Самата вечер започва някак странно. Късна прожекция в работен ден - филмът разбира се е в оригинал със субтитри, така че в залата има само хора, които знаят какво търсят. Отсвирил съм няколко човека, които са ми мрънкали цяла седмица да ходим заедно да гледаме как ше 'фанат Бин Ладен - рандъм темерути са последното, което ми трябва. Забелязвам, че в киносалона няма влюбени двойки и шумни групи, няма тийнейджъри, нито арт-естети от трета възраст (точно те се изнизваха от прожекцията на The Master миналия ден). Публиката всъщност се състои от млади хора, точно каквито са истинските герои в този филм, както ще разбера впоследствие. Чувам отзад някой да коментира, че музиката, която са пуснали преди началото на сеанса през аудио-системата на киносалона (тук имат тази практика) е от саундтрака на Lust, Caution. За малко да се обърна и ухилено да потвърдя, че това наистина е Falling Rain, и да ги уверя че в следващите два часа ще чуем нещо съвсем различно от Александър Деспла. Удържам се - може би и те знаят това.
После светлините угасват и започват рекламите на някакви банки, магазини, вериги ресторанти, парфюми, часовници и тъпи филми, които са ми втръснали до болка, защото ги гледам поне по два пъти на седмица... Обаче този път "прожекционстът" е забравил да смени траковете, и все още звучи плейлистът с филмовата музика. Докато радвам на сюрреалистичната дисхармония между идиотско видео и страхотно аудио, забелязвам как пичът от предния ред вади iPhone-а си, насочва микрофона към тонколоните и пуска Shazam, за да идентифицира музиката. "It's a kind of a clusterfuck, huh..." - казва тихо на съседа си по място, когато програмата не успява да разпознае какво звучи в тоя момент. Тук пак съм на ръба да се намеся "Guys, that's Scala's cover of Creep by Radiohead... you know, the one from that amazing The Socal Network teaser". Обаче отново се удържам. (Съвсем случайно, финалният трейлър на Zero Dark Thirty е на фона на Nothing Else Matters в изпълнение на същия хор.)
Не знам защо правя това искрено и лично отклонение... Може би контекстът, в който се случва кино-преживяването има по-голямо значение, отколкото обикновено човек си дава сметка. А може би, когато в повечето случаи се чувстваш като чужд сред свои и се налага да понасяш неадекватни реакции - смях, където не е смешно; охкане, където не боли; ахкане, където ти иде да фейспалмиш... сега е някакво странно в киносалон, в който са разпръснати двайсетина непознати, изведнъж да се окажеш сред свои. (А пък из българските кина обикновено човек се притеснява дали нечий мобилен телефон ще звъни само пет пъти или през пет минути.) Както и да е.
После светлините угасват и започват рекламите на някакви банки, магазини, вериги ресторанти, парфюми, часовници и тъпи филми, които са ми втръснали до болка, защото ги гледам поне по два пъти на седмица... Обаче този път "прожекционстът" е забравил да смени траковете, и все още звучи плейлистът с филмовата музика. Докато радвам на сюрреалистичната дисхармония между идиотско видео и страхотно аудио, забелязвам как пичът от предния ред вади iPhone-а си, насочва микрофона към тонколоните и пуска Shazam, за да идентифицира музиката. "It's a kind of a clusterfuck, huh..." - казва тихо на съседа си по място, когато програмата не успява да разпознае какво звучи в тоя момент. Тук пак съм на ръба да се намеся "Guys, that's Scala's cover of Creep by Radiohead... you know, the one from that amazing The Socal Network teaser". Обаче отново се удържам. (Съвсем случайно, финалният трейлър на Zero Dark Thirty е на фона на Nothing Else Matters в изпълнение на същия хор.)
Не знам защо правя това искрено и лично отклонение... Може би контекстът, в който се случва кино-преживяването има по-голямо значение, отколкото обикновено човек си дава сметка. А може би, когато в повечето случаи се чувстваш като чужд сред свои и се налага да понасяш неадекватни реакции - смях, където не е смешно; охкане, където не боли; ахкане, където ти иде да фейспалмиш... сега е някакво странно в киносалон, в който са разпръснати двайсетина непознати, изведнъж да се окажеш сред свои. (А пък из българските кина обикновено човек се притеснява дали нечий мобилен телефон ще звъни само пет пъти или през пет минути.) Както и да е.
Първоначалните планове на Катрин Бигълоу и сценариста Марк Боал са били да филмират неуспешната акция по залавянето на Осама бин Ладен в Тора Бора през декември 2001. Точно преди снимките да започнат обаче, новината на убийството на лидера на Ал Кайда гръмва и филмът на Бигълоу/Боал внезапно се превръща от разказ за един предизвестен военен провал в такъв за измъчен триумф. Трансформацията, разбира се, е светкавична най-вече защото Боал, който открай време като журналист е с афинитет към конфликтите в Близкия изток, си е написал домашното. Съдейки по крайния резултат, малко трудно ми е да си представя по-ефективен филм, в който убийството на Осама е централна тема. Извадихме късмет, дето се вика...
