Нека да нарисувам набързо картинката: The Felice Brothers са трима (вече двама) братя и няколко гравитиращи около тях бивши суъченици с подчертано селскостопански имидж, които живеят в Ню Йорк Сити, пеят алтернативно... кънтри (по принцип), и имат главен вокал с извехтял тембър, който без особени напъвания го докарва на Боб Дилън. В резултат на всичко това (без частта за NYC, защото типичната NYC рок-банда трябва да звучи като Interpol и The National) предните им няколко албума могат да се класират само пред хора, които интензивно си падат по americana. Всяка песен там може и да става за фон на затварящите кредити на епизод на Deadwood, но… не на мене тия. По принцип.
Случайно обаче попаднах на новоизлюпения преди няколко дни техен албум, кръстен на "селото" на Уолт Дисни Celebration, Florida (даже с прилежащия Ноа), който е всичко друго, но не и кънтри. И под "всичко" трябва да се разбира наистина ВСИЧКО. В целия албум има само две песни в типичния им стил, който факт в момента кара бесните им фенове да си скубят косите, да се тръшкат и чудят с какво точно са се друсали братята (добре, че са малко и не личи). Още първото парче, Fire at the Pageant, започва с традиционното двугласие, превключва на блус, кой знае защо тотално сменя ритъм за 5 секунди в средата, връщайки се моментално в релсите, и периодично вкарва врещящи детски гласчета в припева (при това текстът засяга някакво зомби); после внезапни брейкбийтове се пръкват насред може би най-лиричното и атмосферно парче в албума (Container Ship), а нататък нещата загрубяват съвсем - само за 30 секунди в началото на Honda Civic се изреждат наченки на френски шансон, после темпото добива тангообразен оттенък, а акордеонът заглъхва само за да се включи брас-секцията… Ponzi пък започва със семпъл от класическа кримка (напълно в синхрон със съвременната крими-история, за която разказва) и завършва с електронен дискотечен траш, който трудно се поддава на логична обосновка. Но пък заради жестокото джазирано пианце в първата половина няма как да не го постна:
Нататък: синтезатори, R&B елементи, резачки, луупове, семпли, крийпи гласове и звуци във фонов режим, селска цигулка на екстремно басова трип-хоп основа, пънк-изпълнения, ейсид-джаз залитания... и сигурно пропускам още 100 неща. Целият Celebration, Florida звучи така, все едно някой върти копчето на радиото и си търси нещо за слушане, обаче не може да реши какво (в Oliver Stone го има буквално, при това може да мине за самоирония). Във всеки случай, по-еклектичен албум от този не съм слушал от векове, и ако не бяха сравнително кохерентните текстове, със сигурност бих си помислил, че тия се ебават. Сега не знам какво мисля, освен че този един час музика беше доста... хм… интересно преживяване.
Toва като излезе всички му правеха метани, но нещо в обложката ме смути и така и не си го пуснах. Май ще го преслушам, поне това, дето си постнал, звучи интересно.
ОтговорИзтриванеУспех! Няма да е лесно, повярвай. :)
ОтговорИзтриване