0 Zimmer Done Right / Част II

И какво се оказа в част I от вчера? Някои тотално антицимер-композитори са способни на далеч по-интересни цимерщини от самия Ханс Цимер... В това число се включва и Джеймс Нютън Хауърд, последно с появилия си преди няколко дни саундтрак към After Earth, който филм другата седмица трябва да нарани и психиката на българските зрители. За да стигна дотам обаче, трябва да мина през нещо друго...

0 Zimmer Done Right / Част I

Така е - като отлагам и се натрупат 100 дребни неща, резултатът е мултифункционална серия постове, в която ще цари хаос. Темата касае два от четирите блокбастъра, които чакам с умерен интерес това лято - After Earth (защото наизлязоха ревютата, а и саундтрака) и Man of Steel (защото има музикална връзка с предния - твърде интересна, за да я подмина). От една страна, музиката на Джеймс Нютън Хауърд за, както се вижда, последния пирон в ковчега на Шаямалан се очаква да се превърне в наистина специална чак в самия филм, че сега да заслужава самостоятелен подробен пост. От друга пък, тя ми дава много удобна възможност да си развия една отдавнашна идея, че цимерската музика всъщност може да звучи много добре (yeah, seriously). От много развиване на идеи обаче, май въпросните два филма взеха, че останаха за следващия път.

За да не разбивам традицията, ще започна с хейта, пък каквото ще да става.

8 The Axis of Awesome

Това е пост от типа "вижте кво си намерих докато браузвах youtube". В този смисъл поемам риска единият от десетте прочели поста, който е наясно със съдържанието отпреди, да ми махне с ръка за "добро утро". Обаче заради останалите 9 ще си е струвало, надявам се.

Не, това не са Драма, Търтъл и Е от Антураж. Нито са Джак Блек, Андрей без Иван и... ъъъ... шит... Александър Деспла на младини, примерно. Това са трима австралийци, единият от които (Бени) може да свири на пиано и да пее... донякъде; другият (Джордан) може да се търкаля по нанадолнища, а третият (Лий)... май не може да прави нищо. Те тримата обаче са си заформили банда от гаражен тип и вместо да си повярват, са си измислили идиотско лого и са тръгнали да творят гениални музикални кретении.

12 Накратко за саундтрака на Хобита

Преди седмица Empire пуснаха целия саундтрак на Хобита, обаче направиха епичната глупост да ни лишат от възможност за пауза и прескачане във флаш-стрийминга. В резултат, ако ти дойде до гуша от епос, и решиш да си вземеш глътка въздух, или просто да идеш да се изпикаеш - сори, ще трябва да слушаш всичко отначало. Признавам си, че успях да изкарам някъде до към края на първия диск, което като цяло ме остави със смесени чувства. Тези дни обаче някакви добри хорица явно са успели да свършат черната работа, рипнали са стрийма, и саундтракът вече вилнее из торентите - с не особено вдъхновяващо качество, но пък надлежно сцепен на 26 части. Това вече предполага и малко по-концентрирано слушане, а кратките впечатления от първото такова следват отдолу.

4 Томас Нюман / Skyfall Soundtrack

Саундтракът на новия Бонд е вече факт и след три слушания и половина, мога да заключа смело, че е най-добрият за 2012 до момента - просто не виждам какво до края на годината може да го свали от челото на евентуален Топ 3 (май само Хобитът и Облачният атлас имат шанс за това). Можем да си отдъхнем - Томас Нюман е навлязъл без проблем в нетипичните за него води на чистия злобен екшън, и е дал всичко, което филм за 007, режисиран от Сам Мендес, би изисквал.

12 Бонд в началото

Шумя се от доста време, че девойката Adele ще акомпанира началните надписи на новия Бонд, преди няколко дни това бе потвърдено официално, а от около час и половина вече имаме и песента в пълния й т.нар. блясък.