Естествено, още в момента на премиерата преди месец и нещо, Бигълоу и Боал станаха жертви на журналистическо разследване - дали те двамата с филма си не оправдават мъченията с цел извличане на полезна информация от терористи и техни сътрудници. Първият половин час на филма е съставен основно от сцени, в които Агент Дан и Агент Мая подлагат на физически и психически тормоз Амар, за да изкопчат някакви сведения за местонахождението на Осама и хората му. Без да им мигне окото и без видими угризения, те му прилагат waterboarding, оковават го във вериги, слагат му кучешки нашийник, натикват го в шкаф за обувки, държат го гладен, пускат му денонощно Селин Дион, и го унижават като го събличат гол. Всяка една от тези практики е доказано използвана от американските миротворци и отмъстители. И сега, според журналистите - специалисти в измислянето на абсурдни провокации (защото за тях във филма явно няма по-важни неща от това), показването на мъченията като исторически факт е равносилно на положително отношение към тях, особено след като главната героиня на филма безскрупулно ги използва, за да стигне до целта си. Абсурдът е сравним с дебатите дали Джанго е расистки. Стигна се дотам, и Бигълоу и Боал да дават пресконференции и интервюта, в които директно да заявяват, че ако е толкова наложително да изразят своето собствено отношение, то те са изцяло против насилието за каквито и да било цели. Обаче, за да бъде сгащен Осама, е било използвано такова - това е положението.
Работата е в това, че една от най-силните страни на Zero Dark Thirty е колко дистанциран чисто като подход е към материала, който поднася. А всички сме наясно за чувствителността по темата, и това хладнокръвие, ако щеш, е последното, което бих очаквал. Филмът е наблюдение и представяне на събитията, както са се развили, а не анализ и вземане на страна. Да, той наистина поставя въпроса докъде е морално да достигнеш в изтръгването на информация от терористи, която потенциално може да спаси хиляди човешки животи. Това не значи, че му отговаря. И pro-torture обвиненията на умниците в крайна сметка са еквивалентни на принизяване на едно от най-големите достойнства на Zero Dark Thirty.
Естествено, за нуждите на драматизацията главните действащи лица са идеализирани в чувствителна степен, и поставени в центъра на събитията, които познаваме от новините (в един момент почнах да изтръпвам при всяка поява на дата - The Newsroom ряпа да яде). Все пак това е игрален, а не документален филм и трябва да ангажира емоционално зрителя. Но това по никакъв начин не нарушава истинността им - просто ги прави интересни и... филмови по правилния начин. Според публикуваната през есента на миналата година документална книжка със съмнителна стойност на един от тюлените, които са участвали в рейда срещу Осама, ключова роля в подреждането на пъзела и разкриването на убежището му, наистина е имала агент на ЦРУ с кодово име Jen, която е послужила за прототип на главната героиня в Zero Dark Thirty - Мая.
А тя е истинска сценарна находка. Вербувана за ЦРУ още като ученичка (поради причина, която никога не става ясна), Мая е отдала буквално целия си живот на залавянето на Осама (поради причина, която никога не става ясна). Обсесия в такъв мащаб, и така изнесена от актьор, просто не се нуждае от бележки под линия. Мая няма дом, няма семейство, няма гадже, няма приятели. Някой повърхностен режисьор/сценарист би разиграл драматично backstory, би сдъвкал и изплюл в лицата на зрителите мотивацията на главната си героиня, за да няма излишни неясноти. Не и тук. [S] Когато дойде онази знакова сцена с директора на ЦРУ, който я пита "Какво друго си направила за нас, освен случая с Осама?", а тя го пронизва с поглед и му отговаря "Нищо. Не съм направила нищо друго", стана ясно, че хепиендът ще бъде облян в сълзи. Осама е мъртъв - мисията изпълнена. Мая не може да отговори на пилота на самолета, който я пита къде иска да я отведе - защото няма дом, няма семейство, няма гадже, няма приятели. Сега няма и цел. Следователно няма и живот. Някак ужасно е това, което се случва на финала, като се замисли човек. И някак очаквано, предвид това, което се случи с Джеръми Ренър на финала на The Hurt Locker. Обаче по-истинско, по-силно и по-афектиращо - направо филмоосмислящо.
На останалите герои няма да се спирам подробно. В поддържащите роли са все солидни, раздаващи се актьори - и Джейсън Кларк, и Кайл Чандлър, и Марк Стронг, и Стивън Дилейн, и Едгар Рамирез... ако трябва да изброя по-известните. В предното изречение обаче просто няма място за Джеймс Гандолфини като шефа на ЦРУ, защото, както обикновено, той сгъва на 4 всяка сцена, в която се появи и я прибира в джобчето си. Заради това как навремето обезобрази Патриша Аркет в Истински романс, дълго време ме гонеха кошмари, а който не го е видял като Тони Сопрано, значи не е живял. При това положение е излишно да казвам, че тук ме спечели още на Hello. Интересното при Гандолфини е, че винаги играе някакъв брутален тип с много особено и непредсказуемо отношение към женските персонажи, имали нещастието да попаднат в един кадър с него, при това му се получава толкова естествено, че сериозно се притеснявам как жена му се оправя с това. Дори в Мексиканеца между него и Джулия Робъртс имаше повече химия, отколкото между нея и Брад Пит (нали си спомняте - "Are you gonna rape me?" - "No, that's not likely..."). Та и в Zero Dark Thirty има един момент, в който това... почти перверзно отношение тънко се прокрадва и човек може да го пропусне, ако не знае какво и къде да търси (hint: "We're all smart, Jeremy").
