18 Добрият филм, лошият филм и тъпото копеле

Биохимичната дефиниция за "добро кино" е проста: така се нарича киното, което предизвиква отделяне на порядъчни количества допамин, серотонин, норадреналин и др. невромедиатори от този сорт, което е достатъчно, за да доведе до качествена разлика в състоянието на човек преди и след гледането на филма. С други думи добро е киното, което доставя удоволствие на човек и от очевидния факт, че всеки луд е с номера си следва, че всеки спор за кино е обречен да завършва в задънена улица, защото е игра без правила, която не може да бъде спечелена.

Колкото и да звучи вулгарно и фройдистки, цялото отношение към филм се променя в момента, в който жените биха пожелали спешно да бъдат чукани от главния герой, а мъжете - в един по-добър свят да са пичове като него. "Гладиатор" се харесва не заради това, че прекрасно заснет или написан (той и без това е само първото), а точно заради това, че Ръсел лъска апетитно под мароканското слънце и от действията му се носи епична мачовщина. Когато човек има това, на него не му трябва нищо друго. По подобен начин "искам да износя децата на Джоузеф Гордън-Левит" се оказва добра причина за пълно игнориране на проблемите на "Генезис", а "иде ми да нащипя Антон Йелчин по бузикте" е напълно достатъчно, за да се харесат дори откровени посредствености като "Терминатор 4" и "Стар Трек". Заради гениталното възприемане на изкуството имаме въобще понятие като A-list actor - това не е актьор, който играе добре, а актьор, който възбужда хората от кръста надолу. Последен пример за това беше номинацията на "Туристът" за Златен Глобус, за да може от маса номер 1 на церемонията да сияят лицата на Анджелина Жоли и Джони Деп.

Това е прекрасно - всички сме хора и в повечето време мислим с уийнъсите и ваджайните си. И на мен ми трябваха 2 гледания на "Селото" за да осмисля, че Брайс Далас Хауърд не е най-прекрасното нещо в него, на Земята и във Вселената като цяло (ясно е, че това е Маной). А в момента губя по един час от живота си седмично със смехотворната ТВ-трагедия "Камелот" само защото вътре се мотае Ева Грийн и гледа лошо. Псувам през зъби, но гледам... какво да правя - човещинка. Когато обаче в един спор за кино се достигне до нея, трябва моментално да се удари точката, защото ако се продължи, става трагикомично с валящите оправдания - някъде се вижда прекрасна актьорска игра, някъде от пръстите се смучат имагинерни позитиви за филма чисто заради тази фетишистка/воайорска настройка (примерно - елементарните десатурации в последния "Терминатор" внезапно се превръщат в стилни златисти филтри).

Много ми се иска като контрапункт на всичко това, в ролята на шанс за спасение на воденето на смислен спор за кино, да сложа нещо, което има някаква, макар и бегла връзка с обективността. Със сигурност твърдения като "добре заснет филм" (в смисъл на филм, заснет по правилата на фотографското изкуство - каквито има дефинирани) или "оригинален филм" носят доза обективизъм, но пак страната в спора, която се обляга на тях може да залитне. Закачането на етикет "оригинално" за нещо, в огромна част от случаите не е кой знае колко повече от признание в ограниченост. А "добре заснетият" или "добре изиграният" филм наистина може да бъде отбелязан като такъв, но нима няма функциониращи филми, които не са заснети по правилата, или които съдържат кофти актьорска игра с определена цел (Брад Пит в Inglorious Basterds, Марк Уолбърг в "Явлението")?

Има. Това, което няма е изход. Всяко нещо, което може да се каже за някой филм е пречупено през собствените потребности и подчинено на собственото невежество. Остава само човек да прецени с каква цел играе играта и какво иска да получи от нея.

И тъй като това място беше планирано преди всичко като блог за кино, редно е да опитам някаква формулировка на това, какво за мен означава добър филм. Обръщайки поглед към 50-тината филма, които съм оценил с 9/10 или 10/10 на criticker.com реших да ги класифицирам по показатели, в които наистина достигат върхови нива (такъв като "перфектна режисура" липсва по очевидни причини):

• в 37 от тях музиката ми е направила отлично впечатление, независимо дали става дума за оригинален score (както в три от филмите на Шаямалан) или за добър подбор на песни ("Ванила скай");
• в 34 визията е била на невероятно ниво, независимо дали говорим за специални ефекти ("Джурасик парк"), за чудеса от храброст в заснемането ("Децата на хората") или за съвършени композиция и осветление ("Небесно царство", "Социалната мрежа");
• в 27 от тях присъстват страховити актьорски изпълнения ("Поверително от Ел Ей") или иконични образи (Индиана Джоунс);
• в 22 съм намерил идеята за гениална ("Мементо") или нещо от този род ("Завръщане в бъдещето");
• в 16 съм бил повлиян изключително емоционално ("Изкуствен интелект", "Селото"), но нито един от тези филми не е оценен високо само заради това, и винаги има поне два други показателя от горните, по които ми е направил силно впечатление.

Изводът е ясен - формата преди всичко, съдържанието - да го подуха. Също така лъсва статистическото потвърждение на отколешното ми мнение, че добрата музика може да направи филм.

Всъщност, "добрият филм" за мен има много по-просто (или май по-сложно, не знам...) определение от всичката конкретика отгоре. Добър филм, е такъв, в който мога да открия личността на автора му, и който ме оставя с впечатлението, че в него е вложено повече старание, отколкото му е нужно, за да функционира. Лош е филм, в който се виждат компромиси с извънфилмови цели (най-често пълнене на джоб). Това са недефинируеми усещания, но всъщност са разликата между чалгата и нечалгата в произволно изкуство: в нечалгата авторът живее в произведението си, чалгата е всичко останало.

В светлината на тази "дефиниция", когато се намесва въпросът за author's intent, дори откровено посредствени на пръв поглед филми като Sucker Punch, могат да добият неподозиран смисъл на мета-ниво и да се превърнат в нещо повече от безмозъчен екшън за нърдове. И макар тази територия да е хлъзгава (освен в жалките случаи, в които режисьорът сам направи анализ на произведението си в някое интервю), оправданата спекулация е винаги по-интересна от обикновеното изреждане на плюсове и минуси. А и поради самата същност на изкуството, акциите му се вдигат винаги, когато успее да ти насочи мислите в някаква неподозирана посока, независимо от това какво е набутано вътре съзнателно от автора. Проблемите са само два: 1) филми, които заслужават подобен подход излизат прекалено рядко; и 2) хората по принцип не са склонни да поставят авторовото отношение към произведението му над своето собствено.

Too bad.

P.S. Функцията на този хаотичен пост се надявам да се изясни впоследствие.