17 Първи впечатления от Cloud Atlas

Да [прочетеш] тази книга е като да те пускат в различни места, по различно време, в разгара на различни събития от всевъзможен калибър, а в края да те отдалечат в космоса, за да видиш как Земята, заедно с всичките прекрасни нови светове по нея, прави един пълен оборот, само че наобратно. И макар че точно тази вселена може вече никога да не види нов изгрев, както казва Артър Кларк - някъде другаде звездите са още млади, грее утринна зора и един ден човекът отново ще тръгне по пътеката, която някога е утъпкал.

Джен

Нека първо да обясня семантичния шифт в заглавието. След като всичко живо, дето блогва, вече се изписа (и даже изсра) по Cloud Atlas, под първи впечатления очевидно нямам предвид някаква ексклузивност, а това, че филмът заслужава и втори впечатления, които ще дойдат веднага след като 1) прочета книгата и 2) филмът излезе на bluray (след месец). Погледът отдолу е накъсан, хаотичен и лишен от контекст, както и съсредоточен изцяло върху това, което Том Тиквер и Уашовски са натворили на голям екран. Малко предсказуемо, Cloud Atlas се оказа колкото фрустиращо, толкова и брутално обезоръжаващо кино-преживяване.

Тук няма да има абзац с подробности за историята (за шестте истории), защото закъснелият хайп по книгата може да стане по-абсурден само, ако миските по конкурсите за красота вземат, че заменят Коелю на Мичъл (да пази Господ!) Too late, guys - най-доброто ревю на български за книгата вече беше написано преди три години. И финалът му, който просто не успях да се въздържа да не цитирам горе, е едно от най-вдъхновените(вдъхновяващи) изречения, които просто не ти оставят избор. Чак се чувствам виновен.

Както и да е - всичко за книгата, там. Тук - каквото успях да извлека от тези три часа, чисто като кино преживяване.

На първо място, дори човек да е в пълно неведение по отношение на сорс-материала, веднага ще зацепи, че зад сценария стои някакъв изключително могъщ първоизточник. Това си личи за щастие от богатството на изградената вселена, типично по книжному; и за съжаление - от тематичния дисбаланс и наивитет, който лъха от филма. Последното обикновено не е характерно за авторски сценарии с подобно ниво на комплексност (Генезис, например), а най-често се получава при слопи адаптиране. В защита на Уашовски и Тиквер трябва да се подчертае много дебело, че са работили с на практика нефилмируема в структурата си книга. Самият Дейвид Мичъл казва, че единствената film-related мисъл, която му е минавала през главата, докато е пишел, е била, че никой няма да посмее да извърши кино-упражнения върху труда му. Е, сигурно и Патрик Зюскинд си е мислел така...

В този смисъл, интересните аспекти са два: 1) как сценаристите-режисьори са се справили с потенциалната яма в структурата на книгата (историите се развиват последователно една по една до средата на всяка от тях, а после развръзката следва в обратен ред) и 2) как стои преценката им, кое трябва да остане и кое трябва да си замине при адаптацията. И двата въпроса изискват повторно гледане (в първия случай) и запознаване с първоизточника (във втория), за да имат някакъв повей от адекватност, но все пак ще се пробвам.

Дословно пренасяне на екран на оригиналната структура би било изключително неконвенционално и рисковано решение (в проект, който и без това се пука по шевовете от неконвенционалност и риск). В Cloud Atlas не само, че има няколко обособени истории; не само, че те намират отражение една в друга, ами на всичкото отгоре и са разказани по нетривиален начин. Ясно е, че не може да се мине без шестте сюжета (все пак музикалното произведение от историята е самата история), нито без връзките помежду им (нали "всичко е свързано") - та май остава само въпросът как да се нацепят нещата.

Съобразявайки се със спецификите на медията, Уашовски и Тиквер са взели разумното решение да разбият всяка история на малки парченца, да ги разбъркат добре и да ги поднесат едновременно. Така си решават проблема с особеното място на кулминацията и развръзката (ако решиш да експериментираш по тоя показател, шансът да улучиш кьоравото - а именно Мементо - е едно на милион). Обаче са си създали нов - сега трябва да направят не 10 прехода, а... безброй. Опасността от хаос става реална, да не говорим, че се изисква висш монтажен пилотаж, за да вкараш идея и да подплатиш стилово наративните подскоци.