Освен гореспоменатото изключение, в групата на редовите бюрократи няма кой знае какви изненади (за отбелязване е приятното наличие на резон и последователност в действията им, за разлика от другите подобни филми, де), нито в групата на лошите тероряги, доколкото въобще присъстват (тук за отбелязване пък е това, че Амар в началото наистина е третиран като човек, към който се предполага да изпиташ съжаление). Интересното е в групата на истинските герои - тези, които в крайна сметка докарват цялото измъчено разследване и акцията на финала до успех. Целта на Бигълоу/Боал явно е била да покажат, че победата не е на нечия администрация, а на новото мислене. Още в първата си сцена, в далечната 2002 г., Мая категорично се противопоставя на общоприетото очакване Осама и хората му да са пещерняци, които разработват пъклените си планове от дупки в някакви чукари. Това е носещата конструкция на филма (и съм съвсем леко разочарован, че се наложи да я формулират директно пред тюлените насред Area 51, вместо да ни я оставят за домашна работа).
В добавка - всеки от "новото поколение" герои има някакви специфики, които го правят интересен и приземен. Мая постоянно се тъпче с junk food (още един начин да покажеш отдаденост на каузата, без разхищение на думи и време), а в чата използва изрази като "wassup you talking yet". [S] Когато Гандолфини за пръв път на един от брифингите я пита "Коя си ти, бе момиче?", след като тя внезапно е взела думата и е изстреляла разстоянието от убежището на Осама до Пакистанския Уест Пойнт с точност до сантиметри, тя му отговаря "I'm the motherfucker, who found this place". [/S] Агент Дан, в чиито ръце беззащитните терористчета се посират и попикават, им говори на dude и bro, има PhD, и храни маймунки със сладолед. Стив, който следи денонощно убежището на Осама, спокойно би могъл да бъде Q от филм за Бонд. Дори SEAL-овете, които осъществяват операцията, изглеждат като събирани от някаква комедия (буквално - в една от ролите е Крис Прат от Parks and Recreation). Странно е как при това положение усещането за позьорщина липсва напълно.
Нещо повече - като че ли една от най-силните сцени в целия филм - тази, в която президентът най-сетне дава зелена светлина на операцията, се е получила заради всичко това. Мая се е подпряла на оградата със скръстени ръце и гледа усмихнато как "канарчетата" си играят с някаква подкова под залязващото слънце и се питат дали Осама наистина е в Аботабад. "Кое те кара да мислиш, че е там?" - "Нейната увереност". Откъде-накъде, не е ясно. Дали тя ги чува и се усмихва заради това - също. Но някак негласно и естествено всички застават на една страна. Освен това, сцената е монтирана перфектно, особено в звуков план - с ескалиращи хеликоптерни децибели върху съобщаването на новината през сателитния телефон. И с правилния милисекунден фокус върху внезапното смразяване на лицето на Мая - сега всичко е в ръцете на момчетата срещу нея, които си подхвърлят ебавки и топки за ръгби. В минутите около тази сцена Джесика Частейн (може би любимата ми актриса в момента) си спечели от воле Оскара за главна женска роля.
Това е началото на края. Александър Деспла гръмва по начин, който никога не съм си представял, че може да се случи във филм на Катрин Бигълоу. Стелт-хеликоптерите излитат от Джалалабад в облаци прах пред очите на разрошената Мая, на чието лице вече се чете единствено драматична убеденост, че всичко (ама наистина ВСИЧКО) ще свърши тази нощ. Сцените от самата мисия са потънали почти напълно в злокобен мрак, точно както заглавието предполага (и след като филмът излезе на bluray, те ще бъдат определени като еталонни за калибриране на black levels на системи за домашно кино - цяло чудо е как дигиталните камери са се справили при подобни светлинни условия).
Подходът на Бигълоу към рейда е суров, директен, делови и съвсем анти-Холивуд. Фишеци липсват напълно. Глупости - също (с малки изключения, де - примерно викането по име на терористите, след което те по команда се появяват иззад ъгъла, за да бъдат отстреляни, е като от някакъв тъп виц). Zero Dark Thirty всъщност е вторият филм след District 9, в който документалният подход не ми бърка в здравето.
И все пак, въпреки че последният половин час ме е държал на ръба на седалката (връщайки се към първото ми изречение), нещо по повод формата на филма ме гложди. Винаги съм се чудел как така се получи, че циничният Холивуд, който унищожава градове, държави и цели планети, без да му мигне окото, успя да се удържи и да не направи зловещ аудиовизуален спектакъл от 9/11 и последствията през годините. Да предложиш кадрите, които разтърсиха света от телевизионния екран през 2001, като свръх-кинематографичен CG-катаклизъм, не би било по-неприемливо в морален аспект от това да филмираш D-Day, както Спилбърг го направи в Райън. Вероятно причините не са толкова "о, нека не превръщаме една национална трагедия в цирково шоу а-ла Трансформърс", колкото "защо да хвърляме пари за чудовищни специални ефекти, когато с 10 пъти по-малък бюджет Пол Грийнграс и подобните му могат да изберат полудокументалния подход". Във всеки случай, като се има предвид, че този терористичен акт не е нито първата, нито последната, нито най-голямата човешка трагедия в историята на Цивилизацията, Холивуд подходи доста умерено.
