивш (не знам за вас, но аз преброих поне три начина, по които тази ситуация е притеснителна); 3) облечен като Kick Ass, вързан с белезници и пребит с камшик от властна садо-мазохистка, само и само да спаси брака на свой клиент, той търчи по Таймс Скуеър пред ококорените нюйоркчани; и т.н. Рей пък 3 сезона безусловно обича Лия и децата й, в замяна на което е третиран от нейна страна като домашен любимец - не ще деца от него и го е оставила на сух режим. Резултатът: той дарява спермата си на семейство лесбийки в първия сезон, а в третия за пръв път се вижда със сина си. И накрая Джордж - типичният представител на нюйоркския хайлайф, преуспял, изживял живота си като в хубав сън... но сега, когато повечето от него е минало, обръщащ се самотен назад, виждащ прекрасно остарялата си предишна жена Присила в ръцете на най-големия си конкурент.
Сюзан скъсва с Джонатан в красиво осветена сцена от началото на пилота.

И при всичко това, Джонатан е с несломим дух и вяра в пълния успех; Рей е вечното мрънкало, недоволно от всичко, което обаче между другото е готово да пожертва първия си шанс от месеци с Лия, заради закъсалия си приятел; а Джордж просто живее на момента, като че ли никое действие няма каквито и да било последствия (и в повечето случаи е прав). Честно, нямам идея как се измислят и как се пишат подобни хем абсурдни, хем истински образи, но усещам как реалният Еймс съзнателно е излял много от себе си и преживяванията си в тях. Просто няма как да се получи иначе. Това обяснява и пълната липса на пълнокръвни женски персонажи - те са безплътен plot-device, призраци, които идват, нараняват и си отиват.

Тук е причината за ниските рейтинги - на практика, BTD е сериал, който не представлява никакъв интерес за женската аудитория, защото на всяка нормална жена ще й е невъзможно да си представи живота си с който и да било от главните герои. Средният представител на мъжката аудитория пък по никакъв начин не може да изпита каквато и да е симпатия или, боже опази, асоциация с някой от персонажите, по простата причина, че най-мъжественото нещо, което се случва в този сериал е как Джордж нагъва Присила, поваля я на леглото и започват да се наричат с имена от египетската митология. Като варианти остават или хора, които са над тези неща, или хора, които изпитват наслада от хорското нещастие, или пълни дебили, които намират подобни пародийни крими-сюжети за интригуващи... Или пък мъже с големи добри сърца, каквито в природата не се срещат.

За да завърша с хубавите неща трябва да изброя страхотните попадения в поддържащите роли: немезисите на главното трио - Джон Ходжман като гениалния писател и истинска, мазна, противна фекалия Луис Грийн, систематично тъпчещ всеки опит за творчество и кариера от страна на Джонатан; не по-малко мазният Оливър Плат като редактора на GQ, откраднал Присила изпод носа на Джордж; и не кой да е, а истинският Джонатан Еймс, който обработва Лия, докато Рей се рисува със свален цип на панталона и наметало. Впечатляващо е и как BTD като че ли съвсем между другото се оказва сериал за Ню Йорк. HBO с почти всяка продукция са улавяли усещането за място без проблем, но тук не само че градът присъства активно като сцена на действието, но и някак си дава на човек усещането, че точно това, а не друго, е мястото, което би позволило подобни герои да виреят.

И сега след всички тези хвалби е време за отсъждането, което е колкото парадоксално, толкова и горчиво: BTD трябваше да бъде спрян. Не сега. Tой трябваше да изчезне от телевизионния екран веднага след втория си сезон, докато е на върха. Още по време на рекламната кампания за третия през лятото започнах да се притеснявам, че Еймс иска да направи отрочето си повече това, което всъщност му идваше вповече поначало: по-реална заплаха за живота на героите, повече екшън и динамика, и по-дълбоко нагазване във водите на ноара. И най-вече - още по-непоносими количества goofiness във всичко това. Все неща, ВЪПРЕКИ които харесвах безкрайно много първите два сезона, и съм полагал немалки усилия да преглътна...
Да, това на минутната стрелка е Джонатан. Проблемът е, че сериалът струва 5 пари на епизод.