Склонен съм да приема тактиката им по-скоро за успешна. На много места отделните сегменти са твърде кратки, но поради някакъв негласен пакт с авторите на филма, т.е. убеденост, че всяка линия рано или късно ще получи полагащото й се развитие и развръзка, в нито един момент не изпитах раздразнение, че ми кътват на най-интересното. В добавка към това, останах много приятно изненадан, че преходите не бяха реализирани само с визуални хватки (безспорно оригинални и въздействащи), но и с думи, които отекват през вековете.

Всичко това със сигурност се дължи на вродения усет към монтажа на Уашовски, който те демонстрират в цялата си кариера - от Bound, през Матриците и Спийд Рейсър, та до В като вендета (който на практика си е тяхна рожба). Всъщност точно последният филм ми даваше увереност, че ако има режисьори, които да могат да намерят правилния път в такава фрагментирана история и да я поднесат (поне) по визуално впечатляващ начин - това са Анди и Лана. Във V има поне 10 сцени, съдържащи еталонен синхрон между последователност от кадри, музика и звукови ефекти, всички подчинени на сторителинга (примерно това). Cloud Atlas на моменти е много близо, и като че ли единственото, което му пречи да достигне класата на V е липсата на Дарио Марианели като композитор, който да осигури перфектната спойка между кадрите, изчислена до милисекунда на партитурата.

Не искам да бъда разбиран погрешно - саундтракът, композиран от самия Тиквер е страхотен, освен това (точно както с Парфюма) е писан преди снимките, с определена идея за кадрите, които ще съпътства, което винаги е чудесен подход. По някаква причина обаче, в Cloud Atlas няма сцена, която да се доближава до горния пример (или до писмото на Валери, или до God is in the Rain от V). Със сигурност Тиквер е най-добрият композитор сред режисьорите и най-добрият режисьор сред композиторите, но нещо не е кликнало съвсем. Възможно е причината да е в прекомерното облягане на ритмични пулсации - макар и на места (например в отварящите кредити) те да понасят доста грамотно основната тема на Атласа. А може би самата тема в изпълнение на пиано е малко по-семпла и по-манипулативна, отколкото би ми се искало (и не чак толкова гениална, колкото сценарият се опитва да я изкара). Възможно е също така очакванията ми, че отделните истории ще бъдат идентифицирани по-ясно в чисто музикален план, да са останали леко поизлъгани. Във всеки случай, намесата на "професионален" композитор би била от полза.

Колкото до втория въпрос, който засяга пренасянето на героите и идеите от литературния първоизточник - мога само да спекулирам, но си личи, че Cloud Atlas отваря една голяма уста да се произнесе по сериозни въпроси (любимата на Уашовски тема за колапса на тоталитарните общества и репресията над различните; любимата на Тиквер тема за колапса на Цивилизацията по принцип и граденето на митове; да не говорим за любимите на обществото и Цивилизацията като цяло теми за трансцендентността и ексклузивността на истинската любов, предначертаната съдба срещу избора и т.н.) обаче като че ли не му достига зрялост. Крайният резултат е ефектен и ефективен, но въпреки сериозния тон (все пак имаме масови кланета и висящи обезглавени голи тела, на път да се превърнат в сапун) си личи, че голяма част от потенциала на текстовия материал е останала нереализирана. Дали факторът време е изиграл сериозна роля (за 172 минути - толкова), или опростяването е осъзнато и целенасочено (като че ли жертва пред олтара на финансовите божества от Уорнър, които на няколко пъти са сипали огън и жупел по начинанието) - не мога да кажа. Но със сигурност филмът иска да бъде edgy и провокативен; и в същото време лежи сериозно на типичните mainstream sensibilities на Уашовски (в по-голяма степен) и Тиквер (в по-малка).