И Zero Dark Thirty започва с черен екран, докато звучат телефонни разговори от WTC и разбиващите се самолети - възможно най-евтиното решение (в смисъл на лесно - не на неефективно). Лондонските атаки от 2005 пък се случват добре прикрити от дърветата в някакъв парк. Може да звучи като безумие, но ако бях на мястото на Бигълоу, и ако имах бюджет с още една нула отзад, като начало бих сервирал на голям екран ултимативното разрушение на 21 век, точно като от филм за изпепеляване на градове, държави и цели планети, в най-добрите традиции на Майкъл Бей. Бих хванал зрителя и бих го запратил в центъра на кадрите, които досега знае само от CNN - със сигурност ужасни, трагични и стягащи гърлото, но и такива, които могат да бъдат грандиозни и епични. И бих го изправил пред кошмара в един момент да осъзнае, че всъщност чака от небесен портал над Манхатън да се пръкне гигантска стоножка. Знам, освен закснайдърско начесване на крастата, това би било цинично fuck you в лицето на блокбъстърското кино, правилата му и зрителите му. Но също така, то би се случило във филм, който всъщност завършва с Разплата (с главно Р).
После, естествено, бих продължил час и половина като Спилбърг в Мюнхен. И накрая бих завършил като Мендес в Джархед. Всичко останало обаче бих оставил непокътнато - не бих променил нито една реплика (освен "Осама, Осама..."), нито един герой, нито едно кастинг-решение. Заради което всъщност съжалявам, че Бигълоу не е на мястото на Дейвид О. Ръсел (или на онзи от Зверовете от Юга) в номинираните за режисьорски Оскар. Начинът, по който тя третира героите и събитията си се оказа толкова изненадващо впечатляващ, че въпреки последния абзац (който може би се чете като мокър сън, придружен с бълнуване) всъщност приемам избора на стилистика като нещо повече от "за толкова пари - толкова" - най-вече защото тези герои и тези събития се чувстват комфортно в нея. Между другото, само преди няколко часа Esquire пуснаха стряскащ и задължителен за четене материал за това, в какъв кошмар се е превърнал животът на човека, който всъщност е застрелял Осама. И то не заради това, което се е случило там, а заради това, което после му е причинила държавата, на която е поднесъл най-големия подарък. Мисля, че Бигълоу може да завърши трилогията си на базата на това интервю. Този път без да й се налага да напуска родната земя.
Каквото и да се случи обаче - браво за
Еййй, хейта е по-силен от тока ...
ОтговорИзтриванеD-Day е преди 69 години и 54 преди Райън. Може и да видим как Холивуд взривява Световния търговски център както разрушава държави и планети след горе-долу толкова, а може би и по-малко, понеже за 15 години нещата започнаха да се случват доста по-бързо. Просто докато повечето от близки на жертвите, които тогава вече са били родени, са живи, няма как да стане. И трябва да е направено наистина добре, защото за лайна като Pearl Harbor, например, никога не е достатъчно късно.
ОтговорИзтриванеИначе от доста време не съм бил по-съгласен с ревю :)
Вярно е, че времето лекува, обаче ако Хиливуд беше загрижен за емоционалното състояние на близките на жертвите, щеше да въведе пълен мораториум върху темата. Тези жертви всъщност бяха изиграни от актьори в United 93.
Изтриване
ОтговорИзтриванеБезидейността не трябва да минава за минимализъм.
Полу-документалният подход е хибрид, с който Бигалоу си измива ръцете от отговорност за посланията, които не иска да даде за въпроси, които не е готова да зададе.
А като стане въпрос за реализъм във филмите й ми става особено забавно. Не знам кой "реализъм" е по-смехотворен- нейния или Нолъновия. И двата обаче явно успяват да залъжат достатъчно хора. По тая тема препоръчвам тази статия и други подобни:
http://www.army.mil/article/23959/eod-soldiers-view-the-hurt-locker/
Остава художествената стойност на филмите й, която поне за мен е мираж. Липсата на характеризация (или КАКВАТО И ДА Е мотивация) ми боде очите и яденето на джънк фууд just doesn’t cut it for me, сорка.
С първото съм абсолютно съгласен по принцип.
ИзтриванеПосле - полудокументалният подход Бигълоу го използва, за да покаже, че е пич (малко както героинята й казва "Аз съм кучката, която надуши Бен Ладен" във филма :). Доколко загубата на кинематографичност при това е проблем - зависи от личната необходимост на зрителя. Не мисля, че филмите на Бигълоу биха загубили, ако бяха реализирани като Children of Men (Любецки и без това е май единственият оператор, който владее изкуството на hand-held-а). И ако материалът в ZDT не беше достатъчно силен, че да компенсира липсата на визуална изобретателност, със сигурност бих се размрънкал.