[S] BTD има точно нулево значение като жанров сериал - авторите нито имат ресурсите, нито способностите да докарат истинки ноар, бил той и с комедийни елементи. Но не, тук Джонатан е обвинен в убийство още в първия епизод, от което може би трябва да ахнем. Във втория епизод той виси от стрелката на часовник на върха на небостъргач, от което Джоел и Итън със сигурност биха ахнали. Няма да отварям дума за свръхнелепия начин, по който се случват развръзките този сезон. Не, че преди положението беше кой знае колко различно, но поне имаше какво да компенсира. Тук това, което можеше да компенсира са пронизалите главните герои daddy issues: Джонатан открива, че баща му всъщност е Семенна Банка; Рей започва да отглежда детето си от лесбийките; а Джордж трябва някак да преглътне факта, че дъщеря му иска да се омъжи за някакъв шемет с колело, който е негов набор. Част от потенциала на тези линии е използван както трябва, друга част - не толкова... Странното е, че и самите актьори вече не изглеждат толкова вдъхновени от персонажите си и като че ли карат по инерция. Шварцман няма особени прегрешения, а критиката към Дансън е, че стоеше много по-добре като редактор на Edition, отколкото като шеф на био-ресторант, но на Галифанакис му е отделено твърде много време и започва да изпуска от контрол и без това трудния му за контролиране out-of-character нюанс в играта си. Освен това, по някаква причина, се спъва поне по веднъж на епизод в нещо, до степен това да изглежда като мащабен стори-арк, който има опасност да завърши с драма в травматологията.

[S] И все пак, до края на третия сезон, въпреки лутането между поносимото и непоносимото, успя да се случи нещо наистина хубаво. Джонатан е на кръстопът в търсенето на баща си. Рей е на същото място с взаимоотношенията си с Лия, където беше цял втори сезон, защото се е захванал да ухажва старици (освен това спи с/при Джордж, с който заформят някакви странни, но все пак трогателни взаимоотношения като между баща и син). Джордж пък има планове да изпълни The Impossible Dream на събрание на възпитаниците на Йейл, маскиран като Дон Кихот, за да впечатли учителката си по пеене, по която е хлътнал (Мери Стийнбъгeн - жена на Дансън в реалността), но пред публика, която трябва да съдържа приятелите му и дъщеря му. Тази сцена осмисля цялото съществуване на сезона, внезапно оказвайки се една от най-добрите в сериала. Огорчен, че не вижда Емили сред публиката, надрусан порядъчно с pot-курабийките на Мери, по средата на втория куплет Джордж заявява на публиката, че има специален куест, яхва пръчката с дървена конска глава и тръгва да се помирява с дъщеря си. Санчо "Рей" Панса хуква след него с блеснали от тревата очи, само за да чуе малко по-късно от Лия новината за поредната, този път окончателна раздяла. Джонатан разбира истината за баща си със сълзи на очи и желание за физическа саморазправа. Ако това беше краят на сезона, щеше да има смисъл от още догодина.
Кадрите, с които сериалът... пардон - сезонът трябваше да свърши.

[S] Сега пак има смисъл, но по един нещастен и извратен начин. Осмият последен епизод на сезона омазва всичко. В него е наблъскана най-много от жалката ситуационна карикатурност, но това вече дори не прави впечатление. По-същественото е, че ненадейно оказвайки се финал и на самия сериал, с този епизод Джонатан Еймс оставя любимите си герои - парчета от него - в пълен безпорядък, може би в какъвто той се намира. Оставяме Джонатан да целува сестра си по бащина линия с ясното съзнание за това. Оставяме Рей да танцува с романтичния си интерес - 80-годишна старица. Оставяме Джордж да съжалява въпреки всичко за това, че дава дъщеря си за жена на 60-годишно куку. Преди една година това би било последното, което би ми се искало да се случи с тези герои. Сега, след като инерцията е изчерпана, а реалният Еймс е взел погрешните решения, като че ли това е наказанието, което всички заслужават. От друга страна - може пък това да е поредното отваряне на шлифера на улицата пред бабичките в трамвая... Кой знае... Във всеки случай е странно как, както повечето тесли на HBO, и тази те оставя с някаква смесица на перверзна удовлетвореност и горчивина.

2 коментара:

  1. Пропуснал си да отбележиш един от най-съществените драматични изводи в контекста на първи сезон: доминантните жени (не че тези там са точно най-добрият пример за такива, но да речем) причиняват на мъжете с големи добри сърца... клизми. :)

    Мисля, че третия сезон направо ще си го спестя. Жалко, а вторият беше толкова сериозна крачка напред. Там и арката с отношенията между тримата се уплътни значително за сметка на псевдоноар гуфинеса, и диалогът стана по-стилен, а то диалогът крепи шоуто около себе си. И нюйорското стана по-подчертано по много правилен начин, с разни хитри моменти като 'The Gowanus Canal Has Gonorrhea!' или 'Не можеш да убиваш хора в Ню Джърси, има твърде много светлина.'

    Сега се чудя към коя от четирите категории хора, харесващи сериала, да се причисля.

    ОтговорИзтриване
  2. Е, щом си го гледала, че и харесала, нека да има и пета категория. На жените ходили в и възхитени от NY примерно? :)

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.