12 Железният човек 3

По принцип нямах намерение да се отварям на тема Марвъл и "втората им вълна", или каквото там се пада всичко комиксово и Дисни, което ще се излее от Отмъстителите нататък. Причината за липсата на ентусиазъм е основно в това, че в два супер-неприятни Железни човека и в по един брой супер-импотентни Хълк, Капитан Америка и Тор ни се поднесе в промишлени количества супер-безидейна по всякакъв възможен начин (режисьорски, сценарно, актьорски, аудио-визуално... както щеш) супер-генерична, супер-досадна супер-позьорщина, като че ли замислена единствено да поднася някакъв фенсървис, и то със съмнително качество и адресат. Обаче... 1) въпросната маскирана паплач се оказа, че е достатъчно да бъде събрана накуп в преработено и допълнено издание, а престрелките (словесни и физически) - да бъдат написани от човек, който всъщност я разбира прекрасно (вярно, да им имам и комплцираността, но точно заради това се иска шемет, обсебен от комиксовата култура, като Джос Уидън), за да успее да изнесе приличен празен летен блокбастър, на който шеметите, необсебени от комиксовата култура да не изпукат от скука. 2) Някой безкрайно умен човек е решил, че в лапите на Джон Фавро трябва да попада само мазна баница с боза и нищо, ама нищичко друго, та в Железния човек 3 сценарият и режисурата са поверени на някой, дето доказано не страда от творчески вакуум между ушите. И 3)  - напоследък по кината се нагледах на толкова простащини (Том Круз се гони с някакви летящи ташаци, божичко; безподобни грийн-скрийн-фестове, в които Мила Кунис се маскира като Джим Кери и разпъва облицовани в черна кожа баджаци пред както винаги не знаещия къде е попаднал Джеймс Франко...), че Железният 3 всъщност ми се стори като просветление, за което (може би) си струва човек да понапише малко, без непременно да се превръща в скротум-сурогат.

Марвъл още от самото начало се пробваха да прокарват нестандартни решения в cast & crew-то на филмчетата си, които потенциално можеха до доведат до нещо различно от изброеното в началото. Едуард Нортън на хартия можеше да е приличен Хълк, но уви. Кенет Брана можеше да е правилният режисьор за нещо като Тор (Shakespeare meets Shit meets The Fan), но уви. Патрик Дойл, Крейг Армстронг, Джон Дебни и Алан Силвестри можеха да са добри избори за композитори (всеки извън цимерската дружинка би бил), но уви - материалът не ги е вдъхновил да се развихрят. Сега Алън Тейлър го цаниха за режисьор на следващия Тор, но уви - съдейки по трейлъра, по-скоро Игра на тронове губи от липсата му, отколкото филмът печели от присъствието му. Изключвайки джакпота с Джос Уидън в Отмъстителите (което не е нетривиално, но е все пак рисковано решение предвид филмографията му, уви - преливаща от телевизионни Бъфита), на практика единственото истинско попадение, откакто Марвъл почнаха сами да диктуват филмовата съдба на циркаджиите си, е привличането на Шейн Блек като основен двигател зад Железния човек 3.

При това положение, въпреки посредствеността на първите две части, човек няма как да не полюбопитства. Ако някой не знае (сиреч, роден е след 1995), Блек стои зад 3 от общо 5-те поносими и днес екшън-филма на късните 80 и ранните 90. Тоя човек дотолкова разбира психиката на тогавашния екшън-герой, че неговият Мартин Ригс успя да изкара по инерция още три сравнително читави филма, след като вилня за пръв път. Естествено, сега сме в други времена - филмите струват по 200 милиона, проектират се от костюми с куфарчета така, че да върнат пет пъти по-големи суми, без оглед на артистичните амбиции; в тях не се казва fuck, нито човек може да зърне гола цица, пукат се от смешно безкръвно насилие в безумни количества, и в общи линии напоследък водят неравна битка с по-скъпите екшън-игри докъде могат да деградират в надцакването със зрелищни клишета. Та - нито ми дреме за приключенията на Тони Старк, нито за тегобите му покрай Пепър, нито за отпратките по бивши и бъдещи авенджъри... Пука ми единствено за това как Последният Екшън Герой е оцелял до днес, на каква цена, и колко от него е останало да личи, след като във врата и добрите му намерения дишат интереси за милиарди.

Изненадващо, отговорът е достатъчно. Железният човек 3 разбира се не е второто пришествие в безумното комиксово кино, но спокойно се класира с много над средното за Марвъл ниво. Режисурата на Шейн Блек е в най-добрия случай функционална без особени гениалности (точно каквато беше и в Kiss Kiss Bang Bang), а единственото изречение, което си струва човек да напише за облика на филма трябва да съдържа това, че операторът е първа класа (Джон Тол) и това личи; както и че стотиците роби в десетината фирми и фирмички, които са се занимавали със специалните ефекти са се справили по-кадърно от очакваното (разрушаването на леговището на Старк изглежда доста по-добре от разрушаването на Ню Йорк миналата година).