Реализмът на Бигълоу е далеч от реализма на Нолан (то даже е трудно да се говори точно за "реализъм" във втория случай). Какъв трябва да е балансът между реалистичността на показаното и преувеличението/идеализирането, е винаги сериозен въпрос в такива филми. Адаптирането на историческо събитие е като всяко друго адаптиране - има неща, които ще работят добре в тази медия, има и такива, които няма как да задържат вниманието на зрителя. Затова и някакви дребни дефекти са простимо прегрешение. Специално около ZDT попрочетох доста за фактите около разследването и мисията, и в общи линии филмът доста добре се придържа към тях. Дори това абсурдно викане по име на финала всъщност се е случвало, както се вижда от статията на Esquire. Ok, сигурно някой педантичен военен тактик ще намери дупки в рейда, обаче това е все едно аз да седна да мрънкам срещу Контакт, защото при все целия стряскащ стремеж към научнотехническа достоверност, просто няма как механична машина с подобни размери да събере достатъчно енергия в една сравнително голяма област от пространството, така че да се отвори тунел към друга пространствено-времева точка.
Последното, с липсата на ясно дефинирана мотивация (а не на характеризация - такава колкото щеш) за мен е най-силната част от филма и това, което прави героинята интересна. Това нейното е обсесивно-компулсивно разстройство, а тези неща нямат обяснения. Особено пък на фона на обичайната холивудщина, предпочитам твърдо junk food подхода, пред това бащата на Мая да е бил пожарникар, а майка й - секретарка в WTC. Мая е изключително икономично написан, но ужасно истински и пълнокръвен герой.
Иначе, Начев, радвам се, че се отби тук. Ревюто ти за Зверовете на операцията ми хареса доста, въпреки че мнението ми за филма е съвсем различно. :)
Силвър, все пак United 93 е малка част от цялата трагедия, а и това, което имах предвид, е, че всеобхватен холивудски епос (или каквато и да е художествена възстановка на самия колапс на WTC) по темата скоро не може да има. Не защото на Холивуд му пука за чувствата на засегнатите, а защото Холивуд все още се стреми да избягва твърде спорните тематики.
ОтговорИзтриванеНачев, мисля, че реализмът и документалният подход тук трябва да се разбират по-скоро в чисто естетически смисъл - анти-кинематографичното като нов вид кинематографичност - отколкото като неоспорима историческа истина. Може и да бъркам, но аз поне не съм чувал Бигелоу или Боал да претендират, че представените събития са едно към едно с реалността. А и е обичайно достоверността на всеки политически натоварен филм да се приема със скептицизъм.
Обаче Оливър Стоун показа колапса на WTC, все едно пропада някаква изба. Просто всичките до един, дето са се захващали с тематиката са решили, че поднасянето на трагедията в дрехите на спектакъл (нещо, което смятам, че може да се реализира не само без двете да си пречат, ами и взаимно да си усилят ефекта) би унищожило сериозността на намеренията им. Което е булшит, особено като се има предвид какъв импотентен филм извади Стоун.
ИзтриванеБлагодаря ти за вниманието.
ОтговорИзтриванеВ мое лице имаш един от най-големите си фенове, защото кажи-речи всяко твое ревю е висш пиолотаж и урок по писане на ревю. Текстовете ти за Шаямалан са съвсем спокойно сред най-яките неща, които съм чел в Интернет изобщо.
Гледа ли новия Between Two Ferns с Джесика Честейн? Галифанакис скандален.
http://www.funnyordie.com/videos/f8242b3b15/between-two-ferns-oscar-buzz-edition-part-2?rel=player
Кажи си мнението за Зверовете, въпреки че се досещам какво те е издразнило :) А на Операционната трябва да изкарам ревю на Flight (да, българските разпространители го пускат сега; без коментар). Анти-майтапът, че Земекис, подобно на чичкото от рекламата на "Трибестан", не е могъл да вдигне самолета е там и чака да го направя.
Е щях даже да пускам пост за новия Between two ferns. :) Мислех си, че раздаването на шамари от предния рунд с Брадли Купър нямаше как да бъде избито, обаче тука с папратите и саксиите просто срутиха всичко до момента (даже "You eat Anne Hathaway?"). Странно е, че Галифианакис се е върнал към шоуто, след като обяви, че повече няма така да прави.
ИзтриванеЗа Зверовете се чудя дали да пиша по-подробен пост или въобще да го скипна. Накратко - първата половина почти ме уби от скука, втората донякъде компенсира (с нахълтването на цивилизацията, отказа от нея, търсенето на майката, и изправянето срещу другите зверове). Музиката - много добре. Камерата обаче - в гъза. За такъв филм пак се иска Любецки. А ревюто ти ми хареса, освен заради личното отношение към нещата, и защото спомена за паралела с Малик, нищо че отдолу в коментарите някакви се правят на скандализирани.
Мерси иначе. Онези текстове за Шаямалан са петна на Роршах за тестване на психични отклонения, така че... :)
Чакам ревюто за Полета.