Грешките със сигурност ги има - определено бих предпочел да науча повече за Фробишър, отколкото да треперя дали Кавендиш и компания ще успеят да надхитрят Сестра Уийвинг. Определено ядрената конспирация от Сан Франциско през Никсън-епохата имаше нужда от повече въздух и елабориране; а антиутопията в Нео Сеул - от по-сдържан екшън. И определено гнагста-писачът на Ханкс, който изхвърли боклука (критика - ха ха) от 12-тия етаж и го направи на кървава каша (take that Shyamalan!), не трябваше да остава gimmicky бележка под линия.

Като че ли всяка история сама по себе си, така сбито пренесена на екран, не е достатъчно силна, за да понесе идеологическия потенциал от книгата, който постоянно напира да изригне, обаче все не успява, може би заради парадоксалния настоятелен стремеж на Уашовски и Тиквер да направят филма си колкото се може по-мейнстрийм и... смилаем (при все референциите към Солженицин). Тази смилаемост ми се струва, че работеше много добре в Парфюма - също нефилмируема книга, която Тиквер беше дестилирал в нещо крайно кинематографично и запазило креационистичните идеи непокътнати, хуманизирайки в допустима (и правилна, мисля, степен) главния си герой. Oбаче, ако не стане чудо и не получим някакво 5-часово blu ray издание, в което концентратът е разреден до поносимото ниво, позволяващо развиване на разумен живот в него, Cloud Atlas си остава предимно упражнение по стил - "ние можем ли така да прекараме зрителя през 400 години ню ейдж фантасмагория, че да не му докараме световъртеж при прескачането между епохите със скорост няколко в минута?" Е, могат. И това е. Пълноценната жанрова игра и тематичната дълбочина просто са искали повече време, за да цъфнат и вържат.

Което, разбира се, не оневинява съвсем Тиквер и Уашовски. В крайна сметка Cloud Atlas може да е с ДНК на инди продукция, но чисто като подход е реализиран като мащабен холивудски блокбъстърски организъм. И като че ли всеки негов аспект слага поравно от двете страни на везната. Бен Уишоу, Хюго Уийвинг и Хю Грант изкъртват в превъплъщенията си; от другия край са Сюзан Сарандън, скучната Холи Бери (макар и в една от по-поносимите си роли), и Джим Броудбент (симпатичен дядка, който през по-голямата част от времето е нелепо изцъклен, като прясно изпаднал от Хари Потър). Том Ханкс може и да е A-list актьор, който се отдава напълно на героите си, но самата идея точно той да бъде използван в няколко роли (нещо, което Земекис вече опита в Полярен експрес) е алогична поради пълната невъзможност да скриеш оскароносната му осанка зад костюми, грим и акценти. Самият грим на места е отнасящ (основно при Хю Грант), на други е просто комичен (и не, не говоря за дръпването на очите в Нео Сеул, защото там все пак има сюжетно основание за странно изглеждащите лица; а примерно за трагикомичния опит на финала да извадят луничава англичанка от азиатка; или пък за Сарандън, боядисана като шаман в далечното бъдеще). Хуморът - и той така: изпълнението с котката е ок, но приключенията на старците от късния Рики Жерве ли бяха режисирани, не разбрах?

"Изкуплението" на Тиквер и Уашовски за всичко написано по-горе обаче идва в избора на това кои роли да бъдат поверени на един и същ актьор. Това поставя цялото филмово начинание във фундаментално различна светлина и на практика е основното нещо, което го осмисля:

