6 Хюго Кабре срещу Света

Нека започна с това, че "Хюго" е детско филмче за 12-годишно момче, което живее в парижката гара Монпарнас и се грижи за навиването на десетките часовници там. Нека да продължа с това, че "Хюго" е филм на Мартин Скорсезе. Точно - на онзи същият, дето е правил "Шофьор на такси", "Добри момчета", "Бандите на Ню Йорк", "От другата страна" и пр. противопоказни за всяка детска психика филми. Само този факт прави проекта поне толкова интересен, колкото беше скорошният "Тинтин" за Спилбърг. А тук има още много други... факти.

Да се оцени "Хюго" самостоятелно не е много забавно. Филмът започва като clock-punk фентъзи, ситуирано в Париж през 30-те години на миналия век. Хюго е нещастно хлапе, загубило баща си, и копнее да поправи последната им съвместна играчка - човекоподобен отоматон с писец в ръка, готов да донесе съобщение от отвъдното. Изненадващо за незапознатия зрител обаче, филмът постепенно се превръща в почти документален разказ за френския кино-магьосник Жорж Мелиес от самата зора на киното - в онова, което всяко ревю на филма до момента определя като топло и носталгично "любовно писмо" на Скорсезе до златните времена на нямото кино. Второто нещо, което всички ревюисти споменават е феноменалните технически качества на филма. Това са двете централни теми и тук, но тъй като има толкова неща, които гравитират около тях и толкова много филми, с които може да се направи паралел, нямам избор, освен да ги подкарам по детски, точка по точка.

1. "Хюго" като детски филм

Крайно необичайно за Скорсезе, "Хюго" наистина е детски филм - някак простичък и като че ли държащ по-скоро да не разочарова и да бъде разбран от детската си аудитория, отколкото да впечатли по-възрастната. Сравнен с дълбочината на Where the Wild Things Are, той губи с много. Хюго, колкото и добре да е изигран от Аса Бътърфийлд, е травмиран от обстоятелствата отвън - нещастието, което се случва с баща му и епохата, в която живее, а не от неизбежния вътрешен катаклизъм на порастването в случая с Макс. Това прави работата на Скорсезе много по-лесна. Може да звучи престъпно, но по-подходящо е "Хюго" (поне първата му част, която ни потапя в сетинга и ни запознава с героите) да се сложи до City of Ember. Всъщност, дори във филмчето на Джил Кенън взаимоотношенията между главните действащи лица като че ли беше по-естествено (все пак Хлое Мориц от Kick Ass не е Сирша Ронан). Възможно е леко тромавият пейсинг на първата половина да си казва думата, но някак си липсва енергията и настроението на другите добри представители на детското кино за последните години - "Лемъни Сникет" (Джъд Лоу прави чудеса като Разказвача там, и е твърде недоизползван тук) и "Синът на Рамбоу" (на крайно пренебрегвания Гарт Дженингс, който е време да направи нов филм). Може би трябваше повече смелост от страна на Скорсезе. А може би повече идентичност и оригиналност в разработката на детските персонажи, така че да станат интересни и на порасналите зрители.

2. "Хюго" като кино-реверанс

Споменах вече, че от един момент нататък филмът се превръща в поглед с насълзени очи към първите години на киното, което в ръцете на един от най-големите режисьори на съвремието нямаше как да не се окаже събитие. За съжаление обаче, и тук сценарно е заложено на сигурно - "Хюго" е просто разказ за живота на Жорж Мелиес. За запознатия зрител няма да има изненади. Ще остане - точно по детски - само искреното преклонение на Скорсезе пред магията на киното и тривиалното послание, че е било по-добра идея лентите, запечатали въображението на тогавашните майстори, да се съхраняват, отколкото да се претопяват за токчета на обувки. И дума не може да става за сравнение с това, което Тарантино направи в Inglorious Basterds - не само реверанс към изкуство, с което живее, но и крайно оригинална трактовка на тема как същото това изкуство променя (или би могло да промени) света изоснови. Всъщност, дори леко несръчния опит в това отношение на Тарсем с The Fall беше по-интересен за проследяване - не съвсем функциониращ, заради стилистичните залитания на индиеца, но пък някак си внезапно случващ се и затрогващ. "Хюго" е функциониращ, затрогващ, искрен и т.н. Но линеен и тривиален.