19 The Dark Score Sinks

English version

След играта на спекулации кой ще гушне букета на финала на The Dark Knight Rises, днес стана ясно едно: Батман ще бъде убит и неговият убиец се казва Ханс Цимер. Empire пуснаха онлайн целия саундтрак, който можете да преслушате тук. Казано накратко - най-лошият ми кошмар се сбъдна. Деградацията в качеството на музиката на сериала на Кристофър Нолан е отчайваща, депресираща и граничеща с вселенска несправедливост. След като единственото, което спаси саундтрака на Batman Begins, бяха трите трака на Джеймс Нютън Хауърд (Eptesicus, Macrotus, Nycteris), и след като в The Dark Knight неговото участие беше минимизирано до темата на Харви (кяото дори не беше разгърната в пълния й блясък във филма), a елегантните му оркестрации бяха брутално задушени от грубото помпане на Цимер, то Rises вече е one-man-show. Целият саундтрак е просто бучене на болезнено формулаични прогресии, от които съм сигурен, че и на феновете му вече ще им се доповръща. Опасявах се, че без Нютън Хауърд нещата съвсем ще излязат извън контрол, но резултатът надмина и най-големите ми страхове. Това дори не може да се нарече музика.

18 Най-добрите саундтраци към екстра-тъпи филми

И това го има, популярната категория "гледам и не вярвам на ушите си" - когато 2 часа по екрана се носи умопомрачаващо малоумен филм, но пък композиторът си е свършил работата за 6 и половина. Като попадна на някой бисер, хвърлен на прасетата, ми става тъжно, тъжно... Обаче човек пък винаги може да си пусне саундтрака и дори за момент да се отърси от посредственото филмово преживяване, наслаждавайки се на нотите. По-долу, в съвсем произволен ред следват над 30 филма от последните 20-тина години, които могат да се характеризират като тъповати в една или друга степен, но общото между тях е, че със сигурност музиката им е много повече, отколкото заслужават.

6 Music Playlist / 2011

Няма нищо по-ужасно нечестно от един музикален топ за един коя си година. В същността си всяка една подобна класация няма как да има грам обективност по две причини: 1) огромното разнообразие от жанрове, поджанрове и стилове, на които човек робува в една или друга степен; 2) дори в отделен стил човек просто физически няма как да преслуша както трябва огромната част от албумите, които излизат. Затова и няма да правя класация, просто ще споделя нещата, които въртях през годината, без никакви амбиции за обективност (за музика тя е още по-нищожна, отколкото и за филмите). Този текст е основно за върховете и паденията на любимците ми, за нещата които открих през миналата година - и ако ще има изобщо някакъв смисъл от него е, някой евентуално да си намери нещо неочаквано (пропуснато) за слушане.

10 Брет Андерсън / Black Rainbows

Въпреки ужасяващата си обложка, Черните дъги на Брет Андерсън в очите на човек, който се е спуквал от слушане на Suede в първите си години на по-сериозно отношение към музиката, се брои за събитие. Добро, или лошо - това зависи от оценката на самостоятелната кариера на Андерсън след разпадането на групата, но все пак събитие. (Да се чуди човек защо чак сега се сещам да драсна няколко реда за него, нищо че го въртя от септември миналата година.)

Не мога да се въздържа от кратко историческо отстъпление, защото независимо какво е отношението на човек към бритпопа (чието начало беше сложено от Suede), тази група беше явление за алернативната музикална сцена от началото на 90-те. Dog Man Star трябва да е един от най-епохалните албуми правени някога, както и може би най-артистичният продукт на хероиновата зависимост, независимо от медиума. Винаги, когато започвам да го слушам си представям отработеното движение, с което Андерсън си бухва носа в цяла торба бял прах, после гъстата мелодраматична атмосфера започва да задушава, и финалните 20 минути със симфоничния епос от завършека на Still Life са нещо, от което човек може да умре, ако не внимава с дозите. Преди да се хванат за косите, Андерсън и Бернард Бътлър успяха дори да пуснат двудискова компилация от B-sides Sci-Fi Lullabies, която съдържаше толкова първокласен материал, че приличаше на завършен албум, какъвто повечето групи не биха могли да направят за цяла кариера. Да, Suede от онова време нямаха равни в поетичната меланхолия.

