12 Похвално слово за Беоулф

Обещах преди време, че тук ще се появи някакъв по-обстоен, да го наречем анализ на "Беоулф" от 2007, който не е толкова подчинен на технологията за направата му (това беше засегнато в някаква по-сериозна степен в поста за performance-capture), а на по-важните неща, онези, които напоследък съм бясно обвиняван, че игнорирам за сметка на формата - идеологията на филма. Текстът отдолу съдържа трите основни причини (извън техническото предизвикателство), които правят от "Беоулф" едно от най-добрите фентъзита, появявали се някога на екран - и нещо повече от това. Надявам се текстът отдолу да попромени малко обичайните нагласи на хората, че това е просто екшън филм, и да ги накара да погледнат от малко по-различен и жанрово необременен ъгъл към филма. И така:

1. Сценарният процес

Историята в оригиналната поема е безкрайно проста, както се полага на нещо, което се класира за първата писана творба на староанглийски: някакво кралство е тероризирано от демонично създание, владетелят му избеснява от безсилието на хората си и вика храбър млад воин отвъд морето да се справи с напастта; Беоулф идва и убива чудовището, после убива майка му; после става крал и 50 години по-късно убива някакъв дракон, след което умира от раните си. Това е.

Роджър Ейвъри е бил готов с драфт на сценария още през 1997. Още тогава той решил да вкара в историята свеж twist, давайки мотивация на Грендел, каквато липсва в поемата: той напада кралството на Хротгар, защото е негов изоставен син. Това автоматично поставя в нова светлина майката на Грендел, обаче Ейвъри среща внезапен проблем с намесването на Дракона на финала на историята, така че да стои като органична част от нея, а не като кръпка. Тогава се срещат с Нийл Геймън, за да пият по едно, и той веднага му предлага решението - защо Беоулф да не изчука майката на Грендел, вместо да я убие? Така Драконът на финала, явявайки се негов син, ще се окаже собственото му проклятие, с което трябва да се справи, повтаряйки историята на Хротгар. Двамата преработват сценария, Роджър Ейвъри е решен да изрежисира филма (вероятно планирайки да използва гумена миниатюра на дракон за финалните сцени), но в един момент се появява Робърт Земекис и решава, че това трябва да е следващият негов CG проект. Така Беоулф се ъпгрейдва от евтина камерна пиеска в холивудски блокбастър.

Не съм сигурен дали горният абзац показва ясно какво, нека си го кажа, както го усещам - сценарно геройство - са извършили Геймън и Ейвъри. Забележете, че основната нишка с трите конфликта в поемата е оставена непокътната. Това, което е добавено (а не изменено) е мотивация зад героите, каквато на практика в липсва в оригиналния текст. И изведнъж прозрачната юнашка историйка се превръща в нещо неочаквано грандиозно, морално сиво, което можеш да лющиш пласт след пласт: героизмът се превръща в антигероизъм (с почти пълна невъзможност да се тегли чертата между двете); мъжката сила се превръща в типично мъжка слабост, която пропада в добре заложения капан на женското прелъстително коварство, и това пронизва целия филм, за да докара горчилката от финала - когато денят на Беоулф е честван с пиеса, в която го играе безформено джудже, а всяка дума и жест на героя са пропити от съжалението за един напълно пропилян живот. Въпреки всичкото злато и всичката слава. Не е истина как от подобен текст Геймън и Ейвъри са успели да извадят цялата тази тематична дълбочина... Извинявам се: не е истина как в подобен текст Геймън и Ейвъри са вкарали цялата тази тематична дълбочина. При това оставяйки "Беоулф" да си бъде толкова грандиозния екшън-филм, колкото си поиска.

Целият този сценарен процес както нищо друго напомня на начина, по който в онези мрачни времена са се разпространявали героичните истории - бардовете са се събирали край огъня и са омайвали слушателите си, изменяйки елементите, добавяйки по нещо от себе си, запълвайки дупките, останали от миналото. Геймън и Ейвъри са последното поколение такива бардове, посегнали върху тази фрагментарна история и оставили собствен отпечатък върху нея. Не само са я напълнили със съдържание, но и са я излъскали до блясък, така че от нея в крайна сметка да се получи филм за модерната аудитория, правена от модерен режисьор, с най-модерните кино-средства на 21 век. Предвид, че "Беоулф" носи етикетчето на попкорн зрелище, може да звучи абсурдно, но намирам работата на Геймън и Ейвъри за достойна за Оскар за адаптиран сценарий.