3. Скорсезе срещу Земекис

И си идваме на думата - "Хюго" е страховито артистично постижение, чисто като форма. Още от плаката филмът прилича на коледната трилогия на Робърт Земекис ("Полярен експрес", "Беоулф", "Коледна песен"). Цветовата гама е същата - синьо и оранжево (както и пълна липса на зелено). Движението на камерата е главозамайващо и физически невъзможно, а всички сетинги имат изглед на илюстрация от детска книга. Амбициите на Скорсезе да се докосне до времето на нямото кино, използвайки върхови технологии е същата амбиция - като тази на Земекис с "Беоулф" - да разкаже най-стария текст на английски с последния писък на средствата на киното от 21 век. Освен това, в "Хюго" има десетки шотове, които буквално имитират тези на Земекис - хора, стъпващи върху камерата; влак спиращ в носа на зрителите (като онзи от "Полярен експрес", който през 2004 в IMAX на 3D имаше същия ефект като влака на братя Люмиер - абсолютно съзнателен ход от страна и на Земекис тогава, и на Скорсезе сега), преминаване през стъкла и ключалки, непрекъснати тракинг-шотове, които продължават с минути и проследяват купища герои... Някой ще каже - добре, всичко това е правено. Да, но има една дребна подробност - "Хюго" не е CG performance-capture, а live-action филм, над който се е потил истински оператор с истинска камера (поне през повечето време). Специфичното насочено осветление, което Робърт Ричардсън използва открай време е налице и тук, а цветовите корекции, направили чудеса от синьото и червеното, са сред най-добрите откакто има кино. "Хюго" е безкомпромисно пиршество за сетивата и един от най-красивите филми, правени някога. В добавка, 3D-то е реално, смислено и ефектно използвано, т.е. такова, което може да засрами досегашния лидер в категорията live-action - "Аватар".

4. Скорсезе срещу Жан-Пиер Жьоне

Не само заради парижкия сетинг и звучене, "Хюго" много напомня на филм на Жьоне. Оставяйки настрана визуалната педантичност и изобретателност, Скорсезе е опитал да наподоби хаховския подход на французина към героите му. Най-сериозният пример е инспектора на Саша Барън-Коен, който на места наистина е като изваден от ням филм. Особената нотка на налудност е спестена само да двете деца - всички останали герои я носят в една или друга степен. И все пак - при Жьоне комбинацията между драматичността и откачеността, която носят героите като че ли се получава по-естествено. Не може обаче да се пропусне откъде Скорсезе е черпил вдъхновение.

5. Хауърд Шор срещу Александър Деспла

Ако не знаех кой е композиторът, с който Скорсезе обикновено работи, със сигурност бих предположил, че чувам Деспла. Някаква не особено вдъхновена негова версия, де. Хауърд Шор е дал всичко от себе си да звучи "по френски" с този акордеон, и през по-голямата част от времето музиката му е адекватна, приятна и добре покриваща действието. Целият саундтрак обаче е нещо, което Александър Деспла би направил като насън, без грам напъване. Може би Скорсезе трябваше поне веднъж да изневери на традицията и да повери "френския" си проект в ръцете на французина, който донесе със себе си толкова стил в Холивудското кино, колкото всички останали композитори заедно за десетилетие.

6. "Хюго" срещу американската аудитория

Какво ще се случи с филма в международния бокс офис все още е под въпрос. Факт обаче е, че американската публика масово обърна гръб на "Хюго" въпреки безапелационния критически успех и многобройните номинации за престижни награди. Нямам представа на какво се дължи това - дали е заради неадекватната рекламна кампания; или заради това, че навява асоциации с performance-capture проектите на Земекис (нещо, заради което Тинтин страда в Америка в момента), или заради чиста тъпанарщина (Alvin and the Chipmunks: Chipwrecked се радва на успех по празниците, за сметка на "Хюго" - в какъв свят живеем...) Във всеки случай е престъпление филм, в който е вложено толкова много, да остава запомнен като втората $150+ милионна катастрофа за 2011 след Mars Needs Moms. Надявам се поне хората по света да компенсират в някаква степен тази несправедливост.

И така, въпреки относителната си простота, "Хюго" е изключително кино-преживяване - не толкова като съдържание, колкото като форма и презентация. Като че ли самият Скорсезе се е вживял в ролята на съвременен Мелиес - съсредоточен по-скоро върху фокусите и чисто визуалното въздействие на киното, отколкото върху износването на някакви по-провокативни и интересени идеи. Вече си имаме и нов benchmark в използването на live-action 3D и дигитални камери (Камерън да си вземе бележка), както и нагледна демонстрация, че performance caprture-а не е чак толкова задължителен, когато трябва да градиш приказна атмосфера (Земекис да си вземе бележка). Със сигурност това е един от върховете за отминалата, изключително бедна на добри заглавия година, остава само да проследим дали наградният сезон ще се съгласи с това.