2 The Felice Brothers - Celebration, Florida

Нека да нарисувам набързо картинката: The Felice Brothers са трима (вече двама) братя и няколко гравитиращи около тях бивши суъченици с подчертано селскостопански имидж, които живеят в Ню Йорк Сити, пеят алтернативно... кънтри (по принцип), и имат главен вокал с извехтял тембър, който без особени напъвания го докарва на Боб Дилън. В резултат на всичко това (без частта за NYC, защото типичната NYC рок-банда трябва да звучи като Interpol и The National) предните им няколко албума могат да се класират само пред хора, които интензивно си падат по americana. Всяка песен там може и да става за фон на затварящите кредити на епизод на Deadwood, но… не на мене тия. По принцип.

8 Manchester Orchestra - Simple Math

Dear everyone I [n]ever really knew,

I acted like an asshole so I could keep my edge on you

Добрият songwriter по дефиниция е или психoпат като Айзък Брок или генийчето-на-мама като Нийл Хенън. Средните положения може и да успяват от време на време да ги редят нотите една след друга по твърде гениален начин, но на човек рядко му идва да си каже "wtf пее този, бе" и всъщност да се заслуша. Тук ще си говорим за "средното положение" Анди Хъл, което освен че е дропило училището в някакъв момент (демек - не се очаква да е майстор на словото и да употребява думи като belligerently... oh wait...) и очевидно няма необходимите психопатийни девиации (демек - лишен е от тихата, гениална лудост на Том Йорк примерно), е кръстило бандата си Manchester Orchestra, нищо че Атланта има толкова общо с Манчестър, колкото Скротум - с Кейт Бекинсейл. И кoгато в контраст с външния вид на тракторист от дълбокия Юг, се добавят фалцетните позиви и не особено приятните фолк-маниеризми, нещата по план би трябвало да започнат да приличат на лигаво Weezer-wanna-be или нещо още по-ненужно. В задачата обаче се пита: защо, по дяволите, вече втори ден не мога да отлепя уши от Simple Math.

8 Guillemots - Walk The River

Miles above the ground below.

От деня, в който Guillemots изскочиха съвсем случайно от last.fm радиото на Elbow, се ядосвам  на несправедливостта, че Fyfe Dangerfield и приятелчетата му не са два пъти по-известни от Колдплей - тъжната истина е, че за тях са чували има-няма 5 човека. Жанрово Guillemots се броят за алтернативен-поп/рок с инди наклонности. Аз пък ги броя за банда с толкова собствен почерк, която така омесва де що подхване - от от рок, през фолк, та до джаз, че изобщо не мога да ги поставя в каквито и да било стилови рамки.  В момента ми е трудно да се сетя за друга група, която показва толкова премерен усет към изискания мелодичен рок, и едновременно с това предлага рискове и експерименти на всяка крачка с някаква странна, почти налудна нахъсаност. Първият ми сблъсък с тях – Through the Windowpane – ме отвя още от оркестралната меланхолия на отварящото Little Bear, последвано от косонастръхващото If The World Ends (с тереминово соло), и епилога на записа – колосалната 12-минутна експлозия São Paulo (beat the fuck that, завършеци на албуми!) Следващото им отроче – Red – явно е било запланувано като някакъв поп-експеримент, защото от една страна постави на изпитание поносимостта ми към ритмичен, мелодичен кич, но от друга – в него са разхвърляни и скрити толкова идеи и детайлчета, та да бъдат намерени и оценени, че всъщност всичко е простено (да, дори гротеската Kriss Kross). Невероятно е да се чуе как банда, която експериментира в такава степен с класическия songwriting, успя без особени проблеми да направи за смях и Duran Duran (с Clarion) и U2 (с Don't Look Down), при това в толкова комерсиален (добре, на повърхността) запис.