9 Тъмни сенки / Dark Shadows

Goth goes high

Сюжетът на Тъмни сенки следва бегло някаква досадна и отдавна мъртва сапунена опера за вампир, който се надига от ковчега след 200 години изолация, а това е толкова Бъртън/Деп-територия, че двамата могат да я извървят и с вързани очи. Типичният готически бъртънов кошмар отново напълно е забравил, че в него се намират персонажи, които по принцип трябва да отиват нанякъде. Обсебен изцяло от визуалната страна на нещата, този хахо така и не успя да направи филм, в който съдържанието да има някакво значение (с дребните изключения на Ed Wood и Голямата риба, и пак с едри уговорки и в двата случая). И сега като чета как критиците се оплакват, че в Тъмните сенки няма един нормално развит персонаж, единственото, което ми идва да ги питам е - вие, какво, изненадани ли сте? Та това е филм, започващ с хипнотизирано момиченце в синя викторианска рокля, което се хвърля от скала, на която расте самотно разчепатено дърво.

Много по-важно е, че Тъмни сенки е филм, в който веднага след въпросната сцена зазвучава Nights In White Satin, докато камерата следи отвисоко пътуващия към Колинспорт влак, в който същото това момиченце, но в синя 70-тарска рокля, търси своята нова идентичност. Виктория, която може да бъде наричана Вики, поне докато не се срещне пак с любовта си отпреди два века - Барнабас Колинс, прясно изровен от ковчега, където е прекарал цялото това време.

За щастие, в Тъмни сенки няма нито един герой/актьор който дори маргинално да се държи като нормален човек - всичко живо е като изпуснато от лудницата. Джони Деп е отработил до съвършенство способността си да се трансформира (единствено, ако трябва със съжаление да отбележа) в социално осакатени, чудати изроди, които ще се вържат на фльонга от маниерничене, така че не е голяма изненада като го видим ето такъв:

Тим Бъртън, сценаристите му и целият екип всъщност, са извадили максимума от сблъсъка на 200-годишния вампир със 70-тарска Америка, като видимо са се забавлявали във всяка секунда. Мога да изреждам показателни сцени до утре, затова споменавам само двата абсолютни хайлайта, които осмислят съществуването на филма сами по себе си: 1) най-великата анти-реклама в историята на киното (да, за МакДоналдс говоря), и 2) разсипващо смешната сцена със сюрреалистичен отенък, в която съкрушеният Барнабас разказва трогателната история за загубата на любимата си, обаче през цялото време е подпрян на някакъв електрически прародител на синтезаторите, който пуска луупове и бийтове, деноминирайки цялата му драма (и той изобщо не изглежда да осъзнава това). В този момент вече знаех, че каквото и да се получи в крайна сметка от филма, занимаването с него няма да е било напразно.

С останалите екранни карикатури всичко е наред, предполагам защото в началото на всеки снимачен ден Бъртън е предлагал на актьорите си да консумират от същите гъби, с които той самият поддържа форма. От Мишел Пфайфър по принцип просто се изисква да не остарява, и тя го прави вече десетилетие и нещо със завидно упорство. Иронията с Хелена Бонъм-Картър пък е, че най-лудата актриса евър тук играе психоаналитик (специално внимание към една анти-PG-13 сцена, в която тя обяснява на Деп правилата на doctor-patient confidentiality). Умилително е как Бъртън е решил с този филм едновременно да й напише любовно писмо, и след това да я прати при рибите, но надявам се няма шокирани от взаимоотношенията в семейство Адамс. Клои Мориц (момиченцето с ритниците и устата от Kick Ass) си е лепнала перманентна вкисната физиономия, защото мама Пфайфър не разбира нито 15-годишната й същност, нито какво правят плакатите на Иги Поп в детската й стая.

Черешката на тортата обаче е Ева Грийн - възможно най-вдъхновеният избор за вещицата Анджелика, която отхвърлена от Барнабас (да му се неначуди човек) последователно унищожава семейството му, любимата му, живота му, а след това поставя под чехъла си цялото градче с прилежащата му рибена индустрия (последното - в сцена, като че ли излязла от филм на братя Коен; тук зрителското внимание 100% трябва да е приковано към портретите на Анджелика, висящи на стената, и проследяващи двеста години развитие на изобразителното изкуство). Грийн винаги досега в кариерата си е била жена-вамп в една или друга степен - сега буквално се е вселила в подобна роля и изглежда опиянена от това. Образът на корпоративната кучка и femme fatale по съвместителство, сме го виждали стотици пъти на екран, но никога досега актриса не му е давала тази интензивност и лудост в погледа, които буквално изпепеляват околните актьори, когато попаднат в кадър заедно с нея. Истинско удоволствие е да се види как префиненият изказ и архаични разбирания на Барнабас (често звучащ досущ като Джим Кери от Коледна песен) колабират пред отработената с вековете интонация на Анджелика, която скърца със зъби, съска с език и безсрамно краде сцена след сцена (веднъж - дори облечена като Джесика Рабит). От секс-сцената им можеше да излезе нещо наистина чудовищно, ако беше монтирана и озвучена малко по-внимателно (за съжаление е просто extended cut на това, дето видяхме в трейлъра).