2. Дизайнът

Проклятието на "Беоулф" (на филма, не на героя) е постността на сетингите (някакви заснежени горички, тъмни замъци, пещери) и спорадичните проблеми в моделирането и анимацията на героите (особено на второстепенните). Вижда се, че това, в което са били впрегнати всички усилия на дизайнера на продукцията Doug Chiang и екипа му, са били трите чудовища и главния герой. Много малко са филмите, в които е вложено толкова внимание към физическите детайли на свръхестествени компютърно генерирани същества, така че да извадят максимума и от историята, и от идеите, и - в дадения случай - от актьорската игра, която ги задвижва.

Започвам с Грендел. Съществото, което с лекота можеше да се превърне в злокобно клише няма как да бъде по-далеч от това. Концепцията е абсолютно неочаквана - отдалеч Грендел наистина си е гротескно чудовище с разложена плът, под която се виждат дори костите, но когато човек го погледне отблизо, вижда уродливо дете, мразено от всички с изключение на майка му, което просто е попаднало в погрешен свят. И което по някаква причина се самонаказва. По челото му все още има следи от златни люспи, даващи ни веднага основание да задълбаем в backstory-то му, оставено извън филма. Дали някога той не е бил златното дете на Анджелина? Какво го е довело до състоянието да си издрасква лицето? Липсата на бащинска фигура? Самота? Или просто рефлекс, когато свръхострият му слух е тормозен от пиянските изцепки на хората (а после той ги размята като парцалени кукли, подскачайки насам-натам)? Ето как един дребен елемент - остатъци от златни люспи - започва да говори за character-а повече от самите му действия. И това не е всичко: ако проследим ранните концепти в Art of Beowulf, можем да видим как Грендел еволюира от някаква гнусна буца, съставена от тумори (в която дори не се разбира коя част от главата е лицето му), в по-изчистена версия, която е достатъчно гротескна, но позволява зад нея да изпъкне специфичната откачена игра на Криспин Глоувър. В един момент дизайнерите са решили изцяло да освободят челото му от излишни подутини и израстъци, тъй като Глоувър го използва активно (добавен е дори трейдмарк-кичура).

И отново това не е всичко: когато Беоулф му спуква ухото и Грендел "започва" да умира, той се смалява. Съдейки по трансформацията на Дракона в човек на финала, бих предположил, че умирайки и Грендел започва да приема "човешката си форма", която в крайна сметка се оказва на ембрион (миниатюрно тяло със свръхголяма глава). Това налива още гориво в интерпретациите на възможното му минало, което филмът ни е спестил. Може би той е преждевременно роден - трябвало е да бъде величествен дракон, но се е пръкнал в седмия месец и затова е останал такава умствено-изостанала гротеска? Всичко това пък води до взаимоотношенията с майка му - тя го обича ужасно, но пък знае, че продължаването на нейния демоничен вид зависи от нея, а не от уродливото й синче. Цялата история на Грендел извън филма може да бъде възстановена свободно почти само на базата на специфични дизайнерски решения. Това е признакът за истински добър дизайн - когато той те накара да се замислиш. Когато видя шесткрак кон или летяща медуза в "Аватар" си казвам "oh, cool" и толкова.

