8 Guillemots - Walk The River

Miles above the ground below.

От деня, в който Guillemots изскочиха съвсем случайно от last.fm радиото на Elbow, се ядосвам  на несправедливостта, че Fyfe Dangerfield и приятелчетата му не са два пъти по-известни от Колдплей - тъжната истина е, че за тях са чували има-няма 5 човека. Жанрово Guillemots се броят за алтернативен-поп/рок с инди наклонности. Аз пък ги броя за банда с толкова собствен почерк, която така омесва де що подхване - от от рок, през фолк, та до джаз, че изобщо не мога да ги поставя в каквито и да било стилови рамки.  В момента ми е трудно да се сетя за друга група, която показва толкова премерен усет към изискания мелодичен рок, и едновременно с това предлага рискове и експерименти на всяка крачка с някаква странна, почти налудна нахъсаност. Първият ми сблъсък с тях – Through the Windowpane – ме отвя още от оркестралната меланхолия на отварящото Little Bear, последвано от косонастръхващото If The World Ends (с тереминово соло), и епилога на записа – колосалната 12-минутна експлозия São Paulo (beat the fuck that, завършеци на албуми!) Следващото им отроче – Red – явно е било запланувано като някакъв поп-експеримент, защото от една страна постави на изпитание поносимостта ми към ритмичен, мелодичен кич, но от друга – в него са разхвърляни и скрити толкова идеи и детайлчета, та да бъдат намерени и оценени, че всъщност всичко е простено (да, дори гротеската Kriss Kross). Невероятно е да се чуе как банда, която експериментира в такава степен с класическия songwriting, успя без особени проблеми да направи за смях и Duran Duran (с Clarion) и U2 (с Don't Look Down), при това в толкова комерсиален (добре, на повърхността) запис.

След няколко (но не достатъчно) преслушвания, с удоволствие мога да кажа, че третият им студиен албум – Walk the River – е доста близо до дебюта като подход. Има си ги всички guillemots-трейдмаркове: невероятно обмислена еволюция на всяко парче (първите две в комбинация са жесток opening); систематично завиване в най-правилната възможна посока (моментално набиващото се на уши Dancing In The Devil's Shoes); милионите странни  призвуци, които добавят страховита атмосфера из background-а, и от която можеш да изтръпнеш без особени проблеми (макар и не чак в такива грандиозни количества като в шампиона в това отношение - потресаващото Redwings от дебютния албум); нестандартните инструменти и богатите аранжименти, които понякога обръщат всичко на стена от звук, но човек, колкото и да се старае, не може да отдели излишен елемент, който да пречи… Най-сериозното предимство на албума обаче, особено в сравнение със скорошните разочарования от Elbow [генеричност + скука] и Radiohead [37 минути скрибуцане след 4 години чакане ли, бе?], си остава това, че тук под една обложка намират място и парчета, които са родени да бъдат радио-хитове, но никога няма да бъдат (The Basket и Tigers), и кротки атмосферни изпълнения, които хващат за гърлото, размотават отвсякъде и пращат в нокаут (Inside). В допълнение, втората половина на албума се състои предимно от епични композиции, дълги почти по 10 минути (Yesterday Is Dead).

Не ми дреме особено, че първите ревюта не са кой знае колко възхваляващи (най-вече защото Walk the River не бил на нивото на Through the Windowpane, бил прекалено дълъг, бил пропиляна възможност и пр. мрънкане). За мен е достатъчно невероятно как тези три момчета и едно момиче успяват да извлекат най-доброто, на което е способен мелодичния поп/рок и да го превърнат в нещо свое, в нещо искрено, и в нещо толкова противоположно на захаросаността, която предубеденият човек може да направи грешката да очаква. Не знам, сигурно трябва да е заради обезоръжаващите енергия, въображение... и онази специфична, почти нелепа лудост на Fyfe.