И така, всичко в този филм работи - актьорите са зловещо добри, хуморът се лее на талази, понякога по неподозиран начин, Дани Елфман е както винаги във форма, когато е залепен за Бъртън, а операторът Бруно Делбонел (познат от Амели, Най-дългият годеж, Хари Потър 6) отново прави чудеса с камерата, напипвайки перфектно атмосферата, от която имат нужда Тъмните сенки - сигнатурното му меко осветление, плътността в дълбочината на кадрите, glow-ефектите, където са необходими, изтеглящите кранови шотове... (всичко много напомня като изглед на страхотния Лемъни Сникет). Когато вече сме се уговорили за традиционно повърхностната история, почти всичко е за отличен 6 до самия финален акт, в който обаче внезапно филмът се сгромолясва.

Ако въпросната катастрофа не се беше случила, със сигурност Тъмните сенки би се класирал за най-добрата черна комедия от Смъртта й прилича и Сянката на смъртта насам. Всъщност, към края Бъртън започва съзнателно и прекалено директно да пунтира филма на Земекис - взема пушката от ръцете на Мерил Стрийп и я дава на Мишел Пфайфър (която няма идея какво да прави с нея), а после изпочупва порцелановото лице на Анджелика, като използва полилей, вместо флакон спрей - малко след като е сервирал карикатурен екшън с участието на някаква оживяла мебелировка, като че ли пръкнала се от Алиса в страната на чудесата. Дори не мога да формулирам какво точно не е наред в тези финални моменти - дали е внезапно изчезналата изобретателност, дали е особено неприятният дисонанс между музиката и монтажа, дали е насилената гротескност на почти всичко случващо се или пък бясното преиграване на всички актьори... Странното е, че повечето от тези неща са се случвали през целия филм досега, но тук просто не кликват. Не съм сигурен дали това е meltdown след толкова сериозно напушване, или Тим Бъртън е решил внезапно, съвсем съзнателно да покаже на зрителите, че все пак гледат преработено и допълнено с A-list актьори издание на евтина ТВ-боза. Каквото и да е, филмът свършва с комбо от ужасно замислени и ужасно изпълнени сцени: една, в която Анджелика си бръква в гръдния кош и си вади сърцето, подарявайки го на Барнабас преди да се разпадне (защото Бъртън обича да демонстрира, че е почитател на романтичното клише и е твърде голям непукист, за да използва разни нетривиални неща като чувство за мярка, например); втора, която е елементарно и не по-малко мелодраматично огледало на началната (защото Бъртън обича да издевателства над героите си и рядко ги дарява с щастливи завършеци); и третата, която показва, че в евентуално продължение рибарите от Колинспорт ще намерят в мрежите си ококорена Хелена Бонъм Картър (защото Бъртън държи да подчертае една от репликите на героите си - "this movie needs balls", с други думи - прави си ташак).

Горчилката от пропуснатите възможности и пропиления потенциал е много осезаема, когато потичат финлните надписи, защото хубавото в Тъмните сенки е твърде хубаво, за да заслужава подобна съдба. И въпреки безконтролното развихряне на Бъртън с тази безсрамна и нагла показност на всичко най-елементарно и примитивно в цялата му кариера до момента, все пак, преди да се спъне на финалната права, филмът успява да прокара фин мета-пласт, който със сигурност може да мине за самоирония (а в по-добри ръце - примерно на споменатия Земекис, от чието далечно минало е черпено много вдъхновение тук - и за коментар на 70-те). Някак неочаквано и трогателно е точно Тъмните сенки да се окажат филм, в който точката на хипарското движение е сложена по ужасяващо кървав начин от вампир, дошъл от 18-ти век (сцена, която просто трябваше да се случи в кариерата на Бъртън). Или пък филм, в който вечно неразбраната дъщеря на Мишел Пфайфър, чийто пубертет бушува залостен вътре в нея, се превръща във върколак заради това, и изцежда през зъби "get over it" (в нормалните филми момиченцата използват тази интонация, за да кажат на майките си, че са лесбийки). Или пък филм, в който Алис Купър (появяващ се като своето подмладено, но все така изкукуригало и неприятно аз) е наречен the ugliest woman alive. Или филм, в който точно една година след Ранго, Джони Деп пак прекосява магистралата ("a curious terain"), като че ли за да покаже, че няма път по света, който да не може да пресече така, че в крайна сметка пак да се окаже от онзи край, от който е тръгнал.

Дразнещо задължителен филм - гаранция за много добре прекарано време и много потрошени нерви, горе-долу в съотношение 70:30.