• Джим Стърджис започва одисеята си, застъпвайки се за живота на един роб, а далеч в бъдещето се превръща в революционер, който опитва да избави от робството цяло общество.
• Бен Уишоу е като компас, който посочва правилната посока (The Cloud Atlas Sextet) на другите (той написва нотите за Джим Боудбенд през 1936; той дава плочата на Холи Бери през 1973). Но поставен в джоба му, този компас или се върти безцелно (Уишоу е бисексуален) или сочи надолу (пътят му ултимативно завършва с пистолет в устата).
• Холи Бери започва като поробена и завързана за стълб, и достига до пратеник долитащ от небесата.
• Джим Броудбенд в началото е затворен в богаташкото си имение знаменит композитор, готов да си присвои чуждия труд. После това имение се трансформира в старческия дом, от който той иска да избяга (като че ли гонен от пренеслата се през десетилетия гузна съвест?)
• Дуна Бей преминава през серия от роли на "безгласна буква", за да се трансформира в мъченица и съответно - в митологична фигура за племето от далечното бъдеще, от което цъфва цяла религия.
• Том Ханкс започва мисията си като персонификация на дарвиновия еволюционизъм (силните оцеляват за сметка на слабите) в жестока и злокобна форма, но завършва като отломка от Старата Цивилизация, съхранила се въпреки този принцип.

Има я и дозата ударна ирония и дори... извратеност, когато човек проследи някои от трансформациите. Адам накрая е член на умиращо племе, който бива обезглавен - дали това не е сардоничен коментар на Уашовски, чието цяло творчество е основано на идеята за самотния войн, спасяващ света от несправедливостта? Холи Бери по пътя си преминава през ролята на снежнобяла еврейка, което решение стои доста интересно в контекста на идеите за "чиста раса" в Нео Сеул (и междурасовите трансормации на Дуна Бей). Героят на Хю Грант (онзи, от британските романтични комедии) пък е ултимативното Зло във всеки критичен момент от историята - той е най-голямата заплаха за Цивилизацията (собственикът на плантацията, на ядрената централа, на ресотранта; главатарят на племето, тероризиращо Ханкс и компания). А Хюго Уийвинг съвсем очаквано постоянно е в ролята на някакъв хихикащ Джокер - медсестрата, опитваща се да озапти Кавендиш и дяволът на рамото на Том Ханкс.

Не мога да го твърдя със сигурност (самият Дейвид Мичъл обаче го твърди), че идейният водовъртеж, в който човек се изгубва, когато тегли чертата на разпределението на ролите, е нещо, което е изцяло кредит на Уашовски и Тиквер. Струва ми се, че то няма как да е наследено от книгата поради простата причина, че е изцяло кинаджийски трик - един актьор в няколко роли, което обаче надхвърля с много нивото на ефектен gimmick (достойно надграждане над Ангели в Америка) и се превръща в на практика основен смислов носител. Като че ли осъзнавайки как за толкова време, само толкова от книгата може да бъде пренесено на екран, режисьорите са поднесли най-доброто възможно извинение, уплътнявайки тъканта на филма съгласно спецификите на новата медия. Нямам представа до каква степен идеята за трансцендентността на човешкото съзнание е централна за романа, но тук тя придобива много неочаквана окраска. В този смисъл, при все проблемите в характеризацията на някои герои и известната хаотичност, Cloud Atlas е рядък пример за изключителен адаптационен процес.

Като че ли това, за което най-много съжалявам обаче е, че усещането от цитата в началото на поста, което очаквах от финала на филма (и от поставянето на всичко преди него в перспектива), поради някаква причина, която ми е трудно да формулирам, не се получи. То прозира, наистина, но не е толкова зряло и толкова хващащо за гърлото, колкото можеше и трябваше да бъде. Падащата звезда над Новата Земя на пръв поглед е като изгрева на Новото Слънце в Революции. Красиво и поетично - да, със сигурност. Но ако си на 12. Или ако си падаш по Енигма. На втори, слава богу, тя - падащата звезда, маркира шестте главни героя в точната епоха, в която се проявява ключовата им същност. И самия филм - като заемащ много специално място във филморафиите на авторите си.

Ще дам на този филм всичко, което мога. Ще го гледам пак на кино и ще имам bluray изданието. Знам, че това е капка в доста плиткото бокс-офис море, обаче все пак е капка (какво казваше Адам? - "Yet what is any ocean but a multitude of drops?"). Кино-проект от този род се случва веднъж на десетилетие, и дори когато финалният резултат не е съвсем такъв, какъвто трябваше да бъде, той е който заслужава внимание, а не поредната супергеройска излъскана до блясък нищета.