Този път няма да се съглася. Образът на агент Мая е шаблонен и едноизмерен - работохоличка, без приятели, устата (при това "motherfucker" се чудя как останалите актьори не прихнаха да се смеят), скучна и с визията на учителка. Сравни я с образа на агент Дан, който беше доста по-интересен, въпреки малкото екранно време. Да не говорим за останалите карикатури - нерешителният шеф, недоволният по-голям шеф и накрая Джеймс Гандолфини, който играе баш шефът (директорът на ЦРУ май беше) - костюмиран и тъповат шишко, чиято единствено запомняща се реплика е "We are all smart", защото е проява на сарказъм от сценариста. Ролята му беше по-безинтересна и от тази в Killing them softly, което е жалко, защото и аз го харесвам като актьор.
ОтговорИзтриванеЛипсата на креативност си личи отвсякъде. А и между другото, за да бъде хванат Осама не са били използвани мъчения, защото са били забранени много преди това, така че включването им е евтин трик, за да се предизвика сензация и коментари.А каква ще е сцената накрая си представях още в самото началото, което никога не е добре за една лента. И най-малкият детайл в този филм беше адски предвидим. Единственото му послание е "ако сте интровертен тип, позволете да ви вербуват от ЦРУ, за да можете един ден да сгащите лошите тероряги".
ПП. Сцената с рейда в имението беше стегната и реалистична, въпреки тъпотиите, че лошите се показваха когато ги повикваха по име, като в някакъв дебилна шутър игра.Лошото е, че много преди това започнах да се прозявам.
Мая не е работохоличка. Работохолик е човек, който предпочита работата пред социалния си живот. Мая НЯМА социален живот. Тя страда от нелечима обсесия. Този образ не е шаблонен и едноизмерен чисто на фактологическо ниво - дори неизказаното колебание по отношение на изтръгването на информация със сила нарушава каквото и да било усещане за едноизмерност. Това, че е скучна, е личен поглед, с който не мога да се съглася по никакъв начин, при положение, че от доста време не бях гледал по-пълнокръвен и интересен женски персонаж във филм.
ИзтриванеГандолфини беше всичко друго, но не и тъповат. "We are all smart" не е проява на сарказъм от страна на сценариста. Ако игнорираме циничния нюанс, за който споменах(който идва единствено от това, че тази реплика е в устата точно на актьора Гандолфини, не на някой друг) той намеква, че в нея вижда нещо много повече от "умен човек". Което пък се изяснява съвсем в сцената им в столовата, когато той вече наистина е потресен от нея. Това "Nothing else" е тригерът, който задейства операцията.
За да бъде хванат Осама са използвани мъчения на определен етап. Началото на филма е ситуирано в 2003, когато още не се е разразил скандалът със снимките, в които американски главнокомандващи се гаврят с иракски затворници, т.е. този въпрос не е медиен приоритет. Също така, до каква степен "забраната на подобни практики" е истинска забрана - е спорен въпрос.
Филмът няма послание, което отново намирам за изключително силен ход. Той просто представя събитията с опит за максимална достоверност (естествено балансирайки с изискванията на медията). Примерно репликата "For God and country - Geronimo, Geronimo, Geronimo" е дословно това, която е получено по радиото веднага след убийството на Осама. След като прочетох материала на Esquire пък, дори представянето на тюлените като някакви чекиджии, заети от Трансформърс, не ми се вижда преувеличено. Пак там става ясно, че Халид наистина се е показал, след като са го извикали по име:
I was about five guys back on the stairway when I saw the point man holding up. He'd seen Khalid, bin Laden's [twenty-three-year-old] son. I heard him whisper, "Khalid... come here..." in Arabic, then in Pashto. He used his name. That confused Khalid. He's probably thinking, "I just heard shitty Arabic and shitty Pashto. Who the fuck is this?" He leaned out, armed with an AK, and he got blasted by the point man. That call-out was one of the best combat moves I've ever seen.
Ами тя е вманиачена в работата си, което за мен си е форма на работохолизъм. Във всеки случай не намирам това за особено интересно. Но си прав, че е по-добре така, отколкото да й натресат някакво измъчено бекстори, както в "Арго".
ИзтриванеИначе от това, което видях критериите, по които можеш да се класираш за "умен" в ЦРУ са доста занижени, което също може да е подтекстът на репликата. А фактът, че за да изпъкне характера на героинята, тя трябва да се определи като motherfucker пред шефовете е просто жалък.
Доколкото съм чел мъченията са помогнали да бъдат заловени други членове на Ал Кайда, но не и Осама (май и Бигълоу беше казала нещо подобно). Това за викането по име вероятно е така, но във филма беше показано доста по-елементарно и откровено си беше не на място.
След като работата вече е обсесия, няма смисъл да я наричаш работохолизъм, щото даунгрейдваш проблема. :) Интересно, безинтересно - това всеки сам си преценява, не мога да споря в тая плоскост. Аргументът ми основно се състои в това, че подобни женски (пък и мъжки) образи из филмите не се срещат под път и над път.
Изтриване(Съвсем съзнателно не намесих Арго в ревюто, защото директното сравнение между напудрения и холивудизиран персонаж на Афлек, на фона на това как събира награда след награда, просто ме влудява. Не исках да оставям впечатлението, че положителното ми отношение към ZDT и героите му идва заради външни фактори.)
