8 Manchester Orchestra - Simple Math

Dear everyone I [n]ever really knew,

I acted like an asshole so I could keep my edge on you

Добрият songwriter по дефиниция е или психoпат като Айзък Брок или генийчето-на-мама като Нийл Хенън. Средните положения може и да успяват от време на време да ги редят нотите една след друга по твърде гениален начин, но на човек рядко му идва да си каже "wtf пее този, бе" и всъщност да се заслуша. Тук ще си говорим за "средното положение" Анди Хъл, което освен че е дропило училището в някакъв момент (демек - не се очаква да е майстор на словото и да употребява думи като belligerently... oh wait...) и очевидно няма необходимите психопатийни девиации (демек - лишен е от тихата, гениална лудост на Том Йорк примерно), е кръстило бандата си Manchester Orchestra, нищо че Атланта има толкова общо с Манчестър, колкото Скротум - с Кейт Бекинсейл. И кoгато в контраст с външния вид на тракторист от дълбокия Юг, се добавят фалцетните позиви и не особено приятните фолк-маниеризми, нещата по план би трябвало да започнат да приличат на лигаво Weezer-wanna-be или нещо още по-ненужно. В задачата обаче се пита: защо, по дяволите, вече втори ден не мога да отлепя уши от Simple Math.

Албумът разказва история - историята на средностатистически, двайсет и няколко годишен, американски келеш, който е направил един куп глупости в живота си, включително и тази да се ожени баш когато по принцип на човек му се чука най-много и то всичко друго, но не и жена му. С други думи, Simple Math заявява амбиции да бъде концептуален автобиографичен албум. Скромното ми мнение по отношение на този термин е, че той трябва да бъде използван ексклузивно, когато някой се опитва да се прави на умен на гърба на "Пинк Флойд" и на никой друг, защото дори ако най-доброто с претенции за концептуален албум, откакто те не правят музика - OK Computer - се класифицира по този начин, за Dark Side of the Moon, The Wall, The Final Cut и т.н. ще трябва да се мисли нова дума. Следователно, Анди, по-спокойно, не всяка продукция на музикантите, когато им е тъпо/любовно/съзерцателно/etc..., която вследствие на това се окаже малко или много консистентна, се класира.

Албумът се отваря от горчивото, разголващо самопризнание Deer, което звучи толкова искрено, че човек може даже да му се върже. Обаче, след това минорно начало, следва комбо от 8 последователни парчета, каквото взето наведнъж може да остави човек без въздух. Енергията в музиката е толкова колосална, че въобще не ми запука от това, че всички песни се четат горе-долу като "мило дневниче..." Човек трябва да мине през първолашките референции към Клавел и Вонегът в Mighty, за да стигне до оркестровата експлозия във втората половина, която перфектно взаимодейства с наистина могъщите рифове. Също така, човек трябва да преглътне, че Pensacola е като извадено от софтуерната депресия на Grandaddy (и все пак доста добро нижене на рими - трябва да се признае), за да стигне до изкрещяването "I have this Rock and this Roll" в April Fool... Напълно навреме, защото Хъл владее истинския рок в следващото Pale Black Eye, което има развитие и заключителна част, от които крака се подкосяват и козини настръхват, докато човек цъка и си мисли как вече не ги правят такива. Или как можеше да продължи още 5 минути, без да писне. Това като production е толкова висок клас - чак ми се струва извратено, че първото запознаване на света с този трак беше под формата на някаква меланхолична, скучна и не особено добре изпята акустична версия. Всичко дотук би осмислило албума, каквото и да се случваше нататък, а нататък всъщност се случва по-добрата половина.

Следващото Virgin с fade-in-ващия детски хор намирисва на "Пинк Флойд" по също толкова повърхностен начин, колкото и споменаването ни в клин, ни в ръкав на Comfortably Numb по-рано в албума. Това обаче не пречи тук да се лее гръндж-атмосфера, като че ли иде свършекът на света, с перфектно редуващи се затишия и тежки стени от звук. И веднага след това е гвоздеят на програмата - парчето от заглавието на албума, което може и да има съдържание тип "скептицизъм за деветокласници с тройки по математика", обаче оркестровите включвания, премереният ритъм, отсечен с китарните ревербериращи акценти направо дефинират стила на тая група. Но това не е толкова важно - по-същественото е, че Simple Math е безобразно кинематографично парче, в което са разхвърляни поне три климакса. И въпреки, че текстът не предполага разказ за детството на Хъл, точно това представлява клипът, който е правен с малко пари и много мерак от някой, който си е водил записки докато е гледал екшъна с гравитацията в "Генезис". Възможно е и цялата тая история за малкия Анди да изглежда като сюрреалистична, но типично американска притча за семейни ценности & шит, както и е възможно на някой да му досмешее, когато малчуганът в клипа трябва да си отваря устата в синхрон с "I imply / To mitigate the guilt, we could align / A perfectly constructed alibi", обаче разхвърчалите се парчета от пъзела във видеото са малко като свързващите звена между песните в албума, заради което човек все пак може да си затвори едното око и да го нарече концептуален. Нека не бъдем строги - освен издевателства над малолетни под формата на gut-punch с airbag, имаме глава на сърна в безтегловност.

Нататък споменаване с добро заслужава и Apprehension, което напомня доста на Modest Mouse в омразния за цялата сбирщина от елитарничещи фенове период след отдръпването от lo-fi индито и навлизането в областта на шибаната епика с We Were Dead Before The Ship Even Sank. Може и китарите тук да не докарват тези на Ерик Джуди, но Хъл определено пее по-вярно и по-контролирано от фъфлещия Брок (плюс това, към финала има един внезапно обезоръжаващ момент, в който ритъмът се сменя). Brock-like delivery-то продължава и във финалното меланхолично Leaky Breaks, което успокоява топката, затваря арката и даже вкарва едно китарно соло, преди да се превърне в "I'm an asshole" признание. Дано поне Ейми да го е оценила.

И така, след това 45-минутно изливане на чувства, човек може да направи следната проста сметка: Първо - съдържанието, ако и да е тривиално, все пак е искрено и написано от сърце и душа. Второ - този албум е качествен скок в сравнение с предните два, където отделни парчета даваха сериозни заявки, но повечето си течаха в коловозите на южняшкото инди, за което на никого не му дреме. И последно - при такъв внезапен епичен размах в аранжиментите, при толкова умело вплетени оркестации (без обаче да стават нагли и самоцелни, вземйки връх над останалото), при такава нокаутираща комбинация с April Fool + Pale Black Eye + Virgin + Simple Math, сигурно нямаше да имам против, дори ако Manchester Orchestra затъваха в блатото на пропагандния christian rock. Сега просто нямам търпение нов албум на Хъл повече да НЕ се появява, защото не виждам как може да се надскочи. Браво.