Майката на Грендел е следващата по ред. Тя е изиграна не от някой друг, а, както Земекис се изрази, от ултимативната seductress на Холивуд - Анджелина Джоли, която благодарение на технологията може да бъде и себе си (дори има "токчета", което е идея колкото нахална, толкова и гениална в случая), и нещо като златен пещерен протей - нейната истинска демонична форма. Ние обаче никога не виждаме този гущер в пълния му "блясък". Винаги е или опашка в ъгъла на екрана, или отражение - къде във вода, къде в щит, или пък мимикрия върху купчина съкровища. Това, първо, е умело прикриване на генеричен дизайн, и едновременно с това - наелектризиране на обстановката, когато има нужда. Второ - тя е златен гущер, което пък води до много хитро и естествено заобикаляне на R рейтинга, неизбежно следващ от голотата й - разтичайки се около човешката форма на майката, златото скрива зърната и гениталиите й, а това е достатъчно за да залъже дядовците от MPAA, че филмът може да бъде понесен и от деца. (Тук, за да съм честен, трябва да спомена, че скриването на чатала на Беоулф е абсолютно ridiculous в голата битка с Грендел до степен да изглежда като търсен комичен ефект, където всъщност не трябва да го има; но това е - със 150 милионните филми се правят компромиси и ако "Беоулф" има проблеми - те са основно по тази ос).

Така стигаме до Дракона. Той може не само да огнедиша и лети, както всеки уважаващ себе си дракон, но и да плува под вода. Това пак минава границата "oh, cool" с много, защото майка му всъщност е воден демон. Ако забележите опашката му, тя е същата като на жената, която Беоулф среща под водата в историята си с Брека и чудовищата (в нея той... plunge-ва... "острието" си). Един премислен дизайнерски елемент не само прави финалната битка да е "cool", разгръщайки я по земя, въздух и вода, но е и синхронизираща референция към по-ранен момент. На финала пък има страшни дребни детайли, които показват много внимание и премисленост, и всъщност те са тези, които правят възможна екшън-експлозията в традициите на Спилбърг от Индиана Джоунс. Някои от тях са изцяло в "cool" равнината - когато Беоулф разрязва крилото на Дракона, той започва да маха асинхронно и некоординирано; поглъщането на камъните от крепостта, вследствие на което Беоулф изпуска меча си също е "cool". Сърцето в гърлото обаче е изключителна идея, наследена от дизайна на златния рог, което на всичкото отгоре води естествено до това Беоулф да трябва да си отсече ръката, за да го достигне и изтръгне (тук си припомняме, че Грендел бе убит като му беше откъсната ръката - ето, че героят на филма плаща със своята собствена). Всичко разбира се свършва в този симетричен кадър насред вълните, в който Беоулф със сълзи на очи се разделя със златния си син - негово точно огледално отражение.

Никога чудовищата във филм не са били толкова обмислени и подчинени на пронизваща целия филм идея - жаждата за власт, символизирана с проклетия златен рог (който е върнат в кралството от пораснало хлапе неслучайно зовящо се Каин).

3. Многозначителността

Нека да обърна малко внимание и на четвъртото чудовище - самият Беоулф. Земекис отчасти оправда решението си да направи филма с помощта на performance-capture, с това, че нямало как да намери актьор, който да съчетае грубиянската харизма на Рей Уинстън с тяло на аполон и лице на Исус от мокър сън на монахиня. Това последното е напълно сериозно - Беоулф съзнателно е моделиран като съвършен човек със съвършено лице. Не съществува мъж, който да има такова - не защото е прекалено красиво, а защото е прекалено идеално. И е трябвало да бъде такова, защото директно подплатява развиващата се някак между другото нишка с разцъфването на християнството в този нецивилизован свят. Тук проличава и обичайната ирония на Земекис по адрес на собствените му герои. В началото Хротгар казва на отказалия се от езичеството Унфърт, че Исус не може да помогне на кралството му и му трябва истински герой. Този истински герой обаче, не само се оказва Christ-like на външен вид (или поне така, както Западният свят е свикнал да си го представя), но и с Christ-like действия и цялостен стори-арк: накрая се той жертва за доброто на човечеството (при това бидейки, чисто актьорски, едновременно и бащата и сина).

В същото време в този образ е вплетена арогантността, жаждата за слава, самоувереността и усещането за абсолютна непобедимост, които кулминират в жестоката сцена на брега с пленника, дори след толкова много години, малко след горчивото "Времето на героите е мъртво, Уиглаф, Бог-Христос го уби", звучащо като ултимативната самоирония.