По-важното обаче е ролята на Блек като сценарист. И тук вече идва средният пръст в носа на комиксовите гийкчета, чиято големина е правопропорционална на наличната фенбойщина. [Също идват и спойлърите, но няма как - ако някой планира да го гледа тоя филм, по-добре да спре с четенето.]

В момента се е надигнала някаква вълна на недоволство, че Шейн Блек е имал наглостта да превърне внезапно по средата на филма си иконичен злодей като Мандарин (на всичкото отгоре продаден като такъв и от трейлъра) в тотално посмешище - нещо като доста мащабно общо кратно на Тим Минчин от Калифорникейшън 6 и Рики Жерве от Extras, само че изиграно за Златен глобус. Независимо колко американски сърца ще изпочупи тази седмица, когато е премиерата на филма там, този потресаващ ташак е най-правилното нещо, което се е случвало на комиксов филм от подобен сорт. Не само, че Бен Кингсли е дал всичко и на двете си лица, не само че моментът на истината накара цял киносалон да се тресе в искрен смях, ами на всичкото отгоре той, идващ от Шейн Блек, а не от някой друг, се чете като горчив жанров коментар.

Времената наистина отдавна не са същите - правилата на играта са други, очакванията на публиката - също. Трансформацията на Мандарин всъщност е трансформация на класически театралничещ злодей, който би се чувствал комфортно в първите Умирай трудно или Смъртоносно оръжие, в злодей на новия век - такъв, на който екранът му е толкова тесен, че му се налага да бълва огън - буквално (добре, че имаме Гай Пиърс в тая роля, иначе...). Ентусиазмът с който Блек е изрежисирал този момент, както и плюс/минус половин час около него, е очевидно в пъти по-голям в сравнение с този от откровено генеричния завършек и от влачещата се завръзка, в която главен действащ елемент са прогресивно наедряващите бузи на Джон Фавро. Уви, последните неща - бомбастичен антиреалистичен екшън заснет пред зелен екран, и натрапчиво присъствие на комичен персонаж, който ти се иска да удушиш още от първия му кадър, са правилата на жанра днес. Шейн е нямало как да се измъкне от тях заради договорни задължения - затова и смехът е през сълзи. Обаче си е отмъстил, един вид, с истински неочакван комичен персонаж, който по съвместителство е тъжен призрак без място във времето - редактиран терорист, когато киното продължава да страда от хиперсензитивност до лудост по тоя въпрос (а политиката само чака такова психо, че да го демонизира и да оправдае с него поредната война някъде в света на бурките и чалмите); кръвожаден изрод, от който би се разтреперил всеки 15-годишен по времето на Последния бойскаут, деградирал сега до CG-карикатура, от която се нуждаят 12-годишните.

Шейн Блек е оправдал присъствието си заради много други неща, разбира се. На практика той е разсъблякъл и приземил Железния човек и го е превърнал в Тони Старк по правилния начин - по-малко арогантен, по-уязвим, по-човечен (може би заради пост-травматичен стрес от войната в Отмъстителите) и всъщност... дори по-забавен от преди (злите езици говорят как Блек е бил скрипт-доктор на първите два филма, между другото). Странно е как връзката между Робърт Дауни Дж. и Дон Чийдъл наподобява много повече тази между Мел Гибсън и Дани Глоувър, отколкото глупостите из втория филм. Най-железните моменти обаче, изключвайки бомбата със закъснител от предния абзац, са тези, в които очуканият и съкрушен Тони Старк си лафи с хлапето, лишено от препоръчителен родителски контрол (да, точно това е онзи с Последния екшън герой, който дава нагледна демонстрация как се правят тези неща), което хлапе го връща в изходна позиция - "Ти си механик, действай като такъв". В резултат на което, Старк щурмува замъка на лошите въоръжен с експлодиращи коледни играчки (е как пък това ще го няма във филм на Блек) и електрошокови ръкавички, с които иначе дечицата биха правили снежни човеци. Тоя олд-скуул екшън като количество е малко на фона на очакваната патаклама, но пък е обезоръжаващо от сърце.

Връзката между малкия Харли и неговия идол Тони Старк е искрена и лична като онази между малкия Дани и Шварценегер навремето - хлапето е пленено не толкова от маската, колкото от човека зад нея. Шейн Блек обаче не се е кротнал и е прокарал още една паралелна такава - пак между фена и супер-героя, но между тези от сегашното десетилетие. За комиксовите гийкове, които ще обръщат филма с хастара навън, за да душат за неразбории и противоречия със зле нарисуваните си представи за вселената на Марвъл, и които ще чакат сцени след кредити, за да им се разкрие какво следва нататък в тъпия им сериал, ще ги посоча изрично, за да не се тормозят: и сцената - онази в микробуса с палавника Гари; и посланието на Шейн към тях - Fags!