Критериите, по които можеш да се класираш за умен в ЦРУ бяха ясно показани - Дан е с докторска степен, а Стив нагледно демонстрира какво е логическо мислене и последователност в surveillance процедура. Изобщо не виждам поводи да се мисли, че някой там е тъп. Тая реплика има само едно значение - "There's something more in her." (а за феновете на Гандолфини - "I would fuck her senseless..." :)
Самоопределянето като "motherfucker" не е, за да изпъкне характер за пред зрителя, защото тоя характер е изпъквал до момента във всяка сцена с Частейн. Това беше привличане на вниманието конкретно на хората, които я бяха поставили в позицията на зрител. Освен това, тоя тип casual изказ си го позволяваха всички там, независимо от ранг и авторитет.
Залавянето на Осама е акция, проточила се 10 години. При положение, че американски военни доказано са безчинствали с повод и без повод в оная част на света, ми е трудно да приема за чиста монета, че за залавянето точно на Осама не са използвани мъчения. Да, може би на финалния етап не са. Обаче, пак повтарям, мъченията във филма се случват през 2003.
Абе по едно време взривиха 7-8 агенти накуп в собствената им база (действително събитие), което показва, че не всички са особено умни и това е впечатлението, което остава в зрителите. А това something more пък вярно може да са чифт цици, щото май беше единствената жена там :)
ИзтриванеКакто и да е, филмът си беше скука и не изненадва с абсолютно нищо. Както е споменал Начев, полудокументалният подход не е извинение за безидейността на режисьора и сценариста.
В голяма степен и предварителните ми очаквания повлияват на мнението ми. Аз нямаше как да харесам ZDR, както ти нямаше как да харесаш Хобит-а например, така че няма какво толкова да дискутираме.
О, аз имаше как да харесам Хобита, изобщо не се съмнявай в това - веднага мога да ти дам 10 начина, по които тоя филм можеше всъщност да започне да става за гледане. И ако щеш вярвай, но предварителната ми нагласа беше ZDT да ми хареса по-малко от Хобита (също според предварителната нагласа).
ИзтриванеПо отношение на сценария, вече обясних кои неща ми се струват идейни, но за съжаление не ги адресираш по същество (примерно, ще помогне ако посочиш женски персонаж във филм от последните години, който е подобен на Мая, но според теб е по-добре реализиран). Специално за този филм икономичност не е равносилно на безидейност, особено на сценарно ниво. Виж, на режисьорско - това е ефективен подход, който оценявам, че работи и толкова. Обаче ZDT би ми станал любимия филм на 2012, ако примерно цялата акция, от приземяването до отлитането на хеликоптерите, беше заснета в реално време като един 20-минутен непрекъснат шот а-ла Куарон.
Агент Мая е все едно извадена от сериала Homeland и е дотичала да хване Осама. Реално и аз имаше как да харесам ZDR, най-вече при друг режисьор :) А на сценарно ниво можеше например да ни представят и другата страна вместо да ни показват терористите като някакви sitting ducks готови да ги хванат/отстрелят и да ни занимават два часа с безинтересни американски агенти. Ама така е по-лесно...
ИзтриванеКаква друга страна? Ами Осама се е крил в такова убежище - за съжаление не се е случила престрелка по улиците на Аботабат като от Бонд филм, какво да правим...
ИзтриванеПак безинтересни - е, добре...
Под "другата страна" нямам предвид само Осама. Терористите на Ал Кайда са ни показани предимно като снимки на една стена и като разни detainees снасящи информация. Плюс някакъв труднооткриваем пич, разкарващ се с джип из пазара. Как работи цялата тази мрежа и кой ги мотивира е само загатнато. А дори и Мая да ти е била интересна, можеш ли да кажеш същото за всички около нея, които сякаш са правени по калъп (изключвам донякъде Дан) - колеги, шефове, пехотинци? На мен щеше да ми е много по-интересно да ме запознаят с цялата тази мрежа около Бин Ладен вместо с бюрократичните драми в ЦРУ. В сегашния си вариант филмът не е за залавянето на Осама, а за агентката, заловила Осама, която дори не е ясно дали въобще съществува, нито пък колко голяма е точно ролята в действителност. Просто е много удобно да плеснеш американски герой, отдаден на работата си и готов на всичко да достигне крайната цел, да завъртиш целия филм около него и после американският зрител на излизане от киносалона да си каже "дано да има повече хора като нея/него" или дори направо "искам да съм като нея/него и да помагам на страната си".
ИзтриванеМного добър подход е, че терористите са ни показани по същия икономичен начин. Ако бяха показали повече, това води след себе си и показването на Осама в пълната му прелест. А да покажеш Осама в едър план с разцепена на две глава, е като да надникнеш в Кивота и да оживееш след това. :)
ИзтриванеПочти всички герои в тоя филм ми бяха интересни по някакъв начин - и Дан, и бюрократите (най-вече защото това не бяха средностатистическите лоши и спъващи Героя на филма бюрократи, нито намесващи се в последния момент Спасители), и колежката на Мая с трите деца, и помощниците в разследването, та дори и SEAL-овете, които го даваха като някакви хлапаци. Това се дължи естествено в голяма степен и на правилен кастинг, и на разбиране на героите от страна на актьорите.