Целият нарочен дисонанс, толкова фино поднесен, без изобщо да привлича вниманието върху себе си, е много типична характеристика на начина, по който Земекис се отнася към идейния пласт на филмите си. Той винаги отказва да вземе страна, винаги оставя на зрителя сам да си избере - и Форест Гъмп не знае дали има предопределена съдба или просто се носи из живота като перце на вятъра; и Елинор от "Контакт" е оставена на финала да се чуди хората сами ли са наистина или някой отгоре ги гледа и направлява... И в "Беоулф" човек няма идея дали пристъпващият към водата Уиглаф в крайна сметка ще се поддаде на изкушението, докато гримасата му на ужас от внезапното пост-мортем осъзнаване какво всъщност е направил Беоулф с Майката на Грендел онази нощ в пещерата й преди години, се превръща от 3D в златно-2D и тръгват кредитите.

Помните ли как в "What Lies Beneath", цялата история беше конструирана така, че да позволява и естествено и свръхестествено обяснение, оставяйки в крайна сметка зрителят да си избере сам? Е, онова е нищо в сравнение с това, което се случва в "Беоулф". Тук тази многозначителност е вплетена буквално в самата тъкан на историята, по начин, който не съм очаквал във филм, рекламиран като прост екшън. При това, тя се корени в изключителни детайли от дизайнерските решения и буквално може да обърне представите ни за около 30 минути от филма на 180 градуса.

Нека да навляза в конкретиката. Какво се случва във филма на пръв поглед? Беоулф убива Грендел; после е посетен в съня си от разярената му Майка, която избива цялата му дружина; после Беоулф отива в пещерата й, уж да я убие, но е прелъстен от нея и всъщност я изчуква; после се връща на празненството в негова чест и сервира главата на Грендел; после Хротгар го разпитва за Майката и досещайки се, че неговата история се е повторила, в пристъп на лудост подхвърля короната на Беоулф, след което скача през прозореца и се самоубива.

Като че ли всичко е наред. Тези сцени обаче съдържат нещо странно нередно, ако се погледнат в контекста на целия филм, на основната му идея (написана с едър шрифт още из постерите) и на тогавашната менталност. Внезапното самоубийството на Хротгар просто не се вписва във всичко това. Човек може да махне с ръка и да го приеме с лекота, казвайки си "какво пък толкова, случва се и на най-добрите". Не и в толкова премислен по всички параграфи филм, обаче.

Първите 9 пъти, в които гледах "Беоулф" го бях пропуснал, но на десетия вече успях да видя това:

Или по-скоро ето това:

И през ума ми за момент мина еретичната идея, че Беоулф тръшва на масата не главата на Грендел, а главата на Хротгар. От този момент, всичко придоби смисъл и парчетата от пъзела започнаха да си пасват едно с друго. Въпросът дали това наистина феноменално дизайнерско решение, което флашва пред очите на зрителите за секунда, трябва да ни наведе в една или друга посока в разсъждението чия глава всъщност носи Беоулф в торбата, не е особено съществен - може това наистина да е Грендел, добил част от "човешката" си форма след смъртта си. Или пък да е просто хитро замаскиран символизъм. Но по-важното - това може да е много фино побутване на зрителите в посока към по-важния въпрос: всъщност пред кого Беоулф показва тази глава - дали пред Хротгар или пред някой друг?

Ето каква е хронологията на горните събития според другата, паралелна интерпретация, която следва от последния въпрос. Майката на Грендел е шейпшифтър - нейната обичайна форма е на гущер, но тя може да се преобрази във всяко същество (включително и в жената на Брад Пит). В нощта, когато се явява на Беоулф, нашият герой не сънува - тя наистина левитира над него, приемайки формата на Уелтоу. В същата нощ тя избива тановете му, и зад кадър убива Хротгар, заемайки неговата форма и неговата функция. После подхвърля короната на нашия човек, хвърля се от прозореца и вълните я отнасят в морето. Беоулф става крал.

Може да звучи налудно, обаче вижте колко неща си идват по местата и колко хитри дребни подсказки са нахвърляни из тези 20 минути:

• Способността на Майката на Грендел да левитира е показана директно на няколко места във филма (в края тя буквално лети над горящата погребалната лодка), така че тук, не се налагат особено сериозни допускания.
• По време на "съня", приела формата на Уелтоу тя омайва Беоулф и го моли да я обича, при което той неразбиращо я пита "Ами мъжът ти?" Отговорът е "Той е мъртъв". И следва "Give me a child. Enter me and give me a son!" + зловеща трансформация.
• После, когато Беоулф разпитва "Хротгар" за бащата на Грендел, той/тя му отговаря - "Той вече не може да създаде проблеми...", което може да се чете и като сардоничен пристъп, но и в подкрепа на "теорията", че по това време Хротгар наистина вече е мъртъв.
• След това, целият диалог между Беоулф и "Хротгар" по време на празненството в негова чест, след връщането от пещерата, е направо сюрреалистичен. Тук искам да вметна, че играта на Хопкинс е уловена перфектно, почти стопроцентово, и в CG-отражението му са пренесени всички нюанси, които правят сцената толкова странна: ехидността, престорената загриженост, внезапното полудяване с онзи смях и култовата реплика "He killed the demon Grendel... and laid its mother... in her grave...", внезапната пауза, когато споменава, че завещава и короната и... "my beautiful Wealthow...". Не е много трудно да си представи човек как тези всичките думи излизат от устата на извратената Анджелина, която прави убедителен театър пред всички.
• След падането на "Хротгар" от терасата, тялото "му" е залято от вълни, под които то се превръща в ясно забележима златна следа. Човек може да реши, че Майката на Грендел "прибира" в морето някогашната си любов, както на финала - Беоулф, но може и да види това като нейното собствено връщане в морето, вече в златната гущероподобна форма.
• Но най-важните две неща оставям за накрая: Първото е, че Хротгар просто няма наложителна причина да се самоубива. Това не се връзва нито с начина на мислене на хората по онова време, нито с изградения герой до момента. Хротгар е пияница, който хвърля разточителни купони, който чука десетки други жени, заедно със собствената си... Някак не мога да си представя как подобен човек изведнъж става свръхчувствителен, изключва напълно, и точно когато разбира, че неговото проклятие вече не е негово, изведнъж решава да подари короната и жена си на Беоулф. Самоубивайки се. Просто няма логика.
• Второто, и още по-важно нещо: Анджелина обещава на Беоулф короната. Тя лично му казва, че тя лично ще го направи крал и собственик на несметни богатства ("Love me and I shall weave you riches beyond imagination. I shall make you the greatest king that ever lived.") Историята, погледната по този начин я прави наистина демонът, който трябва да бъде. Не само съблазнителката, но и манипулаторката, която е винаги с няколко хода напред и знае как да постигне целта си.

Всички тези елементи се навързват прекалено добре един с друг и, най-вече, с цялата изначална концепция в трансформацията на поемата - от приказка за един стандартен герой, в епопея на женското коварство. Ключовият елемент за спазеното обещание просто би се сгромолясал, ако Хротгар се самоубива и цялата последваща кралска кариера на Беоулф е следствие от нелогичен mental breakdown, без участието на Майката на Грендел. Многократно съм търсил информация до каква степен всичко това е било осъзнато решение на авторите и коя е "правилната" интерпретация на събитията, но без успех. Нито първият драфт на сценария казва нещо по въпроса (а той, между другото е много различен особено по отношение на този критичен момент - след случката в пещерата Хротгар дава някаква скъпоценност на Беоулф и си го праща вкъщи по живо по здраво); нито съм виждал някой от създателите на филма да коментира тези въпроси; нито ми е даван солиден аргумент против, когато съм обсъждал тези идеи по разни форуми... Двете интерпретации са абсолютно независими и абсолютно валидни в еднаква степен, защото нищо във филма не противоречи нито на едната, нито на другата. Личните ми предпочитания са ясни, но няма как да ги докажа строго.

Това не е и нужно. Не е важно дали авторите са имали за цел единия вариант пред другия (макар че, връщайки се към склонността на Земекис към двусмислие, да съм сигурен, че тези тънки елементи са довнесени от него на късния етап на разработка на продукцията). Най-важното е, че отсреща имаме филм от онази рядка порода, която дава възможността фантазията на човек да се развихри. Завършвайки, ми остава само да се надявам, че с всичко написано по-горе съм наклонил поне малко везните в полза на тази изключително подценена, и наистина впечатляваща по безкраен брой начини продукция.