Да кажеш, че това не е филм за залавянето на Осама, а за агентката, заловила Осама е като да кажеш, че Списъкът на Шиндлер не е за Холокоста, а за Оскар Шиндлер. В смисъл - КАК точно това не е филм за залавянето на Осама, след като 2 часа се опитват да го открият и накрая му пръсват черепа?
Това, че жена-агент на ЦРУ е била ключова фигура в разследването вече е общоизвестен факт. В интервюто за Esquire онзи тип даже разказва как й е подарил неизползваните куршуми. Реакцията й на финала на тази акция е била много подобна на тази на Мая във филма.
Последното нещо, което Бигълоу иска да остави в главите на зрителите с тоя филм е "искам да съм като нея и да помагам на страната си" или "дано да има повече хора като нея". Всъщност, тя никъде не дава заявка, че иска да оставя каквото и да било в главата на когото и да било.
Не държа да ни показват Осама, но поне да ни покажат нещо повече за хората около него и под него...
ИзтриванеНали знаеш, че за историческата достоверност на филма може доста да се поспори. Кой ли не се изреди да подлага под съмнение редица факти, включително и директорът на ЦРУ. Много съмнително е агент Мая да е и на половина толкова важна, както е показано във филма. Какъв е търсеният ефект за мен е ясно.
Търсеният ефект идва от това да поставиш абсолютно кинаджийски образ в хипер-реалистичен контекст, и той всъщност да работи перфектно в него. Засега и двамата вътрешни, които са се разприказвали по случая, ясно са заявили, че ролята на агент Jen е била ключова. Освен това, сценарият е писан ПРЕДИ единият да си издаде книгата, а другият - да даде интервюто, прави си сметка.
ИзтриванеКакво още ти се иска да знаеш за хората около Осама? Че те показват предостатъчно за тях - взривяват се в хотели и автобуси, стрелят по коли излизащи от американското посолство и пр.
Според мен си търсиш причини да не харесваш филма. И аз си търсех, btw (щото това определено не е типът кино, който ме впечатлява по принцип), ама не успях да намеря достатъчно смислени такива и в крайна сметка нямам избор. :)
Е, имам си предостатъчно причини да не харесам филма, така че няма сила на света, която да ме убеди в обратното :) Няма как всички да харесаме едни и същи филми, така че по добре да сложим край на дискусията.
ИзтриванеСилен женски характер жертвал другия си живот в името на работата – последно Хелен Хънт в Сесиите 2012, Чек
ОтговорИзтриванеЛипса на реализъм в нов “реалистичен” екшън – бяла незабрадена жена кара кола из Исламабад или където там из Пакистан, Чек
Едностранчиво представяне на политически проблем – feel good movie за американци, Чек
Главен герой, който да подкрепяме само заради това, че е главен герой (е и хваща Осама, де) – новият Раян Гослинг от Drive?, Чек
При ясен финал защо да се пънем с началото - по-добре да копираме Фаренхайт 911, Чек
Повторение на Hurt Locker защото явно формулата работи – метафора сервирана с лопата, Чек
За Частейн съм съгласен, има нещо супер отнесено в нея и е хубава. Всичко останало едвам го изтърпях. Който иска документален филм по темата – Taxi to the dark side, който иска игрален – Four Lions.
Надявам се, че с това за Хелън Хънт и Раян Гослинг се бъзикаш. :)
ИзтриванеFour Lions е толкова по темата, колкото е Трансформърс 3, щото, нали, и там имаме терорист с чалма.
Как този "проблем" (залавянето на Осама) може да се представи многостранчиво? Може би трябваше да приложат завещанието му преди финалните кредити, малко след като е използвал една от жените си за щит.
Предвид българското заглавие на The Hurt Locker, вероятно онзи филм може да се види като повърхностна метафора, обаче в ZDT няма никаква метафора и никаква лопата.
Не бях гледал по скопен филм от The Hurt Locker. Честно. В този смисъл, оскарите му бяха напълно заслужени. Убеден съм, че и този ще бъде от същия сой. Просто каката- режисьор е такава порода.
ОтговорИзтриванеПредполагам със същия успех можеха да излъчат час и половина от офиса на Обама, където с Хилъри "гледат" в реално време спец- операцията срещу харема на Осама. Драматично. Белият дом отдавна спи в Холивуд. Или с него. От съешаването им се ражда толкова патриотизъм.
The Hurt Locker не е скопен филм, просто никога не бих му дал Оскар (за каквото и да било от тези, които спечели), при положение че в същата година излязоха A Serious Man и Inglorious Basterds.
ОтговорИзтриванеАко целта на ZDT беше про-Обама пропаганда, едва ли биха изтеглили премиерната дата за края на годината, т.е. за след изборите. Освен това е сложно да се говори, че точно тоя филм внушава патриотични чувства. Тонът на кулминацията и развръзката е изключително уравновесен и премерен. Освен това е минорен и съсредоточен почти изцяло върху преживяванията на главния герой.